Алената кампания

Глава тридесет и четвърта

Тамас не се събуди, докато горещината на обедното слънце не сложи край на неспокойния му сън. Той се надигна сепнато и неразбиращо се втренчи в шапката, положена в скута му. Повдигна я и я разгледа. Не беше неговата. Беше прекалено малка.

Влора. Само че от нея нямаше и следа и Тамас се зачуди дали снощната ѝ поява не е била просто плод на трескав сън.

— Тя отиде да търси вода за конете, сър.

Тамас погледна зад себе си. Олем седеше върху един камък и грижливо почистваше карабината си. Край него лежаха манерки и дисаги. Тамас раздвижи език в устата си. Тя бе пресъхнала и пареща, езикът му стоеше набъбнал.

— Манерка — каза Тамас.

Олем му подхвърли манерка и Тамас пи жадно.

— Кога ни настигна?

— Призори — отвърна телохранителят. Той се взираше в Тамас със странен поглед. — Не изглеждате добре, сър.

Тамас прокара пръсти през каквото бе останало от косата му и предпазливо допря връхчетата им до шевовете в скалпа си.

— Снощи си изгубих шапката.

Олем кимна, но погледът му сякаш казваше: Какво, няма ли да споменем как препуснахте като умопобъркан снощи? Какво ви прихваща, по дяволите?

Тамас отмести очи.

— На това проклето плато няма много вода.

— През нощта прекосихме старо речно корито — рече Олем. — Не можах да видя дали на дъното му все още има вода. Влора отиде да провери.

Тамас се изправи на крака и направи няколко кръга около лагера. Чувстваше се отвратително. Краката му се бяха разранили и изтръпнали — особено болният, чаталът му беше протрит, лицето му бе обрулено от вятъра, а дланите му бяха загрубели. Главата му кънтеше болезнено заради недостатъчните сън и вода. В края на всяка обиколка той неизменно поглеждаше на север, към Алватион, а сетне на юг.

Влора се върна час по-късно с конете и пълни мехове.

Късно следобед към тях се присъединиха останалите барутни магове и десетима от войниците на Олем. Скоро след това ги догониха и неколцина разузнавачи. Тамас веднага ги изпрати на север.

По-късно същия ден Тамас зърна ездачи на северния хоризонт, на мили от тях. Те не се приближиха, но Тамас пак успя да види, че са облечени в сини униформи със сребърен кант. Кои бяха тези самозванци? Наистина ли бяха кезианци, както подозираше?

Войската пристигна късно на следващия ден и се разположи да станува заедно с тях. Първата работа на Тамас бе да подири кезианските драгуни, с които се бе сблъскал преди два дена.

Те бяха трима. Представляваха жалка гледка; конете, оръжията, екипировката и шлемовете им бяха конфискувани. Лицата им бяха обгорени от слънцето. Един от тях накуцваше силно — засъхналата кръв върху панталона му показваше, че раната е неотдавнашна. На друг му липсваха два от предните зъби.

Третият нямаше ботуши, поради което бе намотал около краката си окървавени парчета от куртката си.

Един от пазещите ги войници посочи към пленника с импровизираните ботуши. Ризата му бе кафеникавожълта заради петната пот и кръв. Имаше къса кестенява коса и големи бакенбарди.

— Това е техният лейтенант — обясни пазачът. — Куртката му носеше лейтенантски знаци, преди да я разкъса.

— Къде са ботушите му? — попита Тамас.

— Взехме му ги — каза пазачът, — за да го накараме да говори.

Тамас въздъхна.

— Вървете да ги намерите. Един офицер не заслужава подобно отношение, пък дори и военнопленник. — Той се обърна към лейтенанта и го заговори на кезиански: — Как се казваш?

Мъжът се взираше покрай Тамас.

— Кажи ми как се казваш и ще ти върна ботушите.

— Простете? — със силен адрански акцент отвърна мъжът. — Аз не говоря кезиански.

Тамас подбели очи.

— Зная, че си кезиански офицер. Ако продължаваш да се преструваш, че си адранец, ще те разстрелям за дезертьорство. — Той се приведе напред. — На собствените си хора съм свободен да причиня неща, които не бих сторил на един военнопленник.

