Бавачката на ангели

2

Фелбака, 1908

Пристигнаха рано сутринта. Майка ѝ вече беше събудила дребосъците, но Дагмар продължаваше да лежи и да се наслаждава на топлината на леглото. Това беше разликата между нея, истинската дъщеря на мама, и сираците, които живееха в къщата. Дагмар беше специална.

– Каква е тази врява? – викна татко откъм спалнята.

Настойчиво блъскане по външната врата бе събудило както Дагмар, така и него.

– Отворете! От полицията сме!

Очевидно търпението на хората отвън се изчерпи, защото вратата се отвори с трясък и в къщата нахлу мъж с полицейска униформа.

Дагмар се изправи изплашено в леглото и опита да се загърне с одеялото.

– Полицията? – попита татко, влизайки в кухнята и опитвайки да закопчае непохватно панталоните си. Хлътналите му гърди бяха покрити с редки снопчета сиви косми. – Нека само си облека ризата и ще изясним всичко. Трябва да е станало някакво недоразумение. Тук живеят почтени хора.

– Нали това е домът на Хелга Свенсон? – попита полицаят.

Зад него стояха още двама мъже. В кухнята стана доста пренаселено – вътре беше пълно с легла. Понастоящем в къщата имаше петима дребосъци.

– Казвам се Алберт Свенсон, Хелга е съпругата ми – каза татко.

Беше си облякъл ризата и сега стоеше със скръстени на гърдите ръце.

– И къде е съпругата ви? – попита полицаят настоятелно.

Дагмар забеляза притеснената бръчка, която се бе образувала между веждите на татко. Мама все казваше, че той се тревожи твърде много. Имал крехки нерви.

– Мама е в задния двор. С малките – каза Дагмар и полицаите едва сега ѝ обърнаха внимание.

– Благодаря – каза мъжът, който бе говорил досега.

Полицаите се отправиха към задния двор и татко тръгна плътно след тях.

– Не може да нахлувате в домовете на порядъчните хора просто така. Изплашихте ни до смърт. Трябва да ни обясните за какво става дума.

Дагмар отметна одеялото, стъпи на студения кухненски под и се втурна след тях само по нощница. Щом се показа навън, се закова на място. Двама от полицаите държаха здраво мама за ръцете. Тя се съпротивляваше и мъжете се задъхваха от усилията да я задържат. Малките пищяха, а в суматохата прането, което мама простираше, се беше разпиляло наоколо.

– Майко! – викна Дагмар и се затича към нея.

Хвърли се към крака на единия полицай и го ухапа с всичка сила по бедрото. Той изкрещя и пусна мама, обърна се и заби на Дагмар такъв шамар, че тя падна по гръб.

Сащисана, Дагмар остана да седи в тревата, търкайки бузата си. През осемгодишния ѝ живот никой никога не я беше удрял. Беше виждала мама да удря малките, но тя никога не би вдигнала ръка срещу Дагмар. Татко също не би посмял да стори нещо такова.

– Какво си мислите, че правите? Удряте дъщеря ми? – викна мама и започна да рита бясно по посока на мъжете.

– Това е нищо в сравнение със стореното от вас – каза полицаят и отново сграбчи твърдо ръката на Хелга. – Заподозряна сте в убийство на дете и имаме право да претърсим къщата ви. И повярвайте ми, ще го направим много щателно.

Дагмар видя как мама рухва. Бузата ѝ още пареше като изгорена, а сърцето ѝ биеше с бързината на кълвач. Наоколо децата пищяха така, сякаш бе настъпил денят на страшния съд. А може и да беше настъпил. Защото, макар Дагмар да не разбираше какво се случва, изражението на мама разкриваше, че светът им току-що се е сринал.

–Патрик, можеш ли да отидеш до остров Вальо? Получихме сигнал за пожар и има подозрения за умишлен палеж.

– А? Извинявай? Какво каза?

Патрик, току-що събуден от позвъняването, вече ставаше от леглото. Стисна телефона между ухото и рамото си, докато си обуе дънките. Погледна сънено часовника. Седем и петнайсет. За секунда се зачуди какво прави Аника в управлението толкова рано.

– Имало е пожар на остров Вальо – повтори тя търпеливо. – Пожарникарите са били повикани рано сутринта и са овладели положението, но подозират умишлен палеж.

– Къде на острова?

Лежащата до него Ерика се обърна.

– Какво става? – промърмори тя.

– Работа. Трябва да отида до Вальо – прошепна той.

Не искаше да вдига шум, тъй като близнаците за разнообразие бяха решили да спят до късно и нямаше нужда да ги будят.

– В детската колония – каза Аника по телефона.

– Окей. Ще взема лодката и тръгвам натам. Ще събудя Мартин, нали ние двамата сме дежурни днес?

