Бавачката на ангели

16

Фелбака, 1931

Усещаше погледите, вперени в тила ѝ. Хората си мислеха, че Дагмар не схваща нищо, но тя нямаше да се остави да бъде измамена, най-малкото от Лаура. Дъщеря ѝ се преструваше на много добра и печелеше симпатиите на всички. Обясняваха как била истинска малка домакиня и колко жалко било, че има майка като Дагмар. Никой от тях не осъзнаваше каква всъщност е Лаура, но Дагмар виждаше отвъд лицемерието ѝ. Знаеше какво се крие под повърхността. Лаура носеше същото проклятие като нея. Беше жигосана, макар белегът да беше под кожата ѝ и да не си личеше. Двете деляха една и съща съдба и Лаура не биваше да си въобразява друго.

Дагмар трепереше леко, седнала на кухненския стол. Със сутрешната чашка бе изяла и един гол сухар, като напук изрони колкото се може повече трохи. Лаура мразеше по пода да има трохи и нямаше да миряса, докато не ги измете. Няколко трошици бяха паднали на масата и Дагмар ги събори на земята. На малката щеше да ѝ се отвори работа след училище.

Дагмар барабанеше неспокойно с пръсти по покривката. Изпитваше тревога, на която постоянно трябваше да намира някакъв отдушник. Отдавна не можеше да стои спокойно на едно място. Бяха минали дванайсет години, откакто Херман я напусна. Въпреки това тя все още можеше да усети ръцете му, опипващи тялото ѝ. Тяло, което толкова се бе променило, че тя вече нямаше нищо общо с девойката от едно време.

Гневът, който бе изпитала към него в малката, стерилна болнична стая, сякаш се беше изпарил. Тя го обичаше и той я обичаше. Нещата не се бяха получили така, както си представяше, но поне беше хубаво да знае чия е вината. Всяка секунда, дори в сънищата си, Дагмар виждаше пред себе си лицето на Карин Гьоринг, която я гледаше надменно и подигравателно. Ясно беше, че унижението на Дагмар и Лаура ѝ е доставило удоволствие. Дагмар забарабани още по-силно по масата. Мислите за Карин я бяха обсебили и именно благодарение на тях и на алкохола успяваше да върви изправена ден след ден.

Пресегна се към вестника, който лежеше на масата. Тъй като нямаше пари за вестници, Дагмар крадеше непродадени стари броеве от вързопите зад магазина, предназначени за връщане. Винаги преглеждаше внимателно всяка страница, понеже на няколко пъти бе попадала на статии за Херман. Беше се върнал в Германия. Споменаваше се и името Хитлер, което Херман бе изкрещял в болницата. Дагмар се вълнуваше, четейки статиите. Това беше нейният Херман, а не дебелият, крещящ човек, облечен в болнични дрехи. Сега пак носеше униформа и макар да не беше толкова красив и стилен като едно време, той отново беше мъж с власт.

Ръцете ѝ още трепереха, когато разтвори вестника. Започваше да минава все повече време, преди да се прояви ефектът от сутрешната чашка. Май не беше зле да пийне още една. Дагмар се изправи и си сипа стабилно количество алкохол. Изпи го на една глътка и усети как топлината незабавно се разпростира из тялото ѝ и облекчава тремора. После седна обратно до масата и започна да разлиства вестника.

Почти беше стигнала до последната страница, когато откри статията. Буквите се завъртяха пред очите ѝ и тя трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи върху заглавието: „Съпругата на Гьоринг погребана. Венец от Хитлер“.

Дагмар разгледа двете снимки. После по устните ѝ се разля усмивка. Карин Гьоринг беше мъртва. Вярно беше. Дагмар се засмя високо. Вече нищо не спираше Херман. Най-накрая щеше да се върне при нея. Краката ѝ затропаха по пода от радост.

Този път Юсеф отиде сам до гранитната кариера. Ако трябваше да бъде честен, не обичаше особено чуждата компания. Можеше да открие това, което търси, само ако се вгледа в самия себе си. Никой друг не можеше да му го даде. Понякога му се искаше да беше различен или по-точно да приличаше повече на останалите хора. Да можеше да изпита чувство за принадлежност, да бъде част от нещо. Но вместо това не можеше да се сближи дори със собственото си семейство. Буцата в гърдите му беше толкова твърда, че се чувстваше като дете, което е притиснало нос към витрината на магазина за играчки и вижда всички чудеса вътре, но не смее да отвори вратата. Нещо му пречеше да влезе и да протегне ръка напред.

