Алената кампания

Глава двадесет и девета

Тамас се измъкна от спалния си чувал. Поспря, за да си поеме дълбок дъх.

— Остарявам — промърмори той.

Всяка сутрин крайниците го боляха малко по-силно от предишната, особено кракът. Всеки ден му трябваха по още няколко секунди, за да се изправи. А към това се прибавяше и спането на твърда земя — вече пета седмица без прекъсване.

Пет седмици. Не беше за вярване, че само толкова време бе изминало от изправянето му срещу кезианската Велика армия и плановете му да нападне врага изненадващо, за да го притисне между себе си и портите на Будфил. Сега като погледнеше назад, замисълът му се струваше адски глупав — да очаква, че ще успее да разгроми цялата Велика армия само с две бригади.

Арогантността му беше виновна. Ако беше останал на крепостните стени, заедно с Хиланска и останалите офицери, щяха да успеят да отблъснат онези Пазители и да пратят кезианската армия обратно в ямата, от която бе изпълзяла.

Тамас се изправи на крака. Облече ризата си, отдавна пожълтяла и покрита с кръв — негова и на врага — сетне посегна към панталона и ботушите. Олем беше излъскал ботушите му през нощта, както правеше винаги. Телохранителят разбираше, че един фелдмаршал трябва да държи на престижа си. Тамас приключи, като облече куртката си и пристъпи сред утринната прохлада, пъхнал двуръбата си шапка под мишница.

Отвън се натъкна на Гаврил, който се взираше в него от седлото си. По някакъв начин той успяваше да запази униформената си жилетка на началник на планинската стража непокътната. Панталоните му бяха разкъсани и изцапани, ръцете и раменете тъмнееха от барутни обгаряния и различни по дълбочина рани, но захабеният плат на жилетката бе засегнат единствено от времето и многобройните изпирания.

Гаврил бе оседлал коня на Тамас и му подаде юздите.

— Няма да ходя на някакъв проклет излет с тебе — каза Тамас.

— Тогава защо си се облякъл? — попита Гаврил и се огледа. Лагерът още спеше. През последните няколко дни Тамас щадеше хората си, като ги оставяше да спят до осем сутринта. Бяха си заслужили почивката. Пък и покрай разгромяването на кезианската кавалерия, чиито оцелели бяха дали клетва да се оттеглят, и намиращата се на седмица път пехота, Тамас можеше да си позволи известно време за отдих.

— Днес армията потегля — каза Тамас.

— Ще ги настигнем.

Упорит негодник. Защо му беше притрябвало на Гаврил всичко това? Защо изпитваше необходимост да влачи и Тамас подире си? Мъртвите трябваше да бъдат оставени да почиват в гроба, необезпокоявани. Те не се интересуваха от сантименталностите на живите.

Тамас би предпочел да повдигне шапка на запад и мълчаливо да сведе глава за няколко минути. Би било много по-практично.

— Качвай се на проклетия кон — рече Гаврил.

Тамас се покатери върху седлото.

Двамата мълчаливо се отправиха на запад, успоредно на една от множеството реки, съставящи Крезимирови пръсти. Тамас не знаеше дали точно тази имаше име. Местните несъмнено я наричаха по някакъв начин — макар че в тази част на Кез нямаше много местни.

Някога, северните кезиански земи, изобилстващи от земеделски и скотовъдни ферми, бяха гъсто населени. Редуващите се периоди на суша и наводнения от последните десет години, създали толкова проблеми на Адро, бяха засегнали и Кез. Голяма част от кезианското население се бе насочило към източните градове да търси препитание. Тамас си представяше тези градове по-претъпкани и мръсни и от Адопещ.

Как ли протичаше животът в адранската столица по време на войната? Планинският канал трябваше да е завършен досега, което щеше да облекчи част от работата на бдящата над търговията планинска стража. Заради войната с Кез храната трябваше да пристига от Нови и Делив.

