Бавачката на ангели

12

Стокхолм, 1925

Жената, която отвори вратата, не изглеждаше както Дагмар си я представяше. Не беше нито красива, нито изкусителна, ами изморена и измъчена. Освен това като че ли беше по-възрастна от Херман и видът ѝ бе някак безличен.

Дагмар мълчеше. Може би се беше объркала? Но на вратата пишеше Гьоринг и тя реши, че това може би беше камериерката на семейството. Дагмар стисна здраво ръката на Лаура.

– Търся Херман.

– Херман не е вкъщи – отвърна жената и огледа Дагмар от глава до пети.

– Тогава ще изчакам, докато се прибере.

Лаура се беше скрила зад гърба ѝ. Жената се усмихна приятелски на момиченцето и каза:

– Аз съм госпожа Гьоринг. Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

Значи, това беше жената, която Дагмар мразеше и която не бе напускала мислите ѝ, откакто прочете името ѝ във вестника. Дагмар наблюдаваше смаяно Карин Гьоринг: солидните, практични обувки; добре ушитата пола, стигаща до глезените; блузата, превзето закопчана чак до врата; косата, вързана на кок. Около очите ѝ се виждаха тънки бръчици, а кожата ѝ беше болнаво бледа. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Естествено, тази жена беше подлъгала нейния Херман. Стара мома като нея никога не би могла да се сдобие с мъж като него без мръсни номера.

– Да, трябва малко да си поговорим.

Тя дръпна Лаура и влезе вътре. Карин се отмести встрани и не направи нищо, за да я спре. Само кимна предпазливо.

– Да взема ли палтото ви?

Дагмар я погледна подозрително. После влезе в най-близката стая, без да чака покана. Щом се озова в големия салон, замръзна на място. Апартаментът беше точно толкова красив, колкото бе очаквала да бъде домът на Херман – просторен, с високи прозорци, висок таван и лъскав паркет, – но беше почти празен.

– Защо тук нямат мебели, мамо? – попита Лаура и се огледа ококорено.

Дагмар се обърна към Карин.

– Да, защо нямате мебели? Защо Херман живее така?

Карин смръщи чело за миг, показвайки, че намира въпроса за неуместен, но все пак отговори дружелюбно:

– Напоследък изпитваме малки трудности. Но сега трябва да ми кажете коя сте.

Дагмар се престори, че не е чула въпроса. Вместо това погледна раздразнено към госпожа Гьоринг.

– Трудности? Но Херман е богат. Не може да живее така.

– Не чухте ли какво казах? Ако не ми кажете коя сте и какво правите тук, ще трябва да извикам полицията. Заради малката би било най-добре да избегнем това.

Карин кимна към Лаура, която отново се скри зад майка си.

Дагмар я издърпа обратно и я бутна към Карин.

– Това е нашата дъщеря. Моята и на Херман. Отсега нататък той ще бъде с нас. Вие сте го държали при себе си твърде дълго и той вече не ви иска. Не го ли разбирате?

Лицето на Карин потрепна, но тя запази спокойствие и замълча, изучавайки Дагмар и Лаура с поглед в продължение на минута.

– Нямам представа за какво говорите – каза накрая. – Херман е мой мъж, аз съм госпожа Гьоринг.

– Той обича мен. Аз съм голямата му любов – каза Дагмар и тропна с крак по пода. – Лаура е негова дъщеря, но вие ми го отнехте, преди да мога да му го кажа. Ако знаеше, той никога не би се оженил за вас, независимо от триковете ви.

Главата ѝ се завъртя от гняв. Лаура отново се беше свила зад гърба ѝ.

– Мисля, че трябва да си вървите, преди да съм се обадила в полицията.

Гласът на Карин все още беше спокоен, но Дагмар видя страха в очите ѝ.

– Къде е Херман? – настоя тя.

Карин посочи външната врата.

– Махайте се!

Тръгна решително към телефона, продължавайки да сочи вратата. Тракането на токчетата ѝ отекваше през празния апартамент.

Дагмар се успокои малко и се замисли. Осъзна, че госпожа Гьоринг никога нямаше да ѝ каже къде се намира мъжът ѝ, но вече знаеше истината и тя я изпълваше със задоволство. Сега оставаше само да намери Херман. Щеше да спи пред вратата, ако трябва. После двамата отново щяха да бъдат заедно, този път завинаги. Хванала Лаура за яката, Дагмар тръгна към външната врата. Преди да я затвори след себе си, хвърли последен победоносен поглед към Карин Гьоринг.

