Бавачката на ангели

6

Фелбака, 1919

Дагмар не беше глупава и разбираше, че ѝ дават да работи на празненствата на богатите не само заради сервитьорските ѝ умения и красивото ѝ лице. А и шепотът около нея не беше особено дискретен. Домакините винаги гледаха гостите около масата бързо да разберат коя е тя и Дагмар лесно разпознаваше гладните им за сензации погледи.

– Майка ѝ... Бавачката на ангели... Обезглавени...

Думите се носеха из въздуха като малки оси и ужилванията боляха, но тя се беше научила да продължава да се усмихва и да се преструва, че не ги чува.

Това празненство не беше по-различно. Щом мина покрай масата, гостите наведоха глави едни към други, разменяйки си бързи, многозначителни погледи. Една от дамите сложи ужасено ръка на устата си и я зяпна безцеремонно, докато Дагмар наливаше вино в чашата ѝ. Немският летец наблюдаваше наглед озадачено вълнението, което предизвика Дагмар, и тя видя с периферното си зрение как той се навежда към съседката си по място. Жената прошепна нещо в ухото му и Дагмар зачака реакцията му с разтуптяно сърце. Изражението на немеца се промени, но очите му проблеснаха. Той спокойно я огледа за момент, преди да вдигне чаша към нея в поздрав. Тя му отвърна с усмивка и усети как сърцето ѝ заби още по-бързо.

Часовете летяха и шумът около голямата трапеза се усилваше все повече. Започна да се стъмва и макар че лятната вечер все още беше топла, част от гостите се оттеглиха вътре в къщата, във всекидневната, и продължиха да вдигат наздравици. Семейство Шьолинс бяха щедри и дори летецът изглеждаше така, сякаш си е пийнал доста. Дагмар на няколко пъти бе пълнила чашата му с леко треперещи ръце. Собствената ѝ реакция я учуди. Беше срещала много мъже, като една част от тях бяха много красиви. Мнозина знаеха какво точно да кажат и как да докосват една жена, но никой от тях не беше предизвикал подобно пърхащо усещане в стомаха ѝ.

Следващия път, когато отиде да го обслужи, той докосна ръката ѝ. Изглежда, никой друг не забеляза това и Дагмар положи големи усилия, за да си придаде безучастен вид, но все пак леко изпъчи бюста си.

– Wie heissen Ziei? – попита той и погледна нагоре към нея със светнали очи.

Дагмар го погледна въпросително. Говореше единствено шведски.

– Как се казвате – каза завалено един мъж, седнал срещу летеца. – Той иска да знае как се казва госпожицата. Отговорете му, а после госпожицата може би ще дойде да поседи в скута ми. И ще усети истински мъж...

Той се засмя на собствената си шега и се плесна по дебелото бедро. Дагмар сбърчи нос и се обърна обратно към немеца.

– Дагмар – рече тя. – Казвам се Дагмар.

– Дагмар – повтори пилотът, после посочи с театрален жест към пластрона на ризата си. – Херман. Ich heisse Herman¹³.

След кратко мълчание той вдигна ръка и докосна врата ѝ. Дагмар усети как късите косъмчета по ръцете ѝ настръхват. Летецът отново каза нещо на немски и тя погледна към дебелака отсреща.

– Казва, че се чуди как изглежда косата ти, когато е пусната.

Мъжът отново се засмя високо, сякаш бе казал нещо нечувано забавно. Дагмар инстинктивно вдигна ръка към кока на врата си. Русата ѝ коса беше толкова гъста, че никога не успяваше да я прибере напълно – няколко кичура упорито се отделяха от останалите.

– Нека си се чуди. Кажи му го – каза тя и се обърна, за да може да се върне към задълженията си.

Дебелакът се изхили и каза няколко дълги изречения на немски. Немецът не се засмя. Както си стоеше с гръб към него, Дагмар отново усети ръката му да докосва врата ѝ. С едно рязко движение той издърпа гребена, който придържаше кока, и косата се разпиля по гърба ѝ.