Тамас и Гаврил оставиха зад себе си най-високите предпланински хълмове и се спуснаха към мястото, където реките постепенно започваха да се вливат една в друга. Не всички от Пръстите се събираха в едно, не и наведнъж. До мястото, където това се случваше, имаше няколко дни път, а целта им не беше твърде далеч от равнините.

Теренът стана каменист — огромни канари и внезапно зейващи клисури, които накараха Тамас да се зачуди, дали някога планините не са се простирали дотук и ако действително беше така, що за божество или природна сила ги бе сринала.

Много отдавна този терен му бе послужил като отлично прикритие от Пазителите на Ипил.

Двамата конници прекосиха един каменист склон и се спуснаха в овраг, където две от реките се срещаха. Тамас потърка рамене, неочаквано вкочанени въпреки топлината на лятното слънце.

Тогава я видя. Грамада, издигната на няма и петдесет крачки от мястото, където двете реки се срещаха. Беше около метър висока и два метра широка купчина от шуплести камъни.

Изминалите тринадесет години не бяха я променили много. Кървавите следи от пръстите на Тамас и Гаврил, дълбали каменистата пръст, бяха отмити. Огърлицата — ценно притежание на мъртвеца, оставена от Тамас върху най-горния камък — я нямаше, ала грамадата си стоеше непокътната.

Тамас слезе от коня си и привърза юздите за едно закърняло дърво. Приближи се до грамадата бавно. Замислено. Сега, след като вече беше тук, предишното му нежелание да дойде му се струваше глупаво.

Той се извърна към Гаврил.

Едрият мъж, проявил такава настоятелност да доведе Тамас на това поклонение, не се осмеляваше да се приближи.

Тамас пое накъсан дъх. Той протегна ръка и докосна най-горния камък на грамадата.

— Каменир — каза той и почувства облекчение от изричането на името.

Хрущенето на стъпки показа, че Гаврил най-сетне се е присъединил към него.

— Съмнявам се, че някой друг, освен нас двамата, си спомня това име. — В главата му тази мисъл представляваше просто размишление. Изречена на глас, звучеше безсърдечно, и Тамас веднага се разкая. Гаврил бе последният представител на Каменировия род.

Роднините му в Кез бяха избити по нареждане на Ипил. Онези в Адро бяха далеч по-малобройни, а малцината живи отдавна се бяха отрекли от него.

Тамас опита да си представи образа на Каменир и установи, че не може. Приличаше на Гаврил, помисли си той. Не толкова едър. Много по-млад. Небрежно, непринудено държание и неподправена усмивка, която очароваше повечето хора.

— Как успя? — Гаврил стоеше край грамадата, свел глава.

— Какво?

— Как успя да продължиш? След случилото се?

Тамас с изненада долови обвинителни нотки в гласа му.

— Какъв избор имах?

Какво очакваше да чуе от него Гаврил? Признание, че е преспал с половината от неомъжените дами в Адопещ, а също и с мнозина семейни? Или да изтъкне, че в периода непосредствено подир смъртта на Ерика бе убил повече хора в дуели, отколкото през цялата си гневна младост?

— Видях тъгата ти — рече Гаврил. — Виждах как тя те разяжда след убийството на Ерика. След като Мануч отказа искането ти да идем на война. Когато ти дойде при мен и заяви, че искаш да убиеш Ипил, аз знаех, че трябва да го сторим. Но… но след като се провалихме, след като Каменир загина, ти се промени. Признаците на тъга, които виждах по-рано, изчезнаха. Ти се завърна сред обществото. Усмихваше се на онези глупаци, които намираха кутията с отсечената глава на Ерика за нещо изключително остроумно. Устройваше приеми и се разхождаше по улиците усмихнат.

— Какъв избор имах? — повтори Тамас.

Гаврил стисна рамото му и го обърна към себе си, за да го погледне в очите.

— Ти изобщо не скърби за Каменир. Изобщо не те беше грижа, че по-малкият ми брат умря. — Очите на Гаврил се насълзиха, лицето му пламна.

— Какво искаше да направя? — с неочакван гняв попита Тамас. Нима Гаврил го бе винил за това през всички тези години? Нима смяташе, че Каменир не е означавал нищо за него? — Да се пропия, както стори ти?

