Бавачката на ангели

13

Стокхолм, 1925

–Мамо, студено ми е.

Лаура скимтеше нещастно, но Дагмар не ѝ обръщаше внимание. Щяха да чакат тук, докато Херман се прибере. Рано или късно трябваше да се появи. Щеше да се зарадва да я види тук. Дагмар копнееше да съзре светлината, която ще озари очите му, щом завари любимата си пред вратата. Копнееше да види желанието и любовта му, които щяха да са още по-силни поради дългото чакане.

– Мамо...

Лаура трепереше толкова силно, че зъбите ѝ тракаха.

– Млък! – изръмжа Дагмар.

Малката вечно разваляше всичко. Не искаше ли да бъдат щастливи? Не можа да сдържи гнева си и вдигна ръка, готова да нанесе удар.

– Не бих го направил, ако бях на ваше място.

Нечия силна ръка хвана китката ѝ и Дагмар се обърна изплашено. Зад нея стоеше добре облечен господин с тъмно палто, тъмни панталони и шапка.

Тя вирна глава.

– Господинът да не се бърка, моя работа е как отглеждам детето си.

– Ако я ударите, аз ще ви ударя също толкова силно. Тогава ще видите хубаво ли е – каза мъжът спокойно, но с глас, който не търпеше възражение.

Дагмар се запита дали да му обясни какво мисли за хората, които се мешат където не им е работа, но осъзна, че това няма да доведе до нищо добро.

– Моля за извинение – каза тя. – Момичето цял ден се държи невъзможно. Не е лесно да си майка и понякога...

Тя сви извинително рамене и наведе глава, така че мъжът да не забележи бесния ѝ поглед. Той бавно отпусна хватката около китката ѝ и отстъпи крачка назад.

– Какво правите пред вратата ми?

– Чакаме татко ми – каза Лаура и погледна умолително непознатия.

Не беше свикнала някой да се противопоставя на майка ѝ.

– Татко ти живее тук, така ли? – попита мъжът и огледа Дагмар внимателно.

– Чакаме капитан Гьоринг – отвърна тя и дръпна Лаура до себе си.

– Ще има да почакате – каза той, но продължи да ги гледа любопитно.

Дагмар усети как сърцето ѝ се разтуптя. Да не би с Херман да се беше случило нещо? Защо злобното същество горе не ѝ бе казало нищо?

– Какво имате предвид? – попита тя.

Мъжът скръсти ръце на гърдите си.

– Дойдоха да го вземат с линейка. Отведоха го в усмирителна риза.

– Не разбирам.

– В момента е в болница „Лонгбру“.

Мъжът с хубавото палто отстъпи към портата и като че ли внезапно му се прииска да приключи разговора. Дагмар го хвана за ръката, но той се отдръпна отвратено.

– Моля ви, господине, къде се намира болницата? Трябва да намеря Херман!

По цялото му лице бе изписана неприязън. Той отвори вратата и влезе вътре, без да отговори. Тежката порта се затвори и Дагмар се свлече на земята. Какво щеше да прави сега?

Лаура плачеше сърцераздирателно и я дърпаше, опитвайки се да я вдигне на крака. Дагмар се отърси от ръцете ѝ. Малката не можеше ли да я остави на мира и да изчезне? Какво щеше да прави с нея, ако не откриеше Херман? Лаура не беше нейно дете. Беше тяхното дете.

Патрик влезе забързано в управлението, но спря рязко пред прозорчето на рецепцията. Аника беше дълбоко съсредоточена в нещо и погледна нагоре едва след няколко секунди. Щом видя, че това е Патрик, тя се усмихна и после отново извърна поглед.

– Мартин още ли е болен? – попита Патрик.

– Да – отговори Аника, загледана в монитора.

Патрик я изгледа озадачено, след което се обърна кръгом. Оставаше му само едно.

– Отивам да свърша нещо – каза той и излезе.

Видя как Аника отваря уста, но не чу какво казва.

Патрик погледна часовника си. Оставаха няколко минути до девет. Вероятно още беше рано да звъни по вратите на хората, но вече бе толкова притеснен, че не му пукаше дали ще ги събуди.

