Бавачката на ангели

3

Фелбака, 1912

Дагмар все още не разбираше как можа да се случи такова нещо. Всичко ѝ бе отнето и сега беше абсолютно сама. Където и да отидеше, хората шепнеха грозни думи зад гърба ѝ. Мразеха я заради нещо, сторено от майка ѝ.

Понякога посред нощ мама и татко ѝ липсваха толкова много, че трябваше да захапе възглавницата, за да не заплаче. Ако го направеше, вещицата, с която живееше, щеше да я пребие до посиняване. Но не винаги успяваше да сдържи писъците си, когато марата⁴ я яхнеше и Дагмар се събудеше, плувнала в пот. В сънищата си виждаше отсечените глави на мама и татко. Защото накрая те бяха екзекутирани. Дагмар не беше там и не видя как е станало, но въпреки това картината се беше запечатала в ретините ѝ.

Случваше се на сън да я преследват дори образите на децата. От полицията открили осем пеленачета, когато разкопали пода в избата. Така каза вещицата. „Осем бедни пеленачета“, обясняваше тя и клатеше глава всеки път, когато някоя приятелка дойдеше на гости. Жените обръщаха острите си погледи към Дагмар. „Момичето ще да е знаело за това – казваха те. – Била е малка, но все пак трябва да е разбирала какво се случва в дома им.“

Дагмар не се оставяше да бъде смачкана. Нямаше значение дали това, което казваха, е истина, или не. Мама и татко я обичаха, а онези малки, пищящи и мръсни деца все пак бяха отхвърлени от всички. Тъкмо затова се бяха озовали при мама. Тя дълги години се беше трудила неуморно, а в знак на благодарност за това, че се бе грижила за нежеланите, те я унизиха, оплюха и убиха. С татко бе същото. Бе помагал на мама да заравя децата, поради което хората сметнаха, че той също заслужава да умре.

След като отведоха мама и татко, полицаите пратиха Дагмар при вещицата. Никой друг не искаше да я приеме, нито дори роднините и приятелите. Никой не искаше да има нещо общо със семейството ѝ. Бавачката на ангели⁵ от Фелбака – така започнаха да наричат мама от деня, в който бяха открити малките скелети. Вече дори се пееха песни за нея. За убийцата на деца, която удавяла децата в корито, и за мъжа ѝ, който ги заравял в мазето. Дагмар знаеше песните наизуст, хлапаците на вещицата ѝ ги пееха при всеки възможен случай.

Но тя можеше да понесе всичко това. Тя беше принцесата на мама и татко и знаеше, че е била желана и обичана. Единственото, което я караше да трепери от страх, беше шумът от стъпките на приемния ѝ баща, когато той се промъкваше по дървения под към стаята ѝ. В тези мигове на Дагмар ѝ се искаше да бе последвала мама и татко в смъртта.

Юсеф прокара нервно палец по повърхността на камъка, който държеше в ръка. Срещата беше важна и Севастиан не биваше да я провали.

– Ето – обяви Севастиан и посочи плановете, които беше изложил върху масата в конферентната зала. – Това е нашата визия. A project for peace in our time.⁶

Юсеф въздъхна вътрешно. Не беше сигурен, че хората от общината ще се впечатлят от празни фрази на английски.

– Това, което колегата ми се опитва да каже, е, че това е фантастична възможност за община Танум да направи нещо за мира. Инициатива, която ще допринесе за добрата ви репутация.

– Да, мир на земята звучи добре. И от финансова гледна точка идеята никак не е лоша. В дългосрочен план ще насърчи туризма и ще осигури работни места, а знаете какво означава това – каза Севастиан, след което вдигна ръка и потри пръсти. – Повече пари за цялата общност.

– Да, но преди всичко това е важен мирен проект – каза Юсеф, устоявайки на желанието да изрита Севастиан по пищяла.

Знаеше, че ще стане така, когато прие парите на Севастиан, но нямаше избор.

Ерлинг В. Ларшон кимна. След скандала с реставрацията на хотел „Бадис“ във Фелбака Ерлинг временно беше изпаднал в немилост, но сега се беше завърнал в местната политика. Един такъв проект щеше да покаже, че той все още е значим фактор, и Юсеф се надяваше, че Ерлинг осъзнава това.