Седна на един каменен блок и мислите му отново се върнаха към родителите му. Бяха минали десет години от смъртта им, но той продължаваше да се чувства като изгубен. И още се срамуваше, че бе крил тайната си от тях. Баща му винаги бе изтъквал колко е важно хората да си имат доверие, да бъдат честни и да казват истината. Освен това знаеше, че Юсеф крие нещо от тях, беше го показал. Но как можеше да им разкаже? Някои тайни бяха твърде големи, а родителите му бяха жертвали толкова много заради него.

Бяха изгубили всичко през войната: роднини, приятели, вещи, сигурност, дори родината си. Всичко освен вярата и надеждата за един по-добър живот. Докато са страдали, Алберт Шпеер²⁷ е обикалял наоколо, сочил е с пръст и е поръчвал камъни за изграждането на главния град в завоюваната с кръв империя. В действителност Юсеф не знаеше дали Шпеер е идвал лично, но някои от подчинените му със сигурност се бе разхождал из каменоломната до Фелбака.

Войната не му се струваше като събитие от далечното минало. Всеки ден от детството си Юсеф беше слушал историите за преследването на евреите, за предателствата, за миризмата на дима, излизащ от комините в лагерите, за ужаса, изписан по лицата на войниците освободители. Бе слушал и как Швеция приела спасените пленници с отворени обятия, но в същото време упорито отказвала да признае участието си във войната. Баща му всеки ден говореше за това как новата му страна трябва да се изправи и да признае престъпленията си. Тези думи бяха като гравирани в съзнанието на Юсеф, също като числата, татуирани по ръцете на родителите му.

Сключил ръце в молитва, той погледна нагоре към небето. Молеше се да има силата да управлява правилно наследството си и да се справи със Севастиан и с миналото, което сега заплашваше да провали плановете му. Годините летяха бързо и той успешно бе забравил случилото се. Човек можеше сам да напише историята си. Той самият бе предпочел да изтрие тази част от живота си и се надяваше Севастиан да е сторил същото.

Юсеф се изправи и избърса прахта от панталона си. Надяваше се Господ да е чул молитвите му, отправени от каменоломната, символизираща както това, което е могло да бъде, така и това, което щеше да бъде. С тези камъни Юсеф щеше да изгради знание, а от знанието идваха разбирането и мирът. Щеше да плати дълга към предците си, към евреите, които са били измъчвани и потискани. Осъществяването на това дело щеше да изтрие срама завинаги.

²⁷ Алберт Шпеер (1905–1981) – немски архитект и политик, наричан Първи архитект на III райх, министър на въоръженията и военната промишленост, осъден от Военния трибунал в Нюрнберг на 20 години затвор. – Б. р.

Мобилният телефон звънна, но Ерика прекъсна повикването. Обаждаха се от издателството и за каквото и да ставаше дума, вероятно щеше да изисква време, с което тя не разполагаше.

Сигурно за стотен път огледа кабинета си. Много неприятно ѝ беше, че някой е бил тук и е ровил из вещите ѝ, част от които тя считаше за крайно лични. Кой ли можеше да бъде и какво ли бе търсил? Ерика седеше, потънала в мисли, и се стресна, когато чу входната врата да се отваря и затваря.

Слезе бързо долу и завари Патрик и Йоста в антрето.

– Здрасти. Какво правите тук?

Йоста извърна поглед. Изглеждаше, меко казано, неспокоен. Очевидно не приемаше тайното им споразумение особено хладнокръвно и Ерика не се сдържа да го поизмъчи малко.

– Йоста, отдавна не съм те виждала. Как е?

Едва сдържа усмивката си, когато го видя да се изчервява до ушите.

– Ами... бива – измърмори той и се загледа в краката си.

– Всичко наред ли е? – попита Патрик.

