Алената кампания

Глава тридесет и първа

Нила почувства, че пръстите ѝ треперят в опит да доближат иглата.

— Не се тревожи — каза Бо. Гласът му бе тих и успокояващ. Той седеше кръстато върху една захабена възглавница край единствения прозорец, положил прашна стара книга в скута си. В момента гледаше към Нила. — И да сгрешите, няма нищо страшно. Просто ще бъда погълнат от отвъден огън; ще пламна като бала сено, киснато в светилно масло.

— Не ми помагаш — рече Нила. Тя си пое дълбоко дъх и забоде иглата в магьосническата му ръкавица. Изглеждаше, че е намерила правилното място. Бодът трябваше да е съвършен, за да могат ръкавиците да функционират правилно.

— Зная — отвърна Бо. По гласа му личеше, че се усмихва.

— Защо сам не си ги закърпиш?

— Защото мразя да шия. И освен това ти си перачка. Сигурно те бива много повече от мен.

Освен това му беше длъжница. Макар да не го изтъкваше гласно, Нила беше сигурна, че му е минало през ума.

Тя ясно осъзнаваше, че Бо бе предложил да приюти нея и Яков за три дни. Оттогава бяха изминали девет дни и Нила не беше съвсем сигурна защо магьосникът не ги е изритал досега на улицата. Един Привилегирован беше последният човек, на когото би искала да дължи нещо, и затова, когато той бе споменал, че има няколко чифта скъсани ръкавици, нуждаещи се от закърпване, Нила веднага бе предложила услугите си.

Това беше преди да научи, че всеки шев върху ръкавиците на Привилегирован трябва да бъде съвършен. Абсолютно безпогрешен.

Тя се зачуди какви ли други основания имаше да не ги прогонва? Може би очакваше да легне с нея. С периферното си зрение видя, че Бо продължава да я наблюдава. Често имаше навика да го прави, но само в случаите, когато смяташе, че тя няма да забележи. Това я изнервяше.

Но той бе осигурил на двама им с Яков храна, подслон и първата приятна за нея компания от много време насам. Беше тих, спокоен и не се опитваше да се домогва до нея. Поне засега.

Всеки път, когато започнеше да се чуди какво ли би било да преспи с него, Нила си припомняше начина, по който останките на Дъфорд бяха залели улицата. Бо не беше обикновен мъж, а Привилегирован. Привилегированите бяха опасни хора.

— За подобна работа е нужна опитна шивачка — каза Нила. — Аз умея да шия, но…

— Справяш се отлично.

Тя възобнови работата си. До този момент бе приключила с три от дузината скъсани ръкавици. Резултатът от кърпенето тепърва предстоеше да бъде установен.

— Наистина ли ще се самозапалиш, ако сбъркам? — попита Нила.

— Не.

— Голям си глупак!

— Но ръкавиците няма да проработят. Което ще докара смъртта ми също толкова ефикасно. — Бо остави книгата до себе си, надигна се и пристъпи до масата на Нила. Сложи една от закърпените ръкавици и щракна с пръсти. — Нищо. Тази не върши работа. — Той опита втора. — Тази също. — Той подхвърли двете безполезни ръкавици встрани и сложи третата. После отново щракна с пръсти.

Връхчетата им бяха обгърнати от малък пламък. Удовлетворен, Бо отдръпна пламъка, смъкна ръкавицата и я прибра в джоба си.

— Тази ще свърши работа. Отлично.

— Искаш ли да… — Нила посегна към двете неизползваеми ръкавици.

— Не се притеснявай. Аз ще се погрижа за тях.

Нила очакваше, че той ще се върне обратно върху възглавницата си и ще продължи да чете. Вместо това магьосникът придърпа един от столовете и седна. С краката си отмести друг стол и ги качи отгоре му, като се облегна назад, сключил пръсти под тила си.

— Къде е момчето? Не съм чул дори да гъкне цял ден.

— Играе си в стаята. Казах му да пази тишина, за да четеш на спокойствие.

— Много съобразително от твоя страна.

Нила сгреши един от бодовете. Като изруга тихичко, тя издърпа конеца и опита отново. Защо той се взираше в нея? Какво искаше?

— Знаеш ли, ти си много красиво момиче.

А, ето защо. Сърцето на Нила прескочи един удар. Бе чувала слухове, че Привилегированите се отличават със забележителен нагон. Че всеки от кабалистите имал по няколко наложници и малко жени можели да им устоят.

