Бавачката на ангели

24

Остров Вальо, 1972

Анели я намрази още от самото начало. Клаес също. В техните очи тя не ставаше за нищо, не и в сравнение с майка им, която явно е била светица. Поне така звучеше по думите на Рюне и децата му.

Инез бе научила много за живота. Най-важният урок беше, че мама не винаги е права. Бракът с Рюне беше най-голямата грешка в живота ѝ, но тя не виждаше как може да се измъкне. Не и сега, когато беше бременна от него.

Избърса потта от челото си и продължи да търка кухненския под. Рюне имаше високи изисквания. Всичко трябваше да свети за откриването на училището, нищо не биваше да се оставя на случайността. „Става дума за репутацията ми“, казваше той, възлагайки ѝ нови задачи. Инез се трудеше от сутрин до вечер, а коремът ѝ растеше и тя бе толкова изморена, че едва си стоеше на краката.

Изведнъж Клаес изникна до нея. Сянката му падна върху Инез и тя се стресна.

– О, извинявай, изплаших ли те? – каза той с онзи глас, от който винаги я полазваха тръпки.

Клаес излъчваше омраза и както обикновено, тя така се напрегна, че ѝ беше трудно да диша. Нямаше доказателства, които да покаже на Рюне, а той никога не би ѝ повярвал. Всичко се свеждаше до нейната дума срещу тази на Клаес и тя не си правеше илюзии, че Рюне би застанал на нейна страна.

– Пропуснала си едно петно – каза Клаес и посочи зад нея.

Инез стисна зъби, но се обърна, за да избърше мястото, което той сочеше. Чу трясък и усети как краката ѝ подгизват.

– Извинявай, случайно бутнах кофата – каза Клаес със съжалителен тон, който не се връзваше с изражението на лицето му.

Инез просто го изгледа. Гневът ѝ нарастваше с всеки изминал ден, с всяка нагла реплика и с всеки мръсен номер.

– Нека ти помогна.

Юхан, най-малкият син на Рюне. Беше само на седем, но имаше умни, топли очи. Той бързо се привърза към Инез. Още в деня, когато се запознаха, Юхан пъхна ръката си в нейната.

Поглеждайки тревожно батко си, той застана на колене до Инез. Взе парцала от ръцете ѝ и започна да попипва водата, заляла целия под.

– Сега и ти се намокри – каза тя трогната, гледайки наведената му глава и бретона, който влизаше в очите му.

– Няма нищо – каза той и продължи да търка.

Клаес остана зад тях, скръстил ръце на гърдите си. В очите му проблясваше гняв, но той не смееше да се нахвърли на малкия си брат.

– Женчо – каза накрая и излезе от стаята.

Инез си отдъхна. Беше нелепо. Клаес бе само на седемнайсет години. Макар да не беше много по-голяма от него, тя все пак му бе мащеха. Освен това чакаше дете, което щеше да бъде негов брат или сестра. Нямаше причина да се страхува от някакво хлапе, но без да може да обясни защо, косъмчетата по ръцете ѝ настръхваха всеки път когато Клаес беше наблизо. Инстинктивно разбираше, че трябва да стои настрана и да не го провокира.

Чудеше се какво ще бъде, когато момчетата пристигнат. Дали атмосферата щеше да се разведри, щом къщата се напълни с деца, чиито гласове да запълнят празнотата? Надяваше се. Иначе щеше да се задуши.

– Ти си добро момче, Юхан – каза тя и приглади русия му перчем.

Юхан не отговори, но Инез видя, че се усмихва.

Дълго седя до прозореца, преди другите да пристигнат. Гледаше морето и Вальо, наблюдаваше преминаващите лодки и летовниците, които се наслаждаваха на няколкото седмици почивка. Макар че никога не бе могъл да живее така, Леон им завиждаше. В простотата на съществуването им имаше нещо прекрасно, въпреки че самите те може би не го осъзнаваха. Когато на вратата се позвъни, Леон се отдалечи от прозореца, хвърляйки последен поглед към Вальо – мястото, където бе започнало всичко.

– Време е да сложим край – каза Леон и ги огледа, след като се събраха. Настроението беше напрегнато още откакто останалите започнаха да пристигат един по един. Забеляза, че Пърси и Юсеф не поглеждат към Севастиан, който от своя страна изглежда приемаше всичко спокойно.