— Исках да покажеш малко благоприличие! — рязко повиши глас Гаврил. — Да покажеш съжаление. Каквото и да е чувство към човека, който умря за теб!

От толкова близо Гаврил се извисяваше над него, но Тамас не чувстваше страх. Само гняв и съжаление.

— Намерил кой да го каже — процеди Тамас. — Нима според теб да се удавиш в бъчва светло пиво е израз на благоприличие?

Той дори не видя устремилия се към него юмрук. Огромният пестник просто изникна пред лицето му, а в следващия момент ушите на рухналия на колене Тамас запищяха. Замаян, той тръсна глава. От устата и носа му прокапа кръв, попила в прашната твърд. Не за първи път проливаше кръвта си на това място.

Той се изправи на крака, като леко се поклащаше на колене. Гаврил се взираше гневно в него, предизвиквайки го да отвърне на удара.

И той го направи.

Изненадата върху лицето му, когато юмрукът на Тамас го намери в стомаха, донесе на фелдмаршала моментно удовлетворение. Той продължи с нов удар, накарал Гаврил да се превие.

— Аз изгубих съпругата си, негоднико — процеди през зъби Тамас.

Гаврил го сграбчи в мечешка прегръдка и го повдигна с рев. Тамас почувства жегването на страх, когато краката му се отделиха от земята. За човек със силата на Гаврил той тежеше не повече от дете.

Тамас стовари лакътя си върху гърба на Гаврил, с което изтръгна крясък от гиганта.

Гаврил го вдигна високо, след което рязко го стовари на земята. Сблъсъкът изкара въздуха на Тамас, краката му изтръпнаха, а погледът му се замая. Той изхриптя и заби ръка в коремните тлъстини на Гаврил.

Двамата се въргаляха сред прахоляка сякаш часове. Не спираха да си разменят ругатни, удари, ритници. Без значение колко силно Тамас удряше Гаврил, нищо не можеше да го спре. Дори и извън барутен транс фелдмаршалът се считаше за корав боец. Но Гаврил се отскубваше от захватите му. Поемаше ударите му. И се отплащаше със същото, ако не и с по-добро от полученото.

Тамас се изправи на крака и изрита Гаврил. В отговор се оказа блъснат, при което в гърба му се забиха камъните на грамадата.

— Спри! — каза Тамас.

Гаврил повдигна очи. Синини покриваха лицето му, особено около едното око, а носът му бе разкървавен. Той зърна грамадата зад Тамас и отпусна пестник.

Накуцвайки, Тамас се отдалечи от надгробната купчина и приседна на едно паднало дърво.

Опипа ребрата си. Май имаше едно пукнато. Чувстваше лицето си, както би се чувствал един изтупван в продължение на час килим. Куртката му бе разкъсана откъм гърба — можеше да го усети само като раздвижеше рамене. Един от ботушите му лежеше от другата страна на грамадата, макар Тамас да не помнеше кога го е изгубил.

— Искаш да знаеш какво стана с мен? — попита Тамас.

Гаврил изсумтя. Той лежеше на земята срещу Тамас, разперил крака.

— В същата нощ, когато погребахме Каменир, взех решението да убия Мануч. — Тамас събра храчка и я изплю встрани. Беше кървава. — Реших да започна война. Не в името на правата на народа или злините на Мануч, или подобните глупости, които говорех пред поддръжниците си. Подех война, за да отмъстя за брат си и съпругата си.

Той бавно си пое дъх и се загледа в събутия си крак. Чорапът се беше скъсал още преди седмица и палецът му надничаше през дупката.

— Не можех да организирам подобно нещо сред скръб. Трябваше да изпитам приятелите си. Да очаровам враговете си. Това беше първата стъпка: да ги убедя, че все още съм любимият галеник на Адро. Закрилникът на Мануч. Следващата фаза бе да взема главата на Мануч.