–Благодаря, Ана, много си мила.

Ерика целуна сестра си по бузата и след като помаха на децата, се отправи бързо към колата. Чувстваше се малко виновна, задето отново ги оставя, но съдейки по веселите викове, които нададоха, когато видяха леля Ана, децата нямаше да страдат от отсъствието на майка си.

Потънала в размисли, Ерика подкара колата към Хамбургсунд. Ядосваше се, че за толкова време не е напреднала с разследването на случилото се със семейство Елвандер. Все удряше на камък и беше също толкова далеч от обяснението, колкото и полицията. Но въпреки това не се предаваше. Историята на рода беше вълнуваща и колкото повече се заравяше в архивите, толкова по-интересно ставаше. Над жените от рода на Ева като че тегнеше проклятие.

Ерика прогони мислите за миналото. Благодарение на Йоста най-накрая бе попаднала на следа. Той спомена едно име и Ерика направи по-щателно проучване. В резултат на това сега седеше в колата, на път към един от хората, които вероятно разполагаха с важна информация. Проучването на стари случаи често беше като подреждането на огромен пъзел, където някои важни парченца липсваха още от началото. Но опитът ѝ все пак показваше, че ако продължиш въпреки изгубените парчета и успееш да наредиш останалите, накрая картинката се вижда достатъчно ясно. До момента това не важеше за този случай, но Ерика се надяваше, че скоро ще открие още парченца и ще може да види какво изобразява пъзелът. В противен случай всичкият ѝ труд би бил напразен.

Отби при бензиностанцията на Хансон, за да попита за пътя. Знаеше горе-долу къде отива, но би било глупаво да се лута излишно. Зад касата стоеше Магнус, който беше собственик на бензиностанцията заедно със съпругата си Ана. С изключение на брат му Франк и снаха му Анете, които държаха щанда за наденички долу на площада, никой не знаеше повече за жителите на Хамбургсунд и околността.

Той я изгледа леко учудено, но не каза нищо и просто записа подробни указания на едно листче. Ерика продължи, гледайки ту пътя, ту бележката, и накрая стигна до търсената къща. Едва сега осъзна, че в такъв хубав ден може би нямаше да има никого вътре. Повечето свободни хора се намираха или на някой остров в архипелага, или на някой плаж. Но така и така беше тук, така че не ѝ оставаше друго, освен да позвъни. Щом излезе от колата, чу музика, което ѝ вдъхна надежда.

Докато чакаше някой да дойде и да отвори, Ерика си тананикаше долитащата отвътре песен на Едит Пиаф: Non, je ne regrette rien²¹. Не знаеше думите на френски и си измисляше, но музиката я увлече и за малко да не забележи, когато вратата се отвори.

– Охо, почитателка на Пиаф! – възкликна дребен мъж, облечен с тъмнолилав халат със златни мотиви.

Лицето му беше изящно гримирано.

Ерика не можа да скрие учудването си. Мъжът се усмихна.

– И така, миличка. Продаваш ли нещо, или си тук по друга работа? Ако е първото, то вече си имам всичко. Ако ли не, заповядай да ми правиш компания на верандата. Валтер не обича слънцето, затова седя там в самота. А няма нищо по-тъжно от това да пиеш розе съвсем сам.

– Ами, да... по друга работа – съумя да каже Ерика.

– Добре тогава!

Мъжът плесна доволно с ръце и отстъпи назад, за да я пусне вътре. Ерика огледа антрето. Всичко наоколо беше покрито със злато, пискюли и кадифе. Разточителство беше слаба дума, за да се опише обстановката.

– Аз обзаведох този етаж. За горния решаваше Валтер. Ако човек иска бракът му да издържи, трябва да прави компромиси. Женени сме от почти петнайсет години, а преди това живяхме в грях още десет.

Той се обърна към стълбището за горния етаж и извика:

– Скъпи, имаме посетител! Ела да пийнеш една чаша с нас на слънце, вместо да седиш горе и да се цупиш!

Мъжът продължи нататък и направи жест към втория етаж.

– Трябва да видиш какво е горе. Прилича на болница. Абсолютно стерилно. Валтер казва, че стилът бил изчистен. Направо е влюбен в така наречения скандинавски дизайн, а той не е особено уютен. Нито пък е много трудно да се постигне. Чисто и просто боядисваш всичко в бяло, слагаш от онези отвратителни мебели с брезови фурнири от ИКЕА и хоп, имаш си дом.