– Ама че съдба, да се окажеш в инвалидна количка. И лицето ти е съсипано. А беше толкова красив – каза Севастиан и се облегна назад.

Леон не се обиди. Знаеше, че думите не целят да го наранят. Севастиан винаги се изразяваше прямо, освен когато искаше да измами някого. Тогава лъжеше безмилостно. Колко малко се променяха хората. Всички си бяха същите. Пърси още изглеждаше чуплив, а очите на Юсеф бяха все така сериозни. Йон пък излъчваше същия чар.

Леон ги проучи, преди с Ия да заминат за Фелбака. Плати сериозна сума на един частен детектив, който свърши отлична работа, така че Леон знаеше всичко за живота на четиримата. Но сякаш нищо от случилото се след Вальо нямаше значение сега, когато отново се бяха събрали.

Без да коментира изказването на Севастиан, Леон повтори:

– Време е да разкажем всичко.

– И каква полза? – попита Йон. – Това е минало.

– Знам, че идеята беше моя, но колкото повече остарявам, толкова по-ясно разбирам, че беше грешка – каза Леон, вперил поглед в Йон.

Правилно бе предположил, че ще е трудно да го убеди, но това нямаше да го спре. Независимо дали всички щяха да се съгласят, или не, Леон възнамеряваше да разкрие истината. Все пак, от чувство за спортсменство искаше да им каже за плановете си, преди да направи нещо, което би се отразило на всички им.

– Съгласен съм с Йон – каза Юсеф беззвучно. – Няма причина да размътваме нещо, което е забравено и погребано.

– Точно ти винаги си говорил за значението на миналото. И на поемането на отговорност. Не си ли спомняш? – каза Леон.

Юсеф посърна и извърна лице.

– Не е същото.

– Напротив. Случилото се още е живо в нас. Цял живот го нося със себе си и знам, че и с вас е така.

– Не е същото – настоя Юсеф.

– Ти обясняваше как всички, които носят вина за страданието на родителите ти, трябва да бъдат държани отговорни. Не трябва ли и ние да бъдем подведени под отговорност и да признаем вината си?

Леон говореше меко, но видя колко силен ефект имаха думите му върху Юсеф.

– Няма да го позволя – каза Йон и сключи ръце в скута си.

– Не зависи от теб – каза Леон, ясно съзнавайки, че по този начин разкрива, че вече е взел решение.

– Какво пък, прави каквото искаш, Леон – каза Севастиан внезапно.

После пъхна ръка в джоба на панталоните си и миг по-късно извади оттам един ключ. Изправи се и го подаде на Леон, който бавно протегна ръка, за да го вземе. Бяха минали толкова години, откакто го бе държал за последен път. Толкова години, откакто този ключ бе предрешил съдбата им.

В стаята настана мъртвешка тишина и всички видяха образите, които завинаги се бяха запечатали в паметта им.

– Трябва да отворим вратата – каза Леон и стисна ключа. – Предпочитам да го направим заедно, но ако не желаете, ще го сторя сам.

– А Ия... – започна Йон, но Леон го прекъсна.

– Ия се прибира в Монако. Не можах да я убедя да остане.

– Да. Вие двамата винаги можете да избягате – каза Юсеф. – Да заминете за чужбина, докато ние трябва да останем и да берем ядовете.

– Не смятам да заминавам, преди всичко да се уреди – каза Леон. – Пък и ще се върнем.

– Никой няма да ходи никъде – каза Пърси, който седеше на един стол малко встрани от другите и досега не бе произнесъл и една дума.

– Какво имаш предвид? – попита Севастиан и отново се облегна лениво на дивана.

– Никой няма да ходи никъде – повтори Пърси.

Той се наведе и се зарови в куфарчето си, подпряно на крака на стола.

– Ти шегуваш ли се? – попита Севастиан невярващо, зяпайки пистолета, който Пърси извади и сложи в скута си.

Пърси вдигна оръжието и го насочи към Севастиан.

– Не, за какво да се шегувам? Ти ми отне всичко.

– Но това беше просто бизнес. Не съм ти виновен. Ти сам пропиля цялото си наследство.

