Алената кампания

Глава двадесет и първа

В някакъв момент по време на побоя на главата му бе нахлузена черна качулка и сега Таниел не спираше да се препъва, докато го блъскаха през лагера. Можеше да чуе как полицаите предупреждават околните войници да стоят настрана, както и тихите им ругатни, щом се спънеше. Сам той не би се задържал на крака, ако не бяха двамата стражари, които на практика го влачеха със себе си. Главата го болеше, цялото му тяло пулсираше от болка.

Поведоха го по някакви стълби нагоре и го вкараха в сграда. Може би пивница? Офицерската столова? Не знаеше. Хвърлиха го върху някакъв стол и го завързаха. Таниел се опита да се възпротиви, което му спечели удар върху тила.

Той се отпусна примирен и напрегна слуха си в опит да чуе нещо, което да му подскаже къде се намира. Долавяше единствено войнишките гласове отвън, твърде приглушени, за да чуе гласовете. Можеше да се намира навсякъде из адранския лагер.

Не беше сигурен колко време е изминало. Въздухът стана по-хладен, така че трябваше да е нощ. Лицето му беше напълно изтръпнало. Трябваше да е заприличало на пълна каша от побоя. Провери последователно зъбите си — всички си бяха на мястото. Ризата му беше подгизнала, вероятно от собствената му кръв. Стана му студено.

Безчувствеността на тялото му започна да избледнява едновременно с отслабването на барутния транс, оставяйки го да почувства пълната сила на болката от побоя. Тогава най-сетне чу вратата да се отваря. Към него се приближиха няколко чифта тежки ботуши. Последваха ги нечии по-леки, но също тъй отмерени стъпки.

Качулката бе махната от главата му. Просъска клечка кибрит и фенерите на стената бяха запалени. Помещението се оказа не по-голямо от три квадратни метра и празно, оборудвано единствено с два стола и фенерите по стената.

Пред него стоеше генерал Кет, с безстрастно изражение, скръстила ръце. Двама от военните полицаи стояха от двете ѝ страни. Те се взираха злобно в пленника, стиснали палки в готовност, сякаш го предизвикваха да мръдне.

— Ще ви трябват повече хора — каза Таниел.

По изненадата ѝ пролича, че не е очаквала Таниел да заговори първи.

— Моля?

— Ако искате да ме биете, докато не замоля за милост, или за каквото там сте дошли.

— Мълчете, Двустрелни. — Кет почеса пънчето на липсващото си ухо и започна да се разхожда из помещението. — Заслужавате да заповядам да ви разстрелят.

— Ще трябва да ме обесите — каза Таниел и не издържа да не се засмее. Разстрел… Тези офицери страшно обичаха да си придават вид на всезнаещи, а не осъзнаваха, че не могат да изправят барутен маг пред разстрелващ отряд. Поне не и такъв, въоръжен със стандартни пушки.

Един от войниците стовари юмрука си в челюстта му, вложил цялата си тежест в удара. Главата на Таниел отскочи встрани и светът се завъртя пред очите му. Полицаят се превърна в размазано петно. Таниел го заплю с кървава храчка, а онзи се подготви за втори удар.

— Това не е необходимо — повдигна ръка Кет. Тя рязко се обърна към Таниел. — Нима за вас всичко това е шега? Заплашва ви екзекуция!

— На какви основания? — навъси се Таниел. — Задето съм отблъснал противника?

— На какви основания? — невярващо повтори генерал Кет и спря да крачи, за да застане срещу него. — Неподчинение, поведение, подронващо офицерския авторитет, нарушаване на директна заповед. Посегателство срещу старши офицер. Поведението ви граничи с измяна.

— Вървете да се продъните — каза Таниел. Почувства се горд, че не трепна, щом войникът отново повдигна ръка.

И този път Кет го възпря.

— Недейте да спирате копоите си, мога да правя това цяла нощ — каза Таниел. — Измяна? Измяна ли е да бъдеш единственият офицер в тази проклета армия, който се интересува да спечели битката? Измяна ли е да окуражаваш хората? Да им дадеш причина да се бият? Говорите ми за измяна, а тръбите обявяват отстъпление всеки път, когато има вероятност да победим.

— Това е лъжа! — Кет пристъпи напред и за момент Таниел си помисли, че тя самата ще го удари. — Заповядваме на тръбачите да свирят сигнал за отстъпление, когато сблъсъкът започне да се развива неблагоприятно за нас. От бойното поле вие нямате поглед към цялостната картина. Няма как да видите кога ситуацията е обречена.

