Бавачката на ангели

25

Остров Вальо, 1973

Лаура се въртеше на неудобния матрак. Инез и Рюне можеха да ѝ осигурят по-удобно легло, като се има предвид колко често им идваше на гости. Трябваше да съобразят, че тя вече не е толкова млада. А отгоре на всичко ѝ се доходи до тоалетна.

Стъпи на пода и настръхна. Ноемврийското време трайно се бе застудило и затоплянето на старата къща беше безнадеждна задача. Подозираше също, че Рюне пести от отоплението, за да не влиза в допълнителни разходи. Зет ѝ като цяло не беше особено щедър. Във всеки случай малката Ева беше сладка, трябваше да го признае. Но Лаура се задоволяваше с това да я гушка за кратко от време на време. Никога не бе обичала пеленачета, а и имаше твърде малко енергия, за да се ангажира с внучката си.

Лаура пристъпваше по дървените дъски, които скърцаха под тежестта ѝ. С времето килограмите бяха започнали да се трупат с притеснителна бързина и стройната ѝ фигура, с която толкова се гордееше, вече бе само спомен. Но защо да се мъчи? Най-често седеше сама в апартамента си, докато горчивината вътре в нея нарастваше с всеки изминал ден.

Рюне не бе отговорил на очакванията ѝ. Наистина беше ѝ купил апартамент, но тя дълбоко съжаляваше, че не бе избрала по-добър партньор за Инез. Дъщеря ѝ беше толкова красива, че би могла да се сгоди за когото си поиска. Рюне Елвандер беше прекалено стиснат и караше Инез да работи твърде много. Тя беше станала кльощава като сойка и не спираше да шета. Когато не разтребваше, не готвеше или не помагаше на Рюне с учениците, Инез трябваше да гледа нахалните му деца. Най-малкото беше сладко, но двете по-големи бяха крайно неприятни.

Стълбите скърцаха, докато Лаура слизаше надолу. Досадно бе, че мехурът ѝ вече не издържаше по цяла нощ. Особено в този студ ходенето до тоалетна си беше същинска мъка. Внезапно Лаура се спря. На долния етаж имаше някого. Заслуша се и чу външната врата да се отваря. Любопитството ѝ се пробуди. Кой се промъкваше в тъмното? Нямаше причина човек да броди наоколо по това време, освен за да пакостѝ. Сигурно някой от разглезените младежи беше намислил нещо, но Лаура възнамеряваше да го спре.

Чу вратата в преддверието да се затваря и забърза надолу по оставащите стъпала. Щом слезе, нахлузи ботушите си, загърна се с топъл шал, отвори вратата и надникна навън. Беше ѝ трудно да различи нещо в мрака, но щом прекрачи прага, видя една сянка да изчезва зад ъгъла вляво. Трябваше да прояви хитрост. Внимателно слезе по каменните стъпала на външното стълбище, станали хлъзгави от сланата. Щом се озова долу, тръгна надясно, вместо наляво. Щеше да пресрещне пакостника, за да го хване в крачка, каквото и да беше намислил.

Промъкна се бавно зад ъгъла, вървейки плътно до стената. Спря преди следващия ъгъл и предпазливо надникна, за да провери какво се случва зад къщата. Не се виждаше жива душа. Лаура свъси вежди и се огледа разочаровано. Къде се бе дянал човекът, когото беше видяла? Направи няколко пробни крачки напред, взирайки се в мрака. Може би беше отишъл до брега? Лаура не смееше да провери, имаше твърде голям риск да се подхлъзне и да падне. Докторът я бе предупредил да не се напряга. Сърцето ѝ беше слабо и не биваше да го натоварва. Треперейки, тя се загърна по-плътно с шала. Студът започваше да прониква през дрехите и зъбите ѝ леко тракаха.

Изведнъж току пред нея се появи тъмен силует и тя подскочи. После видя кой е.

– А, ти ли си. Какво се мотаеш навън по това време?

Студените очи я накараха да настръхне още повече. Бяха черни като нощта. Лаура бавно започна да отстъпва. Нямаше нужда от думи, за да разбере, че е допуснала грешка. Още няколко крачки. Оставаха ѝ само още няколко крачки, после щеше да свие зад ъгъла и да изтича до входната врата. Разстоянието беше няколко метра, но със същия успех можеше да бъде и няколко километра. Погледна ужасено катранено черните очи и осъзна, че няма да може да се върне обратно. Изведнъж си спомни за Дагмар. Чувството беше същото. Беше безпомощна, хваната в капан, от който не можеше да избяга. Лаура усети как нещо в гърдите ѝ се пръсна.

