Бавачката на ангели

21

Фелбака, 1951

Всичко стана най-неочаквано. Нямаше нищо против да има деца, но годините си минаваха, без нищо да се случи и Лаура спокойно бе констатирала, че явно няма да забременее. Сигвард вече имаше две големи момчета, та не го притесняваше, че тя е ялова.

Но преди година тя започна да се чувства ужасно и необяснимо изморена. Сигвард се боеше от най-лошото и я прати при семейния лекар за основен преглед. Самата тя си мислеше, че може да е рак или нещо друго смъртоносно, но се оказа, че на трийсет години ненадейно е заченала. Лекарят нямаше обяснение и на Лаура ѝ трябваха няколко седмици, за да смели новината. Дотук животът ѝ вървеше безметежно и това я устройваше прекрасно. Предпочиташе да си стои у дома, в къщата, където беше господарка и където всичко беше внимателно обмислено и подбрано. Сега перфектният ред, който така старателно бе създала, щеше да бъде нарушен.

С бременността се появиха и странни болежки и нежелани телесни промени. Мисълта, че вътре в тялото ѝ има нещо, което не може да контролира, я докарваше до ръба на паниката. Раждането протече ужасно и тя реши никога повече да не се подлага на такова нещо. Не искаше да изпитва отново такава животинска болка и безпомощност, затова накара Сигвард окончателно да се премести в гостната. Той, изглежда, нямаше много против и се задоволи с положението си.

Прекара първите дни след раждането в състояние на шок. После откри Нана, благословената, прекрасна Нана, която вдигна отговорността за бебето от раменете ѝ, позволявайки на Лаура да продължи живота си както обикновено. Нана веднага се нанесе в къщата. Настаниха я в съседство с детската стая, за да може нощем или по което и да е друго време да се погрижи възможно най-бързо за Инез. Нана се зае с всички задължения и Лаура беше свободна. От време на време наминаваше за кратко през детската стая и в тези моменти се радваше на момиченцето. Инез вече беше на половин годинка и можеше да бъде очарователно сладка, поне когато не пищеше, защото е гладна или има нужда от смяна на пелените, но за тези неща се грижеше Нана. Лаура считаше, че всичко се е наредило много добре, въпреки неочакваната посока, в която бе поел животът ѝ. Не обичаше промените и колкото по-малко се отразяваше раждането на живота ѝ, толкова по-лесно ѝ беше да приеме дъщеря си.

Лаура подравни фотографиите върху бюрото. Имаше снимки на нея и Сигвард, както и на двете му момчета и техните семейства. Още не бяха рамкирали някоя от снимките на Инез, а Лаура никога не би сложила на бюрото снимка на Дагмар. Предпочиташе майка ѝ и баба ѝ да потънат в забрава.

За нейно облекчение, изглежда, Дагмар беше изчезнала. За последно я бе видяла преди две години и оттогава от нея нямаше ни вест, ни кост. Лаура ясно си спомняше последната им среща. Бяха я пуснали от лудницата година преди това, но Дагмар не бе дръзнала да се появи в дома на Лаура и Сигвард. Говореше се, че скита из града, както когато Лаура беше малка. Най-накрая обаче се появи на прага им – беззъба, мръсна и парцалива. Беше си все толкова луда и Лаура не можа да проумее как са я пуснали лекарите. В болницата поне получаваше лекарства и не ѝ даваха да пие алкохол. Макар че предпочиташе да ѝ каже да си върви по пътя, Лаура бързо пусна майка си вътре, за да не я видят съседите.

– Колко хубава си станала – каза Дагмар. – Явно си се издигнала в обществото.

Лаура стисна юмруци зад гърба си. Миналото, което беше прогонила и което я навестяваше само в сънищата ѝ, сега я бе настигнало.

– Какво искаш?

– Имам нужда от помощ.

Гласът на Дагмар звучеше плачливо. Тя се движеше странно сковано, а лицето ѝ потрепваше.

– Пари ли ти трябват? – попита Лаура и посегна към чантата си.