— И преди са ми го казвали — отвърна Нила.

— Трябва по-често да носиш косата си вързана отзад. Подчертава скулите ти.

Нила не дръзваше да отговори. Дали не бе попитал за Яков, защото се надяваше да остане насаме с нея? Дали щеше да ѝ отправи ултиматум: или в леглото му, или на улицата? Тя реши да не го прави. Все още можеше да се осланя на скритото край града сребро. Не бе спирала да мисли за него от момента, в който Бо ги бе подслонил. Щеше да вземе среброто и да отведе Яков на североизток в Нови. Щяха да се отправят към столицата, където да наемат някоя малка къща, а Нила щеше да постъпи на работа като перачка.

Бо отвори уста.

Започва се, помисли си Нила.

— Родителите ти в града ли живеят?

— Няма да… Моля?

— Твоите родители — повтори Бо. — В града ли живеят?

Нила се обърка.

— Родителите ми са мъртви — кратко отвърна тя. Не този въпрос бе очаквала от него. — Аз съм кръгъл сирак.

— О, съжалявам да го чуя — каза Бо.

— Дори не съм ги виждала.

Бо се взираше в тавана. Гласът му бе изпълнен с копнеж.

— Аз помня баща си. Бях съвсем малък, когато умря. Аз също прекарах известно време в сиропиталище. След това — на улицата.

Нила едва не се изсмя. Така ли очакваше да я вкара в леглото си? Като ѝ внуши някакво мнимо сходство помежду им?

— И след това — кралската кабала?

— Не. Най-напред Таниел Двустрелни. Сетне баща му, Тамас, ме приюти. Там ме намериха придворните търсачи на талант. Теб подлагали ли са те на тест като дете?

Бо познаваше фелдмаршал Тамас? И е бил осиновен от него? Това вече звучеше пресилено.

— Тест?

— От вербовчиците на кабалата. За магически талант.

Нила откри още един погрешен шев. Тя спря да шие и с върха на иглата издърпа нишката.

— Разбира се. Идваха в сиропиталището всяка година.

— Трябва да опиташ отново — посъветва Бо. Извади чифт ръкавици от джобовете си и ги подхвърли на масата. — Случва се да пропуснат някого.

Искаше ѝ се да подбели очи. Той все още флиртуваше с нея. Издаваха го едва доловимата усмивка и закачливият тон на гласа му.

— Съмнявам се.

— Твоя воля. — Бо отново прибра ръкавиците.

Последваха няколко блажени минути тишина, по време на които Нила шиеше, а Бо се поклащаше на стола си и се взираше в тавана. Мислите на Нила отново се върнаха към плановете ѝ. Може би не трябваше да продължава към Нови. Може би трябваше да прекоси океана и да се установи в далечна Фатраста. Там вероятността Яков да бъде намерен или разпознат щеше да бъде много по-малка.

— Яков — неочаквано каза Бо. — Неговата фамилия е Елдаминз, нали?

— Да.

— И ти си работила за семейството му?

Нила кимна. Домът Елдаминз. Това ѝ се струваше толкова отдавна. Наистина ли бяха изминали едва четири месеца? Спомените от онзи период ѝ се струваха като сън.

— Знаеш ли нещо за работата на бащата?

— Аз бях перачка.

— Прислугата чува всичко. Заради това толкова много от тях шпионират за кабалата.

Нила премигна.

— Така ли?

— Индиректно, разбира се. Не знаят за кого шпионират, просто знаят, че им се плаща за сведения.

— Аз никога не съм го правила. Учили са ме да не подслушвам.

— Жалко. — Бо престана да се клати на стола си и се изправи. — Яков — подвикна той и се отправи по коридорчето към стаята, в която бяха настанени Нила и детето.

Нила спря да шие и леко извърна глава.

— Яков — долетя приглушеният глас на Бо, — помниш ли дали баща ти някога е бил посещаван от военни?

Тя не можа да чуе отговора на момчето.

— Наистина ли? Интересно. Преди колко време? — Последва пауза. — Благодаря ти, Яков. Много ми помогна.

Бо се върна в стаята и откачи сакото си.

— Къде отиваш? — попита Нила.

— За човек, когото са учили да не подслушва, определено имаш вид на някой, който е слушал внимателно.