Патрик погледна часовника.

– Къде, по дяволите, е Йоста? Трябваше да е стигнал преди нас.

Двамата с Мелберг седяха в колата и чакаха, вперили очи в къщата на Леон. В същия миг до тях отби добре позната кола и Патрик погледна смаяно към Мартин, който седеше зад волана.

– Какво правиш тук? – попита той, слизайки от колата.

– Жена ти се обади и каза, че положението е критично и имате нужда от помощ.

– Как...? – започна Патрик, но се спря и стисна устни.

По дяволите, Ерика. Естествено, беше успяла да излъже Йоста да отиде с него на острова. Гневът на Патрик се смеси с притеснение. Само това му липсваше. Нямаха представа какво се случва в къщата на Леон и той трябваше да се концентрира върху настоящата задача. Все пак се радваше, че Мартин се появи. Колегата му изглеждаше изморен и изпит, но в критична ситуация дори един изтощен Мартин беше за предпочитане пред един Йоста Флюгаре.

– Какво се е случило?

Мартин засенчи очи с ръка и се загледа към къщата.

– Стрелба. Не знаем нищо повече.

– Кой е вътре?

– И това не знаем.

Патрик усети как пулсът му се ускорява. Като полицай най-много мразеше да се намира в такова положение. Разполагаха с твърде малко информация, за да преценят каква е ситуацията, а именно в такива случаи можеше да стане наистина опасно.

– Няма ли да повикаме подкрепление? – попита Мелберг, който още беше вътре в колата.

– Не, не мисля, че имаме време за това. Трябва да отидем и да звъннем.

Мелберг като че ли се канеше да възрази, но Патрик го изпревари.

– Бертил, ти можеш да останеш тук и да браниш позицията. Аз и Мартин ще се заемем с къщата.

Патрик погледна Мартин, който кимна мълчаливо и извади служебното си оръжие от кобура.

– Минах покрай управлението и го взех. Реших, че може да ми потрябва.

– Добре си направил.

Патрик последва примера му и двамата тръгнаха предпазливо към вратата. Щом стигнаха, Патрик натисна звънеца и отвътре прозвуча силен звън. Почти веднага някой извика:

– Влезте, отворено е.

Патрик и Мартин се спогледаха учудено. После влязоха. Като видяха групичката, събрана във всекидневната, изненадата им нарасна още повече. Там седяха Леон, Севастиан, Юсеф и Йон, както и един мъж с посивяла коса. Патрик реши, че последният трябва да е Пърси фон Барн. Той държеше пистолет, а погледът му шареше наоколо.

– Какво става тук? – попита Патрик, без да вдига служебното си оръжие.

С периферното си зрение видя, че Мартин също държи пистолета до тялото си.

– Питай Пърси – каза Севастиан.

– Леон ни събра, за да сложи край – каза Пърси с разтреперан глас. – Реших да приема думите му буквално.

Севастиан се размърда леко на дивана. Пърси се сепна и насочи оръжието към него.

– Успокой се, по дяволите.

Севастиан вдигна ръце отбранително.

– Да сложи край на какво? – попита Патрик.

– На всичко. На станалото. Това, което не биваше да се случва. Това, което направихме – каза Пърси и свали пистолета.

– Какво сте направили?

Никой не отговори и Патрик реши да ги улесни.

– По време на разпитите сте казали, че сте били за риба. Скумрия не се лови по Великден.

Настана мълчание. Накрая Севастиан изсумтя:

– Ама че глупава грешка, типично за градски чеда.

– Тогава нямаше възражения – каза Леон.

Изглеждаше почти развеселен.

Севастиан сви рамене.

– Защо баща ти е пращал пари на Ева през цялото ѝ детство? – попита Патрик, поглеждайки Леон. – На него ли се обадихте онази Велика събота? Богат и влиятелен мъж с много връзки. Той ли ви помогна, след като убихте семейството? Какво се случи? Може би Рюне е отишъл твърде далеч, а после сте били принудени да убиете и останалите, за да няма свидетели?

Сам чуваше колко разпалено звучи, но едва се сдържаше да не ги разтърси, за да ги накара да говорят.

– Сега доволен ли си, Леон? – каза Пърси подигравателно. – Ето ти шанс да свалиш картите.

Йон скочи от дивана.

– Това е лудост и не възнамерявам да участвам. Тръгвам си.

Той направи крачка напред, но Пърси се прицели вдясно от него и натисна спусъка.

– Какво правиш? – изкрещя Йон и отново седна.