Таниел се приведе напред — доколкото му позволяваха въжетата.

— Не го виждам, защото побеждавам. — Той се облегна назад. — Вие се боите от мен. Да не би да сте минали на страната на кезианците? Това ли е? Боите се, че моето присъствие…

Този път Кет не спря войника. Думите на Таниел бяха прекъснати от удара и той бе искрено изненадан, че всичките му зъби все още си бяха на мястото веднъж след като главата му спря да кънти.

Усети вкуса на кръв в устата си и преглътна.

— Затова ли ме арестувахте тайно? — попита той с известно затруднение заради подутия си език. — Заради това ли ме влачихте през целия лагер с качулка на главата? Та никой да не разбере? — Таниел изсумтя и предизвикателно се втренчи във войника.

Генерал Кет почеса ухото си.

— Вие сте много популярен — призна тя и отново започна да се разхожда. — Но дори популярните хора — такива като вас, които обикновените войници наричат герои, трябва да бъдат дисциплинирани. В противен случай армията ще се разпадне. Неприятно е, но така стоят нещата. Бих използвала наказанието ви за пример, но останалите генерали не споделят мнението ми. Те смятат, че ако бъдете бит с камшик пред войниците, духът им ще пострада. А, Крезимир ми е свидетел, духът им и без това е достатъчно сломен.

— Значи няма да ме убиете.

— Не. Поне засега. Това е първото и последното предупреждение, което ще получите.

— Но ще очаквате извинение?

— Точно така. Няколко при това, като започнете с майор Доравир и приключите с мен.

Таниел сви рамене.

— Няма да го получите.

— Моля? — Кет повдигна вежди с неподправена изненада.

— Аз почти убих бог. Убил съм десетки Привилегировани, може би повече от стотина, вече ми е трудно да ги следя. В отсъствието на фелдмаршал Тамас… Впрочем, защо смъртта му ми беше представена като неопровержим факт, след като чух директно от устата на бог, че е жив? О, да. Богът, който се намира в собствения ни лагер. Богът, който всички в главния щаб се преструват, че не съществува.

— За какво говорех? Да. В отсъствието на Тамас аз съм най-доброто ви средство срещу кезианците. Окуражавам хората и убивам Пазителите и остатъка от кезианските Привилегировани. Така че — не, няма да се извинявам на никого. Баща ми никога не се съобразяваше с глупаците. Не одобрявам много черти в характера му, но тази не е сред тях.

Генерал Кет мълча през цялото време, което го изненада. Още по средата очакваше да бъде прекъснат от стражеви юмрук. Той възнамеряваше да се доизкаже дори и със строшена челюст, задавян от собствената си кръв.

— Тамас е изгубен за нас — каза тя. — Няма начин да оцелее на кезианска територия. По-добре е да го смятаме за мъртъв. А що се отнася до Михали… Ако войниците не го обичаха толкова много, отдавна щяхме да сме го премахнали. Той е просто един много убедителен умопобъркан, нищо повече.

— Тогава защо изобщо си правим труда да воюваме? — попита Таниел. — Ако Крезимир е на страната на кезианците, не можем да победим. Освен ако… Ах, освен ако не смятате, че Крезимир всъщност не е там. Не смятате, че всички тези свръхестествени неща са истина.

— Вярвам на онова, което видя с очите си — каза Кет. — Виждам две армии, изправени една срещу друга. Ако сред врага имаше и бог, всички отдавна щяхме да сме мъртви. Сега. — Тя придърпа другия стол пред Таниел и седна насреща му, кръстосвайки крака. — Заплахата от физическа болка явно не означава нищо за вас. Смъртта… — Тя го огледа за момент. — Смъртта също.

Генералът продължи.

— Ето какво ще стане: ще бъдете зачислен към Трета бригада. Няма да бъдете понижен, но ще поемете командването на рота подбрани стрелци, чиито задачи ще определям аз. Повече няма да има от онези разходки пред укрепленията. Вие не сте пехотинец.

— Искате да си имате собствен барутен маг, така ли?

Кет не обърна внимание на подмятането му.

— Ще се извините на майор Доравир, публично. След това ще прочетете предварително изготвено обръщение — отново публично, в което се извинявате за извършените от вас провинения и се заклевате в бащиния си гроб, че занапред стриктно ще спазвате изискванията на адранската армия.

— Нищо подобно няма да правя.

— Дивачката повече няма да спи в стаята ви. Няма да търпя подобни незаконни отношения от страна на моите офицери. Особено пък с дивачка.