— След това, разбира се, войната. Която — Тамас повдигна пръст — бяха на косъм да не поведа. Земетресението и роялистите почти успяха да ме отклонят от плана ми. Сърцето ми се късаше, когато видях Адопещ в руини. Но тогава Ипил изпрати Никслаус и ме върна на пътя към отмъщението.

Той отпусна ръка.

— Краят ще настъпи, когато изтръгна сърцето на Ипил заради това, че ми отне семейството.

Вятърът бе притихнал. Чуваше се единствено глухото шумене на двете сливащи се реки.

— Хубава реч — каза Гаврил.

— И аз така мисля.

— Дълго ли си я репетирал?

— По-голямата част, с години — отвърна Тамас. — Наложи се да импровизирам на места. Не ми беше хрумвало, че ще я изнасям пред теб.

— А пред кого тогава?

Фелдмаршалът сви рамене.

— Пред внуците ми? Пред човека, който ще ме екзекутира? Таниел единствен знае истинските причини, поради които планирах всичко.

Звукът на конско изцвилване накара Тамас да повдигне глава. На върха на склона, на около стотина крачки, бяха изникнали двама ездачи. Тамас присви очи срещу обедното слънце, докато пръстите му опипваха за оръжието. Пистолетът беше изпаднал от кобура си по време на битката и лежеше на десетина крачки вляво от него.

Ездачите започнаха да се спускат по склона. Ослепителният блясък на слънцето намаля и Тамас можа да различи две познати лица: Олем и Беон ди Ипил.

— Имаме си компания — рече той.

Гаврил изви врат и погледна към сипея.

— Това Беон и Олем ли са?

— Да.

— Бих могъл да му счупя врата. Да го погреба до Каменир. Каква поетична справедливост би имало в това.

— Аз… Ние не враждуваме с Беон, а с баща му.

— Чувал съм, че Беон е любимият му син.

— Ипил сменя любимия си син на всеки шест месеца. Беон току-що изгуби мащабно сражение. Ако го убием сега, Ипил ще каже, че синът му си го е заслужил.

— Не е от грижовните бащи.

— Не е.

Олем и Беон спряха на двадесетина крачки от тях. Олем погледна към отхвърчалия Тамасов ботуш, сетне огледа оврага.

— Изглежда е имало битка — рече той.

— Нападнаха ни от засада. Изхвърлихме телата в реката — каза Тамас.

— Разбира се — каза Олем. Не звучеше убеден.

— Мислех, че съм ти наредил да стоиш в лагера — каза фелдмаршалът на Олем.

— Простете, сър — отвърна той. — Генералът ме помоли да го придружа, за да не наруши дадената дума.

— И защо сте сметнали за необходимо да ме последвате? — обърна се Тамас към Беон.

Беон се намръщи към грамадата.

— Чувал съм една история — обясни той. — В нея се говори за барутен маг и двама братя със забележителна сила. — Очите му трепнаха по посока на Гаврил. — Тя е стара и се предава шепнешком из двора на баща ми, при все че той е положил огромни усилия да я заглуши.

— Е, и? — кисело попита Гаврил.

Беон продължи невъзмутимо:

— Тази история особено ме интригуваше като малък. В края ѝ една цяла рота от елитните бойци на баща ми изчезва край Крезимирови пръсти. Някои от телата били намерени. Други не. Винаги съм се чудил дали това наистина е бил краят на историята.

Тамас и Гаврил се спогледаха.

Тамас попита:

— И сте решили, че можете да го научите, като ни последвате тук?

Беон отново гледаше към грамадата.

— Да, реших, че има вероятност. Виждам пред себе си барутен маг, овдовял по нареждане на баща ми, и един огромен мъж с голяма сила. Предполагам, че истинският завършек на историята е много по-тъжен от онези, които рисуваше детското ми въображение. — Той почтително сведе глава към двамата и обърна коня си. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Така е — подвикна Гаврил подире му.

Беон спря и се извърна.

— Простете?

— Краят на историята наистина е тъжен.

— Не — възрази Беон. — Историята още не е приключила. Ала краят ѝ действително ще бъде много тъжен.