Този път мъжът го погледна. И трепна.

— Лейтенант Мернобъл. От тридесет и четвърти драгунски полк на Негово величество.

— Какво правите тук, Мернобъл? — попита Тамас. — Намираме се в Делив.

— Не бяхме в Делив, когато ни заловихте — рече Мернобъл.

— Дойдохте от север. По онова време на север от нас се намираше единствено Делив.

Мернобъл отново се загледа някъде над рамото на Тамас и не каза нищо. Няколко мига по-късно пазачът донесе ботушите. Фелдмаршалът ги взе и ги подаде на собственика им.

Мернобъл ги взе.

— С ваше позволение?

Тамас кимна.

Мернобъл седна на земята и предпазливо размота парчетата плат. Тамас потръпна от открилата се гледка. Чорапите на лейтенанта бяха разкъсани, подгизнали от кръв. По вида на раните личеше, че е вървял без ботуши в продължение на мили. Пленникът се обу внимателно, но не можа да сподави стона си, когато се изправи.

— Давали ли сте им вода? — попита Тамас. Когато пазачът не отговори, фелдмаршалът се извърна към него. — Е? Давали ли сте им вода или храна?

Пазачът поклати глава.

— По дяволите, човече, върви да им донесеш храна. Те са войници също като теб.

Пазачът се отдалечи припряно.

— Той ще ви донесе храна — каза Тамас на кезиански.

Мернобъл кимна благодарно.

— Какво правехте в Делив? — попита отново фелдмаршалът.

Мернобъл си пое дълбоко дъх и отново се втренчи покрай Тамас.

Тамас се навъси.

— Знаеш ли кой съм аз?

Военнопленникът поклати глава.

— Аз съм фелдмаршал Тамас.

Мернобъл преглътна. Мъчително.

— Ела с мен — каза му Тамас и се обърна към един от другите пазачи. — Къде е палатката на генерал Беон?

— Сигурен ли сте, че това е разумно, сър? — с объркан вид попита войникът.

— Моля? Попитах те нещо. Къде е палатката на генерала?

— Ей там.

Тамас закрачи през лагера и откри Беон да седи край тлеещ огън, накладен с клечки и засъхнали конски изпражнения. Генералът се изправи с усилие, щом видя Тамас. При вида на пленника той присви очи.

— Генерал Беон — поде Тамас, — доколкото разбрах от поведението ви, много бихте искали да узнаете кой е опожарявал, насилвал и грабил из местните земи.

— Да — отвърна Беон. Тонът му бе леден. — Узнах го снощи, в интерес на истината. Тези хора са кезиански офицери, които се преструват на адранци. — Той погледна към краката на Мернобъл. — Кой му е върнал ботушите?

Тамас премести поглед от Беон към Мернобъл. В очите на лейтенанта личеше страх и Тамас ненадейно разбра. Именно Беон бе наредил ботушите на Мернобъл да му бъдат отнети. Най-вероятно пак той бе наредил и да бъде държан гладен. Хората на Тамас несъмнено бяха били повече от доволни да приложат наказанието.

— Аз — отвърна Тамас.

— Настоявам ботушите да му бъдат свалени, а вие да организирате разстрел. Искам тези хора да бъдат екзекутирани утре сутринта заради престъпления срещу кезианския народ.

Тамас сдържа отговора си. Нямаше намерение да приема нареждания от един военнопленник, макар да уважаваше Беон. Вместо това той се обърна към Мернобъл:

— Изглежда е време да дадеш обяснение, лейтенант.

Ръцете на Мернобъл трепереха.

— Какво искате да знаете?

— Всичко — каза Беон. Макар и млад, властното му излъчване бе неоспоримо.

Тамас отпусна ръка върху рамото на Мернобъл.

— Най-напред ми кажи къде е Гаврил. Той е едър мъж. Заловили сте го преди два дни, преди да подгоните разузнавача ми обратно към моя лагер.

— Отведоха го в Алватион — каза Мернобъл.

— Жив?

— Да.

Тамас си отдъхна. Това бе първото нещо, което трябваше да узнае. Сега идваше ред на останалото.

