Бавачката на ангели

10

Фелбака, 1925

Дагмар се взираше във вестника, захвърлен на земята. Лаура я дръпна за ръкава и повтори своето „мамо, мамо“, но Дагмар не ѝ обърна внимание. Така ѝ бе дотегнало да слуша настоятелния, плачлив глас, произнасящ все същата дума. Лаура я повтаряше толкова често, че я побъркваше. Наведе се бавно и вдигна вестника. Беше късен следобед и погледът ѝ беше замъглен, но нямаше съмнение. Пишеше го черно на бяло: „Немският авиатор и герой Гьоринг се завръща в Швеция“.

– Мамо, мамо!

Лаура я задърпа още по-силно и Дагмар я удари толкова рязко, че момичето падна от пейката и заплака.

– Я млъквай! – изсъска Дагмар.

Ненавиждаше фалшивия ѝ плач. На малката нищо не ѝ липсваше. Имаше си покрив над главата, дрехи на тялото, не гладуваше, макар и понякога да се хранеха оскъдно.

Дагмар се върна обратно към статията и засрича наум. Сърцето ѝ биеше силно. Той се беше върнал в Швеция и идваше да я вземе. Но после погледът ѝ се спря върху един ред малко по-надолу: „Гьоринг се мести в Швеция с шведската си съпруга Карин“. Дагмар усети как устата ѝ пресъхва. Беше се оженил за друга. Беше я предал! Вътре в нея се надигна гняв, подсилен от писъците на Лаура, които пронизваха главата ѝ и караха минувачите да се обръщат.

– Няма ли да млъкнеш!

Удари на Лаура такъв шамар, че чак дланта я заболя. Момичето замълча, допря ръка до пламналата си буза и зяпна ококорено майка си. После отново започна да реве, още по-силно, и Дагмар се почувства разкъсана от обзелото я отчаяние. Хвърли се над вестника и препрочете изречението отново и отново. Карин Гьоринг. Името отекваше в главата ѝ. Не пишеше откога са женени, но щом съпругата му беше шведка, значи, се бяха запознали тук. По някакъв начин бе подлъгала Херман да се ожени за нея. Карин трябваше да е виновна, че той не се бе върнал за Дагмар, че не беше при нея и дъщеря си, при семейството си.

Дагмар кимна, сгъна вестника и се протегна към бутилката, която лежеше до нея на пейката. Бяха останали само няколко глътки, което я учуди, тъй като сутринта бутилката беше пълна. Но Дагмар не се замисли над това, ами отпи и се наслади на приятното парене в гърлото, когато благословената напитка потече надолу.

Малката беше престанала да вие. Просто седеше на земята и хлипаше, обвила с ръце коленете си. Самосъжаляваше се, както обикновено. Беше голяма хитруша, макар и само петгодишна. Но Дагмар знаеше какво трябва да се направи. Все още всичко можеше да се подреди. Щом Херман се върнеше при тях, щеше да научи Лаура как да се държи. Малката имаше нужда от баща, който да се разпорежда с твърда ръка, защото колкото и Дагмар да се опитваше да ѝ набие ум в главата, изглежда, все не успяваше.

На пейката в Брандпаркен Дагмар широко се усмихна. Бе разбрала къде се корени злото и най-накрая нещата за нея и Лаура щяха да потръгнат.

Колата на Йоста зави по алеята пред къщата и Ерика си отдъхна. Слава богу, не се бе засякъл с Патрик.

Отвори вратата, преди Йоста да успее да натисне звънеца. Зад нея децата вдигаха страхотна врява.

– Извинявай за бъркотията. Общината сигурно скоро ще обяви къщата за негодна за обитаване.

Ерика се обърна, за да направи забележка на Ноел, който преследваше плачещия Антон.

– Няма страшно. Свикнал съм покрай крясъците на Мелберг – каза Йоста и клекна. – Здравейте. Вие май сте големи палавници.

Антон и Ноел се спряха и веднага се смутиха, но Мая пристъпи смело напред.

– Здравей, стар чичко. Казвам се Мая.

– Мая! Така не се говори – възкликна Ерика и погледна строго дъщеря си.

– Няма нищо – каза Йоста и се засмя високо, след което се изправи. – Слушай децата и идиотите, за да чуеш истината. Наистина съм стар чичко. Нали, Мая?