– Смятаме, че идеята звучи интересно – каза Ерлинг. – Можете ли да ни обясните по-подробно как си представяте всичко?

Севастиан си пое дъх, за да започне да говори, но Юсеф го изпревари.

– Това тук е парченце история – каза той и показа камъка. – Алберт Шпеер поръчал гранит за германския райх от кариерата в Бохуслен. Двамата с Хитлер имали грандиозни планове за превръщането на Берлин в световна столица. Гранитът трябвало да пристигне в Германия и да бъде използван за строителен материал.

Юсеф се изправи и закрачи напред-назад, продължавайки да говори. В главата му звучеше тропотът от ботушите на немските войници. Тропотът, за който родителите му безброй пъти бяха разказвали с ужас.

– Но войната обърнала хода си – продължи той. – Световната столица си останала само проект, за който Хитлер можел да мечтае през последните си дни. Неосъществена мечта за величествени паметници и сгради, за изграждането на които щели да бъдат пожертвани милиони евреи.

– Уф, ужасно – каза Ерлинг небрежно.

Юсеф го погледна отчаяно. Те не разбираха, никой не разбираше. Но не възнамеряваше да им позволи да забравят.

– Големи партиди от гранита така и не били транспортирани към Германия...

– И тук се намесваме ние – прекъсна го Севастиан. – Помислихме си, че от тези партиди гранит могат да бъдат произведени символи на мира, които да бъдат продавани. Това би могло да донесе много пари, ако се действа правилно.

– С парите ще построим музей, посветен на еврейската история и връзките на Швеция с юдаизма. Ще обърнем внимание и на предполагаемия ни неутралитет по време на войната например – добави Юсеф.

После седна обратно на стола си, а Севастиан сложи ръка на раменете му и го стисна приятелски. Юсеф едва се сдържа да не се отърси. Вместо това се усмихна сковано. Чувстваше се също толкова фалшиво, колкото по времето, прекарано на остров Вальо. И тогава, и сега нямаше нищо общо със Севастиан или с другите си така наречени приятели. Колкото и да се напъваше, никога нямаше да получи достъп до изтънчения свят, от който идваха Йон, Леон и Пърси. Нито пък имаше такова желание.

Но сега имаше нужда от Севастиан. Това беше единственият му шанс да осъществи мечтата, която лелееше от толкова много години: да почете еврейското си наследство и да доведе до знанието на хората издевателствата, на които е бил и продължава да бъде подлаган еврейският народ. Ако за целта се налагаше да сключи сделка с дявола, така да бъде. Надяваше се, че с времето ще може да се откъсне от Севастиан.

– Както каза бизнес партньорът ми – взе думата Севастиан, – музеят ще е много хубав и в него ще идват на поклонение туристи от цял свят. Проектът ще ви донесе много престиж.

– Не звучи зле – каза Ерлинг. – Какво мислиш?

Той се обърна към Уно Бруршон, дясната му ръка в общината, който въпреки жегата носеше карирана фланелена риза.

– Може би си струва да разгледаме предложението – измърмори Уно. – Но зависи с колко се очаква да допринесем. Времената са трудни.

Севастиан се усмихна широко.

– Сигурен съм, че ще можем да се споразумеем. Важното е, че има интерес и желание. Аз самият инвестирам голяма сума.

Да, но не им казваш при какви условия, помисли си Юсеф, но стисна челюсти. Можеше единствено да приеме мълчаливо това, което му се дава, и да не откъсва очи от целта. Наведе се напред, за да стисне протегнатата ръка на Ерлинг. Вече нямаше връщане назад.

⁴ Мара е зъл дух, който се среща в германския и славянския фолклор под редица сродни имена. Може да приема формата на животно, демон или жена и според народните вярвания се промъква нощем в спалнята, възсяда спящия и започва да го измъчва, без той да може да помръдне. Оттам идва и думата кошмар (на шведски mardröm, на френски cauchemar, на английски nightmare, на немски nachtmahr). – Б. пр.