Таниел я погледна с насмешка.

— В случая няма нищо незаконно.

— Не съм приключила! Момичето ще бъде преместено при перачките на бригадата. Ще ви се разреши да говорите с нея по десет минути на ден. Не повече.

— Това е нелепо! — Таниел се приведе напред. — Тя не е зачислена към адранската армия, тя е…

Юмрукът на войника го смълча. Ударът едва не го прекатури от стола, но другият полицай се приближи и го задържа.

— Повече не ме прекъсвайте — хладно каза Кет. — Достатъчно търпях неуважението ви. Носят се слухове, че момичето е някаква магьосница. Ще я поставя под наблюдение. Ако се опита да напусне лагера, ще бъде бита. Ако се опита да ви потърси, ще бъде бита. Разбрахте ли? И преди да сте казали нещо — да, имам правото да я задържа. Известно ви е принудителното причисляване по време на война, предполагам?

Таниел изчака няколко секунди, преди да отговори.

— Ще убия всеки, който си позволи да я докосне.

— Можете да заплашвате колкото си искате, но не и да я пазите през цялото време. Ако откажете да изпълните нещата, които изредих току-що, ще дам момичето ви на Утайките. Чували сте за тях, нали? Най-голямата измет на Трета бригада. Мъже, толкова пропаднали, че дори в планинската стража не ги искат. Аз превъзпитавам подобни хора, а ако не успея, ги екзекутирам. — Генерал Кет се изправи, пристъпи досами Таниел и прошепна: — Аз не одобрявам и не насърчавам изнасилването. Но знам, че то представлява мощно психологично средство, затова не си мислете, че не бих предала вашата дивачка в ръцете на Утайките, за да правят каквото си поискат с нея.

Таниел се почуди дали можеше да я убие още тук и сега. Щеше да му се наложи да използва зъбите си. За да разкъса гърлото ѝ. Имаше вероятност онези двамата да успеят да реагират навреме, но пък си струваше да опита.

— Аз не съм чудовище, капитане. Не правя това по своя прищявка. Мой дълг е да поддържам реда в този лагер и ще го направя дори и с цената на невинността на вашата дивачка. Разбирате ли?

Гневът на Таниел започваше да се уталожва. Той нямаше — не можеше, да причини подобно нещо на Ка-поел.

— Да — каза той.

Генерал Кет се отправи към вратата.

— Развържете го и го почистете. Да стои затворен, докато не се извини на майор Доравир.

Тамас наблюдаваше как войниците му бавно напускат Юндорийския лес и навлизат сред равнината. Реката, която им предстоеше да прекосят, местните наричаха Големи пръст.

Откритата площ, разпростряла се между реката и края на леса, заемаше около половин миля. Земята беше камениста, но не прекалено, примесена с голямо количество пясъчни наноси. При по-влажно лято можеше да е непроходима за големи кавалерийски части, което би им осигурило преимущество, ала настоящата горещина бе спекла твърдта.

Големи пръст беше първата от последователност от реки, захранвани от планината, които бяха известни като Крезимирови пръсти. Бърза и същевременно дълбока, човек можеше да я прекоси единствено със сал, който постепенно и предпазливо да се доближи до отсрещния бряг някъде надолу по течението. Или по моста.

От него нямаше и следа.

Тамас чу разтревожени викове, докато вестта се предаваше надолу по колоната. Прониза го болка заради хората му. Те бяха измъчени от глад и жега, изтощени, и тъкмо бяха достигнали лелеяния шанс за спасение само за да се разочароват.

Те не знаеха, че самият Тамас е наредил разрушаването на моста.

В отсрещния край на равнината, досами брега, димяха огньове. Над тях се печеше месо — последните от пленените преди седмица коне. Достатъчно, за да нахранят десет хиляди души.

Гаврил препускаше насреща им — Тамас си отбеляза, че е запазил собствения си кон жив. Той отдаде чест на фелдмаршала и докладва високо:

— Проклетата река е отнесла моста.

— Да му се не види! — Тамас стовари юмрук върху дланта си.

Гаврил продължи:

— Заклахме последните конете и започнахме да търсим подходящи дървета за салове. Ще ми трябват хора за сглобяването им.

— Добре. Разполагаме с половин ден преднина. Олем!

Телохранителят едва не се изтърси от седлото. Той приближи коня си до Тамас. Подир онзи инцидент с Влора гледаше да се задържа по-назад.

— Сър?

— Организирай раздаването на храна и събери офицерите за съвещание.