С колата стигна само за няколко минути до апартамента, където Мартин живееше със семейството си. Застана пред вратата, но се поколеба. Може би всичко беше наред, може би Мартин наистина беше болен и спеше. Може би дори щеше да се обиди и да си помисли, че Патрик идва да го проверява. Но интуицията му казваше друго. Мартин щеше да се обади дори и да беше болен. Патрик допря пръст до звънеца.

Чака дълго и дори се запита дали да не звънне втори път, но знаеше, че апартаментът не е голям и позвъняването със сигурност се е чуло. Накрая чу да се приближават стъпки.

Вратата се отвори и Патрик се стресна. Мартин безспорно изглеждаше болен. Беше небръснат, рошав и миришеше леко на пот, но Патрик едва го позна не заради това, а заради мъртвия му поглед.

– А, ти ли си – каза Мартин.

– Може ли да вляза?

Мартин сви рамене, обърна се и се затътри навътре в апартамента.

– Пия на работа ли е? – попита Патрик и се огледа.

– Не.

Мартин беше застанал пред балконската врата във всекидневната и гледаше навън през стъклото.

Патрик сбърчи вежди.

– Болен ли си?

– Обадих се в управлението. Аника не ти ли предаде? – каза Мартин раздразнено и се обърна. – Може би искаш да видиш болничния ми лист? Да не си дошъл да провериш дали лъжа и дали всъщност не се пека на някой плаж?

По принцип Мартин беше най-спокойният и добродушен човек, когото Патрик познаваше. Никога не беше ставал свидетел на такова избухване от негова страна и усети как притеснението му нараства. Определено нещо не беше наред.

– Ела да седнем – каза той и кимна към кухнята.

Гневът на Мартин се уталожи също толкова бързо, колкото се бе пробудил. На лицето му отново се изписа мъртвото изражение. Той кимна апатично и последва Патрик. Седнаха до кухненската маса и Патрик загрижено загледа колегата си.

– Какво се е случило?

Последва няколкоминутна тишина.

– Пия ще умре – каза Мартин накрая, гледайки надолу към масата.

Думите бяха непонятни и Патрик не искаше да повярва, че е чул правилно.

– Какво искаш да кажеш?

– Онзи ден я приеха за лечение. Извади късмет, че толкова бързо ѝ намериха място.

– Лечение? За какво?

Патрик разтърси глава. През уикенда беше видял Пия и Мартин и тогава всичко изглеждаше наред.

– Освен ако не стане чудо, лекарите казват, че може би ѝ остават шест месеца.

– Шест месеца от лечението?

Мартин вдигна бавно глава и го погледна право в очите. Голата болка, която се четеше в погледа му, почти накара Патрик да се отдръпне назад.

– Шест месеца, преди да умре. След това Тюва вече няма да има майка.

– Какво... Как... Кога разбрахте...?

Патрик чуваше как заеква, но просто не можеше да каже нищо смислено след това, което бе чул. Не получи и отговор. Вместо това Мартин се просна на масата и заплака толкова силно, че целият се разтресе. Патрик се изправи, отиде до него и го прегърна. Не знаеше колко време мина така, но накрая плачът на Мартин утихна и тялото му се отпусна.

– Къде е Тюва? – попита Патрик, все още прегърнал Мартин.

– При майката на Пия. Аз не мога... не и сега.

Той отново заплака, но сега сълзите се стичаха тихо по бузите му. Патрик го погали по гърба.

– Спокойно, поплачи си.

Беше клише и Патрик се почувства малко нелепо, но какво можеше да каже в такава ситуация? Имаше ли правилни и неправилни реплики? Въпросът беше дали думите му всъщност имаха някакво значение и дали Мартин изобщо го чуваше.

– Ял ли си нещо?

Мартин подсмъркна, избърса нос с ръкава на халата си и поклати глава.

– Не съм гладен.

– Не ми пука. Трябва да ядеш.

Патрик отиде да направи инвентаризация на хладилника. Вътре имаше предостатъчно храна, но той предположи, че няма смисъл да готви нещо, затова просто извади масло и сирене. След това препече няколко филии хляб, които намери в камерата, и приготви два сандвича. Не мислеше, че Мартин би могъл да изяде нещо повече от това. След известно колебание направи един сандвич и за себе си. Винаги беше по-лесно да ядеш, ако имаш компания.

