Бавачката на ангели

27

Остров Вальо, Велика събота, 1974

Всичко трябваше да бъде както обикновено. Това очакваше Рюне. Повечето ученици се бяха прибрали за ваканцията и тя плахо бе попитала дали момчетата, които останаха, могат да обядват с тях, но Рюне дори не я удостои с отговор. Естествено, че празничният обяд беше само за семейството.

Инез от два дни готвеше храна: агнешко печено, яйчени хапки, задушена сьомга... Желанията на Рюне нямаха край. Всъщност „желания“ не беше правилната дума. Бяха по-скоро изисквания.

– Карла винаги приготвяше такъв обяд. Всяка година – съобщи ѝ той, връчвайки ѝ списъка преди първия им съвместен Великден.

Инез знаеше, че няма смисъл да протестира. Щом Карла го бе правила, значи така трябваше да бъде. Пази боже нещо да се свърши по различен начин.

– Юхан, ще качиш ли Ева в детското столче? – каза тя, слагайки голямото парче агнешко на масата.

Молеше се на Господ да е приготвено, както трябва.

– Малката трябва ли да присъства? Тя само пречи.

Анели влезе в трапезарията с небрежна походка и седна.

– И къде предлагаш да я сложа? – попита Инез.

След цялото това робуване в кухнята не беше в настроение за забележките на доведената си дъщеря.

– Не знам, но е гнусно тя да е на масата. Направо ми се повдига.

Инез усети как нещо в нея преля.

– Ако ти е толкова неприятно, може би пък ти не бива да ядеш с нас – изръмжа тя.

– Инез!

Тя подскочи. Рюне беше влязъл в трапезарията и лицето му беше яркочервено.

– Какви ги дрънкаш? Дъщеря ми не е добре дошла на масата, така ли? – гласът му беше леден, а погледът му не се откъсваше от Инез. – В това семейство всички са добре дошли на трапезата.

Анели не каза нищо, но Инез видя, че девойката е толкова доволна от смъмрянето, че направо ще се пръсне от кеф.

– Извинявай, не мислех какво говоря.

Инез се обърна и премести купата с картофи на масата. Вътрешно кипеше от гняв. Искаше ѝ се да изкрещи, да последва сърцето си и да се махне оттук. Не искаше повече да стои в този ад.

– Ева е повърнала малко – каза Юхан загрижено и избърса брадичката на малката си сестра със салфетка. – Нали не е болна?

– Не, вероятно просто е яла твърде много каша – каза Инез.

– Това е добре – каза той, но не звучеше убеден.

С всеки изминал ден се държи все по-загрижено, помисли си Инез и за пореден път се зачуди как Юхан е станал толкова различен от брат си и сестра си.

– Агнешко печено. Сигурно няма да е толкова вкусно, колкото това на мама.

Клаес влезе и седна до Анели. Тя се изкикоти и му намигна, но той се престори, че не забелязва. Двамата би трябвало да са първи приятели, но Клаес като че не се интересуваше от други хора освен от себе си и майка си, за която приказваше непрестанно.

– Постарах се да сготвя възможно най-добре – каза Инез.

Клаес изсумтя.

– Къде беше? – попита го Рюне и се пресегна към картофите. – Търсих те. Оле е разтоварил дъските, за които го помолих. Долу на кея са и ми трябваше помощта ти, за да ги пренесем.

Клаес сви рамене.

– Бях навън и обикалях острова. Може да ги преместим по-късно.

– Добре, веднага след яденето – каза Рюне, но изглежда, се задоволи с отговора.

– Месото трябваше да е по-розово – каза Анели и сбърчи нос към парчето агнешко, което бе сложила в чинията си.

Инез стисна зъби.

– Фурната ни не е най-добрата. Температурата е непостоянна. Направих, каквото можах.

– Гадост – каза Анели и избута месото встрани. – Ще ми подадеш ли соса? – попита тя и кимна на Клаес, тъй като купичката беше до него.

– Разбира се – отговори той и се протегна към соса. – Опа...