— Да, сър. — Олем препусна назад, прегърбил се над седлото като хлапе, чието куче току-що е умряло.

Гаврил приближи коня си до този на Тамас.

— Какво толкова си казал на клетника? Толкова гузен поглед не съм виждал, откакто съпругът на лейди Фемор ни завари в леглото с нея и сестра му.

— Казах му, че взаимоотношенията между него и Влора трябва да престанат.

Докато говореше, Тамас наблюдаваше Олем, който привикваше хора на помощ за раздаването на храната. Трябваше да поддържа нещата организирани. Единадесет хиляди изгладнели гърла бяха предпоставка за започването на безредици.

— Същото наредих и на Влора. Тя… яростно… се възпротиви. — Тамас не можеше да позволи подобно неподчинение, не и по време на война. Не знаеше какво ще направи по въпроса. Вече два дни избягваше да мисли за това.

Гаврил избухна в смях и плесна коляното си. Тамас помисли дали да не се протегне и да го повали от коня, но се отказа. Не му се рискуваше Гаврил да си счупи врата дори и да му се отразеше добре.

— Гладко ли протече всичко? — тихо попита Тамас, като посочи с поглед към реката.

— Да — отвърна Гаврил. — Срутихме моста вчера, макар че момчетата не останаха доволни. Не мога да обещая, че ще си мълчат.

— Не мога да си позволя да плъзнат слухове, че аз съм наредил разрушаването му.

— Ще се постарая да ги смълча — каза Гаврил, — но ако това се окаже смъртоносен капан, ще те проклинам до сетния си дъх. — Изражението му говореше, че се шегува само отчасти.

— Струва ми се справедливо. Колко близо са кирасирите?

— Според разузнавачите ми, на около ден. — Гаврил почеса брадата си. — Надявам се, че си обмислил нещата добре. Можеше вече да сме превели армията отвъд и да сме си осигурили две седмици спокойствие, през които да отдъхнем и да се нахраним. После щяхме да посрещнем врага на северния бряг на Пръстите със свежи сили.

— Сигурен съм — отвърна Тамас. Той погледна на запад. Около миля по-надолу водите на реката правеха завой и изчезваха зад Юндорийската гора. Утре щеше да се изправи пред цяла бригада тежка кавалерия, настъпваща срещу течението, нагоре по тази равнина. Щеше да бъде притиснат и без числено превъзходство. — Нямам намерение да се изправям срещу три от кавалерийските бригади на Беон ди Ипил сред откритите полета на Северната шир. Би било самоубийствено, дори за мен. Ще дойдеш ли на съвещанието?

Гаврил погледна към огньовете.

— Ще помогна на Олем в организирането на обяда.

— Добре. Хората ще имат нужда от сили. Тепърва им предстои още работа. Нощта ще бъде дълга.

Тамас насочи коня си към групата офицери, събрала се на хвърлей разстояние от реката. Някои бяха възседнали коне, останалите бяха пешаци — преди две седмици бяха предоставили животните си на Гавриловите разузнавачи.

Фелдмаршалът ги обходи с поглед. Всеки един от неговите генерали, полковници и майори присъстваше. Той слезе от коня.

— Господа — приветства ги Тамас. — Съберете се. Ще ме извините, че няма закуски. Моят богоготвач остана в Будфил.

Коментарът получи няколко насилени усмивки. Тамас леко се обезсърчи и се принуди да преоцени офицерите си. Представляваха жалка гледка. Бяха изпосталели и брадясали, с мръсни униформи. Върху неколцина личаха пресни белези от сблъсъците с кезианските драгуни. Ездачите бяха последвали примера му и бяха отстъпили по-голямата част от полагащите им се дажби на пехотинците. Бяха изморени, гладни, а в очите им личеше страх. Страх, който се беше изострил след новината за изчезналия мост.

— Сами виждате, че мостът, който се надявахме да прекосим, за да избягаме от преследвачите си, е бил отнесен от реката. Това ме принуди да внеса промяна в плановете ни. Първите кезиански драгуни ще пристигнат преди свечеряване. Кирасирите ще бъдат тук утре.

— Няма да успеем да преведем всички през реката — каза някой.

Тамас потърси източника на гласа. Беше майор, комендант на квартирмайсторите от Девета бригада. Еполетите на униформата му липсваха, а самият той носеше едва-що заздравял белег върху носа си. Съсирилата се кръв беше почти черна.

— Така е — призна Тамас.