– Не за мен – каза Дагмар, без да откъсва поглед от чантата. – Искам пари, за да отида в Германия.

Лаура я зяпна.

– Германия? Какво ще правиш там?

– Така и не успях да се сбогувам с баща ти. Не успях да се сбогувам с моя Херман.

Дагмар се разплака и Лаура се огледа нервно. Не искаше Сигвард да ги чуе и да провери какво става. Не биваше да вижда майка ѝ тук.

– Шт! Ще ти дам пари, само се успокой, за бога! – каза Лаура и ѝ подаде шепа банкноти. – Ето! Това трябва да стигне за билет до Германия!

– О, благодаря!

Дагмар се хвърли напред и стисна както парите, така и дланта на Лаура. После зацелува ръцете ѝ, но Лаура ги дръпна отвратено и се избърса в полата си.

– Сега си върви – каза тя.

Искаше единствено майка ѝ да се махне от къщата и от живота ѝ, така че всичко отново да е както преди. Щом Дагмар взе парите и си тръгна, Лаура се отпусна облекчено върху един стол в антрето.

Бяха минали две години оттогава и майка ѝ вероятно вече не беше между живите. Лаура се съмняваше, че е успяла да стигне далече, особено в следвоенния хаос. А ако беше продължила да дрънка, че отива да се сбогува с Херман Гьоринг, вероятно я бяха взели за побъркана вещица, каквато си беше, и я бяха спрели някъде по пътя. Познанството с Гьоринг не беше нещо, с което да се хвалиш. Това, че се беше самоубил в затвора след края на войната, не правеше престъпленията му по-малки. Лаура настръхна при мисълта, че майка ѝ е продължила да разправя, че той е баща на детето ѝ. Такова нещо вече не беше причина за гордост. Лаура имаше само бегли спомени от посещението при съпругата на Гьоринг в Стокхолм, но си спомняше срама, както и начина, по който я погледна Карин. Погледът ѝ беше изпълнен с топлина и състрадание. Вероятно не се бе обадила за помощ именно заради Лаура, макар че трябва да е била изплашена.

Е, това вече беше минало. Майка ѝ я нямаше и вече никой не говореше за откачените ѝ фантазии. А Нана се грижеше Лаура да може да живее живота, с който беше свикнала. Редът бе възстановен и всичко беше перфектно. Точно както трябваше да бъде.

Йоста погледна към Патрик, който барабанеше с ръце по волана, вперил сериозен поглед в колите отпред. Лятното движение беше натоварено, а тесните междуградски пътища не бяха предназначени за толкова коли, така че трябваше да се придържат към края на платното.

– Нали не беше твърде строг с нея? – попита Йоста, при което извърна глава и се загледа през страничния прозорец.

– Продължавам да мисля, че сте се държали идиотски – каза Патрик, но гласът му звучеше значително по-спокойно от вчера.

Йоста си замълча. Беше прекалено изморен, за да спори. Беше будувал почти цяла нощ, преглеждайки материалите за пореден път. Но не смяташе да каже това на Патрик, който едва ли би оценил самоинициативата му тъкмо сега. Йоста прикри една прозявка с ръка. Среднощната работа не бе дала резултат и той все още се чувстваше разочарован. Не можа да открие нищо ново, нищо, което да събуди интереса му. В същото време не можеше да се отърси от чувството, че отговорът е там, под носа му, скрит насред купчините документи. По-рано се дразнеше, че не може да го открие, и искаше да разгадае мистерията по-скоро от любопитство или професионална гордост. Сега го мотивираше притеснението. Ева вече не се намираше в безопасност и животът ѝ зависеше от това, дали ще успеят бързо да открият човека, отговорен за палежа и стрелбата.

– Свий вляво ей там – каза той и посочи отбивката малко по-напред.

– Знам къде е – отвърна Патрик и направи рязък ляв завой.

– Виждам, че още не си взел книжка – измърмори Йоста, хванал се за дръжката над вратата.

– Шофирам отлично.

Йоста изсумтя. Наближиха имота на Оле Скрападжията и той кимна в тази посока.