⁵ На шведски този израз се отнася за някои платени бавачки, които се грижели за нежелани деца (практика, която била разпространена в края на ХIX и началото на XX век), но чрез лоши грижи или тормоз ги убивали, т.е. превръщали ги в ангели. – Б. пр.

⁶ Проект за мир в наше време (от англ.). – Б. пр.

Малък белег на челото, белези по тялото и леко накуцване в походката бяха единствените видими следи от катастрофата преди година и половина. Катастрофата, при която изгуби детето, което чакаха с Дан, и при която самата тя за малко да умре.

Вътрешно обаче нещата стояха по друг начин. Ана продължаваше да се чувства съкрушена.

Поколеба се за миг пред вратата. Понякога ѝ беше трудно да се среща с Ерика и да вижда как всичко в живота ѝ се е наредило. Сестра ѝ не носеше белези от случилото се, не беше изгубила нищо. Но в същото време срещите им се отразяваха добре на Ана. Раните вътре в нея боляха и сърбяха, но часовете, прекарани с Ерика, по някакъв начин оказваха лековит ефект.

За късмет, Ана никога не си бе представяла, че заздравителният процес ще се проточи толкова дълго. Ако бе подозирала колко време ще отнеме, може би никога нямаше да посмее да излезе от апатичното състояние, в което се оказа, след като животът ѝ се разби на хиляди парченца. Преди време каза на шега на Ерика, че се чувства като някоя от старите вази, които беше виждала, докато работеше в аукционната къща. Ваза, която е паднала на пода и се е счупила, а след това е била старателно залепена. Макар от разстояние да изглеждаше цяла, всички цепнатини си проличаваха болезнено ясно, когато човек се приближеше. Но всъщност това не беше просто шега, осъзна Ана, щом натисна звънеца. Така си беше наистина. Тя бе една счупена ваза.

– Влизай! – викна Ерика някъде отвътре.

Ана прекрачи прага и събу обувките си.

– Ей сега идвам, сменям пелените на близнаците.

Ана влезе в кухнята, където се чувстваше като у дома си. Едно време къщата бе принадлежала на родителите им и тя познаваше всяко кътче. Преди няколко години имотът стана причина за караница, която едва не развали отношенията ѝ с Ерика, но това бяха други времена, друг свят. Понастоящем дори се шегуваха с това и говореха за „ПЛ“ и „СЛ“, което означаваше „Преди Лукас“ и „След Лукас“. Ана изтръпна. Тържествено си беше обещала да мисли възможно най-малко за бившия си мъж и постъпките му. Него вече го нямаше. Единственото останало от Лукас беше най-хубавото, с което някога я бе дарявал: Ема и Адриан.

– Искаш ли нещо за хапване? – попита Ерика, щом влезе в кухнята, понесла близнаците.

Момчетата грейнаха, когато видяха вуйна си. Ерика ги остави на пода, а те веднага се втурнаха към Ана и опитаха да се качат в скута ѝ.

– Спокойно, спокойно, има място и за двама ви – каза Ана и ги вдигна един по един, след което погледна към Ерика. – Зависи с какво ще ме почерпиш.

Ана протегна врат, за да види какво може да предложи сестра ѝ.

– Какво ще кажеш за бабиния сладкиш с ревен и бадеми? – попита Ерика и вдигна един сладкиш, покрит с прозрачен целофан.

– Шегуваш се. На това не мога да откажа.

Ерика отряза две големи парчета и ги сложи в поднос, който остави на масата. Ноел веднага се хвърли към сладкиша, но Ана успя да отмести подноса в последния момент. Взе едно от парчетата и отчупи малко на момчетата. Ноел напъха щастливо целия залък в устата си, докато Антон отхапа внимателно крайчето на своето парче и се усмихна до уши.

– Толкова са различни – каза Ана и разроши малките русокосковци.

– Мислиш ли? – отвърна Ерика иронично и поклати глава.

Беше наляла кафе и по навик остави чашата на Ана извън обсега на близнаците.