Изражението на Ерика веднага стана сериозно. За кратък миг бе успяла да забрави, че някой е влизал в дома им. Осъзна, че трябва да каже на Патрик за подозренията си, но засега нямаше доказателства. В известен смисъл имаше късмет, че Патрик не си бе вдигнал телефона по-рано. Ерика знаеше колко се притеснява мъжът ѝ, когато се случи нещо свързано със семейството. Ако повярваше, че някой е влизал тук, не беше невъзможно да реши да прати нея и децата някъде другаде. Затова, като се замисли, Ерика реши засега да си мълчи. Но не можеше да притъпи собственото си притеснение. То продължи да я гложди и погледът ѝ все се отправяше към вратата на верандата, сякаш всеки миг някой би могъл да влезе през нея.

Тъкмо се канеше да отговори на въпроса на Патрик, когато Кристина се зададе откъм пералното помещение, повлякла децата след себе си.

– Патрик, прибираш ли се? Знаеш ли какво стана преди малко? Помислих си, че ще получа инфаркт. Бях в кухнята и правех палачинки на децата, когато видях малкия Ноел да се тътри към улицата толкова бързо, колкото му позволяват късите краченца. Казвам ти, настигнах го в последния момент. Кой знае какво можеше да стане. Наистина не бива да забравяте да затваряте вратите, мъниците са много бързи. Може да стане много лошо и после да съжалявате цял живот...

Ерика гледаше впечатлено свекърва си, за да види дали някога изобщо ще си поеме дъх.

– Забравих да затворя вратата на верандата – каза тя на Патрик, без да го погледне.

– Окей, хубаво, че си се намесила, мамо. Отсега нататък просто ще внимаваме още повече, след като малките са започнали да шават толкова.

Той улови близнаците, които се втурнаха в прегръдките му.

– Здрасти, чичо Йоста – каза Мая.

Йоста отново почервеня и погледна отчаяно към Ерика. Но Патрик, който беше зает да си играе с момчетата, изглежда, не забеляза нищо.

– Дойдохме само да си взема телефона – каза той след малко, вдигайки поглед към Ерика. – Виждала ли си го?

Ерика посочи към кухнята.

– Сутринта го забрави на плота.

Той отиде и го взе.

– Търсила си ме преди известно време. Нещо конкретно ли имаше?

– Не, просто исках да ти кажа, че те обичам – каза тя, надявайки се, че Патрик няма да заподозре нищо.

– И аз те обичам, миличка – каза той разсеяно, вперил поглед в дисплея. – Имам пет пропуснати повиквания от Аника. Най-добре да се обадя и да видя за какво става дума.

Ерика опита да подслуша разговора, но Кристина бърбореше неспирно с Йоста, така че успя да чуе само отделни думи. Изражението на Патрик обаче казваше повече.

– Стрелба на остров Вальо. Някой е стрелял към къщата. Ана също е там. Аника каза, че тя е подала сигнала.

Ерика сложи ръка на устата си.

– Ана? Тя добре ли е? Ранена ли е? Кой...?

Осъзнаваше колко несвързано звучи, но през ума ѝ минаваше единствено мисълта, че нещо може да се е случило с Ана.

– Доколкото разбирам, е невредима. Това е добрата новина – каза Патрик и се обърна към Йоста. – Лошата е, че Аника се е видяла принудена да се обади на Мелберг, след като не е могла да се свърже с нас.

– Мелберг? – повтори Йоста подозрително.

– Да, трябва да отидем на острова възможно най-бързо.

– Не трябва да ходите там, ако някой стреля – каза Кристина и сложи ръце на кръста си.

– Естествено, че трябва. Това ми е работата – отвърна Патрик раздразнено.

Кристина го погледна обидено, вирна брадичка и отиде във всекидневната.

– И аз идвам – каза Ерика.

– В никакъв случай.

– Напротив. Ако Ана е там, идвам с вас.

Патрик я погледна строго.

– Някакъв луд стреля по хората. Никъде няма да ходиш!

– Там ще има и други полицаи, какво би могло да ми се случи? Ще бъда в пълна безопасност – каза тя, връзвайки връзките на белите си маратонки.

– А кой ще се грижи за децата?

– Кристина ще остане да ги гледа.

Ерика се изправи и по погледа ѝ си личеше, че всякакви протести са безсмислени.

Докато вървяха към лодката, чувстваше как тревогата ѝ расте с всеки удар на сърцето ѝ. Патрик можеше да се муси колкото си иска. Ана беше нейна отговорност.

– Пютан? Тук ли си?