– Децата му няма да са особено щастливи, когато някой ден им се наложи да разчистят всичко това.

Мястото приличаше по-скоро на сметище, отколкото на дом. Хората в околността знаеха, че ако искат да се отърват от нещо, трябва просто да звъннат на Оле. Той с радост се отзоваваше и прибираше всичко. Наоколо бяха пръснати няколко склада и две къщурки, а пространството между тях с времето се бе запълнило с автомобили, хладилници, ремаркета, перални и какво ли още не. Имаше дори голям сешоар на стойка, като тези във фризьорските салони, забеляза Йоста, докато Патрик паркираше между един фризер и едно старо волво амазон.

Дребен съсухрен мъж с работен гащеризон излезе да ги посрещне.

– Нямаше да е зле да дойдете малко по-рано. Половината ден вече мина.

Йоста погледна часовника си. Беше десет и пет.

– Здрасти, Оле. Имал си нещо за нас.

– Здравата се забавихте. Не проумявам какво толкова правите в участъка. Никой дори не попита за предметите на семейството, затова ги запазих. Ей тук са, заедно с вещите на лудия граф.

Двамата последваха Оле Скрападжията в една тъмна плевня.

– Лудия граф? – попита Патрик.

– Не знам дали наистина е бил граф, но във всеки случай имаше благородническо име.

– Имаш предвид Фон Шлезингер?

– Тъкмо той. Беше известен с това, че симпатизира на Хитлер. Синът му замина да се бие на страната на германците. Хлапето едва успяло да стъпи на сушата и го гръмнали – каза Оле и се зарови сред боклуците. – Графът и да не е бил луд по-рано, след това със сигурност откачи. Мислеше, че съюзниците ще го нападнат на острова. Няма да ми повярвате, ако ви разкажа какви щуротии правеше там. Накрая получи удар и умря.

Оле се спря, обърна се към тях и замижа на оскъдната светлина, чешейки се по главата.

– Това стана през петдесет и трета, ако не бъркам. После къщата имаше редица различни собственици, докато не я купи Елвандер. Боже господи, ама че идея. Да открие интернат на острова и да събере там куп наперени младежи. Всеки можеше да се досети, че нещата няма да свършат добре.

Той продължи да рови, мърморейки си нещо. Във въздуха се издигна облак прах и Йоста и Патрик се закашляха.

– Ето. Четири кашона с вещи. Мебелите останаха в къщата, но успях да взема доста други неща. Човек не може просто да хвърля каквото му падне, пък и не се знаеше дали семейството няма да се върне. Макар че и аз като повечето хора вярвах, че са мъртви.

– Не ти ли хрумна сам да се обадиш в полицията и да кажеш, че вещите им са у теб? – попита Патрик.

Оле Скрападжията изправи гръб и скръсти ръце на гърдите си.

– Нали казах на Хенри.

– Какво? Да не искаш да кажеш, че Хенри е знаел за това? – възкликна Йоста.

Хенри неведнъж бе проявявал небрежност, но нямаше смисъл да се ядосва на човек, който вече не беше между живите и не можеше да се защити.

Патрик огледа кашоните.

– Би трябвало да се поберат в колата, как мислиш?

Йоста кимна.

– Да. В краен случай ще смъкнем седалките и ще стане.

– Е, крайно време беше – засмя се Оле. – Трябваха ви повече от трийсет години, за да дойдете да ги вземете.

Йоста и Патрик го зяпнаха, но се въздържаха от коментар. Понякога най-добре беше да си замълчиш.

– Оле, какво ще правиш с всички неща, които си събрал? – попита Йоста, не успявайки да се въздържи.

Почти го обземаше паника, като гледаше поразителното количество предмети наоколо. Малката му къща не беше модерна, но той се гордееше, че я поддържа чиста и спретната и че не станал един от онези самотни мъже, които са се заринали с боклуци.

– Човек не знае кога ще му потрябва нещо. Ако всички бяха пестеливи като мен, светът щеше да изглежда различно, бъдете сигурни.