– Да, точно така. Значи, ще се видим по-късно в управлението.

Патрик приключи разговора и си облече тениска.

– Какво се е случило? – попита Ерика и се изправи в леглото.

– Пожарникарите подозират, че някой е разпалил пожар в стария летен лагер.

– В детската колония? Някой е опитал да запали лагера? – учуди се Ерика и провеси крака от ръба на леглото.

– Обещавам после да ти разкажа повече – каза Патрик и се усмихна. – Знам, че това е малкият ти специален проект.

– Доста странно съвпадение. Някой да опита да запали мястото тъкмо когато Ева се върна.

Патрик поклати глава. Знаеше от опит, че съпругата му обича да се бърка там, където не ѝ е работа, както и да си вади фантастични заключения. Вярно, често се оказваше права, беше принуден да го признае, но понякога забъркваше и големи каши.

– Аника каза, че подозират умишлен палеж. Това е единственото, което знаем, и не означава непременно, че наистина е било така.

– Да, но все пак – възрази Ерика. – Странно е, че тъкмо сега се случва нещо такова. Не може ли да дойда с теб? Така и така мислех да отида да поговоря с Ева тия дни.

– А кой мислиш, ще гледа децата? Мая е още твърде малка, за да приготви кашата на близнаците.

Той целуна Ерика по бузата, след което се забърза надолу по стълбите. Чу как зад гърба му близнаците започнаха да плачат като по поръчка.

Патрик и Мартин не си размениха много реплики по пътя към Вальо. Мисълта за евентуалния палеж беше плашеща и трудно можеше да бъде проумяна. Щом наближиха острова и се вгледаха в идиличната гледка, пожарът им се стори още по-нереален.

– Колко е красиво тук – каза Мартин, докато вървяха нагоре по пътеката, която тръгваше от кея, където Патрик бе завързал моторницата.

– Нали и друг път си идвал тук? – каза Патрик, без да се обръща. – Най-малкото онзи път на Коледа.

Мартин измънка нещо в отговор. Изглежда, не му се искаше да си спомня за онази кошмарна Коледа, когато се бе забъркал в една семейна драма на острова.

Пред тях се ширна голяма поляна и те спряха, за да се огледат.

– Имам много хубави спомени от това място – каза Патрик. – Всяка година идвахме тук от училище, а едно лято бях и на ветроходен лагер. Колко футбол съм играл ей на онази поляна. Както и бренбол².

– Да, кой не е бил на лагер тук? Странно, че винаги са наричали къщата „детската колония“.

Патрик сви рамене и двамата продължиха напред с бърза крачка.

– Просто е останало от едно време. Накрая мястото е било интернат, но само за кратко. Преди това тук е живял човек на име Фон Шлезингер, но явно хората не са искали да кръстят къщата на него и са продължили да ползват старото име.

– Вярно, онзи лудият, чувал съм за него – каза Мартин и изруга, тъй като един клон го удари по лице. – Кой е сегашният собственик?

– Предполагам, че двойката, която живее там. След случилото се през седемдесет и четвърта за имота се грижеше общината, доколкото знам. Жалко, че къщата е западнала толкова, но изглежда сега са решили да я ремонтират.

Мартин погледна нагоре към къщата, чиято предна стена бе покрита със строително скеле.

– Да, може да стане доста хубаво. Да се надяваме, че огънят не е успял да унищожи твърде много.

Продължиха към каменното стълбище, което водеше до външната врата. Обстановката беше спокойна и няколко души от Доброволния пожарникарски отряд на Фелбака си събираха нещата. С тези дрехи сигурно са плувнали в пот, помисли си Патрик. Горещината вече започваше да става неприятна, въпреки ранния час.

– Здрасти!

Началникът на пожарникарския отряд, Йостен Рунандер, се зададе насреща им и кимна за поздрав. Ръцете му бяха черни от сажди.

– Здрасти, Йостен. Какво се е случило? Аника каза, че подозирате умишлен палеж.

– Да, безспорно изглежда така. Но не сме квалифицирани да отсъдим от чисто техническа гледна точка, така че се надявам Турбьорн да е на път.

– Обадих му се, докато идвахме насам, и той каза, че ще пристигне след... – каза Патрик и погледна ръчния си часовник, преди да продължи: – ...около половин час.

– Добре. Ще надникнете ли вътре през това време? Гледахме да не заличим евентуалните улики. Когато пристигнахме, собственикът вече беше загасил огъня с пожарогасител, така че просто се уверихме, че никъде нищо не тлее. С изключение на това нямаше много какво да направим. Елате да видите.

Йостен посочи към антрето. Подът пред прага беше изгорял частично и неравномерно.

– Трябва да е било някаква запалима течност, нали?