Патрик и Мартин насочиха оръжията си към Пърси, но бързо ги свалиха, тъй като той продължи да се цели в Йон. Беше твърде рисковано.

– Следващия път няма да стрелям встрани. Поне едно нещо от бащиното наследство не може да ми бъде отнето. Най-накрая уроците по стрелба, на които ме караше да ходя, се отплащат. Ако реша, мога да отнеса готиния ти перчем.

Пърси наклони глава настрани и погледна Йон, който беше пребледнял. Едва сега Патрик се сети, че гьотеборгската полиция е търсила Йон в дома му и най-вероятно не знае, че той е тук.

– Спокойно, Пърси – каза Мартин бавно. – Не искаме някой да пострада. Никой няма да ходи никъде, преди да разберем какво става тук.

– Заради Анели ли беше всичко?

Патрик отново се обърна към Леон. Защо се колебаеше, ако така и така е решил да разкрие какво всъщност се е случило през 1974-а? Да не беше размислил?

– Смятаме, че е взела паспорта си и е заминала за чужбина след убийствата. Семейството ѝ е било убито, нали?

Севастиан се разсмя.

– Какво е толкова смешно? – попита Мартин.

– Нищо. Абсолютно нищо.

– Баща ти ли ѝ помогна да изчезне? С Анели сте били двойка и всичко се е объркало, когато Рюне ви е хванал? Как убеди останалите да ти помогнат и да си мълчат през всичките тези години?

Патрик направи жест с ръка към групичката мъже. В ума му изникнаха снимките, правени след изчезването. Представи си предизвикателните изражения на момчетата, както и авторитета, който излъчваше Леон. Въпреки посивелите кичури и състарените лица, петимата не се бяха променили много. И ето че отново бяха заедно.

– Да, разкажи за Анели – ухили се Севастиан. – Ти, който толкова настояваш за истината. Разкажи за Анели.

В мозъка на Патрик проблесна светкавична мисъл.

– Вече съм срещал Анели, нали така? Тя е Ия.

Никой не трепна. Останалите гледаха Леон със странна смесица от страх и облекчение в очите.

Леон изпъна бавно гръб в инвалидната си количка. После обърна глава към Патрик и слънчевата светлина освети белязаната страна на лицето му.

– Ще разкажа за Анели. И за Рюне, Инез, Клаес и Юхан.

– Замисли се какво правиш, Леон – каза Йон.

– Вече го обмислих. Време е.

Той си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, входната врата се отвори. На прага стоеше Ия. Погледът ѝ обиколи събралите се мъже. Щом стигна до пистолета в ръката на Пърси, очите ѝ се ококориха. За миг като че се поколеба. После отиде до мъжа си, сложи ръка на рамото му и каза меко:

– Прав беше. Повече не можем да бягаме.

Леон кимна. После започна да разказва.

Ана се притесняваше повече за Ева, отколкото за себе си. Лицето на Ева беше бледо, а по врата ѝ се виждаха червени петна, както и нещо подобно на отпечатъци от пръсти. Пръстите на Мортен. Самата Ана не усещаше болка във врата си. Може би я беше дрогирал? Не знаеше, което беше още по-плашещо. Снощи заспа в обятията му, опиянена от близостта между тях, а сутринта се събуди тук, върху студения каменен под.

– Тук лежи майка ми – каза Ева, гледайки в един от сандъците.

– Не можеш да си сигурна.

– Само един от черепите има дълга коса. Това трябва да е майка ми.

– Може да е сестра ти – каза Ана.

Замисли се дали да не затвори капаците. Но Ева толкова дълго се бе чудила какво е станало със семейството ѝ, а това, което виждаше сега, беше един вид отговор.

– Какво е това място? – попита Ева, без да отделя поглед от скелетите.

– Нещо като бомбоубежище, струва ми се. Като гледам знамето и униформите, може би е било построено около Втората световна война.

– Представяш ли си, лежали са тук през цялото време. Защо никой не ги е открил?

Ева започваше да звучи все по-отнесено и Ана осъзна, че ако иска да се измъкнат оттук, трябва сама да поеме командването.

– Да видим дали ще открием нещо, което да ни помогне с ключалката на вратата – каза тя и побутна Ева. – Защо не прегледаш по-подробно предметите, захвърлени в ъгъла, а аз... – Ана се поколеба. – Аз ще проверя в сандъците.

Ева я изгледа ужасено.

– Ами ако... ако се разпаднат?

– Ако не отворим вратата, ще умрем тук вътре – каза Ана спокойно и отчетливо. – В сандъците може да има някакви инструменти. Или ти ще ги претърсиш, или аз. Избирай.