Пърси обикаляше объркано апартамента. Пютан не му беше споменавала, че ще излиза. Бяха заминали за Стокхолм за няколко дни. Един приятел празнуваше шейсетия си рожден ден и нямаше как да пропуснат събитието. Голяма част от шведската аристокрация сигурно щеше да се появи, за да вдигне наздравица за рожденика. Щяха да присъстват и някои от големците в шведския бизнес. Разбира се, по време на такива събирания те не бяха толкова важни. Йерархията беше строго определена и нямаше значение дали някой е изпълнителен директор на голяма компания, ако не идва от правилния род, няма правилното име и не е посещавал правилното училище.

Самият Пърси отговаряше на всички критерии. Така беше още от раждането му. За него това бе нещо естествено като дишането, затова обикновено дори не се замисляше над този факт. Проблемът беше, че сега рискуваше да стане граф без замък, а това би се отразило много сериозно на положението му. Нямаше да пропадне в йерархията чак до нивото на новобогаташите, но определено щеше да бъде понижен.

Щом влезе във всекидневната, спря пред количката с напитки и отвори едно уиски. „Макмюра Прелюдиум“, около пет хиляди крони бутилката. Никога не би му хрумнало да опита нещо с по-ниско качество. Ако някога се окажеше принуден да пие „Джим Бийм“, можеше направо да вземе стария люгер на баща си и да се застреля.

Най-много му тежеше мисълта, че е разочаровал баща си. Пърси беше най-голямото дете и винаги се бе радвал на специално внимание. Всички в семейството бяха наясно. Делово и без излишни емоции, бащата бе заявил пред децата си, че „Пърси е специален и някой ден именно той ще ме замести“. Пърси тайно се наслаждаваше, когато баща им поставяше брат му и сестра му на място. В същото време обаче си затваряше очите за разочарованието, което понякога виждаше в погледа на баща си. Знаеше, че той го смята за слаб, страхлив и разглезен. Може би беше вярно, че майка му твърде много го закриляше. Неведнъж бе разказвала историята как едва не умрял. Родил се два месеца по-рано, малък като птиче. Лекарите казали на родителите му да не разчитат, че ще оцелее, но тогава Пърси за пръв и последен път в живота си проявил сила. Противно на всички очаквания той оживял, макар и здравето му да било крехко.

Апартаментът имаше красив еркер, който гледаше към площада с фонтана „Карлаплан“. Пърси застана до прозореца с чашата уиски в ръка и се загледа в тълпата долу. Зимно време мястото беше пусто, но сега всички пейки бяха заети, а децата си играеха, ядяха сладолед и се радваха на слънцето.

Отвън се чуха стъпки и Пърси наостри уши. Пютан ли се прибираше? Сигурно беше излязла да си купи нещо набързо. Дано само банката да не е запорирала кредитната ѝ карта, помисли си Пърси. Чувстваше се унизен. В какво се бе превърнало обществото? Да идват и да искат цяло състояние под формата на данъци! Проклети комунисти. Пърси стисна здраво чашата. Мери и Чарлс имаше доста да злорадстват, ако научеха за обхвата на финансовите му проблеми. Двамата до ден-днешен продължаваха да разпространяват лъжите си, че ги е изгонил от дома им и ги е лишил от нещо, което им принадлежи.

Внезапно в мислите му изплува интерната на Вальо. Искаше му се никога да не бе попадал там. Тогава нищо от станалото на острова нямаше да се случи. Станалото, за което бе решил да не мисли, но което все пак се промъкваше в съзнанието му от време на време.

В началото смяташе, че смяната на училището е отлична идея. Атмосферата в Лундсберг беше станала нетърпима, откакто директорът разбра, че Пърси е бил един от учениците, които са стояли и са гледали как двама от тамошните хулигани принуждават редовната изкупителна жертва в училището да изпие голямо количество разхлабително точно преди закриването на учебната година в аулата. Белите летни дрехи на момчето се бяха изцапали с кафяво чак до гърба.

След този инцидент директорът извика бащата на Пърси в Лундсберг, за да проведат разговор на четири очи. Директорът искаше да избегне скандала и затова не стигна чак дотам да изключи Пърси, но призова баща му да му намери друго училище. Баща му побесня. Пърси само беше гледал, това все пак не беше незаконно, нали? Но накрая се призна за победен и след като разпита внимателно подходящите хора, разбра, че най-добрият вариант е интернатът на Рюне Елвандер на остров Вальо. Всъщност би предпочел да прати Пърси в чужбина, но този път майка му бе тропнала с крак. Затова го пратиха в училището на Рюне и впоследствие му се налагаше да потиска редица мрачни спомени.