Клаес погледна втренчено Инез. Купичката беше паднала на пода с трясък. Кафявият сос се бе разлял по дървения под и се стичаше между дъските. Инез погледна Клаес в очите. Знаеше, че го бе направил нарочно. А той знаеше, че тя знае.

– Това беше несръчно – каза Рюне и погледна към пода. – Инез, попий соса от пода.

– Разбира се – каза тя и се усмихна насила.

Естествено, не му хрумна, че Клаес сам трябва да избърше изцапаното.

– Ще донесеш ли още сос? – каза Рюне, когато тя тръгна към кухнята.

Инез се обърна.

– Няма повече.

– Карла винаги оставяше малко допълнителен сос в кухнята, в случай че свърши.

– Добре, но аз не направих така. Сипах целия сос наведнъж.

След като най-накрая попи всичкия сос, застанала на четири крака до стола на Клаес, Инез се върна на мястото си. Храната ѝ беше изстинала, но тя и без това вече нямаше апетит.

– Беше много вкусно, Инез – каза Юхан и вдигна чинията си, за да получи още. – Страхотно готвиш.

Очите му бяха толкова сини и невинни, че тя за малко да се разплаче. Докато сипваше още ядене в опразнената му чиния, той се опита да нахрани Ева с малката ѝ сребърна лъжица.

– Ето малко вкусни картофи. Мм, колко са хубави – каза той и лицето му грейна, щом Ева отвори уста и лапна една хапка.

Клаес се изсмя грубо.

– Ама че си лигльо.

– Не говори така на брат си – изръмжа Рюне. – Той има отлични оценки по всички предмети и е по-умен от вас двамата, взети заедно. Ти самият не блестеше в училище, затова смятам, че трябва да говориш по-учтиво с брат си, докато не покажеш, че ставаш за нещо. Майка ти би се срамувала, ако видеше какви са крайните ти оценки и какъв некадърник си станал.

Клаес потръпна и Инез видя как няколко мънички мускула по лицето му се свиват неконтролируемо. В очите му цареше бездънен мрак.

Около масата настана пълна тишина. Дори Ева не издаваше звук. Клаес гледаше право в Рюне. Инез стисна юмруци под масата. Ставаше свидетел на борба за власт и не беше сигурна, че иска да види как ще приключи.

В продължение на няколко минути двамата се взираха един в друг. После Клаес извърна поглед.

– Извинявай, Юхан – каза той.

Инез настръхна. Гласът му беше пълен с омраза и тя почувства, че трябва да последва инстинктите си. Все още имаше възможност да стане и да избяга. Трябваше да действа, независимо от последиците.

– Извинявайте много, че ви безпокоя насред обяда. Но трябва да разменя няколко думи с теб, Рюне. Спешно е.

Леон бе застанал на вратата, привел учтиво глава.

– Не може ли да почака? Седнали сме да ядем – каза Рюне.

Между веждите му се беше образувала дълбока гънка. Не търпеше да го безпокоят по време на ядене, нито в делнично, нито в празнично време.

– Разбирам напълно и нямаше да питам, ако не беше важно.

– За какво става дума? – каза Рюне и избърса устата си със салфетка.

Леон се поколеба. Инез гледаше Анели, която не можеше да откъсне поглед от него.

– У дома е възникнала спешна ситуация. Татко ме помоли да говоря с теб.

– Аха, значи, баща ти. Защо не каза така веднага?

Рюне стана от масата. Винаги имаше време за заможните родители на учениците.

– Продължавайте да се храните, няма да се бавя много – каза той и се запъти към вратата, където го чакаше Леон.

Инез проследи Рюне с поглед. Стомахът ѝ се сви. Всички опасения, които бе изпитвала през последните месеци, сега изплуваха отново и образуваха твърда буца в корема ѝ. Нещо беше на път да се случи.