За миг Ева като че се замисли над думите на Ана. После ѝ обърна гръб и се разрови в купчината боклуци. В действителност Ана не вярваше, че там може да има полезни предмети, но беше добре Ева да се занимава с нещо.

Ана си пое дълбоко дъх и бръкна в един от сандъците. Догади ѝ се, когато ръката ѝ се допря до костите. Сухи, крехки косми погъделичкаха кожата ѝ и тя не можа да сдържи писъка си.

– Какво има? – попита Ева и се обърна към нея.

– Нищо.

Ана се стегна и продължи бавно да спуска ръката си надолу. Пръстите ѝ докоснаха дървеното дъно и тя се наведе напред, опитвайки се да види дали там има нещо. Изведнъж напипа нещо твърдо и го стисна между палеца и показалеца си. Предметът беше прекалено малък, за да бъде от полза, но тя все пак го вдигна, за да провери какво представлява. Зъб. Хвърли го обратно, погнусена, и избърса ръка в одеялото.

– Намираш ли нещо? – попита Ева.

– Още не.

С усилие на волята Ана претърси втория сандък. Щом приключи, падна на колене. Вътре нямаше нищо. Никога нямаше да се измъкнат. Щяха да умрат тук.

Застави тялото си да се изправи. Оставаше още един сандък, така че не биваше да се предава, макар да ѝ призляваше при мисълта да направи нов опит. Тръгна решително към последния сандък. Ева се беше отказала и плачеше, свита до стената. Ана хвърли бърз поглед към нея, преди да бръкне в сандъка. Преглътна и продължи да се протяга към дъното. Щом усети дървената повърхност под пръстите си, започна да опипва наоколо. Там имаше нещо. Напомняше на купчина листове, само че горната им страна беше малко по-гладка. Ана извади ръката си и вдигна купчината към лампата.

– Ева – каза тя.

Не получи отговор, затова отиде и седна на пода до нея. Подаде ѝ листовете – бяха снимки.

– Виж.

Изпитваше толкова силно желание да разгледа находката, че чак я засърбяха ръцете, но предполагаше, че това е част от историята на Ева. Тя имаше право да ги види първа. С разтреперани пръсти Ева пое полароидните снимки и ги погледна.

– Какво означава това? – попита тя, клатейки бавно глава.

Двете се взираха в снимките, макар да им се искаше да извърнат поглед. Осъзнаваха, че пред тях е обяснението на случилото се през онази Велика събота.

Мортен изглеждаше все по-зле. Клепачите му натежаваха, главата му клюмаше апатично и Ерика видя, че той е на път да заспи. Но дори не смееше да погледне към Йоста. Мортен продължаваше да стиска здраво револвера и би било твърде опасно да правят резки движения.

Накрая очите му се затвориха напълно. Ерика бавно завъртя глава към Йоста и долепи пръст до устните си. Той кимна. Ерика погледна въпросително към вратата зад Мортен, но Йоста поклати глава. Не, тя също не мислеше, че би се получило. Ако Мортен се събудеше, докато се промъкваха навън, съществуваше голям риск да почне да стреля по тях.

Ерика се замисли. Трябваше да извикат помощ. Отново погледна към Йоста, сви ръка като телефонна слушалка и я доближи до ухото си. Йоста веднага я разбра и започна да рови в джобовете си, но скоро я погледна отчаяно. Не носеше мобилния си телефон. Ерика се огледа. Чантата на Ана се намираше малко встрани и тя започна бавно да се приплъзва към нея. Мортен се стресна на сън и тя спря насред движението, но той продължи да спи, отпуснал тежко глава на гърдите си. След малко Ерика успя да докосне чантата с върховете на пръстите си. Плъзна се още няколко сантиметра и този път хвана дръжката. Затаи дъх, вдигна чантата и я дръпна до себе си, без да издаде и звук. Започна внимателно да претърсва съдържанието ѝ. Усещаше как Йоста я наблюдава. В следващия миг той потисна внезапен пристъп на кашлица и Ерика се обърна към него, свъсила вежди. Мортен не биваше да се събужда.

Най-накрая ръката ѝ напипа телефона на Ана. Ерика се увери, че е в безшумен режим, но изведнъж осъзна, че не знае четирицифрения код. Оставаше ѝ единствено да налучка. Пробва с рождената дата на Ана. На дисплея светна съобщението „Грешен код“ и тя изруга наум. Ана може би дори не беше променила фабричния код, с който бе дошъл телефонът. Замисли се за миг и пробва с рождения ден на Адриан. „Грешен код“. Осени я мисъл. Имаше и друга важна дата в живота на Ана: съдбоносният ден, когато Лукас умря. Ерика въведе четирите цифри и в следващия момент зелена светлина я приветства в прекрасния свят на мобилните телефони.