Мая кимна, после погледна триумфално към майка си и се отдалечи. Близнаците още не смееха да се приближат. Вместо това бавно отстъпиха назад към всекидневната, без да изпускат Йоста от поглед.

– Тези двамата не са толкова доверчиви – каза той, следвайки Ерика към кухнята.

– Антон винаги е бил срамежлив. Ноел обикновено е доста директен, но като че ли сега и той е в период, в който непознатите му се струват доста страшни.

– Мъдро от негова страна, мен ако питаш – каза Йоста, после седна на един от кухненските столове и се огледа притеснено. – Сигурна ли си, че Патрик няма да се върне за нещо?

– Тръгна за работа преди половин час, така че вече трябва да е в управлението.

– Не съм убеден, че това е добра идея – каза той, рисувайки с пръст по покривката.

– Идеята е прекрасна – каза Ерика. – Няма нужда да замесваме Патрик на този етап. Той не винаги оценява помощта ми.

– И не без причина. Понякога си забърквала големи каши.

– Но накрая всичко е завършвало добре.

Ерика нямаше да се остави да бъде разубедена. Самата тя намираше снощното си хрумване за гениално. Веднага се бе обадила на Йоста и ето че сега той седеше тук, макар да се бе наложило дълго да го убеждава да не казва за това на Патрик.

– С теб имаме нещо общо – каза тя и седна срещу него. – И двамата много искаме да разберем какво се е случило на Вальо в онази Велика събота.

– Да, но сега полицията се занимава с това.

– И това е много хубаво. Но сам знаеш колко неефективни могат да бъдат разследванията, когато трябва да следвате правила и наредби. Докато аз мога да работя по-свободно в някои други насоки.

Йоста все още я гледаше скептично.

– Това може и да е така, но ако Патрик разбере, ще стане лошо. Не знам дали искам...

– Именно затова Патрик няма да разбере нищо – прекъсна го Ерика. – Ще ми осигуриш тайно достъп до материалите от разследването, а пък аз ще ти дам достъп до всичко, което сама изровя. Веднага щом открия нещо ще ти го съобщя. Ти пък ще го представиш пред Патрик и ще станеш герой, а аз ще мога да използвам материалите, за да напиша книга. Всички печелят, включително и Патрик. Той също иска да разреши случая и да залови подпалвача. Няма да задава въпроси, а с радост ще приеме информацията, която му се предлага. Освен това сте го закъсали откъм персонал в управлението, сега, когато Мартин е болен, а Паула е в отпуска, нали? Няма да навреди, ако още един човек работи по разследването.

– Може би имаш право – каза Йоста и малко се ободри. Ерика предположи, че го блазни мисълта да бъде герой. – Но наистина ли мислиш, че Патрик няма да се усети?

– Не. Той знае колко усърдно работиш по случая, така че няма да заподозре нищо.

В същия момент във всекидневната сякаш избухна бунт и Ерика се втурна натам. След като набързо предупреди Ноел да остави Антон на мира и им пусна филм за Пипи Дългото чорапче, близнаците се успокоиха и Ерика се върна в кухнята.

– Въпросът е откъде да започнем. Научихте ли вече нещо за кръвта?

Йоста поклати глава.

– Не, не още. Но Турбьорн и екипът му продължават да работят на острова, за да видят ще открият ли още нещо. По някое време през деня се надявам да получим окончателна информация дали става дума за човешка кръв, или не. Единственото, с което разполагаме за момента, е предварителният доклад за пожара. Патрик го получи вчера, тъкмо преди да си тръгна.

– Започнахте ли вече да разпитвате хора?

Ерика беше толкова развълнувана, че едва издържаше да стои на едно място. Не смяташе да се откаже, преди да е допринесла по всеки възможен начин за разгадаването на мистерията. Възможността да напише фантастична книга беше по-скоро бонус.

– Вчера започнах да правя списък на хората, които са свързани по някакъв начин с разследването. Подреждам ги по важност и се опитвам да открия как да се свържем с тях. Малко е трудно, тъй като е минало много време от случилото се. От една страна, не е лесно да се открият някои хора, от друга, и спомените ми може би не са съвсем ясни. Така че ще видим какво ще се получи.

– Мислиш ли, че момчетата може да са били замесени? – попита тя.

Йоста веднага разбра кои момчета има предвид.

– Мислил съм си го, естествено, но не знам. Разпитахме ги няколко пъти и историите им съвпадаха. Освен това не намерихме физически улики, които да сочат, че...

