Бавачката на ангели

5

Фелбака, 1919

Семейство Шьолинс отново празнуваше. Дагмар беше благодарна за всяко тържество, което те организираха. Допълнителните доходи ѝ бяха нужни, а и беше чудесно да вижда отблизо всички тези богати и красиви хора. Те водеха толкова прекрасен и безгрижен живот. Ядяха и пиеха качествено и по много, танцуваха, пееха и се смееха чак до разсъмване. Мечтаеше си нейният живот да е подобен, но засега трябваше да се задоволява с това да прислужва на щастливите хора и за кратки мигове да бъде близо до тях.

Очертаваше се това празненство да бъде много специално. Дагмар и останалият персонал още сутринта бяха откарани на острова до Фелбака, а лодката продължи да прави курсове цял ден, носейки храна, вино и гости.

– Дагмар! Трябва да донесеш още вино! – викна жената на доктор Шьолин и Дагмар веднага се завтече към избата.

Стараеше се да се държи добре пред госпожа Шьолин. Последното, което искаше, беше тя да започне да я наблюдава. Защото тогава щеше да забележи погледите и нежните пощипвания, с които съпругът ѝ даряваше Дагмар по време на празненствата. Понякога стигаше и по-далеч, ако госпожата се извинеше и отидеше да си легне, а останалите гости бяха твърде пияни или заети със собствените си наслади, за да се интересуват какво става около тях. След тези случки докторът тайно даваше на Дагмар допълнително възнаграждение, когато се раздаваха заплатите.

Тя бързо взе четири бутилки вино и се втурна обратно навън. Беше ги притиснала здраво към гърдите си, но се блъсна в някого и бутилките паднаха на земята. Две от тях се счупиха и Дагмар с отчаяние осъзна, че сигурно ще ѝ ги удържат от заплатата. Сълзите ѝ потекоха и тя погледна към мъжа пред себе си.

– Унскюл!¹⁰ – каза той, изговаряйки датската дума малко необичайно.

Ужасът и отчаянието ѝ преминаха в гняв.

– Къде сте тръгнали? Не може просто да стоите така пред вратата, не знаете ли?

– Унскюл – повтори той. – Их ферщее нихт¹¹.

Изведнъж Дагмар разбра кой беше мъжът. Беше се сблъскала с почетния гост. Това беше немският герой от войната, летецът, който се сражавал смело в битките, но след болезнената загуба на Германия се издържал с въздушни демонстрации. Цял ден се говореше за него. Преди беше живял в Копенхаген и сега се носеха слухове за някакъв скандал, който го принудил да се премести в Швеция.

Дагмар го зяпаше. Това беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Съвсем не изглеждаше толкова пиян, колкото голяма част от останалите гости, а погледът му срещна нейния, без да трепне. Двамата дълго стояха и се наблюдаваха. Дагмар се изпъчи. Знаеше, че е красива. Много мъже го бяха потвърждавали, като опипваха тялото ѝ и стенеха в ухото ѝ. Но никога преди не беше изпитвала такава благодарност за хубостта си.

Без да отделя очи от нея, летецът се наведе и започна да събира парчетата от счупените бутилки. После внимателно ги отнесе до една групичка дървета наблизо и ги хвърли там. Щом се върна при нея, сложи пръст на устните си, слезе долу в избата и донесе две нови бутилки. Дагмар се усмихна с благодарност и се доближи до него, за да ги вземе. Погледът ѝ попадна върху ръцете му и тя забеляза, че левият му показалец кърви.

Направи знак, за да му покаже, че иска да погледне раната, и той остави виното на земята. Порязването не беше толкова дълбоко, но все пак пръстът кървеше обилно. Вперила очи в неговите, тя го лапна и засмука кръвта. Зениците му се разшириха и Дагмар видя добре познат блясък в погледа му. Отдръпна се и вдигна бутилките. Докато вървеше към празничната компания, усещаше как летецът гледа след нея.

Патрик бе събрал колегите си, за да обсъдят случая. Най-вече Мелберг бе този, който трябваше да бъде информиран за ситуацията. Патрик се прокашля.

– Бертил, ти не беше тук през уикенда, но може би си чул за случилото се?