Нила почувства как страните ѝ пламват.

Бо се усмихна.

— Отивам в обществения архив. Най-вероятно ще се върна чак утре. Под перваза има малко пари. Използвай ги, за да купиш храна за себе си и детето. — Той спря на прага, стиснал ръкавиците си в ръка. Изглеждаше замислен. — Сигурна ли си, че не искаш да изпробваш ръкавиците?

Нила бутна стола си и се изправи.

— До гуша ми дойде от това — каза тя.

Бо повдигна вежди. Изненадата му изглеждаше неподправена.

— От кое?

— Флиртуването ти. Ще си тръгна, ако искаш, но няма да спя с теб.

С няколко бързи крачки Бо прекоси стаята, спирайки досами Нила. Той се приведе към нея и сърцето ѝ заби оглушително в ушите ѝ. Нила болезнено ясно осъзна, че ако Бо поискаше да я насили или да нарани нея или Яков, тя бе безсилна да го спре.

— Аз флиртувам с всички — прошепна ѝ Бо. — Ако поискаш да легнеш с мен, не бих ти отказал. Но никога през живота си не съм насилвал жена и никога няма да го сторя. Така че престани да изтръпваш всеки път, в който ме хванеш да те гледам. Обичам да се взирам в хората. Намирам ги за удивителни.

Гърлото на Нила бе пресъхнало. Един бърз поглед ѝ показа, че Бо още не си е сложил ръкавиците.

— Щом не очакваш да преспя с теб, защо още не си ни изгонил?

— Защото те харесвам — каза Бо. — Харесвам и детето. Само че скоро напускам града, затова трябва да решиш какво ще правиш. Ще остана още най-много седмица. — Той се отдръпна. — Е, ще се видим утре, значи?

Нила преглътна.

— Да.

— Радвам се да го чуя.

Армията на Тамас прекоси последната река от Крезимировите пръсти и навлезе сред Северната шир почти седем седмици подир оттеглянето от Будфил.

Това плато, подобно на Кехлибарената шир на юг, също бе източник на храна за Деветте кралства. Само че тукашните земи не бяха заети от ниви или скотовъдни ферми, а приютяваха обширни бобови поля, които се нуждаеха от по-малко вода.

Тамас веднага разпрати фуражири, ръководени от най-хладнокръвните сержанти. Той целеше да събере достатъчно хранителни запаси за войниците си, без да създава лишения за местните.

Той яздеше в челото на колоната, вперил поглед в северния хоризонт. Щяха да изминат още няколко дни, преди да прекосят деливанската граница и да зърнат град Алватион, но въпреки това той не можеше да сдържа вълнението си. Много скоро щяха да отдъхнат. Много скоро щяха да прекосят Въгленда и да се озоват в Адро, където най-сетне да дадат отпор на противника.

Гаврил се изравни с него. И едрият мъж, и конят му бяха покрити с прахоляк, тъй като идваха от задните редици на колоната. На известно разстояние от него някакъв старец яздеше товарно муле. Той не успяваше да поддържа темпото на Гавриловия кон. Тамас дръпна юздите. Олем също спря, неизменно бдителен, макар тяхната армия да бе единственото нещо сред платото.

— Кой е този? — попита Тамас и кимна към стареца, който все още се намираше на петдесетина крачки зад тях.

— Кезиански земеделец.

— Защо е тук?

— Искаше да говори с теб.

Тамас повдигна вежда към Гаврил. Само това му липсваше. Какво го прихващаше Гаврил — да му води фермери?

— Той знае ли кой съм?

— Да. И спомена доста интересни неща.

Какви ли интересни неща можеше да знае един възрастен сеяч на боб?

Старецът най-сетне изравни мулето си с тях.

— Вие ли сте фелдмаршалът? — попита старецът на адрански. Силният акцент правеше думите му почти неразбираеми. Лицето му бе сбръчкано, кожата му беше потъмняла от слънцето и може би с известен примес на деливанска кръв. Трудът и търговията вървяха свободно между Делив и местните кезианци.

Възрастният фермер изглеждаше измършавял. На младини можеше и да е бил по-закръглен, но понастоящем кожата му висеше отпусната, изпъстрена с петна от недохранване.

Гневният пламък в очите му изненада Тамас.

— Говоря кезиански — каза фелдмаршалът на въпросния език.