— Това ли е всичко, сър?

— Не. Започни от бригадата си.

— Аз се числя към Тридесет и четвърти драгунски полк, част от Деветнадесета бригада на Великата армия на Негово величество — каза Мернобъл. — Бяхме изпратени на север…

— Кои? — прекъсна го Тамас. — Колко на брой бяхте?

— Две бригади. Деветнадесета и Двадесет и четвърта. Изпратиха ни на север преди няколко седмици, за да завладеем деливанския град Алватион.

— С каква цел? — попита Тамас. Сега беше шансът му да се сдобие с информация. Пленникът щеше да си глътне езика, щом осъзнаеше ползата, която принасяше на врага с отговорите си.

— За да можем да обсадим адранската гранична стража отвъд Алватион. Целта ни беше да завземем Алватион, сетне планинската стража, да прекосим Въгленда и да се спуснем към Адро.

— А униформите? — попита Тамас.

— Военна хитрост. За да повярва Делив, че адранската армия е оплячкосала Алватион.

Дъхът на Тамас секна. Ако кезианците нападнеха Делив дегизирани, имаше вероятност Делив да изостави неутралитета си и да се намеси във войната на страната на Кез.

— Успяхте ли?

Мернобъл погледна към Беон, но в отговор получи единствено леден взор.

— Завзехме Алватион — рече той — преди около седмица и половина. Началникът на планинската стража ни разкри, така че все още не сме навлезли в Адро. В момента адранските граничари са под обсада.

— Как ще обясниш стореното на моя народ, лейтенант? — попита Беон. — На нашия народ?

— Не се гордея с това, сър — рече Мернобъл, свеждайки поглед. — Беше ни наредено да пътуваме бързо, с ограничен багаж. Да се прехранваме от земята, без обоз. Да попълваме редиците си при нужда. Заповедта дойде лично от Негово величество. Натъкнахме се на адранските разузнавачи, докато търсехме храна и цивилни, които да привлечем.

— Баща ми е дал одобрението си за това? — процеди Беон.

Мернобъл кимна.

— Кой е начело на Деветнадесета бригада?

— Начело ѝ беше фелдмаршал… простете, генерал Тайн — рече Мернобъл.

Очевидно понижен заради неуспешния опит да завземе Южната планина.

— Беше? — попита Тамас. Тайн бе опитен военачалник, но в същото време прагматичен и често се отнасяше с лека ръка към живота на войниците си. Тамас не би се изненадал да види подобно отношение от негова страна.

— Обесиха го, сър. За измяна.

— Обесен? — повтори Беон.

— Така чух, сър. Видях и тялото. Миналата седмица.

— Той е бил генерал — рече Тамас. — Заповедите трябва да са дошли директно от Ипил. — Фелдмаршалът направи крачка встрани и вдиша дълбоко от вечерния хлад. Странно. Много странно. Ипил беше тиранин, но не и идиот. Той не би искал да предизвика война с Делив.

Тамас се върна при двамата пленници.

— Кой, по дяволите, би убедил Ипил, че да нападне Алватион е добра идея?

— Не зная, сър, аз…

— Да? — подкани фелдмаршалът.

— Не мога да потвърдя със сигурност, но съм чувал слухове.

— Слушам те.

— Бил е Привилегированият.

— Какъв Привилегирован? — Тамас настръхна. Повечето от кезианските кабалисти бяха погинали в битката на планината, или поне така му бяха казали.

— Според слуховете бил дошъл от Адро. Един от дипломатите на Негово величество. Трябвали му само два дни да убеди Негово величество да нападне Делив.

Почувствал внезапно отчаяние, Тамас положи ръце върху раменете на Мернобъл.

— Кажи ми името му, мамка му. Как се казва?

— Същият, който обеси фелдмаршал Тайн. Сега се намира в Алватион.

— Кажи ми проклетото име!

— Херцог Никслаус, сър.

Адамат крачеше из всекидневната и се опитваше да реши какво да прави със семейството си.