– Открихте ли изобщо някакви физически улики? – прекъсна го Ерика.

– Не, няма за какво да се хванем. След като намерихме Ева, с колегата ми Хенри слязохме долу при кея. Тогава попаднахме на момчетата, които се връщаха с лодката. Изглеждаше, че наистина са били за риба.

– Огледахте ли лодката? Не е невъзможно телата да са били изхвърлени във водата.

– Беше проверена много внимателно, но в нея нямаше следи от кръв или нещо подобно. Ако бяха натоварили пет тела вътре, щяхме да открием нещо. Пък и се чудя как изобщо биха могли да пренесат телата до лодката. Хлапетата бяха кльощави. Освен това водата рано или късно изхвърля труповете на брега. Все някой от членовете на семейството щеше да бъде намерен, освен ако момчетата не са се постарали да закотвят телата на дъното. А за това са нужни сериозни тежести, каквито едва ли биха намерили в бързината.

– Говорихте ли и с други ученици?

– Да, но някои родители не разрешиха синовете им да бъдат разпитани. Предполагам, че се считаха за твърде видни граждани и не искаха да рискуват да избухне скандал.

– И научихте ли нещо интересно?

Йоста изсумтя.

– Не, родителите само обясняваха колко ужасно било случилото се, но синовете им нямали какво да разкажат за живота в училището. Всичко било отлично. Рюне бил отличен, учителите били отлични, нямало проблеми или конфликти. А учениците, общо взето, повтаряха думите на родителите си.

– Ами учителите?

– Говорихме и с двамата, естествено. Първоначално подозирахме единия, Уве Линдер. Но после се оказа, че той все пак има алиби – Йоста замълча за кратко. – Чисто и просто не открихме нищо подозрително. Не можахме дори да докажем, че е било извършено престъпление. Но...

Ерика се наведе напред, подпирайки се с ръце на масата.

– Но какво?

Той се поколеба.

– Ох, не знам. Мъжът ти често се позовава на интуицията си и обикновено се шегуваме с него заради това, но трябва да призная, че интуицията ми тогава ми подсказваше, че има още какво да научим. Наистина опитахме, но не постигнахме нищо съществено.

– Значи, трябва да опитаме отново. Много неща са се променили от седемдесет и четвърта насам.

– Опитът ми показва, че и много са си останали същите. Видните граждани като онези родители винаги гледат собствения си интерес.

– Ще опитаме отново – повтори Ерика търпеливо. – Довърши списъка с учениците и учителите. После ми го дай и ще работим на два фронта.

– Само недей...

– Патрик няма да разбере. А ти ще получиш всичко, което открия. Разбрахме ли се?

– Да.

Слабото лице на Йоста изглеждаше измъчено.

– Между другото, вчера отидох да говоря с Ева и мъжа ѝ.

Йоста я зяпна.

– Тя как се чувстваше? Притеснена ли е след случката? Как...?

– Спокойно, едно по едно – засмя се Ерика, но после придоби сериозно изражение. – Бих казала, че изглеждаше унила, но спокойна. Твърдят, че не знаят кой би могъл да е запалил пожара, но не мога да преценя дали лъжат, или не.

– Мисля, че трябва да се махнат оттам – каза Йоста, а очите му помръкнаха от притеснение. – Поне докато разнищим тази история. В къщата не са в безопасност. Чист късмет е, че са се отървали.

– Не ми приличат на хора, които лесно се отказват.

– Да, Ева си е упорита – каза Йоста с видима гордост.

Ерика го погледна с любопитство, но не каза нищо. Сама знаеше, че понякога отношението ѝ към хората, за които пише, може да бъде много лично. Вероятно беше същото и с полицаите, които покрай работата си проследяваха множество човешки съдби.

– Замислих се за нещо, когато срещнах Ева. Стори ми се малко странно...

– Да? – попита Йоста, но пронизителен писък накара Ерика да се забърза към всекидневната, за да провери кой се е ударил.

Едва няколко минути по-късно успя да се върне в кухнята и да продължи разговора.

– Докъде бяхме стигнали? Да, стори ми се странно, че Ева не притежава нито една от вещите, които семейството трябва да е оставило след себе си. Все пак къщата не е била само интернат, те са живеели там, така че вътре трябва да е имало лични вещи. Бях приела по подразбиране, че Ева ги е получила, но тя нямаше представа какво може да е станало с тях.