Гръмнаха гласове. Тамас въздъхна. В един нормален ден никой от тези офицери, неговите най-добри командири, не би си позволил да го прекъсва. Но днес не беше нормален ден.

Фелдмаршалът вдигна ръка. Трябваше да изминат няколко секунди, но офицерите все пак притихнаха.

— Едно припряно пресичане на реката върху набързо скалъпени салове би оставило армията ни разкъсана и в безпорядък. Беоновите драгуни няма да се поколебаят да се хвърлят в масово нападение веднага, щом пристигнат. Затова ще изчакаме и ще предприемем припряно пресичане на реката утре следобед.

Офицерите му се взираха в него недоумяващо. Никой не продумваше, докато полковник Арбър не раздвижи челюсти и извади изкуственото си чене.

— Залагате капан — каза той.

— Точно така.

— И как ще заложим капан на кавалерийска част, която почти се равнява по численост с нас? — възрази генерал Кетал от Девета бригада. Беше набит мъж, среден на ръст. Той бе особено предпазлив, когато станеше дума за кавалерия, защото преди десет години една изненадваща маневра от страна на гурланска конница го беше лишила от два полка и лявото му око.

— Като се представим за изкусителна цел. — Тамас взе права пръчка и разчисти част от високата трева пред себе си, за да очертае схема в песъчливата пръст.

— Но ние сме изкусителна цел — каза генерал Кетал.

Тамас не му обърна внимание.

— Ние се намираме тук. — С една линия той очерта реката, а с друга, назъбена, означи планините. — По-малката дивизия тежка кавалерия ще дойде от запад. По-многобройните драгуни ще пристигнат от юг. Генерал Кетал, кое е първото нещо, на което учим бъдещите офицери във военната академия?

— Ключовата роля на терена.

— Точно така.

— Но, сър — настоя Кетал, — вие сте ни разположили на една съвсем гола равнина, притискани от близо седемнадесет хиляди конници. Човек трудно би посочил по-неприятна ситуация.

— Тилът ни е защитен от реката — каза Тамас. — Освен това разполагаме със значителна работна ръка. Утре теренът ще изглежда по съвсем друг начин.

— Искате да променим терена в своя полза? — Генералът поклати глава. — Невъзможно. Трябва ни поне една седмица.

Фелдмаршалът го изгледа остро.

— Ако очакваме поражение, то несъмнено ще се случи — тихо каза той.

— Простете, сър — каза Кетал.

Тамас отдели няколко мига да погледне всеки от командирите в очите, преди да продължи.

— Древните деливанци, отпреди времето на Крезимир, са били чужденци в Деветте кралства. Нашите предци са били само някои от варварите, срещу които деливанците са се изправили. Когато навлизали в тукашните земи, деливанците разполагали с много по-малко бойци от местните жители, но за сметка на това били много по-добре организирани. В рамките на един ден техен легион можел да измине тридесет мили и след това да издигне укрепен лагер. Те оцелели благодарение на дисциплината и волята си. Ние ще сторим същото.

Докато говореше, Тамас чертаеше върху пръстта. Той посочи към една от линиите.

— Почвата тук е камениста, но пръстта е рохка и лесна за копаене. — Фелдмаршалът посочи към група от кръстчета. — А в Юндорийския лес има изобилие от дърва.

Полковник Арбър приклекна над грубоватата схема и я огледа за момент. Неочаквано той се засмя.

— Може и да проработи. Да пращам ли момчетата да копаят?

— Твоят батальон почива първи. Ще работим цяла нощ, на смени. След това ще сечете дърва. Генерал Кетал, твоите хора ще копаят.

— Моите хора? Девета бригада?

— Да, всички.

— Палисада ли възнамерявате да издигнете? — попита Кетал.

— Не точно — отвърна Тамас. — Започнете да копаете. След около час ще мина и ще дам на всяка рота по-конкретни напътствия. — Той размаха пръчката си. — Захващайте се за работа.

Фелдмаршалът наблюдаваше как офицерите му се отправят към хората си. Очертаваше се дълга нощ. Той се надяваше, че когато дойдеше утрото и битката започнеше, усилията му щяха да са си стрували. В противен случай щеше напразно да е изтощил хората си.

— Михали — прошепна Тамас на себе си, — ако все още си с нас… нужна ми е малко помощ.

Това беше първото подобие на молитва в живота му.

Адамат и Сусмит наблюдаваха изоставеното имение, където бе затворен Привилегированият Борбадор. Улицата оставаше пуста и притихнала. На южния хоризонт се трупаха тъмни облаци, а вятърът започваше да се усилва. Очертаваше се бурна нощ.