Патрик се наведе и опита да вдигне един от кашоните, но изпъшка тежко и се отказа.

– Ще трябва да го пренесем заедно. Твърде тежък е.

Йоста го погледна изплашено. Една контузия можеше да съсипе остатъка от голф сезона.

– Предпочитам да не вдигам тежко. Трябва да си пазя гърба.

– Хайде, хващай кашона.

Йоста осъзна, че номерът няма да мине. Приклекна неохотно и вдигна едната страна на кашона. Прах погъделичка носа му и той кихна няколко пъти поред.

– Наздраве – каза Оле Скрападжията и се усмихна толкова широко, че разкри три липсващи горни зъба.

– Благодаря.

Йоста помогна на Патрик да натовари кашоните в багажника. Макар да мрънкаше, той усети как го изпълва приятно нетърпение. Може би в кутиите имаше нещо, което да им даде така необходимата следа. Но най-вече се радваше, че ще може да каже на Ева, че са открили вещите на семейството ѝ. Дори и да се сецнеше, щеше да си струва.

За разнообразие с Карина бяха решили да не стават рано. Снощи той работи до късно и реши, че е заслужил да си поспи.

– Боже – каза Карина и сложи ръка на рамото му. – Още съм сънена.

– И аз. Но никой не е казал, че трябва да ставаме.

Шел се намести по-близо до нея и я придърпа към себе си.

– Мм... твърде съм изморена.

– Искам само да се погушкаме малко.

– Да бе, сигурно – каза тя, но изви чувствено шията си.

В същия момент мобилният телефон на Шел звънна остро от джоба на панталоните му, които висяха от другия край на леглото.

– Не вдигай – каза Карина и се притисна до тялото му.

Но звъненето продължи и накрая Шел не издържа. Стана, дръпна панталоните си и извади телефона. На дисплея пишеше „Свен Никласон“ и той побърза да вдигне, натискайки няколко бутона едновременно.

– Ало, Свен? Да, не, не спя – каза Шел и погледна часовника. Минаваше десет. – Откри ли нещо?

Свен Никласон говори дълго, а Шел го слушаше с нарастваща изненада, като отговаряше единствено с кратки мънкания и хъмкания. Карина го гледаше с любопитство, излегната на една страна и облегнала глава на ръката си.

– Може да те посрещна на летището – каза той накрая. – Оценявам, че ме включваш. Не всички колеги биха го направили. Информира ли полицията в Танум? Гьотеборг? Да, може би така е по-добре, предвид положението. Да, вчера имаше пресконференция и те изглеждат доста заети с тяхното си разследване. Сигурно вашият човек, който беше там, ти е разказал. Можем да го обсъдим, като се видим. До скоро.

Шел почти беше останал без дъх, когато затвори. Карина му се усмихваше.

– Предполагам, че става нещо голямо, щом Свен Никласон идва насам.

– Представа си нямаш – каза Шел, стана от леглото и започна да се облича. Умората му се беше изпарила. – Представа си нямаш – повтори той, този път по-скоро на себе си.

Ерика събираше завивките в гостната. Ева си беше тръгнала. Искаше да вземе със себе си материалите, но Ерика я помоли вместо това да ѝ направи копия, за което всъщност трябваше да се сети още в началото.

– Ноел! Не удряй Антон! – викна тя към всекидневната, без дори да се налага да види с очите си каква е причината за шумотевицата.

Изглежда, никой не я чу и плачът се засили.

– Мамо! Мамооо! Ноел се бие – провикна се Мая.

С дълбока въздишка Ерика остави завивките. Изпитваше почти физически копнеж да успее да свърши някаква работа, без децата постоянно да пищят и да настояват за внимание. Имаше нужда от лично време. Имаше нужда да я оставят да бъде възрастна. Децата бяха най-важното в живота ѝ, но понякога ѝ се струваше, че ѝ се налага да се отказва от всичко, което самата тя иска да прави. Въпреки че Патрик бе излязъл в бащинство за няколко месеца, Ерика си остана семейният мениджър, който се грижи всичко да работи. Патрик много ѝ помагаше, но точно там беше работата: просто помагаше. Ако някое от децата се разболееше, тя беше тази, която трябваше да отложи краен срок или да отмени интервю, за да може Патрик да ходи на работа. Макар да се бореше със себе си, Ерика започваше да изпитва горчивото чувство, че нейните нужди и работа вечно оставаха на последно място.