– Ще се справиш ли, или да взема единия? – попита тя, гледайки към Ана, която с известно усилие се опитваше да балансира с децата, кафето и сладкиша едновременно.

– Няма проблеми, толкова е приятно да ги държа – каза Ана и подуши леко темето на Ноел. – Къде е Мая, между другото?

– Седи като залепена пред телевизора. Новата ѝ голяма любов в живота е Мойе⁷. В момента е на трети сезон, „Мими и Мойе на Карибските острови“. Сигурно ще повърна, ако още веднъж чуя „На един слънчев бряг в Карибите...“.

– В момента Адриан е обсебен от Покемон и също ме побърква – каза Ана и внимателно отпи глътка кафе, изплашена да не полее децата, които шаваха в скута ѝ. – Ами Патрик?

– На работа е. Има подозрения за умишлен палеж на Вальо.

– Вальо? В коя къща?

Ерика изчака малко, преди да отговори.

– Детската колония – каза след това със зле прикрито вълнение в гласа.

– Ужасно. Винаги са ме побивали тръпки от това място. Представяш ли си, просто да изчезнат?

– Да, така е. Нали знаеш, че от време на време опитвах да изровя нещо повече, и си мислех, че от историята може да се получи книга, ако открия нещо. Но нямаше за какво да се хвана. Досега.

– Какво искаш да кажеш?

Ана лапна голяма хапка от сладкиша с ревен. Тя също имаше бабината рецепта, но се случваше да пече горе-долу толкова често, колкото минаваше чаршафите през преса. С други думи никога.

– Върнала се е.

– Коя?

– Ева Елвандер. Само че фамилията ѝ вече е Старк.

– Малкото момиче? – попита Ана и зяпна Ерика.

– Именно. Тя и мъжът ѝ са се пренесли на острова и ще ремонтират къщата. А ето че някой се е опитал да я подпали. Такова нещо те кара да се замислиш.

Ерика вече дори не опитваше да скрие ентусиазма си.

– Възможно ли е да е съвпадение?

– Да, разбира се. Но все пак е доста странно. Ева се връща и изведнъж започват да се случват разни неща.

– Случило се е само едно нещо – отбеляза Ана.

Знаеше колко лесно Ерика си съчинява теории. Фактът, че сестра ѝ е написала редица щателно проучени и добре обосновани книги, беше чудо и мистерия, която Ана така и не бе успяла да разгадае.

– Да, добре, едно нещо – каза Ерика и махна с ръка. – Изгарям от нетърпение Патрик да се прибере. Всъщност исках да отида с него, но нямаше кой да гледа децата.

– Не мислиш ли, че щеше да изглежда малко странно, ако се беше появила редом с Патрик?

Антон и Ноел, на които вече им бе омръзнало да седят в скута на Ана, слязоха на пода и се затичаха към всекидневната.

– Уф, все пак смятам в скоро време да отида да поговоря с Ева.

Ерика доля кафе в чашите им.

– Чудя се какво ли се е случило със семейството – каза Ана замислено.

– Мамоооо! Разкарай ги! – изкрещя Мая високо и пискливо откъм всекидневната и Ерика се изправи с въздишка.

– Знаех си, че няма да ме оставят на мира толкова дълго. Така е по цял ден. Мая вечно се ядосва на братята си. Направо не знам колко пъти на ден се налага да се намесвам по спешност.

– Мм – каза Ана и проследи с поглед Ерика, която забърза към всекидневната.

Сърцето я заболя от мъка. Искаше ѝ се нейните собствени делници да изглеждаха така.

⁷ Герой от „Мими и Мойе“, шведски телевизионен сериал за деца. – Б. пр.

Фелбака се разкриваше пред тях в най-хубавата си светлина. От кея пред рибарската колиба, където Йон седеше с жена си и родителите ѝ, се виждаше целият вход към пристанището. Прекрасното време беше привлякло много туристи и мореплаватели. Лодките бяха гъсто наредени покрай понтонните кейове, откъдето се чуваха музика и весел смях. Примижал, Йон наблюдаваше оживеният спектакъл.

