Бавачката на ангели

7

Фелбака, 1919

Не можеха да се видят в спалното помещение на персонала, така че Дагмар чакаше той да ѝ даде знак да се оттеглят в неговата стая. Тя беше чистила и оправяла леглото в същата стая, без да знае, че по-късно така ще копнее да се мушне между красивите памучни чаршафи.

Празненството още течеше с пълна сила, когато тя получи чакания сигнал. Летецът малко се олюляваше, русата му коса бе разрошена, а очите му приличаха на стъклени от твърде многото пунш. Но не беше толкова пиян, че да не може да ѝ даде ключа от стаята си незабелязано. Краткото докосване на ръката му накара сърцето ѝ да забие бурно. Без да вдига поглед към него, тя скри ключа в джоба на престилката си. По това време никой вече нямаше да забележи, ако Дагмар изчезнеше. Домакините и гостите бяха твърде пияни, за да се интересуват от нещо друго, освен чашите им да са пълни, а имаше предостатъчно прислуга, която да върши тази работа.

Въпреки това тя се огледа, преди да отключи вратата на най-голямата стая за гости. Щом влезе вътре, Дагмар облегна гръб на вратата и задиша дълбоко. Самата гледка на леглото с белите чаршафи и старателно сгънатото одеяло накара тялото ѝ да потръпне. Немецът сигурно щеше да дойде всеки момент, така че тя се втурна в малката баня. Бързо приглади косата си, съблече слугинските си дрехи и се изми под мишниците. После прехапа устни и ощипа силно бузите си, за да поруменеят. Знаеше, че модата сред градските госпожици е такава.

Когато чу, че някой хваща дръжката на вратата, Дагмар се върна бързо в стаята и седна на леглото само по фуста. Меката светлина на лятната нощ, която влизаше през прозореца, придаваше привлекателен блясък на косата ѝ и тя я нагласи така, че да пада на раменете ѝ.

Не остана разочарована. Щом я видя, летецът се ококори и бързо затвори вратата след себе си. Огледа я, след което се приближи до леглото, сложи ръка под брадичката ѝ и вдигна лицето ѝ към своето. После се наведе и устните им се срещнаха в целувка. Внимателно, почти закачливо, той пъхна върха на езика си между леко разтворените ѝ устни.

Дагмар отвърна страстно на целувките му. Никога не бе преживявала нещо подобно и имаше чувството, че този мъж е изпратен от някоя божествена сила, за да се слее с нея и да я допълни. За кратък миг пред очите ѝ причерня и в ума ѝ се разиграха картини от миналото. Видя децата, потопени в корито и притиснати с тежест, докато спрат да мърдат. Полицаите, които нахлуха в къщата и отведоха майка ѝ и баща ѝ. Малките трупове, изровени от избата. Вещицата и приемния баща. Мъжете, пъшкащи отгоре ѝ и вонящи на алкохол и цигари. Всички, които я бяха използвали и ѝ се бяха подигравали, сега щяха да бъдат принудени да се поклонят и да я помолят за прошка. Щом я видеха да върви до русия герой, щяха да съжалят за всяка дума, прошепната зад гърба ѝ.

Той бавно издърпа фустата над корема ѝ и Дагмар вдигна ръце, за да му помогне да свали дрехата. Не искаше нищо повече от това да усети кожата му до своята. Копче по копче разкопча ризата му и той я захвърли настрани. Скоро всичките му дрехи лежаха на купчина върху пода, а той се излегна върху нея. Вече нищо не ги разделяше.

Дагмар затвори очи, когато се сляха. В този миг вече не беше дъщерята на Бавачката на ангели. Беше жена, най-сетне благословена от съдбата.

Подготвяше се от няколко седмици. Беше трудно да се уреди интервю с Йон Холм в Стокхолм, но той щеше да идва на почивка във Фелбака и Шел успя да си изпроси един час – имаше да пише очерк за „Бохусленинген“.

Знаеше, че Йон е чувал за баща му, Франс Рингхолм, един от основателите на Приятели на Швеция – партията, която Йон оглавяваше в момента. Симпатиите към нацистите бяха една от многото причини, поради които Шел се разграничаваше от баща си. Едва малко преди смъртта му двамата се доближиха до някаква форма на помирение, но Шел така и не можа да се примири с възгледите на стария националист. Както не можеше да се примири с Приятели на Швеция и новоизвоюваните им успехи.