– Стига, Ноел – каза тя и го дръпна от брат му, който лежеше и хлипаше на пода.

Ноел се разплака на свой ред и на Ерика ѝ стана съвестно, че го е стиснала твърде силно за ръката.

– Мама глупава – каза Мая и се ококори срещу Ерика.

– Да, мама е глупава.

Ерика седна на пода и прегърна хълцащите близнаци.

– Ехо?

Гласът се чу откъм антрето и Ерика се стресна, но почти веднага се сети кой беше това. Само един човек влизаше в дома им, без да позвъни.

– Здравей, Кристина – каза тя и се изправи с усилие.

Близнаците моментално спряха да плачат и се втурнаха към баба си.

– Заповед от шефа. Идвам да те заместя – каза Кристина и избърса мокрите бузи на Антон и Ноел.

– Да ме заместиш?

– Изглежда, имат нужда от теб в управлението – каза Кристина и я погледна така, сякаш всичко беше ясно. – Не знам нищо повече. Аз съм просто пенсионерката, от която се очаква да се отзове на мига. Патрик се обади и ме попита дали мога да дойда тук. Чист късмет, че си бях вкъщи, защото спокойно можех да имам друга важна работа, кой знае, можеше дори да имам дейт³⁴, или както там се казва в днешно време. Казах на Патрик, че този път ще отида, но друг път очаквам да ме предупреждавате малко по-рано. Все пак си имам собствен живот, макар вие сигурно да си мислите, че съм твърде стара за това.

Кристина си пое дъх и погледна Ерика.

– Какво чакаш? Патрик каза да отиваш в участъка.

Ерика продължаваше да не разбира нищо, но реши да не задава повече въпроси. За каквото и да ставаше дума, поне щеше да си отдъхне за малко, а в момента имаше нужда точно от това.

– Както казах на Патрик, мога да остана само през деня, защото довечера ще дават Сомаркрюсет³⁵, а за нищо на света не искам да го изпускам. Преди това трябва да изпера и да напазарувам, така че не мога да остана след пет, иначе няма да сваря със собствените си задължения. Не мога да слугувам само на вас, макар че господ е свидетел, че тук има доста работа за вършене.

Ерика тръшна вратата след себе си и се усмихна широко. Свобода.

Щом седна зад волана, отново се умисли. Какво можеше да е толкова спешно? Хрумна ѝ единствено, че може да е свързано с посещението на Патрик и Йоста при Оле Скрападжията. Сигурно бяха намерили вещите на семейството. Подсвирквайки си леко, тя потегли към Танумсхеде. Изведнъж съжали за недоволството си към Патрик, или поне донякъде. Ако ѝ позволеше да участва в преглеждането на предметите, Ерика щеше цял месец да се грижи за домакинството, без да се оплаква.

Сви в паркинга до управлението и почти тичешком се отправи към грозната ниска сграда. На рецепцията нямаше никого.

– Патрик? – викна тя към коридора.

– Тук вътре сме. В заседателната зала.

Тя последва гласа му, но се спря на вратата. По пода и по цялата маса имаше разхвърляни вещи.

– Идеята не беше моя – каза Патрик с гръб към нея. – Йоста сметна, че заслужаваш да присъстваш.

Тя прати въздушна целувка на Йоста, който се изчерви и извърна глава.

– Открихте ли нещо интересно? – попита тя и се огледа.

– Не, в момента вадим нещата от кашоните и още не сме стигнали далеч.

Патрик издуха прахта от няколко фотоалбума, които стояха на масата пред него.

– Да ви помогна ли с разопаковането, или да започна да преглеждам това, което вече сте извадили?

– Кашоните са почти празни, така че почвай да тършуваш – каза Патрик и се обърна към нея. – Мама дойде ли?