От войниците на Верундиш нямаше и следа. Адамат не можеше да прецени дали това е добър, или лош знак. Вчера беше оставил парите на адреса, даден му от деливанския полковник. Инспекторът не спираше да прехвърля из ума си всички неща, които можеха да се объркат, както не спираше да се чуди дали полковник Верундиш просто не беше взела парите и беше преместила Бо в друго скривалище.

Адамат се отправи надолу по хълма и закрачи през руините, докато не намери слугинското крило. Завивките ги нямаше, отпадъците бяха събрани. Единствените признаци, че тук изобщо е имало войници, беше топлата пепел в една от камините. С всяка следваща крачка инспекторът ставаше все по-нервен. Нима щеше да се окаже, че е изнудвал Съдържателя и е събирал парите напразно?

Вратата на импровизирания затвор беше затворена. Адамат завъртя дръжката и пристъпи вътре.

Привилегированият Борбадор го нямаше. Столът, леглото, дори поставката и книгата си стояха, но Бо го нямаше.

— Мамка ѝ! — Адамат изрита Стойката. — Проклетата… — Той се отпусна в стола, хванал главата си в ръце. Верундиш просто беше взела парите и беше изчезнала, просто така. И беше отнесла със себе си Привилегирования Борбадор и Адаматовите надежди да си върне съпругата.

Сусмит, облегнал се на рамката на вратата, го гледаше навъсено.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

На Адамат му идваше да изтръгне собствените си очи. Какво можеше да направи? Мислеше си, че познава отчаянието, но това…

Откъм коридора проскърца дъска. Сусмит се обърна. Адамат извади пистолета от джоба си. Ако това беше Верундиш, щеше да я застреля без миг колебание.

Бо пристъпи край Сусмит и влезе в стаята. Косата му беше пригладена назад, реверите изгладени, а брадата му беше обръсната, с грижливо оформени бакенбарди.

Отмалял от шока, Адамат се отпусна в стола и остана да се взира в магьосника.

— И при предишната ни среща не изглеждахте добре, обаче сега… — рече Бо. — Какво е станало с носа ви?

— Ще зашлевя следващия човек, който ми зададе този въпрос. — Стига въпросният да не се окажеше Привилегирован, добави безгласно Адамат.

Бо се подсмихна.

— Благодаря ви, че уредихте освобождаването ми. Не мога да се оплача от отношението на войниците, но никой не обича да стои завързан по подобен начин, без дори да може да раздвижи ръцете си. — Той размърда пръстите си. — Още са сковани.

— Пак заповядайте — каза Адамат. — А сега вие ще изпълните ли вашата част от сделката?

— Най-напред трябва да свърша някои неща. — Бо пристъпи до прозореца и се загледа навън.

Адамат не можеше да си поеме дъх. Имал бил неща да върши…

— Но аз се нуждая от помощта ви.

— И ще я имате — утре.

— Никъде няма да ходите без мен — каза Адамат. — Трябва да съм сигурен, че разполагам с помощта ви.

— Нямате ми доверие?

— Не мога да си го позволя — каза Адамат.

— Ако реша да обърна гръб на споразумението ни, вие няма да можете да ми попречите. — Не беше въпрос, а твърдение.

— Най-вероятно — съгласи се Адамат.

Двамата се спогледаха и инспекторът трябваше да си напомни, че има насреща си съвсем млад мъж. На двадесет? Може би двадесет и две? Очите му изглеждаха толкова по-стари… като на мъж, видял много повече страдание, отколкото му се полага, и оцелял, за да разказва.

— Както прецените — каза Бо.

— Трябва ви само една нощ?

— Да.

— Сусмит — заръча Адамат, — върви при сержант Олдрич, а после и при евнуха. Кажи им, че възнамерявам да действам утре. След това ме изчакай в убежището.

Едрият боксьор кимна и излезе.

Адамат последва Бо на улицата. Привилегированият крачеше целеустремено, с вида на човек, който има работа за вършене, с високо вдигната глава и бдителен поглед. Двамата обикаляха близо половин час, преди да намерят карета. Бо напъти кочияша, след което двамата се качиха в купето.

— Евнухът — поде Бо, като извади ръце от джобовете си. Адамат осъзна, че магьосникът не носи ръкавиците си. — За евнуха на Съдържателя ли става дума?

Адамат приглади ризата си.

— Същият.

— Опасни приятели имате… На два пъти кабалата се опита да го убие. Неуспешно, както се вижда.