Дагмар бавно и вдървено се обърна. Няколко секунди тя и немският летец се взираха един в друг под бурния смях на дебелия мъж. Между двамата се зароди мълчаливо разбирателство и с все още пусната коса Дагмар тръгна към къщата, където виковете и закачките на гостите нарушаваха спокойствието на лятната нощ.

Патрик клечеше пред голямата дупка в пода. Дъските бяха стари и прогнили и подът очевидно се нуждаеше от подмяна. Така че това, което се намираше отдолу, беше съвсем неочаквано. Усети как в корема му се образува неприятна буца.

– Правилно сте постъпили, като ни се обадихте веднага – каза той, без да отделя поглед от дупката.

– Кръв е, нали? – каза Мортен и преглътна. – Не знам как изглежда старата кръв, може пък и да е катран или нещо друго. Но като се има предвид...

– Да, на кръв прилича. Йоста, ще се обадиш ли в лабораторията? Да дойдат и да огледат по-подробно.

Патрик се изправи и направи гримаса, щом чу как изпукват крайниците му. Още едно напомняне, че не се подмладява с годините. Йоста кимна и се отдалечи, докато навигираше из менюто на мобилния си телефон.

– Възможно ли е там долу да има... още нещо? – попита Ева с разтреперан глас.

Патрик веднага разбра какво има предвид.

– Не може да се каже. Трябва да разбием остатъка от пода и тогава ще проверим.

– Имахме нужда от помощ за ремонта, но не си представяхме точно това – каза Мортен и се засмя насила.

Никой друг не се включи.

Йоста приключи с телефонния разговор и се върна при тях.

– Експертите ще могат да дойдат чак утре. Надявам се, че ще потърпите дотогава. Трябва да оставите всичко така, както е. Не бива да чистите или подреждате помещението.

– Няма да докосваме нищо. Защо да го правим? – попита Мортен.

– Това е шансът ми да разбера какво се е случило – каза Ева.

– Дали да не седнем и да поговорим малко за това?

Патрик отстъпи назад, но това, което бе видял в изкъртената част на пода, не излизаше от ума му. Той самият беше сигурен – под пода имаше дебел слой засъхнала кръв, която с времето беше потъмняла и вече не изглеждаше червена. Ако предполагаше правилно, кръвта беше на повече от трийсет години.

– Можем да седнем в кухнята, там е по-подредено – каза Мортен и тръгна пред Патрик.

Ева остана в трапезарията заедно с Йоста.

– Идваш ли? – попита Мортен, обръщайки се към нея.

– Вие отивайте. Аз и Ева ще дойдем след малко – отвърна Йоста.

Патрик се канеше да възрази, че е най-важно да говорят именно с Ева. Но после видя пребледнялото ѝ лице и разбра, че Йоста има право. Тя имаше нужда от малко време, а те не бързаха за никъде.

Твърдението, че кухнята е подредена, беше силно преувеличено. Навсякъде се търкаляха инструменти и четки за боядисване, а мивката беше пълна с мръсни чинии и остатъци от днешната закуска.

Мортен седна на масата.

– Всъщност с Ева сме доста прибрани. Или поне бяхме – поправи се той. – Трудно е да го повярва човек, като се огледа наоколо, а?

– Такъв ремонт си е същински ад – каза Патрик и се настани на един от столовете, като първо избръска трохите от седалката.

– Подреждането вече не ни се струва толкова важно.

Мортен се загледа през прозореца. Стъклото беше напрашено и създаваше впечатлението, че пейзажът е покрит с воал.

– Какво знаеш за миналото на Ева? – попита Патрик.

Чуваше, че Йоста и Ева разговарят в трапезарията. Заслуша се, но не можа да разбере какво казват. Поведението на Йоста го караше да се замисли. Още днес в управлението, когато се втурна в кабинета на Патрик, за да каже какво се е случило, Йоста се държа необичайно. После пък се затвори като мида и не каза и дума през целия път до Вальо.