Прогърмя изстрел и всички извикаха. Севастиан се хвана смаяно за лицето и малко кръв се процеди между пръстите му. Куршумът бе одраскал лявата му буза, след което бе продължил през стаята, за да излезе през големия панорамен прозорец, гледащ към морето. Ушите им писнаха от гърмежа. Леон бе стиснал подлакътниците на инвалидната количка толкова силно, че пръстите му почти се бяха вцепенили.

– Пърси, какво правиш, по дяволите? – изкрещя Йон. – Да не си си изгубил ума? Остави пистолета, преди някой да е пострадал.

– Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да е – каза Пърси и положи пистолета обратно в скута си. – Но преди да убия всички ви, искам да поемете отговорността за стореното от вас. Тук с Леон сме единодушни.

– Какво искаш да кажеш? С изключение на Леон, останалите сме жертви точно толкова, колкото и ти.

Йон гледаше свирепо Пърси, но в гласа му ясно се долавяше страх.

– Всички имаме пръст. Случилото се съсипа живота ми. Макар че ти да носиш най-голяма вина, затова ще умреш пръв.

Той отново насочи пистолета към Севастиан.

Всичко беше тихо и спокойно. Чуваха единствено шума от собственото си дишане.

– Това трябва да са те – каза Ева, надничайки в сандъка.

После се обърна и повърна. На Ана също ѝ се догади, но си наложи да продължи да гледа.

В сандъка имаше скелет. Череп със запазени зъби се взираше в нея с празните си очни кухини. По темето му имаше къси косми и Ана предположи, че черепът е на мъж.

– Да, сигурно си права – каза тя и погали Ева по гърба.

Ева изхлипа няколко пъти, преди да клекне и да скрие глава между коленете си, сякаш бе на път да припадне.

– Значи, тук са били през цялото време.

– Да, предполагам, че останалите са там.

Ана кимна към двата сандъка, които все още бяха затворени.

– Трябва да ги отворим – каза Ева и се изправи.

Ана я погледна скептично.

– Не е ли по-добре първо да измислим как да излезем оттук?

– Трябва да знам – каза Ева и очите ѝ проблеснаха.

– Но Мортен... – възрази Ана.

Ева поклати глава.

– Той няма да ни пусне. Видях го в очите му. Освен това той си мисли, че вече съм умряла.

Думите ѝ изпълниха Ана с ужас. Знаеше, че Ева е права. Мортен нямаше да отвори вратата. Трябваше да се измъкнат сами, иначе щяха да умрат тук. Дори и Ерика да се разтревожеше и да започнеше да задава въпроси, това нямаше да е от полза, ако не успееше да ги намери. Помещението можеше да се намира къде ли не на острова. От полицията не го бяха открили, когато са търсели семейство Елвандер, така че нямаше причина да го открият сега.

– Окей. Нека опитаме. В сандъците може да има нещо, което да ни помогне да отворим вратата.

Ева не отговори, а веднага започна да рита катинара на сандъка вдясно от този, който бяха отворили току-що. Но този катинар се оказа по-здраво закрепен.

– Чакай малко – каза Ана. – Може ли да взема верижката ти? Мога да използвам висулката с ангела, за да разхлабя винтовете.

Ева свали верижката и ѝ я подаде с известно колебание. Ана започна да обработва малките винтове. Щом се справи с ключалките на оставащите два сандъка, погледна Ева. Разбраха се мълчаливо и вдигнаха едновременно двата капака.

– Тук са. Всичките – каза Ева.

Този път задържа погледа си върху останките, които бяха нахвърляни вътре като някакви вехтории.

През това време Ана преброи черепите в трите сандъка. Веднага след това ги преброи повторно, за да е сигурна.

– Някой липсва – каза тя спокойно.

Ева се сепна.

– Какво имаш предвид?

Одеялото беше на път да се смъкне от раменете на Ана и тя го придърпа по-плътно до тялото си.

– Нали изчезналите са петима?

– Да.

– Но тук има само четири черепа. Това означава четири тела, освен ако няма някой обезглавен – каза Ана.

Ева направи гримаса. Наведе се напред, за да провери сама, след което ахна.

– Така е. Някой липсва.

– Въпросът е кой.

Ана се загледа в скелетите. Двете с Ева щяха да свършат по същия начин, ако не се махнеха оттук. Стисна клепачи и видя пред себе си Дан и децата. После отново отвори очи. Това не биваше да се случи. Трябваше да се измъкнат по някакъв начин.