– Жалко, че в Швеция вече не се провеждат обществени дебати – каза той и отпи от добре охладеното розе. – Говори се за демокрация и как всички трябва да имат право да бъдат чути, но в същото време не можем да се изкажем. Все едно не съществуваме. Това, което всички забравят, е, че хората ни избраха. Достатъчно много шведи показаха, че таят дълбоко недоверие към предишното управление. Те искат промяна и ние им я обещахме.

Йон остави чашата си обратно на масата и продължи да бели скариди. В чинията му вече имаше голяма купчина черупки.

– Да, ужасно е – каза тъстът му, протегна се към купата със скариди и си взе цяла шепа. – Ако наистина живеем в демокрация, трябва да слушаме народа.

– И всеки знае, че много имигранти идват тук заради социалните помощи – вметна тъща му, която вече започваше да заваля думите. – Ако идваха само чужденците, които са готови да работят и да допринасят за обществото, тогава добре. Но нямам желание данъците ми да отиват за издръжката на тези хрантутници.

Йон въздъхна. Идиоти. Нямаха представа за какво говорят. Опростяваха проблема, също като повечето овце в стадото на гласоподавателите. Не виждаха цялостната картина. Тъстът и тъща му бяха олицетворение на невежеството, което той дълбоко презираше, а ето че сега трябваше да прекара цяла седмица с тях.

Лив го погали успокоително по бедрото. Тя знаеше какво мисли за тях и до голяма степен беше съгласна. Но Барбру и Кент все пак ѝ бяха родители и нямаше какво да се направи по въпроса.

– Най-лошото е, че в днешно време всички се смесват – каза Барбру. – В нашия квартал неотдавна се нанесе семейство, в което майката е шведка, а бащата арабин. Представям си колко ѝ е тежко на бедната жена, като знам как се отнасят арабите със съпругите си. И сигурно ще тормозят децата им в училище. Те ще тръгнат по лош път и накрая жената ще съжалява, че не си е взела швед за мъж.

– Самата истина – съгласи се Кент и опита да отхапе от гигантския си скариден сандвич.

– Не може ли да оставите Йон да си почине малко от политиката? – каза Лив с леко укорителен тон. – В Стокхолм и без това по цял ден говорят по проблемите с имиграцията. Тук поне може да си отдъхне малко.

Йон погледна съпругата си с благодарност и задържа очите си върху нея, за да ѝ се полюбува. Беше съвършена. Имаше изчистени черти, ясни сини очи и светла копринена коса, сресана назад.

– Извинявай, миличка. Не се замислихме. Просто много се гордеем с постигнатото от Йон и с позицията, за която се пребори. Така, да говорим за нещо друго. Какво става с малкия ти бизнес например?

Лив започна оживено да разказва за несгодите си с митниците, които усложнявали работата ѝ. Постоянно бавели доставките на интериорни стоки от Франция, които Лив внасяше и продаваше онлайн. Йон обаче знаеше, че интересът ѝ към интернет магазина е намалял. Съпругата му все повече се отдаваше на партийна дейност. В сравнение с това всичко друго изглеждаше маловажно.

Чайките започваха да кръжат все по-близко до кея и той се изправи.

– Предлагам да разчистим масата. Птиците започват да стават досадни.

Взе чинията си, отиде в края на кея и изхвърли съдържанието ѝ в морето. Чайките се стрелнаха надолу, за да уловят възможно най-много скаридени черупки. Морските раци щяха да се погрижат за останалото.

Йон се спря за момент, вдиша дълбоко и се загледа към хоризонта. Както обикновено, погледът му се спря на Вальо и вътре в него започна да тлее гняв. За щастие, мислите му бяха прекъснати от вибриране в десния джоб на панталоните му. Бързо извади телефона си и хвърли поглед към дисплея, преди да вдигне. Обаждаше се министър-председателят.

– Какво мислиш за онези картички? – попита Патрик, задържайки вратата, за да мине Мартин.

Беше толкова тежка, че трябваше да я подпре с рамо. Полицейското управление в Танум беше строено през шейсетте и преди години, когато Патрик влезе за пръв път в подобната на бункер сграда, потискащата атмосфера веднага помрачи настроението му. В днешно време до такава степен беше свикнал с мръсно жълтите и бежови багри на интериора, че дори не обръщаше внимание на пълната липса на уют.