Бяха се разбрали да се срещнат в рибарската къща на Йон. Пътуването от Удевала до Фелбака отне почти час поради летния трафик. Закъснял с десет минути, Шел паркира на чакълената площадка пред къщата, надявайки се, че закъснението му няма да бъде приспаднато от времето за интервюто.

– Можеш да направиш няколко снимки, докато разговаряме, в случай че не ни остане време след това – каза той на колегата си, щом излязоха от колата.

Знаеше, че няма да има проблеми. Стефан беше най-опитният фотограф на „Бохусленинген“ и винаги вършеше добра работа, независимо от обстоятелствата.

– Добре дошли! – каза Йон, излизайки да ги посрещне.

– Благодаря – отвърна Шел.

Искаше се усилие на волята, за да стисне протегнатата му ръка. Отделно от гнусните възгледи на Холм, Шел го считаше и за един от най-опасните хора в Швеция.

Преминаха през малката къщурка и излязоха на кея от другата страна.

– Никога не съм срещал баща ти – каза Йон. – Но съм чувал, че е бил респектиращ човек.

– Да, годините, прекарани в затвора, могат да имат такъв ефект.

– Едва ли е било лесно да растеш при такива обстоятелства – каза Йон и седна на един от столовете до оградата, която предлагаше известна защита от вятъра.

За миг Шел беше обзет от завист. Беше твърде несправедливо човек като Йон Холм да притежава такова красиво място, с изглед към пристанището и архипелага. За да прикрие неохотата, която сигурно бе видимо изписана на лицето му, Шел побърза да седне срещу Йон и се захвана да наглася диктофона. Ясно осъзнаваше, че животът е несправедлив. Според проучването му Йон бе роден със сребърна лъжица в устата.

След като включи диктофона, Шел реши, че всичко е наред, и започна интервюто.

– Според теб на какво се дължи това, че след последните избори партията ви вече е представена в парламента?

Винаги беше добра идея да се започне предпазливо. А и знаеше, че е извадил късмет да говори с Йон насаме. В Стокхолм на срещата би присъствал и прессекретарят на партията, вероятно и други хора. Но сега бяха само двамата и Шел се надяваше, че партийният лидер ще се държи по-освободено, тъй като е на почивка, а и е домакин.

– Смятам, че шведският народ е станал по-зрял – отговори Йон с усмивка. – Ние вече сме по-наясно със заобикалящия ни свят и влиянието му върху нас. Дълго време бяхме твърде лековерни, но вече се осъзнаваме и Приятели на Швеция има привилегията да послужи като глас на разума насред пробуждането.

Шел разбираше защо Йон привлича хората. Излъчването и самоувереността му те караха да поискаш да вярваш в думите му. Но Шел беше твърде обигран, за да се хване на този тип чар. Особено неприятно му беше как Йон използва думата „ние“, говорейки за шведския народ. Той далеч не беше представителен за шведите. Те бяха по-добри хора от него.

Продължи с интервюто, като зададе още няколко безопасни въпроса: какво беше усещането, когато е разбрал, че влиза в парламента, как са го посрещнали, как гледа на политическата дейност в Стокхолм. През цялото време Стефан обикаляше около тях с фотоапарата си и Шел можеше да си представи как ще изглеждат снимките. Йон Холм, седнал на собствения си кей, на фона на проблясващото море. Съвсем различна атмосфера в сравнение с обичайните строги снимки, на които бе облечен с костюм и вратовръзка.

Шел хвърли поглед към часовника. Двайсет минути от уговореното време бяха изтекли. Настроението беше приятно, макар и не сърдечно. Време беше да започне с истинските въпроси. През седмиците, които изминаха, откакто получи потвърждение за интервюто, Шел беше прочел безброй статии за Йон Холм и бе изгледал купища записи от телевизионни дебати. Много журналисти не вършеха качествена работа. Докосваха се само до повърхността, а ако случайно зададяха някой смислен въпрос, никога не задълбаваха с още питания, а просто приемаха категоричните отговори на Йон, които често съдържаха грешни статистики или чисти лъжи. Понякога се срамуваше, че е журналист. Тъй или инак, сега, за разлика от много от своите колеги, Шел си беше написал домашното.

– Бюджетът ви се базира на големите суми, които според вас обществото ще спести, ако бъде спряна имиграцията. Говорите за седемдесет и осем милиарда. Как получихте тази сума?

Йон замръзна. Бръчка между веждите разкри леко раздразнение, но тя бързо изчезна, заменена от благата му усмивка.

– Изчисленията са добре обосновани.