Пърси отпи голяма глътка. Животът го бе научил, че срамът не е толкова лош, когато се смеси с уиски. Огледа стаята. Беше дал пълна свобода на Пютан по отношение на обзавеждането. Всички тия груби, бели мебели не му бяха много по вкуса, но стига съпругата му да не пипаше стаите в замъка, можеше да прави каквото си иска с апартамента. Замъкът трябваше да си остане точно такъв, какъвто е бил по времето на баща му, дядо му и прадядо му. Това беше въпрос на семейна чест.

Стомахът му тревожно се сви и Пърси отиде в спалнята. Пютан вече трябваше да се е прибрала. Довечера бяха канени на коктейл в дома на добри приятели и в такива случаи тя обикновено започваше да се приготвя още от ранния следобед.

В спалнята всичко изглеждаше наред, но неприятното чувство не искаше да си отиде. Той остави чашата върху нощното шкафче на Пютан и бавно се приближи до нейната част от гардероба. Отвори вратата и няколко закачалки се залюляха от полъха на въздуха. Гардеробът беше празен.

Никой не би повярвал, че само преди някой и друг час тук е имало стрелба, помисли си Патрик, щом акостира до кея. Всичко наоколо беше спокойно и неподвижно, почти нереално.

Още преди да успее да върже лодката, Ерика скочи на сушата и се затича към къщата. Следван плътно от Йоста, Патрик се втурна по петите ѝ. Тя обаче тичаше толкова бързо, че не можа да я настигне. Когато най-накрая се добра до къщата, Ерика вече беше вътре, прегърнала сестра си. Мортен и Ева седяха свити на един диван, а до тях стояха Мелберг и Паула.

Патрик нямаше представа защо тя е тук, но се радваше, че ще може да получи смислен доклад за случилото се.

– Всички ли са добре? – попита той и се приближи до Паула.

– Да. Само са малко разтърсени от случката, най-вече Ева. Някой е стрелял през прозореца, докато е била сама в кухнята. Огледахме и нямаме причини да смятаме, че стрелецът все още е наблизо.

– Обадихте ли се на Турбьорн?

– Да, екипът е на път. Но може да се каже, че Мелберг вече започна със събирането на улики.

– Да, открих куршумите – каза Мелберг и вдигна найлонова торбичка, в която имаше два куршума. – Не бяха много навътре и лесно ги извадих. Който и да е стрелял, трябва да се е намирал доста далеч, защото куршумите са изгубили доста от скоростта си, докато се забият в стената.

Патрик усети как гневът се надига вътре в него, но нищо нямаше да спечели, ако направеше сцена, затова пъхна ръце в джобовете си и пое дълбоко дъх няколко пъти. Като му дойдеше времето, щеше да проведе сериозен разговор с Мелберг относно правилата, които трябва да се следват огледа на местопрестъпление.

Обърна се към Ана, която се опитваше да се измъкне от прегръдките на Ерика.

– Къде се намираше по време на стрелбата?

– На горния етаж – каза тя и посочи към стълбите. – Ева беше слязла в кухнята, за да направи кафе.

– Ами ти? – обърна се той към Мортен.

– Бях в мазето, за да взема още боя. Тъкмо се бях върнал от Фелбака и на практика слязох долу още с влизането си. Малко след това чух гърмежите.

Докато разказваше, лицето му пребледня въпреки слънчевия загар.

– И на кея нямаше чужда лодка, когато пристигна? – попита Йоста.

Мортен поклати глава.

– Не, само тази на Ана.

– Виждали ли сте непознати хора наоколо?

– Не, изобщо.

Ева гледаше напред със стъклен поглед.

– Кой прави това? – попита Мортен, поглеждайки отчаяно към Патрик. – Кой ни преследва? Свързано ли е с картичката, която ви дадох?

– За жалост, още не знаем.

– Каква картичка? – попита Ерика.

Патрик игнорира въпроса ѝ, но тя му хвърли поглед, който ясно показваше, че по-късно ще го принуди да ѝ отговори.