– Тук си права – каза Йоста и поглади брадичка. – Всъщност не мога да се сетя дали са регистрирани някъде. Трябва да проверя.

– Мислех си, че си струва вещите им да се прегледат повторно, с нови очи.

– Идеята не е лоша. Ще видя какво мога да намеря – каза Йоста. После погледна часовника и скочи от стола. – Боже господи, как лети времето. Хедстрьом сигурно се чуди къде съм.

Ерика сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

– Все ще измислиш някое добро извинение. Кажи, че си се успал, или каквото и да е. Той няма да заподозре нищо, уверявам те.

– Лесно ти е да го кажеш – отвърна Йоста и отиде да се обуе.

– Не забравяй какво се разбрахме. Трябват ми контактите на всички хора от списъка. Виж и дали ще откриеш нещо за вещите на семейство Елвандер.

Ерика се приближи до Йоста и го прегърна спонтанно. Той ѝ отвърна вдървено.

– Да, добре, само ме пусни. Обещавам да се заема веднага щом имам възможност.

– Златен си – каза Ерика и му намигна.

– Пф. Хайде, връщай се при малките. Чувам, че пак е станало нещо.

Ерика затвори вратата след него и послуша съвета му. Седна на дивана и се загледа разсеяно в приключенията на Пипи, а трите деца се накачулиха отгоре ѝ, като всяко опитваше да се настани на най-удобното място в скута ѝ.

В управлението беше тихо и спокойно. Мелберг за разнообразие бе излязъл от кабинета си и седеше в кухнята. Ернст, който никога не се отделяше на повече от метър от господаря си, лежеше под масата и се надяваше, че рано или късно ще стане време за ядене.

– Проклет идиот! – изръмжа Мелберг и посочи вестника пред себе си. Интервюто с Йон Холм беше водещата статия в „Бохусленинген“.

– Да, не разбирам как хората могат да гласуват за подобни типове. Това е недостатъкът на демокрацията, предполагам – каза Патрик и седна срещу Мелберг. – Трябва да говорим с него, между другото. Очевидно той е бил едно от момчетата на острова през онази великденска ваканция.

– Тогава най-добре да побързаме. Тук пише, че Холм ще остане само до края на седмицата, после се връща обратно в Стокхолм.

– Да, видях, затова си мислех да взема Йоста и да поговорим с него тази сутрин – отвърна Патрик и погледна към коридора. – Само не разбирам къде се е дянал. Аника? Йоста казвал ли е нещо?

– Нито дума. Може би се е успал? – викна Аника в отговор откъм рецепцията.

– Тогава аз ще дойда вместо него – каза Мелберг и затвори вестника.

– А, няма нужда. Мога да почакам Йоста. Сигурно ще дойде всеки момент. Ти имаш по-важна работа.

Патрик усети как го полазва паника. Присъствието на Мелберг по време на разпит можеше да доведе единствено до катастрофа.

– Глупости! Добре ще е да съм до теб, когато се срещнеш с онзи идиот – каза той и погледна решително Патрик. – Е? Ще тръгваме ли?

Мелберг щракна два пъти с пръсти и Патрик трескаво опита да измисли аргумент, с който да откаже Мелберг от плана му.

– Може би трябва да се обадим предварително и да уговорим час?

Мелберг изсумтя.

– Такива хора важното е да ги хванеш... как се казваше... – зачуди се той и отново щракна с пръсти. – Ан гард¹⁸.

– Оф гард¹⁹ – поправи го Патрик. – Казва се оф гард.

Няколко минути по-късно вече седяха в колата и пътуваха към Фелбака. Мелберг си подсвиркваше доволно. Първоначално бе настоял той да кара, но тогава Патрик не отстъпи.

– Тези хора са с толкова ограничено мислене. Направо са жалки. Нямат никакво уважение към другите култури или към човешките различия.

Мелберг кимна в съгласие със собственото си твърдение. Патрик го засърбя да му напомни колко ограничен беше самият Бертил едно време. Част от коментарите, които бе ръсил наляво и надясно, без съмнение биха намерили одобрение сред Приятелите на Швеция. Но все пак в негова защита трябваше да се каже, че Мелберг се отърва от предразсъдъците си в мига, в който се влюби в Рита.

– Това е мястото, нали?