Пейзажът летеше покрай прозореца. На предната седалка онзи неприятен тип Мелберг говореше разгорещено по телефона. Изглежда, отказваше да задържи Йон във Фелбака, докато колегите му пристигнат. Вместо това настояваше да го откара чак до Гьотеборг. Е, на Йон му беше все едно.

Запита се как ще се справи Лив. И тя като него бе заложила всичко на Гимле. Може би трябваше да се задоволят с това, което вече бяха осъществили, но беше твърде изкушаващо с един удар да променят всичко и да постигнат нещо по-добро от която и да е друга националистическа партия в Швеция: да заемат доминираща политическа позиция. В Дания Датската народна партия беше изпълнила много от нещата, за които си мечтаеха Приятелите на Швеция. Толкова грешно ли беше да ускорят развитието и тук?

Проектът Гимле щеше да обедини шведите и те най-накрая щяха да могат да възстановят страната заедно. Планът беше прост и макар че от време на време изпитваше притеснения, Йон беше убеден, че ще успеят. Но вече беше свършено. Всичко, което бяха изградили, щеше да бъде разрушено и забравено. Никой нямаше да разбере, че са искали да създадат ново бъдеще за шведите.

Всичко започна с едно предложение, което беше подхвърлено на шега между членовете от най-вътрешния кръг на партията. Лив веднага съзря потенциала му. Обясни на Йон и на останалите как една промяна, която иначе би могла да се проточи повече от едно поколение, всъщност можеше да настъпи значително по-бързо. За една нощ щяха да вдигнат революция и да поведат шведите на война срещу враговете, които се бяха внедрили в обществото и се канеха да го унищожат. Аргументите на Лив бяха разумни и цената им се струваше приемлива.

Една-единствена бомба. Поставена насред Стюрегалериан⁴⁰ и взривена в час пик. Всички следи, умишлено оставени за полицията, щяха да сочат, че терористите са мюсюлмани. Планираха всичко повече от година, обсъдиха всички подробности и старателно се погрижиха единственото възможно заключение да бъде, че ислямисти са извършили атака в сърцето на Стокхолм, в сърцето на Швеция. Хората щяха да се изплашат, а щом се изплашеха, щяха да се разгневят. Тогава Приятелите на Швеция щяха да пристъпят напред, да ги хванат нежно за ръката, да потвърдят опасенията им и да им кажат какво трябва да се направи, за да заживеят отново в безопасност. Да заживеят като шведи.

Планът им обаче никога нямаше да се осъществи. Опасенията от това, което Леон се канеше да разкрие, сега му се струваха нелепи в сравнение с очакващия го скандал. Йон щеше да се окаже в центъра на вниманието, но не по начина, по който си бе представял. Проектът Гимле щеше да е не неговият триумф, а неговата гибел.

40 Търговски център до „Стюреплан“. – Б. пр.

Ева се взираше в снимките, които бе сложила на пода. Голите момчета гледаха към фотоапарата с празни погледи.

– Изглеждат толкова безпомощни – каза тя и извърна глава.

– Това няма нищо общо с теб – каза Ана и я погали по ръката.

– По-добре да не бях разбирала нищо за семейството си. Сега това ще е единствената представа, която ще имам за тях, ако...

Тя не довърши изречението. Ана знаеше, че не иска да го изрече на глас: ако успеем да се измъкнем.

Ева отново погледна снимките.

– Това трябва да са ученици на татко. Щом ги е подлагал на такова нещо, няма да се учудя, ако те са го убили.

Ана кимна. Личеше си, че момчетата са искали да се прикрият с ръце, но фотографът не им е разрешил. Страданието бе ясно изписано на лицата им и тя можеше да си представи какъв гняв бе предизвикало унижението.

– Не разбирам само защо всички е трябвало да умрат – каза Ева.

Внезапно чуха стъпки пред вратата. Изправиха се и се загледаха напрегнато натам. Ключалката изшумоля.

– Това трябва да е Мортен – каза Ева ужасено.

Инстинктивно се огледаха за път за бягство, но бяха хванати в капан като мишки. Вратата бавно се отвори и Мортен влезе вътре с револвер в тъка.