Заобиколиха огромен фотьойл, тапициран с червен копринен брокат, и се насочиха към отворената врата, водеща към верандата. Бутилка розе стоеше в кофа с лед на масата, а до нея имаше полупразна чаша.

– Малко вино? – попита мъжът и се запъти към бутилката.

Коприненият халат се развяваше около тънките му бели крака.

– Звучи чудесно, но съм с кола – каза Ерика и си помисли колко хубаво би било да пийне чаша вино на прекрасната веранда с изглед към залива и остров Хамбургьо.

– Колко жалко. Наистина ли не мога да те изкуша с няколко капки?

Той разклати примамливо бутилката, която бе извадил от кофата. Ерика не можа да не се засмее.

– Съпругът ми е полицай, така че не смея, колкото и да ми се иска.

– Сигурно е ужасно красив! Винаги съм обичал мъже в униформи.

– И аз – каза Ерика и седна на един от шезлонгите.

Мъжът се обърна и намали леко звука на уредбата. После наля на Ерика чаша вода и ѝ я подаде с усмивка.

– Е, каква е причината такава красива жена да дойде на посещение тук?

– Ами казвам се Ерика Фалк и съм писателка. В момента правя проучване за предстояща книга. Нали ти си Уве Линдер? Бил си учител в интерната за момчета на Рюне Елвандер в началото на седемдесетте?

Усмивката му помръкна.

– Уве. Това беше отдавна...

– Да не съм се объркала? – попита Ерика и си каза, че може би е пропуснала нещо в подробното описание на Магнус.

– Не, но мина доста време, откакто бях Уве Линдер – отговори мъжът и завъртя замислено чашата между пръстите си. – Не съм си сменял името официално, но вече се наричам Лайза. Никой не ми казва Уве освен Валтер, и то само понякога, когато ми е ядосан. Името, естествено, идва от Лайза Минели, макар и да съм само бледо копие.

Той наклони глава настрани и като че зачака Ерика да възрази.

– Стига си си просил комплименти, Лайза.

Ерика се обърна. Предположи, че човекът на вратата е Валтер, съпругът.

– Ето те и теб. Ела да се запознаеш с Ерика – каза Лайза.

Валтер излезе на верандата, застана зад Лайза и нежно хвана раменете му. Лайза сложи свободната си ръка върху неговата и я стисна. Ерика се надяваше, че след двайсет и пет години съвместен живот с Патрик също ще се държат така нежно един към друг.

– За какво става дума? – попита Валтер и седна при тях.

За разлика от партньора си, той изглеждаше съвсем обикновено: среден на ръст, с нормално телосложение, отстъпваща линия на косата и дискретно облекло. Ако човек дава свидетелски показания, би било невъзможно да си спомни как изглежда Валтер, помисли си Ерика. Но очите му бяха интелигентни и мили и на Ерика ѝ се струваше, че по някакъв начин странната двойка си пасва чудесно.

Тя прочисти гърло.

– Както казах, опитвам да разбера повече за интерната на остров Вальо. Ти си бил учител там, нали така?

– Да, уф – каза Лайза с дълбока въздишка. – Това бяха ужасни времена. Още не бях разкрил, че съм гей, тогава това не беше толкова приемливо, колкото е днес. Освен това Рюне Елвандер имаше отвратителни предразсъдъци, които с готовност разгласяваше наляво и надясно. Преди да приема открито истинската си същност, дълго време се борих да се впиша в общоприетия модел. Вярно, никога не съм приличал на дървосекач, но все пак се правех на хетеросексуален, на „нормален“. Докато растях, имах достатъчно време да се упражнявам.

Той сведе поглед и Валтер го погали утешително по ръката.

– Мисля, че успях да заблудя Рюне. Но трябваше да понасям доста подигравки от учениците. Училището беше пълно с нехранимайковци, които се забавляваха, като търсеха слабите места на другите хора. Преподавах там около половин година, но нямаше да издържа повече. Всъщност не мислех да се връщам след великденската ваканция, но в крайна сметка не се наложи да подавам оставка.

– Как реагира на случилото се? Имаш ли някаква теория? – попита Ерика.

– Беше ужасяващо, естествено, независимо от мнението ми за семейството. Да, предполагам, че им се е случило нещо ужасно.

– Но нямаш представа какво?

Лайза поклати глава.

