Алената кампания

Глава втора

Фелдмаршал Тамас стоеше над южната порта на Будфил и оглеждаше кезианската армия. Тази стена обграждаше най-южната част на Адро. Ако фелдмаршалът хвърлеше камъче пред себе си, то щеше да падне върху кезианска територия. И може би щеше да продължи да се търкаля по наклонения Северен път, докато не достигнеше позициите на армията им.

Портите на Васал — две сто и петдесет метрови скали — се издигаха от двете му страни. Те бяха раздвоени от водата, стичала се хиляди години от Адморието през Суркови проход и подхранваща обработваемите земи в северната част на Кез.

Кезианската армия бе изоставила димящите руини на Южната планина само преди около три седмици. Официалните доклади преценяваха, че армията, обсаждала Рамензид, е наброявала приблизително двеста хиляди бойци. Обозът и останалите поддържащи сили повишаваха числеността до четвърт милион.

Разузнавачите на фелдмаршала го бяха информирали, че понастоящем общата численост е повече от милион.

Частица от Тамас се ужасяваше от подобен брой. За последно светът бе съзирал подобна армия по времето на войните от Помрачаването преди четиринадесет столетия. А ето че сега подобно множество бе изникнало на неговия праг и се канеше да завладее отечеството му.

Тамас разпознаваше новобранците по ужасената им реакция, щом зърнеха кезианската армия за първи път. Можеше да подуши страха на собствените си хора. Отвращението. Това тук не беше Рамензид, за чиято отбрана бяха достатъчни няколко роти. Будфил беше търговски град с население от стотици хиляди души. Стените бяха занемарени, портите — прекалено многобройни и твърде широки.

Тамас не позволяваше на собствения си страх да проличава. Не се осмеляваше. Той потискаше тактическите си притеснения; ужаса, че собственият му син лежи в кома в столицата; болката, която все още прогаряше крака му, напук на целителната намеса на един бог. Върху лицето му личеше единствено презрение към дързостта на кезианските военачалници.

Нечии уверени крачки отекнаха по каменното стълбище зад гърба му. Край него застана генерал Хиланска, главнокомандващ на местната артилерия и втора бригада.

Хиланска беше изключително едър мъж на около четиридесет, овдовял преди десетилетие и ветеран от гурланските кампании. Преди тридесет години гюле бе отнесло лявата му ръка под рамото — във време, когато нямал дори офицерски чин. Ала липсващата ръка и излишното тегло не се отразяваха на представянето му на бойното поле и дори само заради този факт той печелеше уважението на Тамас. Да не говорим, че неговите артилеристи можеха да отнесат главата на препускащ кавалерист от осемстотин метра разстояние.

Сред генералите от щаба на Тамас, повечето от които бяха подбрани заради умението, а не характера, Хиланска беше най-близкото подобие на приятел за фелдмаршала.

— От седмици ги гледам как се събират и пак не спират да ме впечатляват — каза едноръкият.

— С числеността си? — попита барутният маг.

Хиланска се приведе над стената и плю.

— С дисциплината си. — Той откачи далекогледа от колана си и с отработено движение го разгърна и го доближи до окото си. — Докъдето поглед стига, редици и редици снежнобели палатки. Като някаква композиция.

— Разполагането на половин милион палатки не прави една войска дисциплинирана — рече Тамас. — И преди съм си имал работа с кезиански военачалници. В Гурла. Те поддържат реда чрез страх. Лагерите действително изглеждат спретнато, но когато се стигне до сблъсък, тяхната решителност не е искрена. На третия залп редиците им се разкъсват.

Докато с моите хора не е така, мислено добави той. Адранските бригади.

— Да се надяваме, че сте прав — каза Хиланска.

Тамас наблюдаваше как вражеските часови обхождат на около километър от тях — те попадаха в обхвата на оръдията, но не си заслужаваха загубата на муниции. Същинската войска бе разположила лагера си почти на три километра разстояние: кезианските офицери се бояха от барутните му магове много повече, отколкото от оръдията на Хиланска.

Тамас стисна каменния парапет и разтвори третото си око. Подир моментното замайване той погледна Отвъд. Светът бе обгърнат в пастелни отблясъци. В далечината личаха светлини, проблясващи като огньовете на вражески патрули през нощта. Това беше сиянието на кезианските Привилегировани и пазители. Тамас затвори третото си око и разтърка слепоочията си.

— Все още ли мислите за това? — попита Хиланска.

— Какво?

— Да нападнем.

— Да нападнем? — с насмешка повтори барутният маг. — Трябва да съм луд, за да нападна противник, който ни превъзхожда десетократно по брой.

— Придобили сте особено изражение, Тамас — рече Хиланска. — Като куче, опъващо веригата си от нетърпение. Познавам ви достатъчно дълго. Не сте си правили труда да скривате, че възнамерявате да нападнете Кез при първа възможност.

Тамас отново погледна към вражеските позиции. Кезианските войски се намираха прекалено далече: едно изненадващо нападение би било почти невъзможно. Теренът не благоприятстваше нощно нападение.

— Ако можех да изпратя Седма и Девета бригада изненадващо, бих нанесъл удар право в сърцевината на силите им и да се върна в града, преди да са осъзнали какво се случва — тихо каза Тамас. Пулсът му се ускори при тази мисъл. Врагът не беше за подценяване. Освен численото превъзходство, кезианците все още разполагаха с няколко Привилегировани, останали им след сблъсъка при Рамензид.

Ала в същото време фелдмаршалът знаеше на какво са способни най-добрите му бригади. Познаваше кезианските стратегии и съответно, техните слабости. Кезианските войници бяха събрани от обилното им селско население. Офицерите им бяха благородници, закупили чиновете си. Докато Тамас разполагаше с патриоти, бойци от стомана и желязо.

— Неколцина от хората проведоха малко разузнаване — каза Хиланска.

— Така ли? — Тамас потисна раздразнението от прекъснатите му мисли.

— Знаете ли за катакомбите в Будфил?

Тамас изсумтя утвърдително. Катакомбите се простираха под Западната колона — едната от планините, формиращи Портите на Васал. Те представляваха смесица от естествени и изкуствени, създадени от хората пещери, използвани като последен дом за градските мъртъвци.

— На войниците е забранено да ги посещават — каза Тамас, като не успя да скрие укора в гласа си.

— Аз ще се погрижа за това. Но си помислих, че може би ще искате да чуете какво са открили, преди да ги бичуваме.

— Освен ако не са открили кезианска шпионска мрежа, се съмнявам, че има значение.

— Нещо по-добро — рече Хиланска. — Открили са начин да отведете бойците си в Кез.

Сърцето на Тамас трепна.

— Водете.