Алената кампания

Епилог

Привилегированият Борбадор стоеше на стълбите на средна по големина къща в адранските предградия и се опитваше да си припомни последния път, когато се бе обръщал за помощ към някого. Това не беше нещо, към което Привилегированите имаха навика да прибягват. Те или вършеха всичко сами, или просто издаваха нареждания.

Експлозия разтърси вечерния въздух, накарала Бо да трепне. Поредната църква. Бруданските негодници разрушаваха светилищата из целия град. Извличаха свещениците на улицата и ги пребиваха до смърт пред очите на минувачите. А жителите на столицата просто си стояха и гледаха, без да помръднат и пръст. Бяха прекалено разстроени от войната и облекчени, че бруданците не са дошли да оплячкосват града.

Някои дори се включваха.

Бо не беше от почитателите на крезимската църква, но и не беше във възторг от идеята да стои със скръстени ръце и да гледа как чужда армия руши исторически паметници в града. Той се бе намирал сред тълпата, видяла разрушаването на голямата столична катедрала. Беше чул речта на Кларемон, видя и как наемниците слизат на брега, необезпокоявани от хората, които трябваше да защитават родния си град.

Присъствието на Привилегированите от Търговската компания го смущаваше. От пристигането им насам Бо полагаше огромни усилия да ги избягва. В най-добрия случай щяха да се опитат да го привлекат на служба при себе си, смятайки, че той не изпитва лоялност към Адро. А в най-лошия щяха да зърнат в негово лице потенциална пречка, която трябва да бъде премахната.

Нищо не му пречеше да насочи цялата си мощ срещу тях в деня на пристигането им. Щеше да успее да потопи няколко от корабите им — и може би дори да убие Кларемон — преди бруданските Привилегировани да надделеят над него. Но не го стори, защото вече не се занимаваше с битките на другите. Имаше си собствени проблеми, за които да се тревожи.

Трябваше да спасява приятел. Човек, когото смяташе за брат.

Детски кикот достигна до него от вътрешността на къщата. Звукът почти го накара да се откаже. Почти.

Бо почука на вратата. Смехът спря.

— Стойте вътре, деца — нареди нервен глас. Скърцане на дъски оповести нечие приближаване. С третото си око Борбадор видя, че това е самият Чудак, когото бе дошъл да посети. Почувства как някой поглежда през шпионката; отмести се резе. Вратата се открехна.

— Привилегированият Борбадор — каза Адамат.

Бо кимна почтително.

— Инспектор Адамат.

Погледът на Адамат отскочи към улицата, леко припрян, в дирене на клопка.

— На какво дължа честта? Не очаквах, че ще ви видя отново.

— Донесъл съм подаръци — рече Бо и посочи с очи към пакетите, които носеше под мишница. — Може ли да вляза?

Адамат отново огледа улицата. Върху лицето му се четеше борба. Изглежда, в последно време го измъчваха нерви. Борбадор отлично го разбираше.

Никой не гореше от желание да покани Привилегирован в дома си.

— Мили — обади се женски глас, — кой е?

— Привилегированият Борбадор.

Вратата се отвори широко и Бо видя Фая да стои на прага. Тя определено изглеждаше по-добре в сравнение с времето на пленничеството си в дома на Ветас. Вече нямаше вида на хронично недоспала и макар зачервените ѝ очи да издаваха, че е плакала неотдавна, изражението ѝ го скриваше добре.

— Моля, заповядайте — покани го тя.

Бо пристъпи вътре с все пакетите и ги остави във всекидневната.

— Наричайте ме Бо. Донесох подаръци за семейството ви.

— Не е трябвало — рече Фая, като се усмихна широко.

Адамат не споделяше удовлетворението ѝ. В погледа му личеше подозрение. Той не се доверяваше на Бо.

Привилегированият не можеше да го вини.

— Усетихте ли? — попита Бо.

Адамат го погледна объркано.

— За какво говорите?

— Необясним, внезапен шок — рече Бо. — Както когато смятате, че сте останали сами, и някой изневиделица лисне чаша ледена вода в лицето ви.

Инспекторът поклати бавно глава.

— Пак не ви разбирам.