– Отсега нататък никой да не влиза в кухнята. Считайте помещението за отцепено. Естествено, трябва да претърсим и острова, така че Ева, Мортен, най-добре би било, ако отидете във Фелбака и намерите къде да останете, докато приключим тук.

– Но... – възрази Мортен. – Не искаме.

– Напротив, ще го направим.

Гласът на Ева внезапно зазвуча решително.

– И къде ще намерим свободна стая в разгара на сезона?

– Може да останете при нас. Имаме гостна – каза Ерика.

Патрик се сепна. Тя луда ли беше? Да не предлагаше на Ева и Мортен да живеят при тях, докато разследването още тече?

– Наистина? Сигурна ли си? – попита Ева, гледайки към Ерика.

– Естествено. Тъкмо ще ти покажа материалите, които съм събрала за рода ти. Вчера отново ги прегледах набързо и наистина са много интересни.

– Въпреки това не смятам... – започна Мортен, но после отпусна рамене. – Ще направим така. Ти отиди с тях, а аз ще остана.

– Предпочитам никой от вас да не е тук – каза Патрик.

– Оставам.

Мортен погледна Ева, която не възрази.

– Окей, тогава предлагам Ева, Ерика и Ана да тръгват, за да можем да започнем работа, докато чакаме Турбьорн. Йоста, ти провери пътеката до брега и виж дали някой може да е дошъл оттам. Паула, можеш ли да огледаш района около къщата? Аз ще направя един по-широк кръг. По-лесно ще е, когато Турбьорн донесе детектор за метал, но дотогава ще трябва да се помъчим. Ако имаме късмет, ще открием оръжието захвърлено в някой храст.

– А ако нямаме, то също ще лежи на дъното на морето – каза Йоста.

– Възможно е, но трябва да опитаме и да видим какво ще открием – каза Патрик и се обърна към Мортен. – Ти стой настрана, доколкото е възможно. Както казах, не е особено добра идея да останеш тук, особено през нощта, когато няма да сме тук.

– Мога да работя на горния етаж. Няма да ви се пречкам – увери го Мортен с безизразен глас.

Патрик го изгледа, но реши да не настоява. Ако Мортен не искаше да напусне острова, той не можеше да го принуди. Така че отиде до Ерика, която стоеше на вратата, готова да тръгва.

– Ще се видим вкъщи – каза той и я целуна по бузата.

– Да. Ана, да вземем твоята лодка? – каза тя и подобно на немска овчарка с повереното ѝ стадо подкара напред двете жени.

Патрик не можа да не се усмихне. Помаха им, след което се обърна към шарената групичка полицаи. Би било чудо, ако изобщо успееха да намерят нещо.

Вратата се отвори бавно. Йон свали очилата си за четене и остави книгата.

– Какво четеш? – попита Лив и седна на ръба на леглото.

Той отново вдигна книгата, за да ѝ покаже корицата.

– Race, evolution and behaviour²⁸ на Филип Ръштън.

– Добра е, четох я преди няколко години.

Йон хвана ръката ѝ и се усмихна.

– Жалко, че почивката ни скоро свършва.

– Да, доколкото тази седмица можеше да се нарече почивка. По колко часа на ден работихме?

– Вярно е – каза той и сбърчи чело.

– Отново ли мислиш за статията в „Бохусленинген“?

– Не, ти вероятно си права. Няма страшно. След няколко седмици вече ще е забравена.

– Тогава Гимле ли те тревожи?

Йон я погледна сериозно. Би трябвало да знае, че не бива да говори на глас за това. Само хората от най-вътрешния кръг знаеха за проекта и той дълбоко съжаляваше, че не изгори листчето, на което си бе водил бележки. Грешката беше непростима, макар и да не можеше да бъде сигурен, че онази писателка го е взела. Можеше течението да го е отвяло и да е някъде в къщата. Но дълбоко в себе си Йон знаеше, че обяснението не е толкова просто. Преди Ерика Фалк да дойде, бележката беше в купчината с документи. Но когато я потърси малко по-късно, вече я нямаше.

– Ще успеем – каза Лив и го погали по бузата. – Вярвам в това. Стигнахме много далеч, но рискуваме да спрем дотук, ако не направим нещо драстично. Трябва да си отворим повече място за действие. За доброто на всички е.

– Обичам те.