– Ти си жива? – обърна се той към Ева.

Ана се ужаси от очевидното му безразличие – беше му все едно дали съпругата му е жива, или мъртва.

– Защо правиш това?

Ева тръгна разплакана към него.

– Не мърдай.

Мортен вдигна револвера и го насочи към нея. Ева спря на място.

– Пусни ни – каза Ана, опитвайки да привлече вниманието му. – Обещаваме да не кажем на никого.

– И очакваш да ти повярвам? Както и да е, това няма значение. Нямам намерение да... – той прекъсна мисълта си и погледна сандъците, откъдето стърчаха костите. – Какво е това?

– Семейството на Ева – каза Ана.

Мортен не можеше да откъсне поглед от скелетите.

– Тук ли са били през цялото време?

– Да, така изглежда.

В Ана се пробуди надежда, че откритието може да разтърси Мортен достатъчно, че тя да успее да проведе разумен разговор с него. Наведе се, протягайки ръка надолу. Той се сепна и насочи револвера към нея.

– Искам само да ти покажа нещо.

Ана взе снимките и ги подаде на Мортен, който ги взе със скептично изражение.

– Какво е това? – каза той и за пръв път гласът му прозвуча почти нормално.

Ана усети как сърцето ѝ бие в гърдите. Някъде там се криеше разумният, стабилен Мортен. Той приближи снимките до лицето си и ги разгледа.

– Баща ми трябва да ги е подложил на това – каза Ева.

По лицето ѝ висяха кичури коса и цялата ѝ стойка издаваше, че се е предала.

– Рюне? – попита Мортен, но в следващия момент потръпна, тъй като отвън се чу шум.

Бързо отиде да затвори вратата.

– Кой е тук? – попита Ана.

– Искат да развалят всичко – каза Мортен. Разумът в погледа му бе изчезнал и Ана осъзна, че всяка надежда е изгубена. – Но няма да влязат тук. Ключът е у мен. Намерих го над рамката на вратата, тук в мазето, ръждясал и забравен. Пробвах всяка ключалка в къщата, но не пасна никъде. Преди около седмица открих входа на бомбоубежището по случайност. Конструиран е гениално, почти невъзможно е да го види човек.

– Защо не ми каза? – попита Ева.

– Още тогава бях започнал да разбирам каква е истината. Че ти си виновна за смъртта на Винсент, но не искаш да го признаеш. Че опитваш да припишеш вината на мен. В отворения сандък открих това тук – той размаха револвера. – Знаех, че ще ми потрябва.

– Ще влязат тук. Знаеш го – каза Ана. – Можеш спокойно да отвориш вратата.

– Вече не мога да отворя. От вътрешната страна е имало дръжка, но някой я е махнал. Вратата се заключва сама, а те нямат ключ, така че дори да успеят по някакъв начин да открият тайния вход, пак няма да могат да влязат. Вратата е дело на параноичен човек и може да устои на почти всичко – каза Мортен и се усмихна. – Докато докарат оборудване, за да я разбият, вече ще е твърде късно.

– Моля те, Мортен – каза Ева, но Ана знаеше, че няма смисъл да опитват да говорят с него.

Мортен щеше да умре тук с тях, ако тя не направеше нещо.

В същия миг някой пъхна ключ в ключалката и Мортен завъртя глава поразен. Това беше възможността, която Ана чакаше. С широко движение на ръката грабна верижката с ангела, която лежеше на пода, и се хвърли към него. Раздра бузата му, а с другата ръка опита да достигне оръжието. Тъкмо когато усети студената стомана, между стените отекна изстрел.

* * *

Беше решил днес да умре. Това му се струваше логична стъпка след провала му. Решението го изпълни единствено с облекчение. Още не знаеше как да го направи, но после, когато Пърси започна да размахва пистолета си, го осени мисълта, че ще умре като герой.