Трябваха им четири дни, за да се върнат в Адопещ. Не беше виждал Рикар от деня, в който бе забелязал корабите на Брудано-гурланската търговска компания да се спускат по канала. Рикар бе настоял да провери лично какво става, а Адамат побърза да поведе близките си обратно към столицата.

Опасяваше се, че Рикар е бил пленен.

Адамат не спираше да си напомня, че информацията, с която разполагаше, далеч не е достатъчна за вземането на основателно решение. Може би съществуваше и някакво друго обяснение за присъствието на тези кораби. Умът му обаче не спираше да се връща към едно: Брудания нахлуваше в Адро.

Сякаш всичките му кошмари се сбъдваха. Кларемон насочваше мощта на търговската си флотилия към Адопещ. Тъй като цялата адранска армия се намираше в южните земи, заета да отблъсква кезианците, столицата стоеше напълно беззащитна. Планинската стража бе отстранена от отбраната на канала от самия Рикар. Абсолютно нищо не възпрепятстваше Кларемон да се спусне по река Адра и да превземе града.

Колко ли дълго Кларемон бе планирал това? Вероятно дискретно бе сложил ръка върху шлюзовете още преди седмици, а деливанския флот бе подкупил, за да пропусне корабите му от океана.

Но какво искаше да прави с Адро? Да го завладее? Или се интересуваше от ресурсите му? Може би Брудано-гурланската търговска компания действаше от името на Кез? Или работеше по своя инициатива? Адамат установи, че вторият вариант е по-ужасяващ от първия. Ако и Брудания, и Кез възнамеряваха да завладеят Адро, Адопещ щеше да се окаже разкъсан.

Той трябваше да изведе близките си от столицата. Кой знаеше какво ще причини армията на завоевателя…

Но къде да отидат?

Бяха в капан. Една армия на юг, друга на север.

Можеше да ги изпрати в Нови. Макар че не познаваше никого в Нови. Може би…

На вратата се почука. Инспекторът грабна пистолета от бюрото си и отпи глътка вино, преди да пристъпи към преддверието.

— Стойте горе — каза той, когато видя Астрит да наднича любопитно от площадката.

Отвори вратата и завари лакей, когото познаваше по физиономия. Мъжът работеше за Рикар.

— Инспектор Адамат? — попита лакеят.

— Да? — предпазливо отвърна Адамат.

— Господин Тамблар ви вика в седалището на профсъюза. Каретата ви чака.

— Рикар се е върнал?

— Преди по-малко от час, сър — отвърна лакеят.

Възможно ли беше да е капан? Дали наоколо не изчакваха хора на лорд Кларемон, дебнещи подходящ момент да убият Адамат? Или просто го гонеше параноя?

— Той заръча ли да ми предадете нещо друго?

— Не, сър. Само поиска да се явите.

— Почакайте минутка.

Адамат отиде в задния двор, където Фая се беше усамотила да чете. Слънцето надничаше измежду покривите и Фая бе отметнала глава назад под лъчите му, положила книгата в скута си.

— Скъпа — меко каза Адамат.

Фая подскочи. Книгата се изтърси на земята; Фая допря длан до гърдите си.

— Не ме стряскай така — каза тя. — Счу ли ми се, или някой дойде?

Адамат вдигна книгата и ѝ я подаде.

— Да. Рикар е изпратил човек да ме заведе при него. Настоявал да ме види.

— И?

— Искам да заминете за Нови — каза той.

— Не.

— Моля те, без повече спорове. — По време на целия обратен път двамата разгорещено бяха обсъждали какво трябва да направят тя и децата. Фая искаше да останат в столицата. Адамат настояваше да заминат. — Там ще е по-безопасно.

— Както беше по-безопасно в Нейфолк, нали? — кипна тя.

— Фая…

— Не ме файосвай — каза съпругата му. — Оставаме заедно. Повече няма да ни отпращаш за наше добро. Нито аз, нито децата ще ходим някъде.

Адамат понечи да протестира, но не знаеше какво да каже. Беше наясно, че не може да я убеди, но в същото време не можеше просто да се примири. Нима тя не осъзнаваше, че е по-добре за нея да бъде на безопасно място?

Той се приведе напред и я целуна по косата.

— Отивам да видя какво иска Рикар — рече Адамат.