– Не, какво е станало?

Мелберг погледна подканващо към Патрик.

– В събота имаше пожар в детската колония на остров Вальо. Следите сочат, че не е било случайно.

– Умишлен палеж?

– Още не е потвърдено. Чакаме доклада на Турбьорн – каза Патрик и се поколеба, преди да продължи. – Но все пак има достатъчно неща, които сочат, че трябва да продължим да работим по случая.

Патрик посочи Йоста, който стоеше до бялата дъска с маркер в ръка.

– Йоста се е захванал да изрови материалите за изчезналото семейство на острова. Той... – започна Патрик, но бе прекъснат.

– Знам за какво говориш. Всички са чували тая стара история. Но тя какво общо има? – попита Мелберг и се наведе напред, за да почеше кучето си Ернст, което лежеше под стола му.

– Не знаем – каза Патрик.

Още отсега се почувства изморен. Вечно трябваше да обяснява всичко на Мелберг, който на теория беше началник на управлението, но на практика с готовност преотстъпваше тази отговорност на Патрик. Мелберг просто обираше лаврите.

– Засега разглеждаме случая безпристрастно. Но все пак е странно, че нещо такова се случва точно когато единственият останал член на семейството се е върнал тук за пръв път след трийсет и пет години.

– Сигурно сами са запалили къщата – каза Мелберг. – За да вземат парите от застраховката.

– Съгласен съм, затова преглеждам финансовото им състояние – каза Мартин, който седеше до Аника и изглеждаше необичайно унил. – Утре сутринта би трябвало да имам какво да покажа.

– Добре. Ще видите, че това ще разреши мистерията. Открили са, че ремонтът на тази съборетина ще им струва твърде скъпо, след което са решили, че ще е по-изгодно да я запалят. Виждал съм много такива случаи, докато работех в Гьотеборг.

– Както казах, не се придържаме към едно-единствено обяснение – каза Патрик. – А сега мисля, че е време да оставим Йоста да ни разкаже какво си спомня.

Той седна и кимна на Йоста да започва. Това, което Ерика му беше разказала по време на вчерашната им разходка из архипелага, беше впечатляващо и сега Патрик искаше да чуе какво има да каже колегата му за старото разследване.

– Вече знаете доста за случката, но ще започна отначало, ако нямате нищо против?

Йоста се огледа и всички около масата кимнаха.

– На тринайсети април седемдесет и четвърта година, Велика събота, някой позвънил в управлението в Танум и казал, че трябва да пратят полицаи в интерната на остров Вальо. Човекът не обяснил какво се е случило, а просто затворил. Разговорът беше приет от тогавашния началник и според него не можело да се прецени дали гласът е бил мъжки, или женски.

Йоста замълча за момент, сякаш се пренасяше мислено назад във времето.

– На мен и колегата ми Хенри Юнг ни беше наредено да отидем и да проверим какво става. Пристигнахме на мястото след половин час и открихме нещо много странно. В трапезарията имаше празнична софра и храната беше наполовина изядена, но нямаше и следа от семейството, което живееше там. Открихме единствено Ева, тогава момиченце на една годинка, която щъкаше из къщата съвсем сама. Другите членове на семейството като че се бяха изпарили. Сякаш просто бяха станали насред гощавката и бяха изчезнали.

– Пуф! – каза Мелберг и Йоста го изгледа изпепеляващо.

– Къде са били учениците? – попита Мартин.

– Имали са великденска ваканция, така че повечето са били у дома при семействата си. Само няколко бяха останали на острова, но от тях нямаше и следа, когато пристигнахме. След известно време обаче пет момчета се появиха с една лодка. Казаха, че няколко часа са ловили риба в морето. През следващите седмици петимата бяха щателно разпитвани, но не знаеха какво се е случило със семейството. Самият аз говорих с тях, но всички казваха едно и също: че не били поканени на празничния обяд на семейството, така че вместо това отишли за риба. Когато тръгнали, всичко било наред.

– Лодката на семейството беше ли на мястото си? – попита Патрик.

– Да. И претърсихме целия остров, но не открихме нищо.

Йоста поклати глава.