– Сега ми кажи какво е положението – каза той, след като Мартин изяде първия сандвич и лицето му придоби малко цвят.

Със заекване и на пресекулки Мартин му разказа всичко, което знаеше за рака на Пия, както и за шока един ден да си мислиш, че всичко е наред, а на следващия да разбереш, че жена ти трябва да влезе в болница и да претърпи тежка терапия, която вероятно няма да ѝ помогне.

– Кога ще се прибере?

– Следващата седмица, струва ми се. Не знам точно, не съм...

Мартин вдигна втория сандвич с разтреперана ръка и засрамен поглед.

– Не си ли говорил с тях? Ходил ли си при Пия, откакто са я приели?

Патрик направи всичко възможно да не звучи укорително. Това беше последното, от което Мартин имаше нужда в момента, а и по някакъв странен начин Патрик разбираше реакцията му. Беше виждал достатъчно хора в шок, за да разпознае празния поглед и скованите движения.

– Ще направя малко чай – каза той, преди Мартин да успее да отговори. – Или предпочиташ кафе?

– Кафе – отвърна Мартин, който дъвчеше ли, дъвчеше и изглежда, му беше трудно да преглътне.

Патрик взе една чаша и я напълни с вода.

– Прокарай го с това. Кафето идва след малко.

– Не съм бил при нея – каза Мартин и спря да дъвче.

– Това не е толкова странно. Ти си в шок – каза Патрик, докато сипваше кафе във филтъра.

– Разочаровам я. Сега, когато има най-много нужда от мен, аз я разочаровам. Тюва също. Веднага побързах да я пратя при майката на Пия. Все едно на нея не ѝ е тежко. Пия все пак ѝ е дъщеря. – Той като че ли щеше отново да заплаче, но си пое дълбоко въздух и бавно издиша. – Не разбирам откъде Пия намира сила. Звъня ми няколко пъти. Притеснява се за мен. Представяш ли си? Нея я облъчват, тъпчат я с цитотоксини и кой знае още какво. Сигурно е изплашена до смърт и се чувства ужасно. Но въпреки това се притеснява за мен!

– Това също не е изненадващо – каза Патрик. – Слушай, ще направим така. Отиди да си вземеш душ и да се обръснеш, а през това време кафето ще е готово.

– Не, аз... – започна Мартин, но Патрик вдигна ръка.

– Или сам ще отидеш да се изкъпеш, или аз ще те замъкна под душа и ще те изтъркам. Предпочитам да си спестя това преживяване и се надявам ти също да мислиш така.

Мартин не можа да не се разсмее.

– Хич не се доближавай до мен със сапун в ръка. Сам ще се оправя.

– Хубаво – каза Патрик и се обърна, за да потърси чаши в шкафа.

Чу как Мартин се изправя и отива в банята. Десет минути по-късно в кухнята сякаш влезе нов човек.

– Сега вече те познах – каза Патрик и наля вряло кафе и на двама им.

– Чувствам се малко по-добре. Благодаря – каза Мартин и седна.

Лицето му все още беше измъчено и бледо, но в зелените му очи имаше повече живот. Червената му мокра коса стърчеше право нагоре. Приличаше на пораснал Кале Блумквист²².

– Имам предложение – каза Патрик, който се беше замислил, докато Мартин беше в банята. – Трябва да отделяш колкото се може повече време, за да подкрепяш Пия. Освен това трябва да поемеш отговорност за Тюва. Вземи си отпуск от днес, после ще видим как ще се развият нещата и колко време ще ти трябва.

– Остават ми само три седмици отпуск.

– Ще уредим това – каза Патрик. – Сега не мисли за практическите подробности.

Мартин го погледна безизразно и кимна. Патрик изведнъж си припомни катастрофата, която претърпя Ерика. Той можеше да е в същото положение. Преди време беше толкова близо до това да изгуби всичко.

²² Момче детектив от едноименната поредица книги на Астрид Линдгрен. – Б. пр.