– Звучи странно. Кой би пращал анонимни картички на някого всяка година?

– Не съвсем анонимни. Все пак се подписва с „Й“.

– Да, това много опростява нещата – каза Мартин и Патрик се засмя.

– Какво е толкова забавно? – попита Аника, поглеждайки към тях иззад прозореца на рецепцията.

– Нищо особено – каза Мартин.

Аника се завъртя на офис стола си и застана до вратата на малката си стаичка.

– Как мина на острова?

– Трябва да почакаме малко и да видим какво ще каже Турбьорн, но, изглежда, някой е опитал да драсне клечката на къщата.

– Ще сложа кафе и ще ми разкажете повече.

Аника тръгна по коридора и изкъшка Мартин и Патрик към кухнята.

– Докладва ли на Мелберг? – попита Мартин, щом влязоха вътре.

– Не. Сметнах, че все още не е необходимо да го информираме. Все пак почива през уикенда. Не бива да безпокоим шефа излишно.

– Имаш право – каза Патрик и седна на стола до прозореца.

– Така значи, пийвате кафе и се забавлявате, без да ми кажете.

Йоста стоеше на вратата и ги гледаше начумерено.

– Какво правиш тук? Нали почиваш, защо не си на игрището за голф? – попита Патрик и издърпа стола до себе си, за да седне Йоста.

– Твърде е горещо. Реших да дойда и да напиша няколко доклада, за да мога да си освободя два часа за игрището някой друг ден, когато на асфалта няма да могат да се пържат яйца. Къде сте ходили? Аника спомена нещо за палеж?

– Да, така изглежда. Като че ли някой е излял бензин или нещо подобно под вратата и го е запалил.

– По дяволите – каза Йоста, след което си взе една двойна бисквита „Балерина“ и много старателно раздели двете половини. – Къде е станало?

– На Вальо. В старата детска колония – отговори Мартин.

Йоста замръзна на място.

– В детската колония?

– Да, малко е странно. Не знам дали си чул, но най-малката дъщеря, онази, която останала там, когато семейството изчезнало, се е върнала и сега живее в къщата.

– Да, слухът вече плъзна – каза Йоста, забил поглед в масата.

Патрик го изгледа с любопитство.

– Ти трябва да си работил по случая?

– Така е. Толкова съм стар – отбеляза Йоста. – Но се чудя защо е решила да се върне обратно.

– Спомена, че са загубили син – каза Мартин.

– Ева е изгубила дете? Кога? Как?

– Не казаха нищо повече – отвърна Мартин и стана, за да вземе кутията мляко от хладилника.

Патрик сви вежди. Не беше обичайно за Йоста да звучи толкова загрижено. Но Патрик и друг път беше виждал по-възрастни полицаи да реагират така. Всеки ветеран имаше по един случай с главно „С“. Случай, над който продължава да размишлява и към който се връща през годините, надявайки се, че ще открие решение или отговор, преди да е станало твърде късно.

– Случаят е бил специален за теб, а?

– Да, така беше. Бих дал какво ли не, за да разбера какво се е случило през онази Велика събота⁸.

– Не си единствен – намеси се Аника.

– И ето че Ева се е върнала – каза Йоста и погали брадичката си. – А някой се е опитал да подпали къщата.

– Не само къщата – каза Патрик. – Този, който е запалил пожара, трябва да е знаел, а може би и да е разчитал, че Ева и мъжът ѝ са вътре. Извадили са късмет, че Мортен се е събудил и е изгасил огъня.

– Съвпадението безспорно е чудновато – каза Мартин и се стресна, тъй като Йоста удари масата с юмрук.

– Ясно е, че не е никакво съвпадение!

Колегите му го изгледаха учудено и в кухнята за момент настана тишина.

– Може би трябва да разгледаме онзи стар случай – каза Патрик накрая. – За по-сигурно.

– Мога да изровя материалите – каза Йоста. Лицето му, слабо като на хрътка, отново се оживи. – От време на време преглеждам документите, така че знам къде да намеря повечето от тях.