До нея Ева заплака сърцераздирателно.

– Паула! – викна Патрик и ѝ направи знак да го последва в стаята му.

Йоста и Ерика бяха тръгнали към Фелбака, а Мелберг се бе затворил в кабинета си, за да се оправи с медиите, или поне той така каза.

– Какво има?

Паула седна тромаво на неудобния стол за гости.

– Няма да можем да говорим с Йон днес – каза той и прокара ръка през косата си. – В момента гьотеборгската полиция претърсва къщата му. Изглежда, ще го арестуват. Обади ми се Шел Рингхолм. Той и Свен Никласон от „Експресен“ са на мястото.

– Ще го арестуват? Защо? И защо не са ни информирали? – попита Паула и поклати глава.

– Шел не се впусна в подробности. Каза само, че било въпрос на национална сигурност и щяло да бъде голяма новина... знаеш го какъв е.

– Ще отидем ли там? – попита Паула.

– Не, особено пък ти, в твоето състояние. Ако от тамошната полиция са предприели акция, най-добре ще е засега да не се бъркаме, но все пак мисля да им се обадя и да опитам да науча малко повече. Във всеки случай изглежда, че Йон няма да е на разположение дълго време.

– Чудя се за какво ли става дума – каза Паула, намествайки се по-удобно.

– Скоро ще разберем. Щом Шел и Свен Никласон са там, значи, още утре ще прочетем във вестника.

– Тогава трябва да започнем с останалите.

– За съжаление, това трябва да почака малко – каза Патрик и се изправи. – Отивам към пристанището. С Йоста ще отидем до Вальо, за да проверим какво става там.

– Бащата на Леон – вметна Паула замислено. – Колко странно, че той е пращал парите.

– Ще говорим с Леон веднага щом с Йоста се върнем от острова – каза Патрик, чийто ум също работеше на бързи обороти. – Леон и Анели. Може би в крайна сметка те са в основата.

Той се протегна, за да ѝ помогне да стане, и Паула с благодарност хвана ръката му.

– Междувременно ще проверя някои неща за Арон – каза тя и се заклатушка по коридора.

Патрик взе лятното си яке в ръка и излезе от стаята. Надяваше се, че Йоста се е справил със задачата да откара Ерика у дома. Подозираше, че тя през целия път е убеждавала колегата му да я вземе с тях на острова, но Патрик не смяташе да отстъпи. Макар да не се притесняваше колкото Ерика, той усещаше, че не всичко е наред на Вальо. Не искаше съпругата му да идва, в случай че нещо се случи.

Вече беше стигнал до паркинга, когато Паула го извика от входа на управлението.

– Какво има? – попита той и се обърна.

Тя му махна да отиде при нея и щом видя сериозното ѝ изражение, Патрик ускори ход.

– Стрелба. В дома на Леон Кройц – каза тя запъхтяно.

Патрик тръсна глава. Защо всичко се случваше по едно и също време?

– Ще звънна на Йоста да му кажа да ме чака там. Ще отидеш ли да събудиш Мелберг? В момента имаме нужда от всяка възможна помощ.

Селвик се простираше пред тях, а къщите блестяха под слънчевите лъчи. Откъм плажа, който се намираше само на няколкостотин метра, се чуваха детски викове и весел смях. Мястото беше популярно сред семействата с деца. Самата Ерика бе прекарвала там почти всеки ден от лятната си отпуска, докато Патрик работеше.

– Чудя се какво ли прави Виктор – каза тя.

– Да, и аз – каза Йоста. Не бе успял да се свърже с бреговата охрана, затова Ерика го убеди да остане у тях на по чаша кафе с нея и Кристина.

– Ще пробвам пак да звънна – каза той и набра номера за четвърти път.

Ерика се вгледа в него. Някак трябваше да го убеди да я вземе на острова. Чакането я побъркваше.

– Не вдига. Ще отида до тоалетната – каза Йоста и се изправи.

Телефонът му остана на масата. След минута-две някой звънна, а Йоста още го нямаше. Ерика се наведе и погледна дисплея. Там с големи букви пишеше „Хедстрьом“. Тя бързо обмисли какво да прави. Кристина беше във всекидневната и търчеше след децата, а Йоста беше в тоалетната. Ерика се поколеба за секунда, после вдигна:

– Телефонът на Йоста, обажда се Ерика... До тоалетната е. Да му предам ли нещо?... Стрелба?... Окей, ще му кажа... Да, да, затваряй, аз ще му предам да побърза. Можеш да разчиташ, че до пет минути ще е в колата.