Ерика цяла нощ лежа будна и размишлява. След като Патрик отиде на работа, тя излезе на верандата, за да събере мислите си на спокойствие, докато децата си играят вътре сами. Обичаше гледката към архипелага и беше безкрайно благодарна, че децата можеха да израснат тук, след като тя успя да спаси къщата, която с Ана наследиха от родителите си. Имотът не беше лесен за поддръжка. Вятърът и солената вода се отразяваха лошо на дървенията и постоянно трябваше да се правят поправки и подобрения.

В момента нямаха особени финансови затруднения. Трябваше да се труди дълги години, но сега печелеше доста добре от книгите си. Не беше променила навиците си кой знае колко, но все пак беше хубаво да не се тревожи, че семейният бюджет ще излезе на червено, ако трябва да купят нов тиган или да ремонтират фасадата на къщата.

Много хора не разполагаха с такава сигурност и тя добре съзнаваше това. Беше лесно да търсиш изкупителни жертви, когато парите никога не стигат, а работните места изчезват. Сигурно това обясняваше част от успеха на Приятели на Швеция. Откакто се срещна с Йон, Ерика не спираше да мисли за него и за възгледите му. Беше се надявала той да се окаже неприятен мъж, който открито защитава предразсъдъците си. Вместо това бе видяла нещо много по-опасно. Красноречив човек, който вдъхваше доверие и можеше да даде прости отговори. Можеше да помогне на избирателите да идентифицират изкупителните жертви, след което да им обещае, че ще се погрижи те да изчезнат.

Ерика настръхна. Беше убедена, че Йон Холм крие нещо. Може би то беше свързано със събитията на Вальо, може би не. Оставаше да разбере дали това е така и тя знаеше към кого да се обърне.

– Деца, ще се повозим малко с колата! – викна тя към всекидневната.

Думите ѝ веднага предизвикаха радостни възгласи. И трите деца обичаха да се возят.

– Мама само ще звънне по телефона. Мая, обуй си обувките, а аз ей сега ще дойда да помогна на Антон и Ноел.

– Аз мога да им помогна – отговори Мая, хвана братята си за ръка и ги повлече към антрето.

Ерика се усмихна. С всеки изминал ден Мая все повече заприличваше на малка майка.

Петнайсет минути по-късно седяха в колата и пътуваха към Удевала. Беше позвънила, за да се увери, че Шел е там и с децата няма да се разкарват напразно. Първо мислеше да му обясни всичко по телефона, но после осъзна, че той трябва да види бележката със собствените си очи.

През целия път до Удевала пяха най-различни детски песни и когато Ерика обяви пристигането им на рецепцията, гласът ѝ беше пресипнал. След малко Шел слезе да ги посрещне.

– О, цялата банда ли е дошла? – каза той и се обърна към трите деца, които отвърнаха срамежливо на погледа му.

Шел прегърна Ерика и брадата му леко одраска бузата ѝ. Ерика се усмихна. Радваше се да го види. Бяха се запознали преди няколко години, когато по време на едно разследване се бе оказало, че покойната ѝ майка Елси и бащата на Шел са били приятели по време на Втората световна война. Двамата с Патрик много харесваха Шел, а Ерика изпитваше голямо уважение към него като журналист.

– Днес няма детегледачка.

– Няма проблеми. Просто се радвам да ви видя – каза Шел и погледна приятелски към децата. – Мисля, че имам няколко играчки в една кутия. Можете да си играете с тях, докато с мама си приказваме.

– Играчки?

Срамежливостта внезапно се изпари и Мая закрачи бързо след Шел, за да се сдобие с обещаната кутия.

– Ето я, но има най-вече листове и пастели – каза Шел и изсипа съдържанието на пода.

– Не гарантирам, че няма да останат петна по килима – каза Ерика. – Още не са се научили да се придържат само към листовете.

– Мислиш ли, че няколко петна тук и там ще са от някакво значение? – каза Шел и седна зад бюрото си.

Ерика погледна надолу към лекьосания килим и видя, че той има право.

– Вчера се срещнах с Йон Холм – каза тя и седна на стола за посетители.

Шел я изгледа любопитно.

– С какво впечатление остана?

– Чаровен. Но смъртоносен.