– Не, децата са достатъчно големи и реших, че ще се справят и сами за малко – отговори Ерика и се засмя. – Естествено, че Кристина дойде, иначе как щях да знам, че трябва да дойда тук?

– Всъщност опитах първо да се свържа с Ана, но тя не отговаря нито на мобилния си телефон, нито на домашния.

– Така ли? Странно.

Ерика сви вежди. Ана рядко се отделяше на повече от метър от мобилния си телефон.

– Нали Дан и децата ги няма, така че сестра ти сигурно дреме блажено на някой шезлонг.

– Прав си – каза Ерика и се отърси от безпокойството, след което се захвана с разпръснатите вещи пред себе си.

Дълго време работиха мълчаливо. В кутиите имаше най-вече обикновени предмети, каквито се срещат във всеки дом: книги, химикалки, четки за коса, обувки и дрехи, които се бяха вмирисали на мухъл и застояло.

– Какво е станало с мебелите и дрънкулките? – попита Ерика.

– Останали са в къщата. Подозирам, че през годините повечето са изчезнали покрай различните наематели. Трябва да питаме Ева и Мортен. Сигурно все нещо са заварили, когато се преместиха тук през пролетта.

– Между другото, Ана щеше да ходи при Мортен вчера. Взе моторницата назаем. Чудя се дали се е прибрала безпроблемно.

– Сигурно всичко е наред, но ако се притесняваш, звънни на Мортен да го питаш кога си е тръгнала.

– Да, мисля да го направя.

Ерика извади телефона от чантата си и потърси номера на Мортен. Разговорът беше кратък и щом затвори, тя погледна към Патрик.

– Ана е останала на острова около час. Морето е било спокойно, когато си е тръгнала.

Патрик избърса прашните си ръце в панталоните.

– Ето.

– Да, радвам се, че се обадих.

Ерика кимна, но някаква тревога продължаваше да я гложди вътрешно. Струваше ѝ се, че нещо не е наред. Но знаеше също така, че често се държи прекалено загрижено и се притеснява за нищо, затова прогони тези мисли и продължи да рови.

– Всичко това е толкова странно – каза тя и вдигна пред очите си списък с покупки. – Това трябва да е писано от Инез. Струва ми се някак нереално, че тя е имала нормално ежедневие и си е правила списъци: мляко, яйца, захар, сол, кафе...

Ерика подаде листа на Патрик. Той го погледна, въздъхна и го върна обратно на жена си.

– В момента нямаме време за това. Трябва да се съсредоточим върху нещата, които могат да са от значение за случая.

– Окей – каза Ерика и остави списъка на масата.

Продължиха да преглеждат предметите методично.

– Подреден човек е бил онзи Рюне.

Йоста им показа тефтер, който, изглежда, съдържаше всички разходи на семейството. Почеркът беше толкова прилежен, че думите и цифрите изглеждаха почти като писани на машина.

– Не е имало сума, достатъчно маловажна, че да не бъде записана – каза Йоста, разлиствайки страниците.

– Не се учудвам, като се има предвид какво съм чувала за Рюне – каза Ерика.

– Вижте тук. Изглежда, някой си е падал по Леон – каза Патрик и им показа лист от бележник, покрит с драскулки.

– А сърце Л – прочете Ерика на глас. – Тук пък е упражнявала бъдещия си подпис: Анели Кройц. Значи Анели е била влюбена в Леон. Това съвпада с информацията, която имам.

– Чудя се какво би казал татко Рюне за това – вметна Йоста.

– Като знаем каква потребност от контрол е имал, потенциалната връзка между Анели и Леон би отприщила същинска катастрофа – каза Патрик.

– Въпросът е дали той е отговарял на чувствата ѝ – каза Ерика и седна на ръба на масата. – Анели е била влюбена в Леон, но бил ли е той влюбен в нея? Според Йон не, но Леон може и да го е държал в тайна от другите.