Беше искрен. Никой друг не го разбираше така, както Лив. Двамата бяха делили мисли и преживявания, успехи и беди. Тя беше единственият човек, на когото се доверяваше, и само тя знаеше какво се бе случило със семейството му. Вярно, много хора бяха чували историята. Клюките не спряха с години, но Йон беше споделял мислите си от онова време единствено с Лив.

– Може ли да спя тук тази нощ? – попита Лив ненадейно.

Погледна го неуверено и Йон се изпълни с противоречиви чувства. Дълбоко в себе си най-много искаше топлото ѝ тяло да е близо до неговото, да заспи с ръце около нея, вдишвайки аромата на косата ѝ. Същевременно обаче знаеше, че няма да се получи. Близостта носеше със себе си много очаквания и караше всички разочарования и неизпълнени обещания да излязат на повърхността.

– Може да опитаме отново – каза тя и погали опаката страна на дланта му. – Мина доста време и може би нещата... са се променили?

Той се извърна рязко и дръпна ръката си. Споменът за импотентността му почти го задушаваше. Не можеше отново да си го причини. Лекарите, малките сини хапчета, странните помпички, погледът на Лив, когато той не успееше да го вдигне... Не, нямаше да стане.

– Върви си, моля те.

Той взе книгата и я вдигна като щит пред себе си. Загледа се невиждащо в буквите, чувайки как Лив пристъпва по пода и бавно затваря вратата след себе си. Очилата му още стояха на нощното шкафче.

²⁸ Раса, еволюция и поведение (от англ.). – Б. пр.

* * *

Патрик се прибра късно. Ерика седеше сама на дивана пред телевизора. Не бе успяла да разчисти, след като децата си бяха легнали, така че Патрик трябваше да внимава да не настъпи някоя от играчките, разпилени по пода.

– Ева спи ли? – попита той и седна до нея.

– Да, заспа още в осем. Изглеждаше напълно изтощена.

– Нищо чудно – каза Патрик и качи крака на масичката пред дивана. – Какво гледаме?

– Летерман.

– Кой е гост?

– Меган Фокс.

– О... – каза Патрик и се отпусна между възглавниците на дивана.

– Да не възнамеряваш да си разпалиш въображението с фантазии за Меган Фокс, които после да разиграеш върху бедната си съпруга?

– Възнамерявам – каза той и зарови глава във врата ѝ.

Ерика го избута.

– Как мина на острова?

Патрик въздъхна.

– Зле. Претърсихме, каквото можахме, преди да се стъмни. Турбьорн дойде с подкрепление около половин час след като тръгнахте. Но не открихме нищо.

– Нищо?

Ерика взе дистанционното и намали звука.

– Не, нямаше никакви следи от стрелеца. Най-вероятно оръжието е хвърлено в морето. Но все пак куршумите може да ни дадат някаква следа. Турбьорн ги прати за анализ в лабораторията.

– За каква картичка говореше Мортен?

Патрик не отговори веднага. Трябваше да внимава. Не можеше да разкрие твърде много информация по време на активно разследване, но пък неведнъж се бяха възползвали от способностите на Ерика. Патрик взе решение.

– Ева цял живот е получавала картички за рождения си ден, подписани от някой си „Й“. Никога не са били заплашителни. Досега. Вчера Мортен дойде в управлението и ни показа последната картичка, пристигнала по пощата. Посланието ѝ имаше съвсем различен характер.

– Значи, подозирате, че човекът, който праща картичките, стои зад събитията на Вальо?

– Все още нищо не подозираме, но безспорно трябва да проверим тази следа. Мислех утре да взема Паула и да отидем до Гьотеборг, за да говорим с осиновителите на Ева. Йоста не го бива много в такива ситуации, както знаеш. А Паула ме умоляваше да ѝ разреша да поработи малко. Изглежда я е хванал съклетът.

– Само гледай да не се преумори. Лесно е човек да надцени собствените си възможности.

– Ама че си мама квачка – усмихна се Патрик. – Спокойно, минал съм през две бременности. Не падам от небето.

– Нека поясня нещо. Не си минал през две бременности. Не помня да си имал болки в пелвиса, синдром на неспокойните крака, подути глезени или пък киселини, нито да си претърпял двайсет и две часово раждане и секцио.