– Колко души са били всъщност?

Изглежда Мелберг против волята си се беше заинтригувал от историята, тъй като се понаведе напред, за да чува по-добре.

– Семейството се състоеше от двама родители и четири деца. Но едно от тях беше малката Ева, така че изчезналите бяха двама възрастни и три деца – отвърна Йоста и се обърна, за да запише информацията на дъската. – Таткото, Рюне Елвандер, беше директор на интерната. Той беше стар военен и идеята му била да предложи училище със строга дисциплина, предназначено за момчета, чиито родители имат високи изисквания към образованието. Първокласно обучение, оформящи характера, правила и спорт на открито за момчета от заможни семейства. Брошурите така описваха училището, ако си спомням правилно.

– Исусе, звучи като нещо от двайсетте години – вметна Мелберг.

– Винаги е имало родители, които копнеят за добрите стари времена, а Рюне Елвандер предлагаше именно това – каза Йоста и продължи разказа си: – Майката на Ева се казваше Инез. Беше на двайсет и три по време на изчезването, тоест значително по-млада от Рюне, който беше на петдесет и нещо. Другите три деца бяха от предишния брак на Рюне: Клаес, на деветнайсет, Анели, на шестнайсет, и Юхан, на девет. Майка им, Карла, умряла няколко години преди Рюне да се ожени повторно. Според петте момчета в семейството имало проблеми, но не можаха да ни кажат нищо повече.

– Колко младежи е имало в интерната по принцип? – попита Мартин.

– Бройката е варирала, но средно около двайсет. Освен Рюне имало още двама учители, но те почивали по празниците.

– И са имали алиби, предполагам?

Патрик наблюдаваше Йоста внимателно.

– Да. Единият бил при родата си в Стокхолм за Великден. Другият първоначално ни изглеждаше подозрителен, защото увърташе и не искаше да каже къде точно се е намирал. Но после се оказа, че бил на почивка с приятеля си, което било и причината за цялата потайност. Дотогава старателно криел сексуалната си ориентация, включително от работодателя си, така че не искал това да се разчува.

– Ами учениците, които се били прибрали вкъщи за ваканцията? Тях проверихте ли ги? – попита Патрик.

– До един. И семействата на всички потвърдиха, че са празнували у дома и не са припарвали в близост до острова. Освен това всички родители изглеждаха много доволни от влиянието на училището върху децата им и бяха крайно разстроени от това, че вече няма интернат, където да ги пратят. Останах с впечатлението, че за много от тях беше досадно да гледат децата си дори по време на ваканцията.

– Окей, и не сте намерили физически улики, които да сочат, че със семейството се е случило нещо?

Йоста поклати глава.

– Естествено, по онова време не разполагахме с оборудването и познанията, които имаме днес, така че техническият анализ беше на по-ниско ниво. Но всички дадохме най-доброто от себе си. Въпреки това нямаше никакви улики. Или по-точно казано, ние не открихме нищо. Но все пак винаги съм имал чувството, че сме пропуснали нещо, без да мога да определя какво точно.

– Какво стана с момичето? – попита Аника, чието сърце кървеше всеки път, щом чуеше за пострадали деца.

– Ева нямаше други живи роднини, така че я изпратиха в приемно семейство в Гьотеборг. Доколко знам, семейството впоследствие я е осиновило – отвърна Йоста, след което замълча и се загледа в ръцете си. – Смея да твърдя, че свършихме добра работа. Проучихме всички възможни следи и опитахме да открием мотив. Разровихме се в миналото на Рюне, но не намерихме скелети в гардероба. Разпитвахме хора из цяла Фелбака, за да видим дали някой не е забелязал нещо необичайно. Да, подходихме към случая от всяка въобразима посока, но не стигнахме до никъде. Без доказателства беше невъзможно да установим дали са били убити, или прогонени, или пък са си заминали по собствена воля.

– Много интересно, безспорно – каза Мелберг и се прокашля. – Но продължавам да не разбирам защо ще се ровим в това. Няма причина да усложняваме нещата ненужно. Или онази Ева и мъжът ѝ сами са запалили пожара, или някакви младежи са тръгнали да пакостят.