– Моите родители и осиновителите на Ева са добри приятели – каза Мортен. – Миналото ѝ никога не е било някаква тайна. Така че отдавна знам, че семейството ѝ е изчезнало безследно. За случката обаче няма какво толкова да се каже.

– Така е, разследването не е установило нищо, макар че полицията е вложила много време и усилия в това да открие какво се е случило. Наистина е мистерия как са могли да изчезнат просто така.

– Може би са били тук през цялото време?

Гласът на Ева ги стресна.

– Не мисля, че са заровени тук – каза Йоста, заставайки до вратата. – Ако някой беше махал пода, щяхме да забележим. Но той беше непокътнат. Нито пък имаше следи от кръв. Освен ако не се е стекла между пролуките в дъските.

– Във всеки случай искам да знам със сигурност, че не са там – каза Ева.

– Утре момчетата ще претърсят всеки милиметър, бъди спокойна – каза Йоста и прегърна Ева през раменете.

Патрик зяпна. Когато бяха навън по работа, Йоста обикновено не се стараеше излишно. А и Патрик не си спомняше някога да го е виждал да докосва друг човек.

– Имаш нужда от малко силно кафе – каза Йоста, потупа Ева по рамото и зареди кафеварката.

Щом кафето потече в каната, той отиде да измие няколко чаши от купчината в мивката.

– Можеш ли да ни разкажеш какво знаеш за случилото се тук? – попита Патрик и дръпна един стол за Ева.

Тя седна и Патрик поразен забеляза колко е слаба. Тениската ѝ висеше от раменете, а ключиците ѝ ясно се очертаваха под плата.

– Не мога да ви кажа нищо, което местните да не са чували. Била съм само на годинка, когато са изчезнали, така че не си спомням нищо. Осиновителите ми също не знаят друго, освен че някой се обадил в полицията и казал, че нещо се е случило. Когато полицаите пристигнали, семейството ми го нямало, открили само мен. Станало е по време на великденските празници. Семейството ми изчезнало на Велика събота.

Тя издърпа верижката си изпод тениската и започна да си играе с висулката, също както Патрик я бе видял да прави онзи ден. Движението я караше да изглежда още по-крехка.

– Ето.

Йоста остави на масата чаша кафе за Ева, както и една за себе си, след което седна при тях. Патрик не можа да не се усмихне. Това вече беше познатият Йоста.

– Не можа ли да налееш малко и за нас?

– Да ти приличам на сервитьор?

Мортен се изправи.

– Аз ще се погрижа.

– Вярно ли е, че си останала съвсем сама след изчезването на семейството ти? Не си имала други живи роднини? – попита Патрик.

Ева кимна.

– Да, майка ми е била единствено дете, а баба ми е умряла, преди да навърша една година. Баща ми е бил много по-възрастен и родителите му били починали отдавна. Единственото семейство, което имам, са осиновителите ми. В известен смисъл имах късмет. Берит и Стюре винаги са ме карали да се чувствам като тяхна собствена дъщеря.

– Имало е няколко момчета, останали в училището през ваканцията. Някога говорила ли си с някого от тях?

– Не, защо да го правя?

Очите на Ева изглеждаха огромни на фона на слабото ѝ лице.

– Не сме имали нищо общо с това място, преди да решим да се преместим тук – каза Мортен. – Ева е наследила къщата, когато биологичните ѝ родители били обявени за мъртви, но оттогава къщата е давана под наем. Имало е и периоди, в които е стояла празна. Именно затова ремонтът сега е толкова тежък. Никой не се е грижил за сградата. Най-проблемните места просто са били закърпвани.

– Било е писано да се върнем и да открием това под пода – каза Ева. – Във всичко се крие някакъв смисъл.

– Така ли? – попита Мортен. – Наистина ли вярваш, че във всичко има смисъл?

Но Ева не отговори. След малко Мортен ги изпрати навън, а тя продължи да седи на стола си, без да продумва.