— Вие ли сте фелдмаршалът? — повтори земеделецът.

— Да. Добър ден.

Фермерът плю в краката на коня му, презрително оголи зъби и с предизвикателен взор се втренчи в Тамас.

Тамас погледна към Гаврил. Шуреят му, все още насинен от битката им миналата седмица, просто сви рамене.

— Някакъв проблем ли има? — попита Тамас.

— Вие ми кажете.

Фелдмаршалът хвърли нов бегъл поглед към Гаврил. За какво ставаше дума?

— Не разбирам.

— Вие прибрахте реколтата ми — каза старецът. — Тази година добивът беше добър, като се вземе предвид сушата. Отведохте съпругата и дъщерите ми. Проклетите ви хора строшиха краката на сина ми, когато той отказа да им помага!

Тамас се навъси. Проклета пехота. Дори и най-добрите от тях не можеха да се сдържат. Той бе наредил под заплаха от смъртно наказание да не нападат жени. От храната се нуждаеха, но подобни насилвания и своеволия не можеше да допусне.

— Коя рота е отговорна? — обърна се той към Гаврил.

— Не са били нашите. Старецът и синът му били сами в колибата си, когато фуражирите ги намерили. Мястото било оплячкосано, мебелировката — опустошена. Краката на момчето били строшени, както каза той. Ще остане сакато за цял живот. Изглежда всичко се е случило преди седмици.

— Съжалявам за съпругата и дъщерите ви — рече Тамас, — но това не са били моите хора.

— Лъжец ли ме наричате? — Земеделецът тласна мулето си по-близо до коня на фелдмаршала.

Тамас бавно си пое дъх и си припомни, че юмруците не са най-подходящият завършек на разговора с един възрастен мъж.

— Кога се е случило това? — попита фелдмаршалът.

— Преди осемнадесет дни — каза фермерът.

— Няма как да сме били ние. Ние току-що пристигнахме.

— А кой тогава? Познавам адранските униформи! — Старецът се приведе и защипа куртката на Тамас. — Сини униформи със сребърни кантове. За глупак ли ме вземате!?

— Колко бяха на брой?

— Хиляди! — И фермерът отново плю.

— Гавриле, има ли някакви следи, че наскоро оттук е минавала армия?

Гаврил се отдели на няколко крачки, за да направи справка с разузнавачите си. Подир миг се върна.

— Всички фуражири докладват едно и също: земята е опоскана. Цялата реколта е била прибрана преждевременно или опожарена. Хората ни са се натъкнали на десетки празни ферми.

Тамас потропа с пръсти по седлото си. Толкова с храната, която очакваше да събере от Северната шир. Абсолютно нищо. Хората му щяха да гладуват по целия път до Алватион.

— Е? — остро попита земеделецът. — Няма ли да кажете нещо?

— В каква посока заминаха? — попита Тамас.

Фермерът изглеждаше изненадан от въпроса му.

— На север.

— Олем, дайте на този човек достатъчно храна за него и за сина му и го изпратете обратно. Да задържи мулето. — Тамас плесна с юздите и направи знак на Гаврил.

Фелдмаршалът остави ругаещия фермер в ръцете на Олем и отново препусна към челото на колоната. Гаврил го догони и остави коня си да пристъпва редом с неговия.

— В това няма логика — рече Тамас. — В северните земи на Кез няма наши части.

— Бих казал, че старецът не е с всичкия си, ако не знаех, че мястото е било опоскано. Били са замесени много хора, за да оплячкосат цялото плато по подобен начин.

Тамас се вкопчи в предната част на седлото си. С какво щеше да нахрани хората си сега?

— Колко? — попита той.

Гаврил почеса наболата по челюстта си брада.

— Най-малко една бригада, може би две.

— Облечени в адрански униформи, но без да са адранци. — Тамас замълча за момент. — Проклетниците ще се опитат да се промъкнат в Адро!

— Кезианците?

— Трябва да са те. Минават през тези земи, преструвайки се на нашественици, минават през Алватион с измама и нападат планинската ни стража изневиделица. Нищо чудно вече да са достигнали Адро.

— Какво ще правим? — попита Гаврил.

Тамас отпусна ръка върху дръжката на единия от дуелните пистолети в колана си. Подарък от сина му.

— Продължаваме по същия път. Догонваме ги и ги нападаме в гръб.