— Съдържателя или евнуха имате предвид?

— Евнуха — уточни Борбадор. — Съдържателя беше сключил пакт с кабалата, само че Закари никак не харесваше евнуха. След като Привилегированият, изпратен да се погрижи за него, бе намерен мъртъв, други опити не последваха.

— Евнухът е убил Привилегирован?

— Това не е широко разпространено знание, но да — потвърди Бо. Той остана смълчан до края на пътуването, като гледаше през прозорчето и опипваше нещо под сакото си.

Адамат предположи, че става дума за демонския камък, окачен на шията му. Съдържащата се в него повеля щеше да убие Борбадор, ако Привилегированият не успееше да отмъсти за смъртта на Мануч.

— Пристигнахме — неочаквано се обади той.

Двамата слязоха насред пекарския окръг. Във въздуха се носеше ароматът на пресен хляб и месни пайове, карайки устата на Адамат да се напълни със слюнка.

— Ще си взема нещо за ядене — обяви инспекторът, спирайки пред една сергия.

— Вземете и за мен — отвърна Бо. — После елате горе. — Той потъна в една ниска тухлена постройка, притисната между две фурни.

Адамат плати два пая с месо и последва Бо. Щом достигна върха на стълбите, инспекторът се озова насред едностаен апартамент. Имаше маса, легло със стар сламеник и единствен прозорец, който гледаше към уличката зад пекарната.

Бо се беше покатерил върху стол и опипваше тавана над главата си.

— Какво правите?

Бо не му отговори, а силно удари тавана. Мазилката поддаде и внезапно в стаята изпадна кутия, която шумно се сгромоляса на пода.

Адамат размаха ръка, за да прогони прахоляка от лицето си, докато Бо отваряше кутията. Вътре почиваха чифт магьоснически ръкавици и дебели снопове банкноти, привързани с копринена панделка.

— Очаквах нещо по-… вълшебно — отбеляза Адамат.

Бо надяна ръкавиците и раздвижи пръсти, след което започна да реди пачки с банкноти на пода до кутията.

— Не съм отгледан като Привилегирован — каза той. — Не както повечето. Аз идвам от улицата.

— И все пак… кутия, скрита в тавана?

— Не съм глупав. Защитите около кутията ще отхвърлят в другия край на стаята всеки друг, освен мен, който се опита да я докосне.

— Аха.

— Колко платихте на Верундиш, за да ме освободи?

— Защо питате?

— Колко?

— Седемдесет и пет хиляди — отвърна Адамат.

Бо му подаде две пачки.

— Ето ви сто хиляди.

— Не мога да приема — възрази инспекторът и се опита да му подаде парите обратно. — Аз все още се нуждая от помощта ви, и…

Бо подбели очи.

— Вземайте. Аз пак ще ви помогна. Не ме интересува как сте се сдобили с парите, но едва ли е било лесно. А аз си плащам дълговете в двоен размер, когато мога.

Осъзнал, че магьосникът няма да приеме отказ, Адамат прибра парите в джобовете на сакото си. По груба сметка в тази кутия имаше близо милион. За човек като инспектора подобна сума бе нещо немислимо. За човек като Бо, заемал почетно място в кралската кабала, вероятно бяха джобни пари.

Привилегированият уви парите в кафява хартия и я пристегна с панделка, сякаш беше пакет, който току-що беше взел от магазина. Задържа четири снопчета банкноти, които укри на различни места по себе си. Когато приключи, той се надигна и кимна на Адамат.

— Да вървим.

При следващите две посещения Бо не позволи на инспектора да го последва вътре. На третото, вече отдавна се беше стъмнило, любопитството надви Адамат и той го проследи.

Двамата се намираха в една от по-приветливите части на града, където представителите на разцъфтяващата средна класа — нито бедни, нито богати — обитаваха двуетажни къщи. Мястото напомняше квартала, където живееше самият Адамат, само че малко по-многолюдно.

Бо слезе от каретата и се отправи по дълга улица между две обширни жилищни постройки. Адамат изчака малко, а после безшумно го последва.

Инспекторът се спря в началото на уличката, като надникна зад ъгъла и видя Бо да чука на някаква врата. Миг по-късно магьосникът бе поканен вътре.

Адамат предпазливо продължи напред, докато не достигна един от прозорците на жилището.

Вътре две деца си играеха край голяма камина. Момче и момиче, на около осем и десет години. Прозорецът беше отворен заради вечерния хлад. Адамат се премести на съседния прозорец, който гледаше към кухнята.