Патрик сви към чакълената площадка пред една от червените рибарски колиби на улица „Хамнгатан“. Бяха се разбрали да потърсят Йон тук, вместо в къщата му в Мьорхулт.

– Във всеки случай на кея има човек – каза Мелберг и източи врат, надничайки над оградата.

Тръгнаха към входа и чакълът захрущя под подметките им. Патрик се зачуди дали да почука, но му се стори нелепо, затова просто бутна портата.

Веднага разпозна Йон Холм. Фотографът на „Бохусленинген“ бе уловил почти клишираното му шведско излъчване. Освен това на снимката въпреки широката усмивка, изражението му беше някак тревожно и заплашително. Сега също се усмихваше, но сините му очи гледаха приближаващите се полицаи въпросително.

– Здравей, ние сме от полицията в Танум – каза Патрик и представи себе си и Мелберг.

– Да? – каза Холм, а погледът му стана още по-бдителен. – Случило ли се е нещо?

– Зависи от гледната точка. Всъщност става дума за нещо, случило се отдавна, но което, за жалост, отново е актуално.

– Вальо – каза Йон.

Вече беше трудно да се разтълкува изражението на очите му.

– Да, правилно – каза Мелберг с агресивна интонация. – Става дума за Вальо.

Патрик си пое няколко дълбоки глътки въздух, за да запази спокойствие.

– Може ли да седнем? – попита той и Йон кимна.

– Разбира се, настанявайте се. Слънцето тук е доста силно. На мен ми харесва, но ако смятате, че ще ви е твърде топло, мога да вдигна чадъра.

– Благодаря, и така е добре – отговори Патрик и махна с ръка. Искаше да приключи с посещението възможно най-бързо, преди Мелберг да е успял да забърка някоя каша.

– Виждам, че четеш „Бохусленинген“.

Мелберг направи жест към вестника, който лежеше разтворен на масата. Йон сви рамене.

– Лошата журналистика винаги е била неприятно нещо. Думите ми са цитирани и разтълкувани погрешно, а цялата статия е пълна с инсинуации.

Мелберг подръпна яката си. Лицето му вече бе започнало да се зачервява.

– Аз смятам, че е написана добре.

– Вестникът очевидно е избрал страна предварително, но такива атаки са едно от нещата, които човек трябва да търпи, щом влезе в играта.

– Всичките въпроси са свързани с неща, които вие сами сте изтъкнали в програмата си. Например онези глупости, че имигрантите, които извършат престъпление, трябва да бъдат депортирани, дори да имат разрешение за пребиваване. Как ще стане това? Да не предлагате някой, който се е установил в Швеция и живее тук от дълги години, да бъде пратен обратно в родината си само защото е откраднал колело?

Мелберг беше повишил глас и пръскаше слюнка, докато говореше. Патрик седеше като парализиран. Беше като да наблюдава наближаването на неизбежна катастрофа. Макар и да беше съгласен с всичко, което казваше Мелберг, това не беше подходящ момент за обсъждане на политика.

Йон гледаше Мелберг невъзмутимо.

– Това е въпрос, който опонентите ни са избрали да разтълкуват съвсем погрешно. Бих могъл да обясня по-подробно, но предполагам, че не затова сте тук.

– Не, както казахме, тук сме, за да говорим за събитията на остров Вальо през седемдесет и четвърта година – побърза да каже Патрик. – Нали така, Бертил?

Той впери поглед в Мелберг, който след няколко секунди мълчание кимна неохотно.

– Да, носят се слухове, че там се е случило нещо – каза Йон. – Да не сте открили семейството?

– Не точно – каза Патрик уклончиво. – Но някой е опитал да запали къщата. Ако бе успял, дъщерята и мъжът ѝ вероятно са щели да изгорят вътре.

Йон се изправи леко в стола си.

– Дъщерята?

– Да, Ева Елвандер – каза Патрик. – Или Ева Старк, както се казва понастоящем. Тя и съпругът ѝ са се нанесли в къщата и я ремонтират.

– Сигурно има нужда. Доколкото съм чувал, е доста запусната.

Погледът на Йон се насочи към остров Вальо, който се намираше право срещу тях, отвъд искрящата вода на пристанището.

– Отдавна ли не си ходил там?

– Откакто интернатът затвори.

– Защо?

Йон разпери ръце.

– Не съм имал работа там.

– Според теб какво може да се е случило със семейството?