Докато се отдалечаваха от острова, Патрик размишляваше над същия въпрос. Какви всъщност щяха да са последствията, ако експертите потвърдяха, че под пода има кръв? Случаят беше с изтекла давност. Беше минало много време и нямаше гаранция, че ще открият някакъв отговор. Така че какъв беше смисълът от находката? Изпълнен с тревожни мисли, той насочи лодката към Фелбака.

¹³ Казвам се Херман (от нем.). – Б. пр.

Лекарят замълча и в стаята настана съвършена тишина. Единственото, което Мартин чуваше, бяха ударите на собственото си сърце. Погледна към доктора. Как можеше да изглежда толкова равнодушно след това, което току-що им бе казал? Дали съобщаваше такива новини няколко пъти седмично? И в такъв случай как се справяше?

Мартин се принуди да диша. Като че беше забравил как се прави. Всяко вдишване изискваше съзнателно усилие и ясни инструкции от мозъка.

– Колко дълго? – успя да каже.

– Има различни методи на лечение, а медицинската наука постоянно напредва... – каза лекарят и разпери ръце.

– Каква е прогнозата чисто статистически? – попита Мартин, борейки се да запази спокойствие.

В действителност му се искаше да се хвърли през бюрото, да сграбчи доктора за яката и да го разтърсва, докато не получи отговор.

Пия седеше мълчаливо и Мартин още не беше събрал сили да я погледне. Ако го направеше, всичко щеше да се разпадне. В момента можеше единствено да се концентрира върху фактите. Те бяха конкретни и разбираеми и Мартин можеше да се опре на тях.

– Не може да се каже със сигурност, много фактори играят роля.

Докторът отново вдигна ръце със същото извинително изражение. Мартин вече бе успял да намрази жестовете му.

– Просто ми отговори! – изкрещя той и почти подскочи, чувайки собствения си глас.

– Ще започнем лечението незабавно и ще видим как ще се отрази на Пия. Но като се има предвид колко се е разпространил ракът и колко е агресивен, изглежда... ами говорим за половин до една година.

Мартин го зяпна. Правилно ли беше чул? Дъщеря им Тюва нямаше дори две години. Невъзможно беше да изгуби майка си. Такива неща не трябваше да се случват. Тялото му започна да се тресе. Температурата в малката стая беше тягостно висока, но на Мартин му стана толкова студено, че чак челюстите му се разтрепериха. Пия го хвана за ръката.

– Успокой се, Мартин. Трябва да сме спокойни. Винаги има шанс прогнозата да не се сбъдне, аз ще направя всичко възможно... – каза тя, след което се обърна към лекаря. – Предпишете ми най-силното лечение. Възнамерявам да се боря с рака.

– Ще те хоспитализираме моментално. Прибери се, за да си събереш багажа, а ние ще подготвим стая.

Мартин се засрами. Пия беше толкова силна, докато той самият беше на път да рухне. В главата му се въртяха спомени за Тюва, от момента на раждането ѝ до днес сутринта, когато тя се мушна в леглото им. Тъмната ѝ коса беше рошава, а очите ѝ бяха засмени. Дали сега смехът ѝ щеше да заглъхне? Дали дъщеря им щеше да загуби радостта от живота, дали щеше да изгуби вярата си, че всичко на този свят е хубаво и че утрешният ден ще бъде още по-хубав?

– Ще се справим.

Лицето на Пия беше придобило пепеляв цвят, но в изражението ѝ се четеше решителност. Мартин знаеше, че в основата на това стои невероятната ѝ упоритост. Сега тази упоритост щеше да ѝ бъде нужна за най-важната битка в живота ѝ.

– Да отидем да вземем Тюва от мама, после ще излезем да хапнем някъде – каза тя и стана. – Ще поговорим на спокойствие, след като тя си легне. Трябва също така да си стегна някакъв багаж. Колко време се очаква да остана в болницата?