Ерика затвори, а пред мисления ѝ взор се разкриха редица възможности. От една страна, Патрик имаше нужда от подкрепление, от друга, трябваше възможно най-бързо да стигнат до Вальо. Заслуша се за стъпките на Йоста. Той скоро щеше да се върне и дотогава Ерика трябваше да е взела решение. Грабна бързо собствения си телефон и след секунда колебание позвъни. Мартин вдигна след втория сигнал. Тя смутено му обясни какво е положението и той веднага разбра какво да прави. Е, половината план беше изпълнен. Сега оставаше само да изиграе представление, достойно за Оскар.

– Кой звъня? – попита Йоста.

– Патрик. Свързал се е с Ева и на острова всичко е спокойно. Каза, че днес Ана щяла да обикаля селски търгове и вероятно затова не е имала време да вдигне. Но Патрик все пак смята, че трябва да отидем и да поговорим с Ева и Мортен.

– Ние?

– Да, според Патрик ситуацията там не е опасна.

– Сигурна ли си...? – попита Йоста, но телефонът му го прекъсна. – Здрасти, Виктор... Да, търсих те. Трябва ни превоз до Вальо. За предпочитане сега... Окей, ще сме там след пет минути.

Той приключи разговора и погледна подозрително към Ерика.

– Можеш да звъннеш на Патрик и да го питаш, ако не ми вярваш – каза тя с усмивка.

– Не, няма да се наложи. Най-добре да тръгваме.

– Пак ли изчезваш? – попита Кристина, която се беше появила на верандата, хванала здраво Ноел.

Той опитваше да се измъкне, а откъм всекидневната се носеха писъците на Антон, смесени с виковете на Мая: „Бабо! Бабоооо!“.

– Излизам само за малко, после ще те сменя – каза Ерика и си обеща да мисли само хубави неща за свекърва си, ако успее да отиде на острова.

– За последен път се отзовавам по такъв начин. Не може да приемате за даденост, че мога да зачеркна цял един ден ей така. Замислете се също, че вече не издържам на такова темпо и такъв шум. Макар че малките са сладки, трябва да кажа, че можеха да са по-добре възпитани. Това не е моя отговорност, навиците се създават в ежедневието...

Ерика се престори, че не я чува, благодари ѝ въодушевено и изхвърча навън.

Десет минути по-късно седяха в „Моята Луис“ на път към Вальо. Ерика опита да се отпусне и да си втълпи, че всичко е наред, както беше казала на Йоста. Но не го вярваше. Инстинктивно усещаше, че Ана е в опасност.

– Да ви изчакам ли? – попита Виктор, щом умело и елегантно спря до кея.

Йоста поклати глава.

– Не, няма нужда, но може по-късно да ни трябва обратен превоз. Ще можеш ли да ни вземеш?

– Разбира се, само звъннете. Аз ще обикалям с лодката.

Ерика видя как „Моята Луис“ се отдалечава и се зачуди дали е взела мъдро решение. Но вече беше твърде късно да размисля.

– Това там не е ли вашата лодка? – попита Йоста.

– Да, колко странно – каза Ерика, преструвайки се на изненадана. – Ана може би се е върнала. Ще тръгваме ли към къщата?

Ерика се запъти натам, без да чака отговор. Йоста закрачи тежко след нея, мърморейки. Пред тях се показа красивата очукана постройка. Наоколо цареше зловещо спокойствие. Сетивата на Ерика бяха нащрек.

– Ехо? – викна тя, щом стигнаха до широкото каменно стълбище. Външната врата беше отворена. Никой не отговори.

Йоста се спря.

– Странно. Изглежда няма никой. Патрик каза, че Ева е тук, нали така?

– Да, аз така разбрах.

– Може да са отишли до брега да поплуват?

Йоста направи няколко крачки и надникна зад ъгъла.

– Може би – каза Ерика и прекрачи прага.

– Не можем просто да влезем вътре.

– Защо не, хайде, идвай. Ехо? – викна тя към вътрешността на къщата. – Мортен? Има ли някой?