Беше странно, помисли си Бо, че един Чудак не е почувствал смъртта на божество. Михали — прероденият Адом — бе убит преди шест дни. Усещането не беше същото, както когато Таниел бе прострелял Крезимир в окото. Сегашното усещане бе някак… по-постоянно.

— Няма значение — каза Бо. — Няма смисъл да се тревожите за това.

— Ние тъкмо вечеряме — Фая хвърли предупредителен поглед към съпруга си. — Ще се присъедините ли към нас?

— Благодаря ви, но няма да се възползвам. Надявах се да поговоря със съпруга ви насаме.

Адамат прочисти гърло:

— Всичко, което възнамерявате да споделите с мен, можете да кажете и пред Фая.

И сам Бо можеше да види, че Фая няма намерение да се махне. Толкова с играта на разделяй и владей. Дали не трябваше да доведе Нила и Яков със себе си? Бо ги бе помолил да чакат в каретата, за да не му пречат, но може би тяхното присъствие щеше да намали подозрителността на Адамат.

Бо все още не знаеше със сигурност какво да прави с Нила. Излизаше, че тя е Привилегирована. При това Привилегирована, която не се нуждае от ръкавици. Тя дори не съзнаваше собствената си важност. В Деветте държави нямаше нито един Привилегирован, способен да се докосва до Отвъд без ръкавици. Подобно нещо не беше посилно дори за самите предеи.

Само за така наречените богове.

— Нужна ми е помощта ви — каза Бо.

— В момента не предлагам услугите си — каза Адамат, поглеждайки към съпругата си. — През последните месеци семейството ми преживя неща, каквито никое семейство не би трябвало да изтърпява. За нищо на света няма да се отделя от тях.

Фая присви очи срещу Бо. От любезната домакиня не остана и следа. Сякаш някой бе изсмукал топлината от помещението.

— Две неща — рече Бо, като повдигна ръце. В момента не носеше ръкавици. Не искаше Адамат да си помисли, че е дошъл да го заплашва. — Най-напред ще искам от вас, Фая, известно време да се грижите за Яков Елдаминз.

— Детето е живо? — попита Фая.

— Второ — продължи Бо, — нуждая се от помощта на Адамат, за да спася най-добрия си приятел… единствения си приятел. Разполагам с доказателства, уличаващи генерал Кет и сестра ѝ в спекулации. Инспекторът, сержант Олдрич и хората му трябва да дойдат с мен, за да арестуваме генерал Кет и да освободим Таниел Двустрелни.

Цялата тази ситуация изнервяше Бо. Така и не беше получавал новини от фронта от вестта за военния съд насам. В момента Таниел можеше да се намира в затвора, а можеше и да е увиснал на бесилото. Бо се проклинаше, задето не е реагирал достатъчно бързо, но трябваше да събере доказателства, преди да може да действа. Трябваше да е заминал за фронта веднага щом бе открил доказателствата за вината на Кет преди седмица, само че бе счел, че се нуждае от повече улики от счетоводните книги на един мъртъв благородник.

— Искате да арестувате офицер от генералния щаб във военно време? — Адамат се навъси. — Това е самоубийство. Не. Няма да го направя. Както вече казах, трябва да мисля за близките си. Не предлагам услугите си.

— Ако нямате нищо против — процеди Фая през зъби, — бихме искали да продължим вечерята си.

Бо не обръщаше внимание на думите им. Понякога се ненавиждаше заради нещата, които трябваше да върши. Заради убийствата, лъжите и кражбите. Заради манипулациите.

— В замяна на помощта ви, Адамат, ще имате право да поискате една услуга от мен.

— Какво бих могъл да искам…

— Една услуга! — повтори Бо, повдигнал пръст. — Каквото си поискате от последния оцелял представител на адранската кралска кабала.

Фая се навъси. Бо можеше да види, че зад смръщеното чело умът ѝ работи трескаво.

— Не — каза Адамат. — Не мисля, че…

— Скъпи — Фая го дръпна за ръкава.

Бо си пое дълбок дъх.

— Една услуга — отново подчерта Привилегированият. — Каквото си поискате. Дори и да ми се наложи да крача по кезиански тела, за да намеря сина ви.

Щеше да има възражения. Спорове. Щяха да последват още оправдания, но по погледите им Бо можеше да види, че е спечелил.