– Не, за мен е пълна мистерия.

– Какви бяха настроенията в училището? Имаше ли хора, които не се разбират?

– Меко казано. Мястото беше като тенджера под налягане.

– Какво имаш предвид?

Ерика усети как пулсът ѝ се ускорява. За пръв път имаше шанса да разбере какво се е случвало зад кулисите. Защо не се бе сетила за това по-рано?

– Според учителя, когото замених, учениците били на нож помежду си още отначало. Бяха свикнали да получават каквото искат, а в същото време родителите им ги притискаха да се представят добре. Нямаше как това да не доведе до спречквания. Когато започнах работа в училището, камшикът на Рюне вече беше заиграл и учениците се бяха усмирили, но въпреки това усещах напрежението под повърхността.

– Какво беше отношението им към Рюне?

– Мразеха го. Той беше садистичен психопат – констатира хладно Лайза.

– Не придобивам особено приятна представа за Рюне Елвандер от думите ти.

Ерика съжали, че не взе диктофон. Сега ѝ оставаше просто да се опита да запомни колкото се може по-голяма част от разговора.

Лайза потръпна, сякаш изведнъж бе станало студено.

– Рюне Елвандер беше един от най-неприятните хора, които съм срещал. А повярвай ми – каза Лайза и погледна към мъжа си, – човек се сблъсква с всякакви неприятни типове, ако живее като нас.

– Какви бяха отношенията му с останалите от семейството?

– Зависи за кого говорим. На Инез като че ли не ѝ беше леко. Въпросът е защо изобщо се бе омъжила за Рюне. Беше толкова млада и сладка. Подозирам, че майка ѝ я беше принудила. Вещицата умря малко след като постъпих на работа. Инез сигурно е почувствала облекчение, като се има предвид колко зла изглеждаше дъртата сврака.

– Ами децата на Рюне? – продължи Ерика. – Те как гледаха на баща си и мащехата си? Инез едва ли е била приета в семейството съвсем безпроблемно. Все пак не е била много по-възрастна от най-голямото дете, нали?

– Ужасно момче, много приличаше на баща си.

– Кой? Най-големият син?

– Да. Клаес.

Настана дълго мълчание. Ерика чакаше търпеливо.

– Добре си го спомням. Настръхвам само при мисълта за него. Всъщност не мога да обясня защо. Винаги се е държал любезно с мен, но нещо в излъчването му ме караше да съм нащрек, когато той е наблизо.

– Двамата с Рюне добре ли се разбираха?

– Трудно е да се каже. Кръжаха един около друг като планети, без да пресичат орбитите си – каза Лайза и се засмя смутено. – Звуча като някоя ню ейдж лелка, или като лош поет...

– Не, продължавай – каза Ерика и се наведе напред. – Разбирам какво имаш предвид. Значи, между Рюне и Клаес никога не е имало конфликти?

– Не, всеки си гледаше своята работа. Клаес, изглежда, се подчиняваше и на най-дребната заповед на Рюне, но никой не знаеше какво всъщност мисли за баща си. Във всеки случай имаха нещо общо. И двамата боготворяха Карла – мъртвата съпруга на Рюне и майката на Клаес – и като че ли мразеха Инез. Що се отнася до Клаес, това може би е разбираемо, тя бе заела мястото на майка му. Но Рюне сам бе избрал да се ожени за нея.

– Значи, се е отнасял лошо с Инез?

– Да, или поне връзката им определено не се основаваше на любов. Той постоянно ѝ нареждаше какво да прави, сякаш не му беше съпруга, а подчинена. Клаес, от своя страна, се държеше грубо с мащехата си и не криеше злобата си към нея. Като че ли не питаеше особени симпатии и към Ева. Сестра му Анели не беше много по-добра.

– Какво мислеше Рюне за поведението на децата си? Поощряваше ли го?

Ерика отпи малко вода. На верандата беше горещо, дори под големия чадър.

– В очите на Рюне те бяха безгрешни. Обръщаше се със заповеден тон дори към тях, но единствено той можеше да им вика. Ако някой друг се оплачеше от тях, ставаше скандал. Знам, че Инез опита веднъж, но повече не повтори. Не, единственият в семейството, който се държеше добре с нея, беше най-малкото дете, Юхан. Той беше мил и грижовен и се беше привързал към Инез.

Лайза се натъжи.

– Чудя се какво ли е станало с малката Ева.