– Палежът ми изглежда твърде сложен за изпълнение, че да бъде дело на отегчени тийнейджъри – каза Патрик. – Ако искаха да запалят нещо, би било по-просто да го направят тук, а не да взимат лодка до Вальо. А както казахме, Мартин разследва въпроса за евентуалната застрахователна измама. Но колкото повече научавам за стария случай, толкова повече ми се струва, че пожарът е свързан със случилото се по време на изчезването на семейството.

– Ти с твоята интуиция – каза Мелберг. – Няма нищо конкретно, което да подсказва за някаква връзка. Знам, че няколко пъти в миналото си се оказвал прав, но този път тотално си се объркал.

Мелберг се изправи, видимо доволен, че е изказал мисълта на деня, както поне на него му се струваше.

Патрик сви рамене, без да обръща внимание на забележката. Отдавна беше спряло да му пука за мнението на Мелберг, ако изобщо някога му беше пукало. Разпредели задачите и обяви края на срещата.

На излизане от стаята Мартин отиде до Патрик и го дръпна настрана.

– Може ли да си тръгна по-рано днес? Знам, че ти го казвам малко ненадейно...

– Да, естествено, че можеш, ако е нещо важно. За какво става дума?

Мартин го погледна несигурно.

– Лично е. Предпочитам точно сега да не говоря за това. Ако не е проблем?

Нещо в гласа му накара Патрик да не задава повече въпроси, но се почувства малко наранен, че Мартин не желае да му се довери. Смяташе, че през годините съвместна работа са изградили достатъчно близки отношения, че Мартин да не се колебае да му каже, ако нещо не е наред.

– В момента ми е трудно да говоря – каза Мартин, сякаш бе отгатнал мислите на Патрик. – Значи, няма проблем да си тръгна следобед?

– Абсолютно, не се притеснявай.

Мартин му се усмихна леко и понечи да тръгне.

– Хей – каза Патрик. – Тук съм, ако искаш да поговорим.

– Знам.

Мартин се поколеба за секунда, но след това излезе от стаята.

¹⁰ Извинете! (от дат.) – Б. пр.

¹¹ Не разбирам (от нем.). – Б. пр.

Още докато слизаше по стълбите, Ана вече знаеше какво ще види в кухнята. Дан, облечен с изпокъсания си халат, потънал в сутрешния вестник и хванал чаша кафе в ръка.

Щом я видя да влиза, той грейна.

– Добро утро, скъпа – каза Дан и се поизправи, за да получи целувка.

– Добро утро – отговори Ана и извърна глава. – Дъхът ми е ужасен – добави тя извинително, но вредата вече беше нанесена. Дан се изправи и без да каже дума, остави чашата си в мивката.

Защо трябваше да е толкова трудно? Тя все казваше или правеше нещо погрешно. А искаше всичко да бъде както преди. Искаше отношенията им отново да станат ясни и естествени, както беше преди катастрофата.

Дан миеше съдовете от закуската. Ана отиде до него и го прегърна, облягайки бузата си на гърба му. Но напрегнатото му тяло излъчваше единствено разочарование и обезсърченост. Те я заразиха и накараха желанието ѝ за близост да изчезне, поне засега. Не се знаеше дали и кога щеше да ѝ се удаде нова такава възможност.

Ана пусна Дан с въздишка и седна на масата.

– Трябва отново да започна работа – каза тя, взе филия хляб и се протегна към ножа за мазане.

Дан се обърна, скръсти ръце заинтригувано и се облегна назад върху мивката.

– Така ли, какво искаш да правиш?

Ана се забави малко с отговора.

– Иска ми се да започна някакъв собствен бизнес – каза тя накрая.

– Това е страхотно! Каква ти е идеята? Магазин? Мога да се поразтърся за свободни места.

Дан се беше усмихнал до уши и по някакъв начин неговият ентусиазъм потуши нейния. Това си беше нейна идея и не искаше да я дели с него. Обаче дори пред себе си не можеше да обясни защо.

– Искам да го направя сама – каза тя и сама чу колко язвително прозвуча гласът ѝ.

Щастливото изражение на Дан веднага се промени.