– Ами моето предположение би било не по-лошо от което и да е друго, но всъщност наистина нямам представа.

– Все пак си малко по-запознат от повечето хора – възрази Патрик. – Живял си със семейството и си бил там, когато те са изчезнали.

– Не е вярно, аз и няколко други ученици бяхме отишли за риба. Направо бяхме шокирани, когато се върнахме на острова и ни посрещнаха двама полицаи. Леон дори побесня. Помисли си, че някакви непознати са взели Ева.

– Значи, нямаш теории? Сигурно си мислил за това през годините?

Мелберг звучеше скептично. Йон не му обърна внимание и се обърна към Патрик.

– Ще поясня малко. Ние не живеехме със семейството. Ходехме на училище там, но имаше строга граница между учениците и семейство Елвандер. Например не бяхме поканени на великденския обяд. Рюне много старателно ни държеше настрана и ръководеше училището като военен лагер. Затова родителите ни го обичаха толкова искрено, колкото ние го мразехме.

– Учениците разбирахте ли се помежду си, или имаше конфликти?

– Често възникваха разправии. Обратното би било странно, все пак в училището учеха само момчета в пубертета. Но не се е случвало нищо по-сериозно.

– Ами учителите? Те какво мислеха за директора?

– Онези страхливци бяха толкова изплашени от него, че едва ли са мислели каквото и да е. Във всеки случай не са казвали нищо, което да е достигнало до ушите ни.

– Децата на Рюне са били горе-долу на вашата възраст. Общувахте ли с тях?

Йон поклати глава.

– Рюне никога не би позволил нещо такова. Но често виждахме най-големия му син. Той беше нещо като помощник в училището. Същински задник.

– Звучиш все едно имаш доста крайно мнение за някои от членовете на семейството.

– Ненавиждах ги, също както всички останали ученици в интерната. Но не достатъчно, за да ги убия, ако това си мислите. Недоверието към висшестоящите си е част от пубертета.

– Ами другите деца?

– Гледаха си своята работа. Пък и смееха ли да правят друго? Същото се отнася и за Инез. Тя сама се грижеше за чистенето, прането и готвенето. Дъщерята на Рюне, Анели, също помагаше доста. Но както казах, не ни беше разрешено да общуваме с тях и за това може би си имаше причина. Много от момчетата бяха истински мръсници, разглезени и привилегировани още от малки. Предполагам, че именно заради това се бяха озовали в училището. След като са осъзнали, че са отгледали мързеливи и неспособни индивиди, родителите им в последния момент са се опитали да поправят грешката, като ги пратят на Рюне.

– И твоите родители едва ли са живели в мизерия.

– Имаха пари – каза Йон, наблягайки на „имаха“.

После стисна устни, за да покаже, че не смята да обсъжда въпроса. Патрик не настоя, но реши по-късно да провери семейната история на Холм.

– Тя как е? – попита Йон внезапно.

Мина около секунда, преди Патрик да разбере какво има предвид.

– Ева? Ами изглежда добре. Както казах, решила е да стегне къщата.

Йон отново се обърна към Вальо и на Патрик му се прииска да можеше да чете мисли. Чудеше се какво ли се върти в главата на Холм.

– Благодаря, че ни отдели време – каза той и се изправи.

В момента не можеха да постигнат нищо повече, но разговорът допълнително разпали любопитството му за живота в интерната.

– Да, благодарим. Разбирам, че сте много зает – каза Мелберг. – Между другото, поздрави от партньорката ми. Тя е от Чили. Имигрирала е тук през седемдесетте.

Патрик дръпна Мелберг за ръката и го отведе. Йон затвори портата след тях със скована усмивка.

¹⁸ En garde (фр.): готов за бой – основна позиция във фехтовката. – Б. пр.

¹⁹ Off guard (англ.): неподготвен. – Б. пр.

Йоста опита да се промъкне незабелязано в управлението, но не стигна далеч.

– Да не се успа? Необичайно е за теб – каза Аника.

– Алармата не звънна – каза той, без да посмее да я погледне в очите. Аника имаше способността да чете хората като отворени книги и той не обичаше да я лъже. – Къде са всички?

Наоколо беше толкова тихо, сякаш Аника беше сама в сградата. Единствено Ернст се зададе по коридора, щом чу гласа на Йоста.