Мартин се изправи. Краката му едва го държаха. Беше типично за Пия да бъде толкова практична. Лекарят се поколеба.

– Приготви си достатъчно неща за известно време – каза той и се сбогува, след което се отправи към следващия пациент.

Мартин и Пия останаха сами в коридора и тихо се хванаха за ръка.

– Даваш им сок от бутилка? Не те ли е страх за зъбите им?

Кристина погледна недоволно към Антон и Ноел, които седяха на дивана и смучеха от бебешките си бутилки.

Ерика си пое дълбоко дъх. Свекърва ѝ не беше лош човек, а и напоследък се забелязваше напредък по отношение на държанието ѝ, но все пак понякога беше наистина дразнеща.

– Опитах да им дам вода, но отказаха да пият. А в тази жега трябва да приемат течности. Но все пак доста разредих сока.

– Прави каквото знаеш. Аз казах какво мисля. Давах на Патрик и Лота само вода и всичко беше наред. Нямаха и един кариес, преди да се изнесат от къщи, и зъболекарят винаги ме е хвалил за хубавите им зъби.

Ерика, която разтребваше в кухнята далеч от погледа на Кристина, сви юмрук и го захапа. Общуването с нея беше чудесно в малки дози, а и тя се държеше фантастично с децата, но дни като този, когато се застоеше по-дълго вкъщи, си бяха същинско изпитание.

– Мисля да пусна една пералня, Ерика – каза Кристина високо и продължи да говори като че на себе си. – По-лесно е, ако през цялото време се чисти и подрежда по малко, така не се натрупват такива купчини. Всяко нещо трябва винаги да се връща на мястото си, а и Мая вече е достатъчно голяма, за да се научи да разтребва след себе си. Иначе ще се превърне в една от онези разглезени тийнейджърки, които така и не се изнасят от къщи и очакват да ги обслужваш. Приятелката ми Берит, познаваш я, та нейният син скоро ще стане на четиресет, но въпреки това...

Ерика пъхна пръсти в ушите си и се облегна на един от кухненските шкафове. Удари леко главата си в хладното дърво и се помоли за търпение. Леко потупване по рамото я накара да подскочи високо.

– Какво правиш? – попита Кристина, застанала до нея с пълен кош за пране в краката. – Питах те нещо, а ти не отговори.

Все още с пръсти в ушите, Ерика опита да измисли добро обяснение.

– Аз... изравнявам си налягането – каза тя, след което стисна нос и наду силно. – Напоследък нещо имам проблем с ушите.

– Ой – възкликна Кристина. – Тези неща трябва да се взимат на сериозно. Провери ли дали не е възпаление? По децата се лепят всякакви бацили, когато ходят на детска градина. Винаги съм казвала, че това с градината не е добра идея. Аз самата винаги стоях вкъщи при Патрик и Лота, чак докато влязоха в гимназията. Нито ден не се е налагало да ходят на детска градина или да идва детегледачка. Затова никога не боледуваха. Да, личният ни лекар ме хвалеше, задето...

Ерика я прекъсна може би твърде рязко.

– Децата не са ходили на градина от няколко седмици, така че не мисля, че в това е проблемът.

– Не, не – каза Кристина с наранено изражение. – Аз просто си казах какво мисля. А и нали знаем на кого звъните, когато децата се разболеят, а вие работите. Тогава именно аз идвам на помощ.

Тя тръсна глава, вдигна прането и излезе от стаята. Ерика преброи бавно до десет. Не можеше да отрече, че Кристина много ѝ помага. Но цената беше висока.

Родителите на Юсеф бяха прехвърлили четиресетте, когато майка му най-неочаквано разбра, че е бременна. Отдавна се бяха примирили, че няма да имат деца, и бяха устроили живота си в съответствие с тази идея. Цялото им време беше съсредоточено върху малката им шивачница във Фелбака. Появата на Юсеф промени всичко. Бяха безкрайно щастливи, че са се сдобили със син, но и им тежеше отговорността да отгледат свой наследник.