– Ами направи го – каза той и отново се захвана със съдовете.

Мамка му, мамка му, мамка му. Ана изруга вътрешно и стисна здраво юмруци.

– Мислех си за магазин. Но в такъв случай ще трябва да се захвана и с интериора, да потърся антикварни мебели и така нататък.

Тя се разбъбри, опитвайки се отново да привлече интереса на Дан. Но той продължи да дрънчи с чашите и чиниите и дори не отговори. Беше ѝ обърнал гръб сурово и непримиримо.

Ана остави сандвича си в чинията. Беше изгубила апетит.

– Ще изляза за малко – каза тя и се изправи, за да отиде до горе и да се преоблече.

Дан продължаваше да не отговаря.

– Много се радваме, че успя да дойдеш за обяд – каза Пютан.

– И аз се радвам да видя как я карате в замъка.

Севастиан се засмя и удари Пърси по гърба толкова силно, че той се закашля.

– Е, и ти не живееш зле.

Пърси се усмихна скришом. Пютан никога не беше пазила в тайна мнението си за натруфената къща на Севастиан, към която имаше двоен басейн и тенис корт. Къщата в действителност беше по-малка по площ от „Фюгелста“, но интериорът беше много по-луксозен. Когато ходеха на гости на Севастиан, Пютан се мръщеше на лъскавите златни рамки и кристалните полилеи, а щом си тръгнеха, обичаше да казва: „Вкусът не се купува с пари“. Пърси беше склонен да се съгласи.

– Ела, седни – каза той и направи жест към трапезата на терасата.

По това време на годината замъкът беше наистина прекрасен. Красивият парк се простираше докъдето стига погледът. За него от поколения се полагаха големи грижи, но вече беше въпрос на време и той да започне да запада като замъка. Докато не си подобряха финансовото положение, щяха някак да се оправят и без градинар.

Севастиан седна и се облегна назад в стола, вдигнал слънчевите си очила на челото.

– Малко вино?

Пютан вдигна бутилка първокласно шардоне. Макар да не ѝ се нравеше идеята да молят Севастиан за помощ, Пърси знаеше, че щом веднъж са взели решението, тя ще направи всичко, за да го улесни. Така и така нямаха много друго варианти. Даже никакви.

Тя напълни чашата на Севастиан, който се нахвърли на предястието, без да изчака Пютан, в качеството на домакиня, да каже „заповядай“. Загреба от скаридената салата с копър и майонеза и задъвка с полуотворена уста. Пърси забеляза как Пютан извръща поглед.

– Значи, имате малък проблем с данъчните?

– Да, голяма каша, не знам какво да кажа – отвърна Пърси и поклати глава. – Изглежда, вече няма нищо свято.

– Самата истина. В тази страна не си струва да се работи.

– Така е. По времето на татко беше друго – каза Пърси и започна да реже сандвича си, като преди това погледна въпросително към Пютан. – Човек би си помислил, че обществото ще оцени всички усилия, които сме вложили в опазването на това културно наследство. Та това е част от шведската история. На семейството ни се пада тежката отговорност да го съхранява и досега гордо изпълнявахме дълга си.

– Да, но времената се промениха – каза Севастиан и размаха вилицата си. – Социалдемократите бяха на власт твърде дълго, но сегашното дясноцентристко правителство¹² също не е цвете за мирисане. Не трябва да притежаваш нещо повече от съседа си, иначе копелетата ти взимат всичко. Аз също си изпатих. Тази година трябваше да платя доста стари задължения. За щастие, само за собствеността ми в Швеция. Номерът е да си хитър и активите ти да са в чужбина, където данъчните не могат да докопат това, за което си се потил.

Пърси кимна.

– Да, така е, но голяма част от капитала ми винаги е била обвързана със замъка.

Не беше глупав. Знаеше, че Севастиан го е използвал през годините. Пърси често му бе отстъпвал замъка или за развлечение, или за да може Севастиан да организира ловни срещи с клиенти, или пък за да води там многобройните си любовници. Чудеше се дали жената на Севастиан подозира нещо. Но това не беше негова работа. Пютан го държеше изкъсо и самият той никога не би посмял да направи нещо такова, но не критикуваше хората с различен любовен живот от неговия.