– Добро обобщение. На младини Йон е бил член на една от най-опасните скинарски банди. Там се е запознал и със съпругата си.

– Малко ми е трудно да си го представя с обръсната глава.

Ерика се обърна, за да нагледа децата, но до момента те се държаха като за пример.

– Да, значително е подобрил имиджа си. Но моето мнение е, че тези момчета не променят възгледите си. Просто с годините стават по-умни и се научават как да се държат.

– Йон има ли полицейско досие?

– Не, никога не е бил арестуван, макар че като млад на няколко пъти се е отървавал на косъм. Но въобще не вярвам, че Йон е променил нагласата си от времето, когато е ходил на маршовете в чест на Карл XII²³. Смея да твърдя обаче, че влизането на Приятели на Швеция в парламента на сто процента е негова заслуга.

– В какъв смисъл?

– Първото му гениално хрумване беше да се възползва от разделението, което настъпи сред различните националсоциалистически групи след палежа в училището в Упсала.

– Когато трима нацисти бяха осъдени за престъплението? – попита Ерика, спомняйки си заглавията във вестниците отпреди толкова години.

– Да, точно така. Освен че се появи разделение между групите, както и вътре в тях, изведнъж медийният интерес стана огромен и полицията започна да ги следи отблизо. Тогава се появи Йон. Той събра по-умните членове от различните групи и им предложи да си сътрудничат. В резултат Приятели на Швеция стана водещата партия. Оттогава той полага дългогодишни усилия да отсее членовете поне привидно, както и да набие в главите на хората, че политиката им е в интерес на обикновените хора. Приятели на Швеция се представя за работническа партия, за гласа на малкия човек.

– Не е ли трудно такава партия да остане цяла? Там все пак има доста екстремисти.

Шел кимна.

– Да, доста от членовете са се отказали. Смятат, че позицията на Йон е твърде половинчата и че той е предал старите им идеали. Очевидно в партията има неписано правило да не се говори открито за имиграционната политика. По въпроса има твърде много различни възгледи и съществува риск това да разцепи партията. Някои смятат, че всички имигранти трябва да бъдат натоварени на първия възможен самолет и пратени обратно в родните им страни, докато други мислят, че трябва да се поставят по-строги изисквания към всеки човек, който пристига тук.

– Йон към коя категория спада? – попита Ерика и се обърна, за да изшътка на близнаците, които бяха започнали да вдигат шум.

– Официално към втората, но неофициално...? Да го кажем така: не бих се учудил, ако в гардероба му виси нацистка униформа.

– Как се е озовал в тези кръгове?

– Поразрових се малко повече в миналото му, след като ми се обади вчера. Вече знаех, че Йон е израснал в много заможно семейство. През четиресетте години баща му е основал експортна фирма. След войната предприятието продължило да се разраства и бизнесът процъфтявал. Но през седемдесет и шеста...

Шел направи кратка пауза и Ерика се поизправи в стола си.

– Да? – подкани го тя.

– Скандал разтърсил висшето общество в Стокхолм. Грета, майката на Йон, напуснала баща му Ото заради ливански бизнесмен. Той се казвал Ибрахим Джабер и бил бизнес партньор на Ото. Оказало се обаче, че Ибрахим го е измамил и е отмъкнал не само жена му, но и по-голямата част от състоянието му. Обеднял и изоставен, Ото се застрелял в кабинета си в края на юли седемдесет и шеста.

– Какво се случило с Грета и Йон?

– Смъртта на Ото не била краят на трагедията. Оказало се, че Джабер вече имал жена и деца. Изобщо не възнамерявал да се жени за Грета, а просто взел парите и я напуснал. Няколко месеца по-късно името на Йон за пръв път се появява във връзка с националсоциалистическите среди.

– И омразата му се е запазила и до днес – каза Ерика, после взе чантата си, извади бележката и я подаде на Шел.

– Вчера намерих това в дома на Йон. Не знам как да тълкувам написаното, но може да е нещо важно.

Шел се засмя.

– Дефинирай „намерих“.

– Сега звучиш като Патрик – отвърна Ерика и се усмихна. – Просто беше там. Това е само някаква надраскана бележка, сигурна съм, че никой няма да забележи липсата ѝ.