– Добре, направи го. После заедно ще прочетем всичко. Може да открием нещо ново, ако разгледаме случая със свеж поглед. Аника, можеш ли да прегледаш регистрите и да извадиш всичко, което пише за Ева?

– Ще се погрижа – каза тя и започна да разчиства масата.

– Трябва да видим и какво е финансовото състояние на семейство Старк. Както и дали къщата е застрахована – каза Мартин предпазливо, поглеждайки към Йоста.

– Да не казваш, че сами са го направили? По-голяма глупост не бях чувал. Намирали са се в къщата, когато се е разгорял пожарът, освен това именно мъжът на Ева го е изгасил.

– Все пак си струва да се провери. Кой знае, може да са подпалили къщата, но после да са размислили. Аз ще се заема с това.

Йоста отвори уста, за да каже нещо, но после я затвори и излезе сърдито от кухнята. Патрик се изправи.

– Мисля, че Ерика също има доста информация.

– Ерика? Че защо? – учуди се Мартин.

– Отдавна се интересува от този случай. Всички във Фелбака са чували историята, а като се има предвид с какво се занимава Ерика, не е странно, че се е заинтригувала малко повече.

– Тогава говори с нея. Всяка информация е добре дошла.

Патрик кимна, но веднага почувства известно колебание. Представяше си какво ще стане, ако допусне Ерика до разследването.

– Да, ще я питам – каза той, надявайки се, че няма да съжалява за това.

⁸ В Швеция основният празничен ден от Великденските празници е съботата, а не неделята. – Б. пр.

Леко разтреперан, Пърси наля две чаши от най-хубавия си коняк, след което подаде едната на съпругата си.

– Не разбирам какво си мислят! – каза Пютан, която веднага се зае с коняка.

– Дядо щеше да се обърне в гроба, ако знаеше за това.

– Пърси, трябва по някакъв начин да оправиш нещата.

Пютан вдигна чашата си и той не се поколеба да ѝ долее. Вярно, беше ранен следобед, но някъде по света вече минаваше пет часът. Ден като този изискваше силни питиета.

– Аз? Какво мога да направя аз?

Гласът му премина във фалцет, а ръцете му така се разтрепериха, че половината от коняка се озова извън чашата на Пютан. Тя дръпна рязко ръката си.

– Какво правиш, идиот такъв!

– Извинявай, извинявай.

Пърси потъна в един от големите захабени фотьойли в библиотеката. Чу се звук като от скъсване и той разбра, че тапицерията се е сцепила.

– Мамка му! – изруга Пърси, скочи от фотьойла и започна бясно да го рита, а наоколо се разлетяха парчета.

Целият замък беше на път да се разпадне, наследството му отдавна го нямаше, а сега копелетата от данъчното твърдяха, че трябва да се изръси с голяма сума пари, с каквато не разполагаше.

– Успокой се – каза Пютан, бършейки ръцете си със салфетка. – Нещата все ще се наредят по някакъв начин. Но не разбирам как може парите да са свършили.

Пърси се извърна към нея. Знаеше колко я плаши положението им, но не можеше да изпитва към нея друго, освен презрение.

– Как може да са свършили парите? – изкрещя той. – Имаш ли някаква представа колко харчиш всеки месец? Осъзнаваш ли изобщо колко струват всички тези пътувания, вечери, дрехи, чанти, обувки, бижута и кой знае още какво?

Не беше типично за него да крещи по този начин. Пютан се отдръпна назад и го зяпна. Пърси я познаваше достатъчно добре, за да знае, че в момента тя претегля двете алтернативи: да му се опълчи или да го успокои. Чертите на лицето ѝ омекнаха и той разбра, че Пютан е избрала второто.

– Скъпи, да не се караме за някакви си пари – каза тя, след което нагласи вратовръзката му и загащи ризата, която беше излязла от панталоните. – Ето. Сега отново изглеждаш като моя елегантен господар на замъка.

Пютан се долепи до него и Пърси усети как омеква. Днес беше облечена с роклята от Гучи и както винаги, на него му беше трудно да ѝ устои.