– Сигурен ли си? Мнозина твърдят, че сметките ви са погрешни. Нека дам пример: твърдите, че само десет процента от имигрантите в Швеция си намират работа.

– Да, това е така. Сред хората, които приемаме в Швеция, цари голяма безработица. Това е голяма финансова тежест за обществото.

– Но според статистиката, която имам аз, шейсет и пет процента от всички имигранти в Швеция на възраст между двайсет и шейсет и пет години имат работа.

Йон мълчеше и Шел виждаше как мозъкът му работи на бързи обороти.

– Числото, с което разполагам аз, е десет процента – каза той накрая.

– Но не знаеш откъде е взето това число?

– Не.

Шел започваше да се наслаждава на ситуацията.

– Изчисленията ви се основават и на твърдението, че обществото ще спести много пари от понижените разходи за помощи. Но изследване за периода от осемдесета до деветдесета година показва, че приходите от данъци, внесени от имигранти, значително надвишават държавните разходи по имиграцията.

– Това не звучи особено правдоподобно – каза Йон с крива усмивка. – Шведският народ вече не се връзва на такива измамни изследвания. Общоизвестно е, че имигрантите експлоатират системата за социални помощи.

– Ето тук имам копие от изследването. Можеш да го задържиш и да го разгледаш по-подробно.

Шел извади една папка с документи и я остави пред Йон. Той дори не я погледна.

– Имам си хора, които се занимават с тези неща.

– Да, но изглежда те не са се информирали много добре – каза Шел. – Да поговорим за разходите. Например колко ще струва на държавата задължителната военна служба, която искате да върнете? За да имаме яснота, би ли могъл да изредиш подробно какви суми ще са необходими, за да се осъществят предложенията ви?

Той остави тефтер и химикалка пред Йон, който ги изгледа с отвращение.

– Всички числа са отразени в бюджета. Можеш да провериш там.

– Не ги ли знаеш наизуст? Бюджетът все пак е в ядрото на политиката ви.

– Естествено, че съм наясно с всички числа – отвърна Йон и избута тефтера настрана. – Но не възнамерявам да седя тук и да изпълнявам номера като на цирк.

– Тогава да оставим бюджета засега. Може по-късно да имаме повод да се върнем на него.

Шел се разрови в куфарчето си и извади друг документ. Беше списък, съставен от самия него.

– Освен по-рестриктивна имиграционна политика, искате да работите и за въвеждането на по-строги присъди за престъпниците.

Йон се поразмърда.

– Да, скандално е колко снизходителни са присъдите. С нашите предложения вече никой няма да може да се измъкне само с мъмрене. Поставили сме висок стандарт и вътре в самата партия, особено защото сме наясно, че в миналото сме били свързвани с някои... ами, нежелани елементи.

Нежелани елементи. Да, може и така да се каже, помисли си Шел, но нарочно си замълча. Йон, изглежда, беше на път да падне в капана.

– Изчистихме всички криминални елементи от парламентарните си листи и проявяваме нулева толерантност. Партийните представители например подписват етична декларация, в която се упоменават всякакви евентуални присъди, независимо колко са стари. Никой, който има криминално минало, не може да представлява Приятели на Швеция.

Йон се облегна назад и качи единия си крак върху другия. Шел го остави да се чувства в безопасност за няколко секунди, след което остави списъка на масата.

– А защо не предявявате същите изисквания към хората, които работят в партийния ви офис? Цели петима от сътрудниците ви имат криминално досие. Става дума за присъди за побой, сплашване, грабеж и нападение на полицейски служител. През две хиляди и първа например прессекретарят ви е бил осъден, защото с ритници е повалил на земята мъж от Етиопия на площада в Лудвика.

Шел побутна списъка напред, така че листът да е точно пред очите на Йон. Вратът на партийния лидер се обагри в яркочервено.

– Не се занимавам нито с интервютата за работа, нито с рутинните процедури в офиса, така че не мога да се изкажа по този въпрос.

– Но в крайна сметка ти отговаряш за назначаването на персонала, така че документите би трябвало да се озовават на бюрото ти, макар и да не се занимаваш с тези неща чисто практически.

– Всички имат право на втори шанс. До голяма степен става дума за младежки прегрешения.

– Втори шанс, казваш? Защо служителите ви заслужават втори шанс, а имигрантите, които извършат престъпление, не? Според предложенията ви те трябва да бъдат депортирани веднага щом получат присъда.

Йон стисна зъби и чертите на лицето му се изостриха още повече.

– Както казах, не участвам в процеса на назначаване. Сега не мога да отговоря.