– Да видим – каза Шел и сложи очилата си, които бяха вдигнати на челото му. – Гимле – прочете той на глас и смръщи вежди.

– Да, какво означава това? Никога преди не съм чувала тази дума. Да не е съкращение?

Шел поклати глава.

– В скандинавската митология Гимле е светът, който ще се появи след Рагнарьок²⁴. Нещо като рай. Понятието е добре познато в неонацистките кръгове и там често го използват. Това е името и на една културна организация. Твърдят, че са политически независими, но не знам доколко е така. Във всеки случай имат одобрението както на Приятелите на Швеция, така и на Датската народна партия.

²³ Ежегоден марш в чест на шведския крал Карл XII. Провеждал се в Швеция от 1853 до 2007 година. През 80-те години на миналия век в маршовете започнали да вземат участие голям брой неонацисти. – Б. пр.

²⁴ Поредица от природни катаклизми, завършващи с потоп, от който оцеляват само две човешки същества. – Б. р.

– С какво се занимават?

– Както сами се изразяват, работят за възстановяването на националните чувства и идентичност. Интересуват се от шведски обичаи, народни танци, стара поезия, антики и така нататък, което се съчетава добре с идеята на Приятели на Швеция за опазването на шведските традиции.

– Възможно ли е тогава тук да става дума за тази организация? – попита Ерика и посочи бележката.

– Няма как да знаем. Йон може да е имал предвид какво ли не. Трудно е да се каже и какво означават тези цифри – 1819291761612114. И след това 5 08 1400.

Ерика сви рамене.

– Нямам представа. Може да са просто някакви телефонни номера. Изглежда са записани доста набързо.

– Възможно е – каза Шел и размаха бележката. – Може ли да я задържа?

– Да, разбира се. Само да я снимам с телефона. Кой знае, може да ми хрумне нещо и да разгадая шифъра.

– Добра идея.

Той ѝ подаде бележката и Ерика направи снимка. После застана на колене върху килима и започна да разтребва след децата.

– Имаш ли някаква идея какво да правиш с бележката?

– Още не. Но се сещам за някои архиви, където мога да потърся повече информация.

– Сигурен ли си, че това не са просто драсканици? – попита Ерика.

– Не, но си струва да пробваме.

– Обади ми се, ако научиш нещо. Аз също ще ти звънна, ако имам новини – каза тя и подкани децата към коридора.

– Разбира се, ще се чуем – отговори Шел и се пресегна към телефона.

Типично. Ако Йоста закъснееше, веднага му се нахвърляха, но Патрик можеше да не се появи цяла сутрин, без някой да възрази. Снощи Ерика се обади и му каза за посещенията си при Уве Линдер и Йон Холм и сега Йоста нямаше търпение двамата с Патрик да навестят Леон. Въздъхна, примирявайки се с несправедливостите на живота, и отново се съсредоточи в списъка пред себе си.

Секунда по-късно обаче телефонът звънна и той се хвърли към слушалката.

– Ало, Флюгаре на телефона.

– Йоста – каза Аника. – Турбьорн се обади. Резултатите от първоначалния анализ на кръвта са готови. Той търси Патрик, но може би и ти можеш да говориш с него?

– Естествено.

Йоста изслуша внимателно Турбьорн и записа всичко, макар да знаеше, че той ще прати копие от доклада си по факса. Докладите му обаче най-често бяха написани на толкова оплетен език, че беше по-лесно да разбереш устното резюме.

В мига, в който приключи разговора, на отворената врата на кабинета му се почука.

– Аника каза, че Турбьорн е звънял. Какво каза той?

Патрик звучеше нетърпеливо, но погледът му беше натъжен.

– Случило ли се е нещо? – попита Йоста, без да отговори на въпроса.

Патрик седна тежко на един стол.

– Сутринта ходих при Мартин.

– Той как е?

– Няма да идва на работа известно време. Като начало три седмици. После ще видим.

– Защо? – попита Йоста с нарастващо притеснение.

Вярно, че понякога командореше младия си колега, но Йоста харесваше Мартин Мулин. Нямаше човек, който да не го харесва.