Йоста я последва колебливо в преддверието. Вътре в къщата също беше съвсем тихо, но изведнъж Мортен се появи до вратата на кухнята.

Ограничителната лента беше скъсана и висеше от рамката на вратата.

– Здрасти – каза той приглушено.

Ерика се стресна, като го видя. Косата му висеше на кичури, все едно се беше изпотил обилно. Под очите му имаше тъмни кръгове, а погледът му, насочен към тях, беше съвършено празен.

– Ева тук ли е? – попита Йоста.

Между веждите му се беше появила дълбока бръчка.

– Не, замина с родителите си.

Йоста погледна изненадано Ерика.

– Нали Патрик беше говорил с нея? Каза, че била тук.

Ерика разпери ръце и след няколко секунди очите на Йоста притъмняха, но той не каза нищо.

– Ева така и не се прибра. Обади се и каза, че ще вземе колата и ще тръгне направо към Гьотеборг.

Ерика кимна, но знаеше, че това е лъжа. Мария, която караше пощенската лодка, каза, че Ева е слязла на острова. Ерика се огледа възможно най-дискретно и погледът ѝ се спря на нещо между стената и външната врата. Чантата на Ева. Същата, която бе взела със себе си, докато нощуваше при тях. Невъзможно беше да е заминала направо за Гьотеборг.

– Къде е Ана?

Мортен продължи да ги гледа с мъртвия си поглед. После сви рамене.

Нямаше нужда от повече въпроси. Без да мисли, Ерика се хвърли напред, грабна чантата от пода и се затича нагоре по стълбите.

– Ана! Ева!

Никакъв отговор. Чу бързи стъпки зад себе си и разбра, че Мортен е тръгнал след нея. Продължи към горния етаж и се втурна в спалнята, но там спря внезапно. На пода, до поднос с храна и две празни чаши вино, лежеше чантата на Ана.

Първо лодката, а сега и чантата. Неохотно Ерика стигна до очевидното заключение. Ана още беше на острова, както и Ева.

Обърна се рязко, за да се изправи срещу Мортен, но в гърлото ѝ заседна писък. Мортен държеше насочен към нея револвер. С периферното си зрение Ерика видя как Йоста внезапно спря зад него.

– Не мърдай – изръмжа Мортен и направи крачка напред.

Ръката му не трепваше, а дулото на револвера беше на сантиметър от челото на Ерика. Той кимна вдясно от нея и каза на Йоста:

– Отивай там.

Йоста незабавно се подчини. С вдигнати ръце и без да изпуска Мортен от очи, той направи няколко крачки и застана до Ерика.

– Сядайте! – каза Мортен.

Двамата седнаха на полирания под. Ерика гледаше револвера. Откъде ли се бе сдобил с него?

– Свали това и заедно ще решим проблема – пробва тя.

Мортен я зяпна яростно.

– И как ще стане? Синът ми е мъртъв заради онази кучка. Как точно мислиш да разрешиш това?

За пръв път в празния му поглед проблесна живот. Ерика се дръпна леко назад, по-далеч от безумието, отразено в очите му. Дали лудостта през цялото време се бе крила под сдържаните му маниери? Или пък това място я бе отключило?

– Сестра ми...

Ерика беше толкова разтревожена, че ѝ бе трудно да диша. Искаше само да знае, че Ана е жива.

– Никога няма да ги намерите. Както не намериха и другите.

– Другите? Семейството на Ева ли имаш предвид? – попита Йоста.

Мортен мълчеше. Беше клекнал, но револверът все още бе насочен към тях.

– Ана жива ли е? – попита Ерика, без да очаква отговор.

Мортен се усмихна и я погледна в очите, а Ерика си даде сметка, че решението ѝ да излъже Йоста е било по-безразсъдно, отколкото можеше да си представи.

– Какво смяташ да правиш? – каза Йоста, сякаш прочел мислите ѝ.

Мортен отново сви рамене. Не каза нищо. Вместо това седна на пода, скръсти крака и продължи да ги наблюдава. Сякаш чакаше нещо, но не знаеше какво. Изглеждаше странно спокоен. Единствено револверът и хладният пламък в очите му нарушаваха картината. А Ана и Ева се намираха някъде на острова. Живи или мъртви.