Шел се замисли за кратко дали да го притисне още малко, но времето им изтичаше, а и Йон всеки момент можеше да реши да прекрати интервюто преждевременно.

– Имам и няколко по-лични въпроса – каза той вместо това и погледна записките си.

В действителност всичко беше в главата му, но от опит знаеше, че ефектът е по-стряскащ, ако информацията е записана на хартия. Това внушаваше респект.

– В предишни интервюта си казвал, че си ангажиран с въпросите на имиграцията от двайсетгодишен, когато си бил нападнат и набит от двама африкански студенти, които са следвали същата специалност като теб в Гьотеборгския университет. Съобщил си за нападението в полицията, но разследването е било преустановено и си бил принуден да срещаш виновниците всеки ден в университета. През остатъка от следването те са ти се подигравали, като по този начин са се подигравали и на шведското общество. Последното е цитат от твое интервю за „Свенска Дагбладет“ от миналата пролет.

Шел погледна Йон, който кимна сериозно.

– Да, тези събития оставиха дълбоки следи в мен и оформиха възгледите ми за света. Случилото се показа ясно как функционира обществото и как ние, шведите, се смятаме за втора категория хора, като в същото време позлатяваме индивидите от останалата част на света, които сме били достатъчно наивни да приемем в страната си.

– Интересно – каза Шел и наклони глава настрани. – Проверих случилото се и има някои неща, които са малко... ами, странни.

– Какво имаш предвид?

– Първо, в полицейския регистър няма информация за такова нападение, и второ, в твоята специалност не е имало студенти от Африка. Всъщност в университета изобщо не е имало студенти от Африка по времето, когато си учил там.

Шел видя как адамовата ябълка на Йон се мести нагоре-надолу, докато той преглъща.

– Грешиш. Спомням си го ясно.

– Убежденията ти не произтичат ли по-скоро от семейството ти? Имам информация, според която баща ти е имал силно изразени нацистки симпатии.

– Не коментирам евентуалните възгледи на баща ми.

Бърз поглед към часовника показа, че от интервюто остават само пет минути. Шел изпитваше смесица от разочарование и задоволство. Интервюто не даде конкретни резултати, но все пак му достави удоволствие да изкара Йон от равновесие. А и не мислеше да се отказва. Интервюто беше само началото.

Щеше да продължи да се рови, докато намери нещо, с което да спре Йон Холм. Може би щеше да му се наложи да се срещне с него отново, затова реши, че е най-добре да завърши интервюто с въпрос извън политиката.

Шел се усмихна на Йон.

– Разбрах, че си бил ученик в интерната на остров Вальо по времето, когато е изчезнало онова семейство. Хората продължават да се чудят какво се е случило там.

Йон го изгледа и се изправи рязко.

– Интервюто приключи, имам още доста работа. Предполагам, че няма нужда да ви изпращам.

Шел имаше добре развит журналистически инстинкт и реакцията на Йон накара мозъкът му да заработи на бързо обороти. Имаше нещо, което Йон не желаеше да се разбере. Шел вече нямаше търпение да се върне в редакцията и да се зарови в търсене на отговора.

– Къде е Мартин? – попита Патрик, гледайки към останалите си колеги, насядали в кухнята.

– Излезе в болнични – каза Аника уклончиво. – Но докладът му за финансите и застраховката е тук.

Патрик я изгледа, но не зададе повече въпроси. Ако Аника не искаше доброволно да каже каквото знае, то информацията можеше да бъде изкопчена от нея единствено с мъчения.

– А това тук са материалите от старото разследване – каза Йоста и посочи няколкото дебели папки на масата.

– Много бързо – каза Мелберг. – Обикновено отнема цяла вечност да се изровят стари документи от архива.

Йоста помълча малко, после каза:

– Бяха вкъщи.

– Съхраняваш документи у дома? Да не си си изгубил ума?

Мелберг скочи от стола и Ернст, който лежеше в краката му, също се изправи и наостри уши. Излая два пъти, но после установи, че всичко изглежда спокойно, така че отново се излегна.

– Преглеждам ги от време на време и беше излишно всеки път да търча до архива и обратно. Пък и извадихме късмет, че бяха при мен, иначе нямаше да разполагаме с тях толкова скоро.

– Как може да си толкова глупав... – продължи Мелберг, но Патрик осъзна, че е време да се намеси.

– Седни, Бертил. Най-важното е, че вече имаме достъп до материала. Да оставим дисциплинарните въпроси за после.

Мелберг измърмори нещо кисело, но неохотно се подчини.