Мъж с дълги мустаци и широки рамене стоеше край масата и навъсено се взираше в Бо. Стопанката на дома седеше на масата, потънала в плетивото си.

— Ще ви отнема само десет минути — казваше в този момент Бо. Той измъкна пачка банкноти от джоба си и я подхвърли върху масата.

Жената изтърва иглите и притисна длан до устата си. Мъжът се стъписа. Бо извади още една пачка и я прибави към първата.

— Хубаво — каза мъжът. — Само да си взема палтото.

Вратата се отвори. Адамат трябваше да се прилепи към стената и да се надява, че тъмнината ще го скрие от погледа на Бо.

Привилегированият последва мъжа на улицата и му направи знак да отидат по-нататък. Двамата спряха на няколко крачки от Адамат.

— Кажете сега защо сте дошли — рече мъжът.

Бо повдигна обвитите си в ръкавици пръсти във въздуха и щракна.

Главата на непознатия се завъртя на сто и осемдесет градуса. Бо ловко се отдръпна от пътя на рухващото тяло. Няколко мига той остана загледан в трупа, преди да се обърне и да закрачи към наемната кола.

Адамат не можа да се сдържи. Беше се нагледал на всякакви неща в кариерата си, на отвратителни убийства и ужасяващи неща, извършени от лоши хора, но внезапността на това… Той пристъпи от мрака.

— Какво означава това, по дяволите? — просъска инспекторът.

— Продължавайте да вървите. — Бо го сграбчи над лакътя с изненадващо силен захват и го забута към каретата.

Адамат нямаше друг избор, освен да се остави да го водят. Скоро каретата се отправяше надолу по улицата. Инспекторът се опита да намери гласа си, за да изрази видяното. Убийството беше бързо и хладнокръвно. Обучен убиец не би се справил по-добре.

— Вземете — каза Бо, като пъхна ръка под ризата си и дръпна рязко, подир което подхвърли нещо в скута на Адамат. — Вече не искам тази проклетия.

Адамат се втренчи в рубиненочервения скъпоценен камък.

— Това демонският камък ли е? — попита той. Не беше сигурен, че иска да го докосва.

— Да — каза Бо.

— Мислех, че магията му ви задължава да убиете Тамас — рече Адамат. — Как успяхте…

Бо изглеждаше доволен от себе си. Изобщо нямаше вид на човек, който току-що беше счупил врата на мъж на няколко крачки от жена му и децата му.

— Тя ме задължаваше да отмъстя на убиеца на краля. Този човек беше екзекуторът, който гилотинира Мануч.

Най-сетне Адамат се престраши да извади носната си кърпа и да повдигне скъпоценния камък, за да го разгледа на светлината на уличните фенери. Беше топъл — не, горещ — на допир и излъчваше собствено, меко сияние. Колко ли би платил един ювелир за подобно парче?

— Красив е, нали? — попита Бо.

— Не може всичко да е тъй просто. Традицията за тази повеля е била създадена от бог. Не можете просто да убиете екзекутора и да приключите въпроса. Нали?

— Крезимир е бил обикновен човек — каза Борбадор. Той присви очи сякаш нещо го беше разгневило. — Най-обикновен човек с адски огромна сила. Може да е бил по-умен от останалите и да е разполагал с повече време да обмисля и планира, но дори и така наречените богове правят грешки.

— Това нещо… безопасно ли е? — попита Адамат.

— Напълно.

Инспекторът го обви в носната си кърпа и я върна обратно в джоба си.

— Тогава защо просто не казахте на Тамас?

— Защото не бях сигурен — каза Бо. — Идеята ме споходи неотдавна. Пък и щях да изглеждам като пълен глупак, ако войниците му убиеха невинен човек напразно.

— Не сте били сигурен? Що за човек би…

Бо повдигна ръка и го изгледа хладно и продължително.

— Нима някога сте имали впечатлението, че кралската кабала се състои от добри хора?

— Да, покрай вас — каза Адамат. Той преглътна мъчително. — Бях останал с подобно впечатление.

— Е, преодолейте го. — Бо се извърна към прозореца. — Защото аз не съм добър човек. Ни най-малко. Просто си плащам дълговете.

В продължение на няколко минути Адамат наблюдава Привилегирования. Наистина ли бе доловил съжаление в гласа му? Смръщване в краищата на устата му? Нямаше как да е сигурен. Той си напомни, че кралските кабалисти бяха опасни хора, на които не можеше да се има доверие.

Адамат единствено се надяваше, че Бо наистина е на негова страна.