– Ще направим така: обади се на одитора и отново прегледайте сметките. Положението не може да е толкова зле. Сигурна съм, че разговорът с него ще те успокои.

– Трябва да говоря със Севастиан – промърмори Пърси.

– Севастиан? – повтори Пютан, а на лицето ѝ се изписа такова изражение, все едно бе изяла нещо гадно. – Знаеш, че не ми харесва да общуваш с него. Защото тогава аз трябва да общувам с простоватата му съпруга. Те чисто и просто нямат класа. Севастиан може да има колкото си иска пари, но ще си остане селянин. Чух слухове, че от отдела за финансови престъпления дълго време са го държали под око. Не са открили доказателства за злоупотреби, но е само въпрос на време, и не бива да имаме нищо общо с него, когато това се случи.

– Парите не миришат – каза Пърси.

Знаеше какво ще каже одиторът. Че парите са свършили. Не беше останало нищо и за да се измъкне от тази каша и да спаси замъка „Фюгелста“, Пърси имаше нужда от капитал. Единствената му надежда беше Севастиан.

Отидоха до болницата в Удевала, но всичко изглеждаше добре. Нямаха дим в дробовете. Първоначалният шок се уталожи и Ева се почувства, сякаш се е събудила от необичаен сън.

Осъзна, че седи и се взира в тъмното, затова светна лампата на бюрото. През лятото мракът настъпваше бавно и тя все напрягаше очите си твърде дълго, преди да усети, че има нужда от повече светлина.

Ангелът, над който работеше, нещо ѝ се опъваше. В момента Ева се мъчеше да постави затворената кукичка за синджира. Мортен не разбираше защо прави бижутата на ръка, вместо да ги поръчва от Тайланд или Китай, особено след като поръчките през онлайн магазина се бяха увеличили. Но тогава работата би изгубила смисъла си. Ева искаше да прави всяко бижу на ръка, да влага любов във всяка верижка, която продава. Да вплете собствените си спомени и тъга в ангелите. Освен това ѝ действаше успокоително да се занимава с това вечер, след като цял ден е боядисвала, ковала и рязала. Когато ставаше сутрин, всеки мускул я болеше, но докато работеше с бижутата, тялото ѝ се отпускаше.

– Заключих навсякъде – каза Мортен.

Ева подскочи в стола. Не го беше чула да влиза.

– По дяволите – изруга тя, тъй като кукичката, която почти бе успяла да постави, отново падна.

– Няма ли тази вечер да си дадеш малка почивка? – попита Мортен внимателно и застана съвсем близо зад нея.

Ева усети, че той се колебае дали да сложи ръце на раменете ѝ. Едно време, преди случилото се с Винсент, Мортен често масажираше гърба ѝ и тя обичаше уверения, но едновременно с това мек допир на дланите му. Сега обаче едва издържаше той да я докосва и имаше риск инстинктивно да се отърси от ръцете му, с което да го нарани и пропастта между тях да се увеличи още повече.

Отново опита да сложи кукичката и най-накрая успя.

– Има ли значение дали заключваме? – каза тя, без да се обърне. – Затворените врати, изглежда, не са попречили на човека, който се е опитал да ни подпали.

– Какво тогава да направим? – попита Мортен. – Можеш поне да ме гледаш в очите, докато говорим. Това е важно. По дяволите, някой опита да запали къщата, а ние не знаем кой или защо. Това не те ли притеснява? Не те ли е страх?

Ева бавно се обърна към него.

– От какво да ме е страх? Най-лошото вече се случи. Все ми е едно дали вратите са заключени, или отключени.

– Не може да продължаваме така.

– Защо не? Нали направих каквото предлагаше? Преместих се тук и се съгласих с грандиозния ти план да ремонтираме тази съборетина и да заживеем щастливо до края на дните си, докато гостите идват и си отиват. Нали се съгласих? Какво повече искаш?

Сама чу колко студено и непреклонно звучи.

– Нищо, Ева. Нищо не искам.

Гласът на Мортен беше също толкова студен, колкото нейния. Той се обърна и излезе от стаята.