Сега Юсеф с любов разглеждаше снимката им, която държеше в тежка сребърна рамка на бюрото си. Зад нея имаше снимки на Ребека и децата. Той винаги бе имал централна роля в живота на родителите си и те винаги щяха да имат централна роля в неговия. Това беше нещо, което семейството му просто трябваше да приеме.

– Храната скоро ще е готова – каза Ребека, пристъпвайки предпазливо в кабинета му.

– Не съм гладен. Вие яжте – каза той, без дори да вдигне поглед.

Имаше много по-важни неща за вършене от това да яде.

– Не можеш ли да дойдеш поне сега, когато децата са дошли на гости?

Юсеф я погледна учудено. Съпругата му обикновено никога не настояваше. Обзе го раздразнение, но после си пое дълбоко дъх и си каза, че Ребека имаше право. Децата вече не идваха у дома толкова често.

– Идвам – каза той с въздишка и затвори бележника си, пълен с размисли за осъществяването на проекта.

Юсеф винаги го носеше със себе си, в случай че му хрумне някоя нова идея.

– Благодаря – каза Ребека, обърна се и излезе от стаята.

Юсеф я последва. Масата в трапезарията вече беше сложена и той забеляза, че Ребека е извадила хубавия порцеланов сервиз. Тя имаше известна склонност към показност, която Юсеф не одобряваше. Не му беше приятно, че се престарава толкова заради децата, но си замълча.

– Здрасти, татко – каза Юдит и го целуна по бузата.

Даниел се изправи и го прегърна. За миг сърцето на Юсеф се изпълни с гордост и му се прииска баща му да беше доживял да види как израстват внуците му.

– Да сядаме, преди храната да е изстинала – каза той и седна на главното място.

Ребека беше сготвила любимото ядене на Юдит, печено пиле с картофено пюре. Изведнъж Юсеф усети колко е гладен и осъзна, че е забравил да обядва. След като смотолеви благословията, Ребека сипа яденето по чиниите и всички започнаха да се хранят мълчаливо. Щом утоли глада си, Юсеф остави приборите.

– Добре ли вървят уроците?

Даниел кимна.

– Изкарах отличен на всички изпити от летния курс. Сега въпросът е да получа добро стажантско място наесен.

– А аз съм много доволна от лятната си работа – намеси се Юдит ентусиазирано. – Трябва да видиш колко са смели децата, мамо. Подложени са на тежки операции, продължителни лъчетерапии и какво ли още не, но не се оплакват и не се предават. Направо са невероятни.

Юсеф си пое дълбока глътка въздух. Успехите на децата по никакъв начин не успяваха да притъпят тревогата, която постоянно го мъчеше. Знаеше, че винаги могат още, винаги могат да постигнат малко повече. Трябваше да отговорят на толкова много очаквания, да отмъстят за толкова много неща, и той бе длъжен да се погрижи да дадат най-доброто от себе си.

– А проучването? Остава ли ти време за него?

Юсеф впери поглед в Юдит и видя как ентусиазмът в очите ѝ бавно угасва. Тя искаше баща ѝ да признае успеха ѝ и да я похвали. Но ако децата останеха с впечатлението, че правят достатъчно, щяха да спрат да се стараят. А това не биваше да се случва.

Дори не изчака отговора на Юдит, преди да се обърне към Даниел.

– Миналата седмица говорих с отговорника на курса и той каза, че си пропуснал два дни в края. Каква е причината?

С периферното си зрение Юсеф забеляза, че Ребека го гледа разочаровано, но нямаше какво да се направи. Колкото повече жена му глезеше децата, толкова по-длъжен се чувстваше да ги вкарва в правия път.

– Имах проблеми със стомаха – каза Даниел. – Нямаше да ми се зарадват много, ако започнех да повръщам в торбичка по време на лекцията.

– На остроумен ли се правиш?

– Не, това просто е честният ми отговор.

– Знаеш, че винаги мога да разбера дали лъжеш – каза Юсеф.