– Тя се върна на острова. С мъжа ѝ ремонтират къщата. А онзи ден...

Ерика прехапа устни. Не знаеше каква част от новините смее да разкаже, но в същото време Лайза говореше съвсем открито с нея. Пое си дълбоко дъх.

– Онзи ден открили кръв, докато разбивали пода на трапезарията.

Лайза и Валтер се втренчиха в нея. Отвън долиташе далечен шум и човешка глъч, но на верандата цареше пълна тишина. Накрая Валтер проговори:

– Винаги си казвал, че най-вероятно са мъртви.

Лайза кимна.

– Да, това звучеше най-логично. Освен това...

– Освен това какво?

– Ох, глупаво е – каза той и махна с ръка толкова рязко, че ръкавът на халата му изшумоля. – Тогава не го споменах на никого.

– Нищо не е глупаво или незначително. Кажи ми.

– Всъщност не беше нищо особено, но имах чувството, че ще се случи нещо лошо. И чувах... – той поклати глава. – Не, толкова е нелепо.

– Продължавай – каза Ерика, устоявайки на импулса да се надвеси над масата и да го разтърси.

Лайза отпи голяма глътка от розето и погледна право към нея.

– Нощно време се чуваха звуци.

– Звуци?

– Да. Стъпки, отваряне на врати, приглушени гласове. Но всеки път, щом отидех да проверя, горе нямаше жива душа.

– Сякаш е имало призраци? – попита Ерика

– Не вярвам в призраци – отвърна Лайза сериозно. – Мога да кажа единствено, че се чуваха шумове и имах чувството, че скоро ще се случи нещо ужасно. Затова не се изненадах, когато разбрах за изчезването.

Валтер кимна.

– Винаги си имал шесто чувство.

– Уф, говоря глупости – каза Лайза. – Мисля, че настроението около масата стана твърде тягостно. Ерика ще вземе да си помисли, че сме някакви меланхолични кукувици.

– Ни най-малко. Много благодаря, че отдели време да поговорим. Даде ми доста храна за размисъл, но вече трябва да се прибирам.

Ерика се изправи.

– Поздрави на малката Ева – каза Лайза.

– Ще ѝ предам.

Лайза и Валтер понечиха да я изпратят, но тя ги спря.

– Не ставайте, ще се оправя.

Докато минаваше през морето от злато, пискюли и кадифени възглавници, Ерика чу как Едит Пиаф отново запя за разбитото си сърце.

²¹ Не, не съжалявам за нищо (от фр.). – Б. пр.

– Къде, по дяволите, беше сутринта? – попита Патрик, влизайки в стаята на Йоста. – Исках да отидем да говорим с Йон Холм.

Йоста вдигна поглед.

– Аника не ти ли каза? Бях при зъболекаря.

– Зъболекаря? – повтори Патрик, след което седна на стола и погледна Йоста изпитателно. – Надявам се, нямаш кариеси?

– Не. Нямам.

– Как върви със списъка?

Патрик гледаше към купчината документи пред Йоста.

– Това тук са актуалните адреси на повечето от учениците.

– Много бързо.

– Лични номера – каза Йоста и посочи стария списък с имена. – Трябва да се мисли, нали знаеш – добави той и подаде един лист на Патрик. – Как мина при водача на нацистите, между другото?

– Той вероятно сериозно би възразил срещу такова описание – каза Патрик и започна да преглежда списъка.

– Да, но си е така. Вече не си бръснат главите, но са си същите типове. Мелберг добре ли се държа?

– Ти как мислиш? – каза Патрик и остави списъка в скута си. – Може да се каже, че полицията от Танум не се представи в най-добрата си светлина.

– Поне научихте ли нещо ново?

Патрик поклати глава.

– Не много. Йон Холм не знае нищо за станалото. В училището не е имало случки, които биха могли да обяснят изчезването. Холм спомена единствено напрежението между групата тийнейджъри и строгия директор, за което и сами можехме да се досетим.

– А получи ли някакво съобщение от Турбьорн? – попита Йоста.

– Не. Той обеща да побърза, но тъй като не разполагаме с пресен труп, няма как да ни дадат приоритет. Освен това случаят е с изтекла давност, дори и да се окаже, че семейството е било убито.

– Но анализът на кръвта може да е от значение за разследването ни. Забрави ли, че някой опита да подпали Ева и Мортен преди няколко дни? Нали ти най-убедено твърдеше, че пожарът трябва да е свързан с изчезването? Помисли ли за Ева? Тя няма ли право да знае какво се е случило със семейството ѝ?