– Експертите започнаха ли работа в къщата?

Патрик кимна.

– В момента разбиват пода и взимат проби. Турбьорн обеща да се обади веднага щом научи нещо.

– Някой може ли да ми обясни защо влагаме време и ресурси в потенциално престъпление, чиято давност вече е изтекла? – попита Мелберг.

Йоста го зяпна.

– Забрави ли, че някой опита да подпали къщата?

– Не, не съм. Но продължавам да се чудя какво сочи, че едното е свързано с другото?

Мелберг артикулираше театрално, сякаш за да подразни Йоста. Патрик въздъхна. Двамата се държаха като хлапета.

– Ти решаваш, Бертил, но мисля, че би било грешка да не разгледаме по-подробно откритието, което семейство Старк са направили вчера.

– Знам какво мислиш, но няма ти да носиш отговорност, когато отгоре се зачудят защо пилеем оскъдните си ресурси за случай с изтекъл срок на годност.

– Ако има общо с палежа, както мисли Хедстрьом, това прави случая с изчезването актуален – настоя Йоста.

Мелберг помълча известно време.

– Да, добре, ще му отделим няколко часа. Давайте.

Патрик си отдъхна.

– Така. Да започнем с наученото от Мартин.

Аника си сложи очилата и се зачете в доклада.

– Мартин не е открил нередности. Семейство Старк не са презастраховали детската колония, даже обратното, така че в случай на пожар не биха получили голяма сума. Що се отнася до финансовото им състояние, имат много пари в банката от продажбата на къщата им в Гьотеборг. Предполагам, че това са пари, които ще бъдат използвани за ремонта и други разходи, докато задвижат бизнеса си. А, да, Ева има фирма, регистрирана на нейно име. Казва се „Мой ангел“. Изглежда, прави бижута с ангели и ги продава по интернет, но приходите са незначителни.

– Добре. Няма да се откажем изцяло от тази следа, но поне за момента нищо не говори за застрахователна измама. На ред идва вчерашното откритие – каза Патрик и се обърна към Йоста. – Може ли да разкажеш как изглеждаше къщата, когато я претърсихте след изчезването?

– Разбира се. Може да видите и снимките – отговори Йоста и разтвори една от папките.

Оттам извади купчинка пожълтели снимки и ги подаде на колегите си. Патрик се изненада. Това бяха отлични снимки от местопрестъпление, въпреки че бяха правени преди толкова години.

– В трапезарията не открихме улики, които да сочат, че нещо се е случило – каза Йоста. – Великденският обяд беше наченат, но нямаше никакви следи от борба. Нищо не беше счупено, подът беше чист. Вижте сами, ако не ми вярвате.

Патрик го послуша и внимателно разгледа снимките. Йоста имаше право. Изглеждаше все едно семейството чисто и просто е станало насред обяда и е излязло. Патрик настръхна. Имаше нещо призрачно в наредената трапеза, полуизядената храна в чиниите и прилежно подредените столове. В средата на масата имаше голяма ваза с букет нарциси. Единственото, което липсваше, бяха хората, а находката под дървените дъски придаваше на снимките нов смисъл. Сега разбра защо Ерика бе отделила толкова много часове да се рови в мистериозното изчезване на семейство Елвандер.

– Ако под пода има кръв, може ли да се определи дали е на семейството? – попита Аника.

Патрик поклати бавно глава.

– Не съм специалист, но не ми се вярва. Предполагам, че е твърде стара за подобен анализ. Можем единствено да се надяваме на потвърждение, че става дума за човешка кръв. Пък и нямаме с какво да я сравним.

– Ева е тук – отбеляза Йоста. – Ако кръвта е на Рюне или Инез, може би ще е възможно да се направи ДНК профил, който да се сравни с този на Ева.

– Да, наистина. Но мисля, че кръвта се разпада много бързо, а са минали доста години. Независимо какъв ще е резултатът от анализа, трябва да разберем какво се е случило на онази Велика събота. Трябва да се пренесем назад във времето – каза Патрик и остави снимките на масата. – Ще прочетем всички разпити на хора, свързани с интерната, след което отново ще говорим с тях. Истината е някъде там. Не може цяло едно семейство просто да изчезне. Ако получим потвърждение, че кръвта е човешка, можем да заключим, че в стаята е било извършено престъпление.

Патрик погледна Йоста, който кимна леко.

– Да, прав си. Трябва да се върнем назад във времето.