Мартин погледна въпросително към Йостен, който кимна.

– Предполагам, че някой е излял течността под вратата и после я е запалил. Съдейки по миризмата, бих казал бензин, но Турбьорн и момчетата му ще могат да се изкажат по-категорично.

– Къде са обитателите на къщата?

– Седнали са отзад и чакат медиците, които, за жалост, се бавят поради пътна злополука. Мъжът и жената изглеждат доста шокирани, затова прецених, че имат нужда от малко спокойствие. Освен това сметнах, че е най-добре да не обикалят наоколо, преди да сте събрали уликите.

– Добре си се сетил – каза Патрик и потупа Йостен по рамото, след което се обърна към Мартин. – Да отидем да говорим с тях?

Без да чака отговор, Патрик тръгна към задната страна на къщата. Щом завиха зад ъгъла, видяха градинска маса и няколко стола малко по-нататък. Мебелите бяха захабени и изглеждаха все едно дълги години са били подлагани на дъжд и вятър. До масата стояха двама души на около трийсет и пет години, които гледаха отнесено. Щом ги забеляза, мъжът стана и тръгна към тях, за да ги посрещне. Подаде им ръка, корава и загрубяла, сякаш дълго е боравила с инструменти.

– Мортен Старк.

Патрик и Мартин също се представиха.

– Нищо не разбираме. Пожарникарите казаха нещо за умишлен палеж? – попита съпругата на Мортен, която бе последвала мъжа си.

Беше дребна и крехка и макар че Патрик беше среден на ръст, тя стигаше едва до рамото му. Изглеждаше чуплива и трепереше въпреки жегата.

– Не непременно. Засега не знаем нищо със сигурност – каза Патрик успокоително.

– Това е съпругата ми Ева – поясни Мортен, след което разтри изморено лице.

– Може ли да седнем? – предложи Мартин. – Бихме искали да научим малко повече за случилото се.

– Да, разбира се, може да седнем ей там – отвърна Мортен и посочи към градинските мебели.

– Кой откри, че има пожар?

Патрик погледна Мортен, който имаше тъмно петно на челото, а ръцете му бяха почернели от сажди също като тези на Йостен. Мортен проследи погледа му и се загледа в ръцете си, сякаш едва сега откриваше, че са мръсни. С бавни движения избърса длани в дънките си, преди да отговори.

– Аз. Събудих се и усетих странна миризма. Бързо осъзнах, че долу нещо гори, и опитах да събудя Ева. Отне ми известно време, тя беше заспала дълбоко, но накрая успях да я изкарам от леглото. Изтичах да взема пожарогасителя, а в главата ми имаше само една мисъл: трябва да изгася пожара.

Мортен говореше толкова бързо, че остана без въздух, и млъкна, за да си поеме дъх.

– Мислех, че ще умра. Сигурна бях.

Ева чоплеше кожичките около ноктите си и Патрик я погледна състрадателно.

– Взех пожарогасителя и започнах да пръскам като луд по пламъците долу в антрето – продължи Мортен. – Първоначално като че нищо не се случи, но продължих да пръскам и изведнъж огънят изгасна. Но димът остана, имаше дим навсякъде.

Той отново си пое рязко дъх.

– Защо някой би...? Не разбирам...

Ева звучеше отнесено и Патрик подозираше, че Йостен е прав: жената беше в шок. Това обясняваше също защо трепери като трескава. Щом пристигнеха, медиците трябваше веднага да прегледат Ева, както и да се уверят, че тя и Мортен не са пострадали от дима. Много хора не знаеха, че димът е по-смъртоносен от самия огън. Поглъщането на пушек можеше да има последици, които да се проявят едва след време.

– Защо смятате, че пожарът е бил умишлен? – попита Мортен и отново разтърка лице.

Сигурно не е спал много, помисли си Патрик.

– Както казах, още не знаем нищо със сигурност – отвърна той уклончиво. – Има следи, които говорят за умишлен палеж, но не искам да говоря, преди експертите да са го потвърдили. Чули ли сте някакъв шум по-рано през нощта?

– Не, когато се събудих вече гореше, казах ви.

Патрик кимна към една къща недалеч от тях.

– Съседите вкъщи ли са? Възможно ли е да са забелязали дали наоколо се е навъртал непознат човек?

– На почивка са, така че в тази част на острова сме само ние.

– Има ли човек, който би искал да ви навреди? – намеси се Мартин.

Той често оставяше Патрик да води разпитите, но винаги слушаше внимателно и наблюдаваше реакциите на хората, с които разговаряха. А това бе не по-малко важно от задаването на правилните въпроси.

– Не, доколкото знам, няма.

Ева поклати бавно глава.