– Окей, разбрах – каза Патрик и вдигна отбранително ръце. – Но обещавам да се грижа за Паула. Мелберг никога не би ми простил, ако нещо ѝ се случи. Кой каквото ще да казва за него, но човекът би минал през огън и вода за семейството си.

По телевизора тръгнаха финалните надписи на шоуто на Летерман и Ерика започна да превключва каналите.

– Какво прави Мортен на острова, между другото? Защо настояваше да остане?

– Не знам. Никак не ми се искаше да го оставим там сам. Нещо ми подсказва, че е на път да се разпадне. Изглежда спокоен и приема всичко със странно равнодушие, но ми напомня за онази картинка с патицата, която се носи спокойно по водата, докато всъщност гребе бясно с крака под повърхността. Разбираш ли какво имам предвид?

– Да, напълно.

Ерика продължи да сменя каналите. Накрая се спря на „Смъртоносен улов“ по Дискавъри и се загледа разсеяно в проблясващите образи. Насред страховита буря мъже с дъждобрани вадеха от водата клетки, пълни с големи паякоподобни крабове.

– Няма ли да вземете и Ева с вас?

– Не, мисля, че е по-добре да поговорим с родителите ѝ насаме. Паула ще дойде тук в девет сутринта и ще тръгнем към Гьотеборг с волвото.

– Добре, през това време ще покажа на Ева материалите.

– Аз също не съм ги виждал. В тях има ли нещо, което може да е от значение за разследването?

Ерика се замисли, но после поклати глава.

– Не, вече ти разказах всичко, което може да има някаква връзка. Информацията, с която разполагам, се отнася до далечното минало и би представлявала интерес главно за нея, струва ми се.

– Все пак трябва да ми ги покажеш. Но не днес. Сега искам само да те гушкам.

Той се премести по-близо до Ерика, прегърна я и облегна глава на рамото ѝ.

– Боже, каква работа имат тези момчета. Това си изглежда опасно за живота. Добре че не се занимавам с лов на крабове.

– Да, скъпи. Всеки ден благодаря на бога, че не си ловец на крабове.

Тя се засмя и го целуна по челото.

Откакто стана злополуката, Леон понякога усещаше как ставите му сякаш пулсират. Пробождаше го болка, която като че ли предупреждаваше, че нещо ще се случи. В момента отново изпитваше това усещане, подобно на потискащата жега преди силна гръмотевична буря.

Ия беше свикнала да разчита настроенията му. Обикновено го хокаше, когато потъне в тревожни размисли, но не и този път. Сега двамата старателно се избягваха. Движеха се из къщата, без да се засичат.

Това донякъде го дразнеше. Знаеше, че най-големият му враг винаги е била скуката. Когато беше малък, баща му се радваше на неспособността му да стои на едно място и на желанието му постоянно да търси предизвикателства. Мама се вайкаше заради всички счупвания и ожулвания, но татко се гордееше с него.

След онзи Великден повече не видя баща си. Заминал за чужбина, без да успее да се сбогува. После годините започнаха да се нижат една след друга, а Леон беше твърде зает да граби от живота с пълни шепи. Въпреки това татко беше щедър и му превеждаше средства веднага щом сметката се изпразнеше. Никога не го бе упреквал, нито се беше опитвал да го ограничи. Напротив, оставяше го да се рее свободно.

Накрая обаче Леон се издигна твърде близо до слънцето. Винаги бе знаел, че ще стане така. Родителите му вече бяха починали и не видяха как катастрофата по криволичещия планински път го лиши от тялото му и от страстта му за приключения. Така и не се наложи баща му да го види прикован към инвалидната количка.

С Ия бяха изминали дълъг път заедно, но решителният миг наближаваше. Трябваше им само малка искра, която да подпали всичко. И Леон не възнамеряваше да остави друг да запали тази искра. Това беше негово задължение.

Ослуша се. В къщата беше съвсем тихо. Ия сигурно вече си беше легнала. Леон вдигна мобилния си телефон от масата и го постави в скута си. После излезе на верандата и без да се колебае започна да набира номерата един по един.

Щом приключи с разговорите, той отпусна ръце на бедрата си и се загледа към Фелбака. Беше паднал мрак, но стотици лампи огряваха градчето и то приличаше на огромна таверна. Леон се обърна към морето и остров Вальо. Светлините в старата детска колония бяха изгасени.