Приборите му още си стояха в чинията. Беше изгубил апетит. Яд го беше, че вече няма такъв контрол над децата, както когато живееха у дома.

– Имах проблеми със стомаха – повтори Даниел и сведе поглед.

Явно той също бе изгубил желание да се храни.

Юсеф се изправи рязко.

– Отивам да работя.

Щом се оттегли в кабинета си, си помисли, че децата сигурно се радват, задето са се отървали от присъствието му. През вратата чуваше гласовете им и дрънченето на приборите. После Юдит се засмя, високо и безгрижно, а звукът проникна през дървото и Юсеф го чу съвсем ясно, сякаш тя седеше до него. Внезапно си даде сметка, че смехът и радостта на децата винаги помръкваха в негово присъствие. Юдит отново се засмя и той се почувства така, сякаш забиваха нож в сърцето му. Дъщеря му никога не се беше смяла толкова заедно с него. Зачуди се дали животът им е могъл да се развие по различен начин. Но не знаеше как би могло да стане това. Обичаше ги до болка, но не можеше да бъде бащата, когото искаха да имат. Можеше да бъде единствено бащата, който животът го бе научил да бъде, и да ги обича по собствения си начин.

Йоста се взираше в трептящата светлина на телевизора. Образите на екрана се движеха, хора идваха и си отиваха, а тъй като сериалът беше „Убийства в Мидсъмър“, със сигурност имаше някой убит. Но Йоста отдавна беше изгубил нишката. Мислите му витаеха другаде.

На масата пред него имаше чиния с два сандвича. Сладък ръжено-пшеничен хляб от Скугахолм¹⁴, масло и салам. На практика не ядеше нищо друго у дома. Беше твърде изморително и потискащо да готви само за себе си.

Диванът, на който седеше, вече остаряваше, но сърце не му даваше да го изхвърли. Спомняше си колко горда беше Май-Брит, когато го купиха. Неведнъж я беше виждал как прокарва ръка по гладката тапицерия с флорални мотиви. Изглеждаше, сякаш гали малко коте. През първата година почти не позволяваше на Йоста да седи на дивана. Малката госпожица обаче можеше да скача и да се пързаля по него. Май-Брит я държеше усмихната за ръцете, докато тя скачаше все по-високо и по-високо по пружиниращата повърхност.

С годините тапицерията беше станала матова и по нея се бяха появили големи дупки. На едно място, точно до десния подлакътник, стърчеше пружина. Но Йоста и без това винаги сядаше в лявата половина. Това беше неговата страна, дясната беше на Май-Брит. А вечерно време момиченцето седеше между двама им. Поне през онова лято, когато още беше при тях. Никога преди не беше гледала телевизия и пищеше доволно всеки път, когато на екрана се случеше нещо. Любимото ѝ предаване беше „Друтен и Гена“¹⁵. Докато го даваха, не можеше да стои мирно и непрекъснато подскачаше на дупето си от щастие.

От дълго време обаче никой не беше подскачал на дивана. Когато си отиде, момиченцето сякаш взе със себе си част от житейската им радост и оттогава Йоста и Май-Брит често прекарваха вечерите в мълчание. Никой от тях не бе подозирал, че разкаянието може да причинява такава болка. Мислеха, че са взели правилното решение, а когато осъзнаха, че са разсъждавали като безумци, вече беше твърде късно.

Йоста гледаше с празен поглед как инспектор Барнаби открива нов труп. Взе един от сандвичите и отхапа. Беше вечер като всяка друга. И щеше да бъде последвана от още много такива.

¹⁴ Шведска хлебопекарна. Сладкият им ръжено-пшеничен хляб със сироп, който яде Йоста, е особено популярен. – Б. пр.

¹⁵ Шведско куклено шоу за деца от 70-те години на двайсети век, в което основните персонажи Друтен и Гена са заимствани от куклите на Чебурашка и крокодила Гена. Шведското предаване обаче има различен стил и история от руското. – Б. пр.