– Живеем тук отскоро. Само от два месеца – каза Мортен. – Досега Ева не се беше връщала тук. Къщата принадлежеше на родителите ѝ, но дълги години беше давана под наем. Решихме да я стегнем и да я ползваме по някакъв начин.

Патрик и Мартин си размениха бърз поглед. Историята на къщата, а оттам и на семейството на Ева, бяха добре известни в околността, но сега не беше подходящ случай да говорят за това. Патрик се зарадва, че Ерика не е с него. Тя не би могла да се сдържи.

– Къде живеехте преди това? – попита Патрик, макар да можеше да отгатне отговора по ясно изразения диалект на Мортен.

– Гьотеборг, иска ли питане – каза Мортен, без да се усмихне.

– И там не сте имали разправии с никого?

– Не сме имали разправии нито там, нито където и да е – отговори Мортен рязко.

– А каква беше причината да се преместите тук? – попита Патрик.

Ева беше свела поглед към масата и докосваше разсеяно верижката, която носеше около врата си. Беше сребърна и на нея висеше красив ангел.

– Синът ни умря – каза тя и дръпна ангела толкова силно, че верижката се впи във врата ѝ.

– Имахме нужда от смяна на обстановката – каза Мортен. – Къщата тук беше оставена да гние, така че видяхме в нея възможност да започнем наново. Идвам от семейство на ханджии и ни се стори естествено самите ние да направим нещо такова. Мислехме си да започнем с бед енд брекфаст³ и постепенно да превърнем къщата в място за конференции и други събития.

– Изглежда, ще ви се отвори доста работа.

Патрик погледна към голямата къща и бялата ѝ белеща се фасада. Съзнателно реши да не пита повече за смъртта на сина им. Болката, изписана на лицата им, беше твърде голяма.

– Не ни е страх от работа. Ще продължаваме, докато можем. Ако не ни стигнат силите, ще наемем някого, но предпочитаме да спестим парите. И без това ще ни е достатъчно тежко от икономическа гледна точка.

– Значи, не се сещате за човек, който би искал да навреди на вас или на бизнеса ви? – настоя Мартин.

– Бизнес? Какъв бизнес? – каза Мортен с ироничен смях. – Не, както казах, не се сещаме за нито един човек, който би ни причинил това. Чисто и просто не водим такъв живот. Ние сме най-обикновени шведи.

За миг Патрик се замисли за миналото на Ева. Не бяха много шведите, които са преживели такава трагична мистерия. Във Фелбака и околностите се носеха най-различни слухове и предположения за случилото се със семейството ѝ.

– Освен ако...? – започна Мортен и погледна въпросително Ева, която като че ли не разбра какво има предвид мъжът ѝ. Той продължи, без да откъсва поглед от нея: – Единственото, за което се сещам, са картичките за рождения ти ден.

– Картичките за рождения ѝ ден? – повтори Мартин.

– Още от дете на всеки свой рожден ден Ева получава картичка от някой, който се подписва само с „Й“. Осиновителите ѝ така и не са разбрали кой праща картичките. А те продължили да пристигат дори след като Ева се изнесла от къщи.

– И тя също няма представа откъде идват? – попита Патрик, преди да се усети, че говори за нея сякаш я няма. После се обърна към Ева и повтори: – Нямаш някакви предположения кой може да праща картичките, така ли?

– Не.

– А осиновителите ти? Сигурна ли си, че не знаят нищо?

– Нямат представа.

– Този „Й“ някога осъществявал ли е контакт по друг начин? Звучал ли е заплашително?

– Не, никога. Нали така, Ева?

Мортен вдигна ръка към Ева, сякаш искаше да я докосне, но се отказа и постави дланта си обратно на коляното.

Тя поклати глава.

– Ето го Турбьорн – каза Мартин и посочи към пътеката.

– Добре, тогава смятам да приключваме, за да можете да си починете малко. Медицинският екип е на път. Ако поискат да ви откарат в болницата за преглед, препоръчвам ви да се съгласите. Тези неща трябва да се взимат на сериозно.

– Благодаря – каза Мортен и се изправи. – Обадете се, ако разберете нещо.

– Ще го направим.

Патрик хвърли последен притеснен поглед към Ева. Тя все още изглеждаше като откъсната от случващото се наоколо. Зачуди се как ли трагедията от детството ѝ се е отразила на живота ѝ, но бързо прогони тези мисли от главата си. Трябваше да се концентрира върху работата, която им предстоеше. А именно да уловят потенциалния подпалвач.

² Игра с топка и бухалка, подобна на бейзбол. Популярна е в Германия и Скандинавия. – Б. пр.

³ Bed and breakfast (англ.): легло и закуска; вид малки хотели, които предлагат стаи за нощувка с включена в цената закуска. – Б. пр.