Сега, странно, но решението му се струваше прибързано. Докато вървеше надолу по тъмното стълбище, желанието за живот се разгоря в него по-силно от всякога. Не искаше да умре, още по-малко на мястото, което толкова години виждаше в кошмарите си. Погледна полицаите пред себе си и се почувства като гол, тъй като нямаше оръжие. Нямаше спор, че трябва да ги последва в мазето. Той беше единственият, който можеше да им покаже пътя. Единствено той знаеше къде се намира адът.

Полицаите го чакаха долу. Патрик Хедстрьом вдигна въпросително вежда и Юсеф посочи отсреща. Стената изглеждаше съвсем обикновено. По нея имаше криви рафтове, пълни със зацапани кофи боя. Юсеф забеляза скептичния поглед на Патрик и пристъпи напред, за да им покаже. Спомняше си всичко толкова добре: миризмите, хладината на бетона под пръстите, застоялия въздух в дробовете.

Погледна Патрик, след което дръпна дясната страна на средния рафт. Стената помръдна, отвори се навътре и разкри проход към солидна врата. Юсеф пристъпи встрани. Полицаите го погледнаха смаяно, преди да влязат в прохода. Щом стигнаха до вратата, спряха и се заслушаха. От другата страна се чуваше приглушен шум. Юсеф знаеше как точно изглежда помещението. Трябваше само да затвори очи и споменът ставаше толкова ясен, че все едно бе влизал вътре вчера. Представи си студените стени и голата крушка, която висеше от тавана. Както и четирите сандъка. Бяха оставили револвера в един от тях. Явно мъжът на Ева го бе намерил. Юсеф се запита дали е отворил заключените сандъци и е разбрал какво съдържат. Така или иначе, сега истината щеше да бъде разкрита. Нямаше връщане назад.

Патрик извади ключа от джоба си, пъхна го в ключалката и завъртя. После хвърли бърз поглед към Юсеф и колегите си. В очите му ясно се четеше, че се опасява от най-лошото.

Отвори внимателно вратата и в същия миг се чу изстрел. Юсеф видя как полицаите се втурват вътре с вдигнати оръжия. Той самият остана в прохода. В настаналата шумотевица беше трудно да определи какво точно се случва, но чу Патрик да вика: „Пусни оръжието!“. Нещо проблесна и отвътре се разнесе толкова силен гърмеж, че Юсеф усети едва ли не физическа болка. После нечие тяло падна на земята.

Настъпи тишина и Юсеф чу пищенето в ушите си, както и собствените си накъсани, плитки вдишвания. Беше жив, усещаше живота в тялото си и изпитваше благодарност. Ребека щеше да се притесни, когато намери писмото му, но все някак щеше да ѝ обясни. Защото нямаше да умре днес.

Някой се затича надолу по стълбите и щом се обърна, видя Ия да се задава насреща му. Изражението ѝ беше ужасено.

– Ева – каза тя. – Къде е Ева?

Кръвта беше опръскала сандъците, както и част от стената. Някъде зад себе си чуваше писъците на Ева, но те звучаха глухо и далечно.

– Ана.

Патрик я хвана за раменете и я разтърси. Тя посочи ухото си.

– Мисля, че ми е спукано тъпанчето. Едва чувам.

Собственият ѝ глас прозвуча странно в главата ѝ. Всичко се случи толкова бързо. Ана погледна дланите си. Бяха окървавени. Огледа и тялото си, за да провери дали е ранена, но не изглеждаше така. Все още стискаше здраво ангела на Ева. Досети се, че кръвта трябва да е от раздраното лице на Мортен. Той лежеше на пода с отворени очи. Куршумът беше отворил голяма дупка в главата му.

Ана извърна поглед. Ева продължаваше да крещи, но внезапно вътре се втурна една жена и я прегърна. Започна да я люлее в прегръдките си и писъкът постепенно заглъхна и премина в скимтене. Ана посочи мълчаливо сандъците. Патрик, Мартин и Йоста зяпнаха скелетите, тук-там опръскани от кръвта на Мортен.

– Трябва да ви изведем оттук.