– И все пак наследството от баща ти не беше малко, нали? – каза Севастиан и вдигна подканващо вече празната си чаша към Пютан.

С изражение, което и за миг не разкри какво мисли за него, тя взе бутилката и напълни чашата до ръба.

– Да, ама нали знаеш... – каза Пърси, мърдайки нервно. Много мразеше да говори за пари. – За поддръжката на това място отиват огромни суми, а и ежедневните разноски постоянно се покачват. Всичко е толкова скъпо в днешно време.

Севастиан се ухили.

– Да, ежедневието излиза солено.

Той открито огледа Пютан, от скъпите диамантени обеци до обувките от „Лубутен“. После се обърна към Пърси.

– От каква помощ имаш нужда?

– Ами... – започна Пърси, но се забави с продължението. След като хвърли бърз поглед към съпругата си, пробва отново. Трябваше да се справи със ситуацията, иначе Пютан можеше спокойно да започне да се оглежда за други алтернативи. – Естествено, става дума за краткосрочен заем.

Последва мъчителна тишина, но това изглежда не притесняваше Севастиан. Крайчетата на устата му се извиха в лека усмивка.

– Имам предложение – каза той бавно. – Но мисля, че трябва да го обсъдим насаме, като стари съученици.

Пютан изглеждаше готова да възрази, но Пърси я погледна необичайно остро. Тя премълча, а той се обърна към Севастиан и думите се понесоха глухо във въздуха между тях.

– Да, така ще е най-добре – каза Пърси и сведе поглед.

Севастиан се усмихна широко и отново поднесе чашата си към Пютан.

12 Става дума за правителството на Фредрик Райнфелд, министър-председател на Швеция от 2006 до 2014 година. От 2014 на власт отново идват социалдемократите, в коалиция със зелената партия. – Б. пр.

Беше твърде горещо, за да стоят на скелето, когато слънцето беше в зенита си, така че по пладне работеха вътре.

– Да започнем с пода? – предложи Мортен, докато оглеждаха трапезарията.

Ева подръпна една увиснала ивица тапет и заедно с нея се отлепи още по-голямо парче.

– Няма ли да е по-добре първо да се захванем със стените?

– Не съм сигурен, че подът ще издържи. Има доста изгнили дъски. Мисля, че трябва да ги оправим, преди да се заловим с каквото и да било друго.

Той натисна с крак една дъска, която поддаде под тежестта му.

– Окей, значи, пода – каза Ева и си сложи защитните очила. – Как ще го оправим?

Нямаше нищо против да се труди и поти наравно с Мортен, а и той имаше опит с този тип работа, така че се осланяше на експертното му мнение.

– Мисля, че с ковашки чук и кози крак ще стане най-добре. Ако искаш, аз ще взема чука, а ти козия крак?

– Да, добре.

Ева се протегна и взе инструмента, който Мортен ѝ подаде, след което се захванаха за работа. Усещаше как адреналинът тече във вените ѝ и изпитваше приятно натоварване в ръцете, докато пъхаше козия крак между дъските и натискаше, за да ги откърти. Когато напрягаше тялото си до краен предел, успяваше да не мисли за Винсент. Щом потта потечеше и млечната киселина изпълнеше мускулите ѝ, тя се чувстваше свободна поне за малко. В тези моменти не беше майката на Винсент. Беше Ева, която ремонтираше наследствената си къща, събаряше и строеше наново.

Не мислеше и за пожара. Но затвореше ли очи, си спомняше паниката, спомняше си дима, изгарящ дробовете ѝ, както и горещината, предвещаваща болката, която щеше да изпита, ако огънят изгори кожата ѝ. Спомняше си и прекрасното чувство, което я обзе, когато най-накрая се предаде.