– Нощните звуци – каза Йоста. – Нали каза, че Уве Линдер е чувал шумове през нощта. Възможно ли е Леон и Анели да са се прокрадвали в нощта?

– Може да са били духове – пошегува се Патрик.

– Пф.

Йоста взе купчина сметки и започна да ги преглежда.

– Ева върна ли се на острова?

– Да, качи се на пощенската лодка – каза Ерика разсеяно.

Беше взела фотоалбума и го разглеждаше подробно. Вътре имаше снимка на млада жена с дълга права коса. Държеше малко дете в прегръдките си.

– Не изглежда особено щастлива.

Патрик надникна през рамото ѝ.

– Инез и Ева.

– Да, а това трябва да са другите деца на Рюне.

Тя посочи три деца на различна възраст и височина, подредени наглед неохотно пред една стена.

– Ева много ще се зарадва на албума – каза Ерика и отгърна на следващата страница. – Ще означава много за нея. Виж, това трябва да е баба ѝ Лаура.

– Старата изглежда опасна – каза Йоста, който беше застанал от другата страна на Ерика и също надничаше.

– На колко години е починала? – попита Патрик.

Ерика се замисли.

– Трябва да е била на петдесет и три. Една сутрин я открили мъртва зад къщата.

– И в смъртта ѝ нямало нищо съмнително?

– Не, доколкото знам. Йоста, ти чул ли си нещо такова?

Той поклати глава.

– Докторът отишъл и констатирал, че по някаква причина тя е излязла навън през нощта, получила е инфаркт и е умряла. Няма съмнение, че смъртта е настъпила по естествен път.

– Нейната майка ли беше изчезнала? – попита Патрик.

– Да, Дагмар изчезва през четиресет и девета.

– Дърта алкохоличка – каза Йоста. – Или поне така съм чувал.

– С такава рода цяло чудо е, че Ева е станала нормална.

– Може би се дължи на това, че е израснала на улица „Русенстиген“, а не на Вальо – отбеляза Йоста.

– Да, сигурно – каза Патрик и продължи да рови из предметите.

Два часа по-късно успяха да прегледат всичко и се спогледаха разочаровано. Вярно, Ева щеше да оцени снимките и личните вещи на семейството си, но не бяха открили нищо, което да им помогне в разследването. На Ерика ѝ идеше да се разплаче. Бе имала големи надежди, но ето че сега стояха в заседателната зала, претъпкана с неща, от които нямаха никаква полза.

Ерика се загледа в мъжа си. И друг път беше виждала това изражение на лицето му. Нещо го тревожеше, но и той самият не можеше да определи какво.

– За какво мислиш?

– Не знам. Има нещо, но... все тая, по-късно ще се сетя – каза той раздразнено.

– Ами освен да върнем всичко обратно – каза Йоста и започна да прибира вещите в най-близкия кашон.

– Да, друго не ни остава.

Патрик също започна да разчиства. За миг Ерика остана на място, без да се включи. Огледа стаята в последен опит да открие нещо интересно. Тъкмо преди да се откаже, погледът ѝ попадна на няколко малки черни книжки, които веднага разпозна. Това бяха паспортите на семейството, които Йоста прилежно бе подредил на купчинка пред себе си. Ерика присви очи, приближи се, за да вижда по-добре, и започна да брои тихо. После вдигна паспортите и ги нареди един до друг върху масата.

Патрик спря да прибира и я погледна.

– Какво правиш?

– Не виждаш ли? – попита тя и посочи черните книжки.

– Не, какво?

– Преброй ги.

Той я послуша мълчаливо и тя видя как очите му се разширяват.

– Има четири паспорта – каза тя. – Не трябва ли да са пет?

– Да, ако приемем, че Ева още не е имала.

Патрик се приближи и събра паспортите. Отвори ги един по един, проверявайки имената и снимките. После се обърна към съпругата си.

– Е? Кой липсва? – попита тя.

– Този на Анели.

³⁴ Date (англ.): любовна среща. – Б. пр.

³⁵ Шведско телевизионно предаване с награди за публиката, в което известни музиканти изпълняват музика на живо. – Б. пр.