Патрик поведе внимателно Ана и Ева към вратата. Ия вървеше плътно зад тях.

Щом се озоваха в мазето, Ана видя как Ерика се спуска надолу по стръмната стълба малко по-нататък. Взимаше по две стъпала наведнъж и Ана се забърза, за да я посрещне. Едва когато зарови лице в шията на сестра си, сълзите потекоха от очите ѝ.

Качиха се в антрето и замижаха на ярката светлина. Ана все още трепереше, все едно я тресеше. Ерика прочете мислите ѝ и отиде да вземе дрехите ѝ от горния етаж. Не попита защо са в спалнята на Мортен и Ева, но Ана знаеше, че ще трябва да дава доста обяснения, включително на Дан. Сви я сърцето при мисълта колко ще го нарани, но сега нямаше сили да мисли за това. Щеше да оправи нещата по-късно.

– Обадих се за помощ и насам идват хора – каза Патрик и помогна на Ана и Ева да седнат на стълбите пред входната врата.

Ия седна до Ева и я прегърна силно. Йоста се настани от другата ѝ страна и се загледа в двете жени. Патрик се наведе към него и прошепна:

– Това е Анели. Ще ти разкажа после.

Йоста го погледна учудено. После мисълта го споходи ненадейно като светкавица и той тръсна глава.

– Почеркът. Естествено.

Знаеше си, че има нещо, което е пропуснал, докато преглеждаха кашоните. Нещо, което е видял и е трябвало да разбере още тогава. Обърна се към Ия.

– Ева можеше да остане и с нас, но при приемното си семейство също е живяла добре.

Йоста видя, че останалите го слушат, без да разбират за какво говори.

– Не можех да мисля кой се грижи за Ева. Нямах сили изобщо да мисля за нея. Така беше по-лесно – каза Ия.

– Беше толкова хубава. Онова лято просто се влюбихме в нея и ни се искаше да остане. Но бяхме загубили сина си и тъкмо бяхме отвикнали от мисълта за дете...

Той сведе поглед.

– Да, беше хубава. Истинско ангелче – каза Ия и се усмихна тъжно.

Ева ги гледаше озадачено.

– Как разбра? – попита го Ия.

– От списъка с покупки. Измежду вещите, които са останали в къщата след вас, имаше списък, писан на ръка. После ти ми даде бележката с адреса. Почеркът беше същият.

– Някой ще бъде ли така добър да обясни за какво става дума? – попита Патрик. – Например ти, Йоста.

– Идеята да използвам паспорта на Анели, а не моя собствен, беше на Леон – каза Ия. – Наистина, деляха ни няколко години, но двете си приличахме достатъчно, за да се получи.

– Не разбирам.

Ева клатеше глава. Йоста я погледна право в очите. Видя малкото момиченце, което някога бе тичало в двора им и беше оставило такава следа в сърцата им. Време бе Ева да получи отговорите, които беше чакала толкова дълго.

– Ева. Това е майка ти. Инез.

Настана гробна тишина. Чуваше се само вятърът в брезите наоколо.

– Но, но... – заекна Ева, сочейки зад себе си, към мазето.

– Тогава коя е жената с дългата коса?

– Анели – каза Ия и нежно погали Ева по бузата – И двете имахме дълга кестенява коса.

– Защо никога не си...?

Гласът на Ева трепереше от излишък на чувства.

– Нямам прост отговор. Има много неща, които не мога да обясня, защото самата аз не ги разбирам. Бях принудена да не мисля за теб. Иначе никога не бих могла да те оставя.

– Леон не успя да ни разкаже какво всъщност се е случило – каза Патрик. – Мисля, че е време да чуем.

– Да, така е – отвърна Инез.

В далечината се виждаха лодки, които се приближаваха към остров Вальо. Йоста се радваше, че друг екип ще поеме щафетата, но първо искаше най-накрая да разбере какво е станало на онази Велика събота през 1974-а. Стисна едната ръка на Ева в своята, а Инез хвана с другата.