Затова, насочила поглед напред и използвайки повече сила от необходимото, тя се концентрира върху разковаването на ръждивите пирони от напречните греди под дъските. След известно време обаче мислите все пак се завъртяха в главата ѝ. Кой би искал да ги нарани и защо? Отново и отново си задаваше този въпрос, но размислите ѝ не водеха до никъде. Нямаше такъв човек. Освен те самите. На няколко пъти си беше мислила, че щеше да бъде по-добре, ако вече не беше между живите. Знаеше, че и Мортен си е мислил същото за себе си. Но всички хора в обкръжението им бяха демонстрирали единствено съчувствие. Нямаше злонамереност или омраза, само разбиране. В същото време не можеше да пренебрегне факта, че някой явно се бе промъкнал в мрака с идеята да ги изгори живи. Мислите продължиха да се реят в главата ѝ и тя спря, за да избърше потта от челото си.

– Адски е топло тук – каза Мортен, хвърли чука на пода и от удара се разхвърчаха трески.

Беше се съблякъл до кръста и сега тениската висеше на дърводелския му колан.

– Внимавай да не ти влезе нещо в окото.

Ева огледа тялото му, огряно от слънчевата светлина, която нахлуваше през мръсните прозорци. Мортен изглеждаше по същия начин, както когато се събраха. Слабо, жилаво тяло, по което така и не се бяха появили мускули, въпреки тежкия физически труд. Самата тя беше изгубила женските си форми през последната половин година. Апетитът ѝ съвсем беше изчезнал и бе свалила поне десет килограма. Не знаеше колко точно, не си правеше труда да се претегли.

Известно време работиха мълчаливо. Една муха се блъскаше ядосано в прозореца и Мортен отиде да го отвори. Времето беше съвсем безветрено и отвореният прозорец не ги разхлади, но поне мухата отлетя и вече не се налагаше да слушат упоритото ѝ бръмчене.

През цялото време докато работеха, Ева долавяше духа на миналото. Историята на къщата бе попила в стените. Виждаше пред себе си всички деца, които бяха идвали в колонията през лятото, за да дишат чист въздух и да се каляват, както пишеше в един стар брой на „Фелбака-Бладет“, който Ева бе намерила в къщата. Имотът бе имал и други обитатели, включително баща ѝ, но по някаква причина мислите ѝ все отиваха към децата. Какво ли приключение е било за тях да се отделят от мама и татко и да бъдат настанени тук заедно с други деца, които не познават. Слънчеви дни и къпане в солена вода, правила и ред, примесени с игри и лудуване. Ева можеше да чуе смеха им, но също и писъците. В статията пишеше, че може би не всичко е било толкова идилично и дори се споменаваше, че е имало подаден сигнал за малтретиране. Понякога се чудеше дали писъците идваха единствено от децата от колонията, или това, което долавяше в къщата, се смесваше със собствените ѝ спомени. В звуците имаше нещо плашещо познато, но Ева знаеше, че е била твърде малка, за да си спомня нещо от времето, когато семейството ѝ е живяло тук. Ако това действително бяха спомени, то те не бяха нейни, а на къщата.

– Мислиш ли, че ще се справим? – попита Мортен и се облегна на чука.

Ева беше потънала твърде дълбоко в мислите си и гласът му я стресна. Той измъкна тениската от колана си, избърса лице и я погледна. Ева не искаше да среща погледа му, затова се извърна към него само за миг, като продължи да натиска една упорита дъска, която отказваше да се откърти. Въпросът на Мортен прозвуча, сякаш имаше предвид ремонта, но Ева осъзна, че не ставаше дума само за това. Обаче нямаше отговор.

След като тя не каза нищо, Мортен въздъхна и отново взе чука. Вдигаше го и го стоварваше върху дъските, като пъшкаше при всеки удар. В дървения под пред него бе започнала да се образува голяма дупка. Вдигна чука за пореден път, но после бавно го свали.

– Какво, по дяволите? Ева, ела да видиш! – възкликна той и ѝ махна да се приближи.

Ева продължаваше да се бори с упоритата дъска, но ѝ стана любопитно против волята ѝ.

– Какво има? – попита тя и тръгна към него.

Мортен посочи към дупката.

– Това там на какво ти прилича?

Ева клекна и погледна надолу. Сви вежди. На мястото, където дъските вече ги нямаше, се виждаше голямо черно петно. Катран, беше първата ѝ мисъл. После осъзна какво друго можеше да бъде.

– Прилича на кръв – каза тя. – Много кръв.