Може би беше малко странно, че е наизвадил толкова снимки за краткия си престой в хотела, но във всеки случай никой не смееше да му го каже. Това беше предимството да отсядаш в хотелския апартамент. Всички приемаха, че богаташите са малко ексцентрични. Пък и външният му вид му даваше възможност да се държи както си иска, без да го интересува мнението на другите.

Снимките бяха важни за него. Винаги ги носеше със себе си и това бе едно от малкото неща, за които Ия нямаше думата. За всичко останало беше в нейната власт, знаеше го. Но тя не можеше да му отнеме постиженията и миналото.

Леон приближи инвалидната си количка до бюрото, където бяха наредени снимките. Затвори очи и за кратък миг остави мислите си да отлетят обратно към местата, изобразени върху фотографската хартия. Представи си как пустинният вятър изгаря бузите му, или как пръстите го болят от екстремния студ. Обичаше болката. No pain, no gain¹⁶, това беше девизът му. По ирония на съдбата, сега изпитваше болка всяка секунда, всеки ден. Без да получава нищо в замяна.

Лицето, което му се усмихваше от снимките, беше красиво, или по-скоро привлекателно. Красотата предполагаше някаква женственост, което би било напълно подвеждащо. Той излъчваше мъжественост и сила. Дръзка безразсъдност и копнеж по усещането за адреналин, препускащ във вените.

Протегна лявата си ръка, която, за разлика от дясната, беше цяла, и взе любимата си снимка. Беше от връх Еверест. Качването бе тежко и много от участниците в експедицията се предадоха по време на различните етапи. Някои дори се отказаха още преди да са тръгнали. Тази слабост му бе непонятна. За него не съществуваше вариант да се предаде. Мнозина не одобряваха опита му да качи върха без кислород. Никога няма да стане, казваха разбирачите. Дори водачът на експедицията го бе молил да използва кислородната бутилка, но Леон знаеше, че ще успее. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер бяха качили Еверест без кислород през 1978-а. По онова време това беше считано за невъзможно, дори местните непалски катерачи не го бяха правили. Но двамата успяха, което означаваше, че и Леон можеше да го направи. Стигна до върха от първия опит – без кислород. На снимката се усмихваше широко, хванал шведското знаме в ръка, а зад гърба му се развяваха цветните молитвени флагчета. Точно в този миг се намираше по-високо от всички останали хора на света. Изглеждаше силен. Щастлив.

Леон остави внимателно снимката и вдигна следващата. Париж–Дакар. Състезаваше се с мотоциклет, естествено. Още се измъчваше, задето не спечели. Вместо това трябваше да се задоволи с място между десетте най-добри. В действителност знаеше, че това е фантастично постижение, но за него само първото място беше от значение. Винаги искаше да е най-отгоре на подиума независимо от всичко. Погали стъклото над снимката, сдържайки усмивката си. Когато се усмихваше, едната страна на лицето му се опъваше неприятно и той мразеше това усещане.

Ия много се страхуваше. Още в началото на ралито един от състезателите загина и тя умоляваше Леон да се откаже. Но злополуката единствено засили ентусиазма му. Мотивираха го именно знанието за опасността и прозрението, че може да изгуби живота си във всеки един момент. Опасностите още повече засилваха обичта му към хубавите неща в живота. Шампанското придобиваше по-добър вкус, жените му се струваха по-красиви, копринените чаршафи ставаха по-меки. Богатството му имаше повече стойност, ако постоянно го залагаше. Ия, от своя страна, се страхуваше да не изгуби всичко. Мразеше, когато Леон се смее в лицето на смъртта и залага високи суми в казината в Монако, Сен Тропе и Кан. Не разбираше вълнението, което той изпитва, когато изгуби, а на следващата вечер си върне всичко. Не можеше да заспи и цяла нощ се въртеше в леглото, докато той се наслаждаваше на хубава пура на терасата.

Вътрешно се наслаждаваше на безпокойството ѝ. Знаеше, че Ия обича живота, който той може да ѝ предложи. И то не просто го обичаше, ами го изискваше и се нуждаеше от него. Затова изражението ѝ, когато топчето на рулетката попаднеше върху грешно число, превръщаше загубата в още по-богато преживяване. Леон обичаше да гледа как Ия прехапва бузата си, за да не изкрещи, когато той заложеше всичко на червено, а се паднеше черно.

Леон чу в ключалката да се пъха ключ. Бавно остави снимката обратно на бюрото. Мъжът на мотоциклета му се усмихваше широко.

¹⁶ Без болка няма победа (от англ.). – Б. пр.