Щом Патрик му разказа това, което знаеше за състоянието на Пия, Йоста преглътна тежко. Бедните. Малката им дъщеричка, която беше само на няколко години, щеше да изгуби майка си твърде рано. Преглътна отново, обърна се настрана и замига трескаво. Не можеше да се разреве на работа.

– Трябва да продължим работа без Мартин – заключи Патрик. – Какво каза Турбьорн?

Йоста избърса дискретно очи и прочисти гърло, преди да погледне бележките си.

– От лабораторията потвърждават, че кръвта е човешка. Но е толкова стара, че не са могли да извлекат ДНК, което да сравнят с това на Ева. Дори не са сигурни дали кръвта е от един човек или от няколко.

– Окей. Горе-долу каквото очаквах. Ами куршумът?

– Вчера Турбьорн го е пратил на свой приятел, специалист по оръжията. Той е направил бърз анализ, но за съжаление, няма съвпадение с куршуми от други неразрешени случаи.

– Струваше си да опитаме – каза Патрик.

– Е, да. Иначе човекът е установил, че куршумът е деветмилиметров.

– Деветмилиметров? Това не стеснява особено броя на възможните оръжия.

Патрик се отпусна на стола.

– Така е, но Турбьорн каза, че по повърхността е имало ясни бразди, така че неговият човек ще огледа куршума по-подробно и ще види дали може да определи от какво оръжие е изстрелян. А ако открием оръжието на престъплението, ще можем да го сравним с куршума.

– Да, остава само малката подробност по намирането на оръжието – каза Патрик и погледна Йоста замислено. – Колко внимателно претърсихте къщата и околността?

– Имаш предвид през седемдесет и четвърта?

Патрик кимна.

– Направихме всичко, което можахме – каза Йоста. – Разполагахме с малко хора, но все пак внимателно обходихме острова. Ако някъде имаше захвърлено оръжие, щяхме да го намерим.

– Сигурно е на дъното на морето – каза Патрик.

– Вероятно си прав. Между другото, започнах да звъня на учениците от интерната, но засега без резултат. Доста от тях не си вдигат телефона, но това не е изненадващо, все пак са празници и може да са заминали някъде.

– Във всеки случай е добре, че си се захванал с това – каза Патрик и прокара ръка през косата си. – Ако попаднеш на хора, с които си струва да поговорим, ще проверим дали е възможно да отидем да се срещнем с тях.

– На практика са разпръснати из цяла Швеция – каза Йоста. – Доста ще трябва да попътуваме, ако искаме да говорим с тях лице в лице.

– Ще го обсъдим, когато видим за колко души става въпрос.

Патрик се изправи и тръгна към вратата.

– Ще посетим ли Леон Кройц след обяд? Той поне ни е наблизо.

– Да, чудесно. Да се надяваме, че разговорът ще е по-плодотворен от вчерашния. Юсеф беше точно толкова необщителен, колкото си го спомням.

– Да, трябва да му вадиш думите с ченгел. А и онзи Севастиан не изглеждаше особено надежден тип – каза Патрик на излизане от стаята.

Йоста се обърна и събра сили, за да набере поредния номер. По някаква причина мразеше да говори по телефона и ако не ставаше дума за Ева, би направил всичко, за да прехвърли неприятната задача на другиго. Радваше се, че Ерика ще поеме част от обажданията.

– Йоста? Ела за малко – провикна се Патрик.

В коридора стоеше Мортен Старк. На лицето му бе изписана мрачна решителност, а в ръка държеше найлонов плик, в която имаше нещо, което приличаше на картичка.

– Мортен има да ни покаже нещо – каза Патрик.

– Сложих я в плика възможно най-бързо – каза Мортен. – Но все пак първо я взех в ръце, така че може да съм унищожил част от следите.

– Добре си се сетил – успокои го Патрик.

Йоста погледна картичката през найлона. Беше съвсем обикновена, със снимка на сладко коте отпред. Той я обърна и прочете краткото послание от другата страна.

– Какво, по дяволите? – избухна веднага след това.

– Изглежда „Й“ започва да показва истинското си лице – каза Патрик. – Това без съмнение е смъртна заплаха.