– Патрик и Мелберг отидоха да говорят с Йон Холм, но двамата с Ернст браним крепостта, нали така? – каза тя и почеса голямото куче зад ухото. – Патрик се чудеше къде си. Така че най-добре да поупражниш още малко тая история с алармата.

Аника вдигна глава и огледа Йоста.

– Кажи какво става и може би ще мога да ти помогна да не бъдеш разкрит.

– О, по дяволите – възкликна Йоста, знаейки, че е победен. – Ще ти кажа на по чаша кафе.

Той тръгна към кухнята и Аника го последва.

– Е – каза тя, щом седнаха.

Йоста неохотно ѝ разказа за уговорката си с Ерика, а Аника се засмя високо.

– Добре си се насадил този път. Нали я знаеш Ерика? Ако и подадеш пръст, тя ще ти отхапе цялата ръка. Патрик ще побеснее, ако разбере.

– Да, знам – каза Йоста и се размърда притеснено.

Знаеше, че Аника е права, но в същото време чувстваше, че за него разследването е по-важно. И не беше толкова глупав, че да не разбира защо. Правеше го заради нея, заради момиченцето, което той и Май-Брит разочароваха.

Аника бе спряла да се смее и сега го гледаше сериозно.

– Този случай означава много за теб.

– Да, така е. И Ерика може да помогне. Тя е способна жена. Знам, че Патрик не би одобрил, че я замесвам в разследването, но работата ѝ е да изравя факти от миналото, а това безспорно е талант, от какъвто се нуждаем в момента.

Аника помълча малко. После си пое дълбоко дъх.

– Окей. Няма да кажа нищо на Патрик. При едно условие.

– Какво?

– Ще ме държиш в течение на всичко, което ще откриете с Ерика, а при нужда аз ще ви помагам. Мен също ме бива да изравям факти.

Йоста я погледна учудено. Не това беше реакцията, която очакваше.

– Добре, разбрахме се. Но както сама каза, ще ни се стъжни, когато Патрик разбере.

– Тогава ще му мислим. Докъде сте стигнали? Какво мога да направя?

Облекчен, Йоста преразказа разговора, който бе провел с Ерика сутринта.

– Трябва да открием всички ученици и учители в интерната. Разполагам със стария списък, но много от данните са остарели. Все пак можем да го използваме за отправна точка. Някои от фамилните имена са доста необичайни, а и на старите адреси може да живеят хора, които да знаят къде са се преместили предишните обитатели.

Аника повдигна вежди.

– Нямаме ли личните им номера?

Йоста я зяпна. Можеше ли да е толкова глупав? Почувства се като идиот и не знаеше какво да каже.

– Съдейки по изражението ти, имаме номерата, така ли? Добре. Тогава мога да намеря обновената информация до днес следобед или най-късно до утре сутринта. Това достатъчно скоро ли е? – попита тя и се усмихна, за радост на Йоста.

– Чудесно – каза той. – През това време смятам с Патрик да отидем да говорим с Леон Кройц.

– Защо точно с него?

– Всъщност няма конкретна причина, но той беше едно от момчетата, които си спомням най-добре. Останах с впечатлението, че той е водачът на групичката. Освен това чух, че със съпругата му тъкмо са купили голямата бяла къща горе на хълма. Сещаш се, във Фелбака.

– Онази бялата, с хубавия изглед? За която искаха десет милиона крони? – попита Аника.

Стойността на къщите с изглед към морето интригуваха местните жители и всички следяха първоначално обявените цени и крайните суми, платени за имотите. Но въпреки това десет милиона крони не беше число, което се чува всеки ден.

– Имат средства, доколкото знам.

Йоста си припомни момчето с тъмните очи и красивото лице. Още тогава излъчваше заможност, както и още нещо, по-трудно определимо. Ако трябваше да го дефинира, най-доброто описание може би би било някакъв вид вродена самоувереност.

– Тогава да се залавяме за работа – каза Аника.

Тя остави чашата си в миялната и погледна Йоста, който последва примера ѝ.

– Между другото, бях забравила, че сутринта имаше час при зъболекаря.

– Зъболекаря? Не съм... – започна Йоста, но се спря и се усмихна. – Да, точно така. Нали вчера казах, че ще ходя на зъболекар. Гледай, нямам кариеси.

Той посочи устата си и ѝ намигна.

– Не разваляй хубавата лъжа с твърде много подробности – каза Аника, размаха пръст шеговито и се отправи към компютъра.