Тя погледна Йоста, който въздъхна облекчено. Сега трябваше да действа бързо. Мортен можеше да се събуди всеки момент. За щастие, двете с Ана имаха еднакви телефони и Ерика веднага се ориентира в менюто. Започна да пише съобщение – сбито, но все пак достатъчно информативно, че Патрик да осъзнае сериозността на положението. Мортен се размърда неспокойно. Ерика тъкмо щеше да прати съобщението, но се спря и бързо добави още няколко получателя. Дори Патрик да не го видеше веднага, някой друг все щеше да реагира. Натисна „Изпрати“ и върна чантата на предишното ѝ място. Скри телефона под дясното си бедро, така че хем да ѝ е под ръка, хем да не се вижда, в случай че Мортен се събуди. Сега оставаше да чакат.

Шел се облегна на колата и се загледа в посоката, в която се бе отправила една от полицейските коли. Акцията беше претърпяла неуспех. На задната седалка седеше единствено съпругата на Йон Холм.

– Къде, по дяволите, е Йон?

Вътре в къщата, както и около нея, все още кипеше активност. Всеки милиметър от имота щеше да бъде претърсен, а фотографът на „Експресен“ имаше тежката задача да заснеме всичко. Не можеше да се приближи твърде много до къщата, но предвид обективите, с които разполагаше, това не го притесняваше особено.

– Възможно ли е да е напуснал страната? – попита Свен Никласон.

Използвайки колата на Шел като офис, той вече беше нахвърлял черновата на статията си и я беше изпратил на редакцията.

Шел знаеше, че трябва да прояви същото журналистическо настървение и вече да е на път към редакцията на „Бохусленинген“, където безспорно щяха да го посрещнат като героя на деня. Когато се обади и докладва за днешните събития, главният редактор така се зарадва, че почти спука тъпанчето на Шел. Но той не искаше да се връща, преди да е разбрал къде се намира Йон.

– Не, не мисля, че би заминал без жена си. Лив въобще не изглеждаше подготвена за пристигането на полицията, а ако тя не е знаела, значи и Йон не е знаел. Говори се, че двамата са много сплотен отбор.

– Но в такава малка общност слуховете се разпространяват по-бързо от вятъра, така че дори още да не е избягал, има риск да го направи сега.

Свен Никласон се загледа в къщата и стисна устни.

– Мм – каза Шел разсеяно.

Преговаряше наум всичко, което знае за Йон, и се чудеше къде може да е отишъл. Полицията вече бе проверила рибарската къща, но без резултат.

– Разбра ли нещо повече за акцията в Стокхолм? – попита Шел.

– Изглежда Сепо³⁹ и полицията за разнообразие са успели да си сътрудничат успешно и са свършили чудесна работа. Всички членове на партията, отговорни за атентата, са били задържани без произшествия. Тия типове не са толкова наперени, когато стане напечено.

– Да, май си прав.

Шел се замисли за войнствените заглавия, които щяха да изпълнят вестниците в близките дни. Събитието беше от национална значимост, но дори останалият свят щеше да се учуди, че нещо такова може да се случи в малка Швеция – страната, която много хора смятаха за почти абсурдно добре уредена.

Мобилният му телефон звънна.

– Здрасти, Ролф... Да, ситуацията тук е малко объркана. Не знаят къде е Йон... Какво каза? Стрелба... Окей, веднага отиваме там.

Приключи разговора и кимна на Свен.

– Скачай вътре. Съобщиха за стрелба в дома на Леон Кройц. Отиваме там.

– Леон Кройц?

– Един от съучениците на Йон в интерната. В тази история има нещо гнило и не само аз мисля така.

– Не знам. Йон може да се появи всеки момент.

Шел се подпря на покрива на колата и поглед Свен.

– Не ме питай защо, но смятам, че Йон е там. Решавай. Идваш или не? Танумската полиция вече е на мястото.

Свен влезе в колата. Шел седна зад волана, затвори вратата и потегли. Знаеше си, че е бил прав. Момчетата от Вальо криеха нещо и сега щеше да стане ясно какво. Едно беше сигурно – не смяташе да изпусне новината.

³⁹ Националната служба за охрана, част от Шведската държавна служба за сигурност. – Б. пр.