Патрик вдигна ръце отбранително.

– Знам, знам. Но до момента не съм попаднал на нищо интересно около старото разследване и ситуацията ми изглежда малко безнадеждна.

– В доклада за пожара нямаше ли нещо, за което да се хванем?

– Не. Обикновен бензин, запален с обикновена клечка кибрит. Нищо по-конкретно.

– Значи, трябва да подхванем някоя друга нишка – каза Йоста и се обърна, кимвайки към една снимка, окачена на стената. – Мисля, че трябва да притиснем момчетата. Знаят повече, отколкото казват.

Патрик се изправи и отиде да разгледа снимката на петте момчета.

– Сигурно имаш право. Видях в списъка, че смяташ да започнем с Леон Кройц, така че защо да не отидем да говорим с него още сега?

– За жалост, не знам къде се намира. Мобилният му е изключен, а в хотела казват, че той и съпругата му са напуснали. Вероятно се нанасят в новата си къща. Да изчакаме ли до утре, когато ще можем да поговорим на спокойствие?

– Добре, така ще направим. В такъв случай можем да пробваме със Севастиан Монсон и Юсеф Майер. Те все още живеят тук.

– Добре. Само трябва да поразчистя тук.

– Не бива да забравяме и да проверим онзи „Й“.

– Й?

– Да, човекът, който праща картички за рождения ден на Ева.

– Наистина ли мислиш, че това може да се окаже следа? – попита Йоста, подреждайки листовете пред себе си.

– Никога не се знае. Както каза самият ти: трябва да започнем отнякъде другаде.

– Ако човек започне да нищи прекалено много нишки едновременно, рискува да се оплете – измърмори Йоста. – На мен ми звучи като загуба на време.

– Не е така – каза Патрик и го потупа по рамото. – Предлагам...

Мобилният му телефон избръмча и той погледна дисплея.

– Извини ме, трябва да вдигна – каза той и излезе от стаята.

Няколко минути по-късно се върна с триумфално изражение.

– Може би попаднахме на следата, от която имаме нужда. Обади се Турбьорн. Под дъските в трапезарията няма повече кръв, но пък са открили нещо много по-добро.

– Какво?

– Под перваза на пода е имало вклинен куршум. С други думи, в трапезарията, където се е намирало семейството, преди да изчезне, е бил произведен изстрел.

Патрик и Йоста се спогледаха сериозно. Допреди малко се чувстваха отчаяни, но ето че разследването отново живна.

Мислеше да се прибере и да освободи Ана, но любопитството ѝ взе връх и Ерика продължи през Фелбака в посока Мьорхулт. Щом стигна до игрището за голф, се запита дали да не завие наляво към рибарските колиби, но реши да го потърси у дома. Все пак вече беше късен следобед.

Вратата беше подпряна с дървена обувка на цветя и Ерика пъхна глава в антрето.

– Ехо? – викна тя.

Отвътре се чу шум и след миг Йон Холм се появи с кухненска кърпа в ръце.

– Извинявай, да не прекъсвам вечерята ви? – попита Ерика.

Той погледна кърпата.

– Съвсем не. Просто си миех ръцете. Мога ли да помогна с нещо?

– Казвам се Ерика Фалк и работя по една книга...

– Аха, ти ли си прочутата писателка от Фелбака? Влез в кухнята, мога да те почерпя чаша кафе – каза той и се усмихна топло. – Какво те води насам?

Настаниха се до кухненската маса и Ерика каза:

– Искам да напиша книга за събитията на остров Вальо.

Стори ѝ се, че долови известно притеснение в сините му очи, но то изчезна толкова бързо, че спокойно можеше и да си е въобразила.

– Изведнъж всички почнаха да се интересуват от Вальо. Ако правилно съм разтълкувал местните слухове, по-рано днес съм говорил със съпруга ти.

– Да, омъжена съм за полицай. Патрик Хедстрьом.

– Заедно с него имаше и един доста... интересен образ.

Не беше трудно да се досети за кого говори той.

– Значи, си имал честта да се срещнеш с Бертил Мелберг, мъжа, мита, легендата?

Йон се засмя и Ерика усети как чарът му ѝ влияе. Това я подразни. Ненавиждаше всичко, в което вярваха Йон и партията му, но на живо той изглеждаше по-скоро приятен и безобиден. Дори очарователен.

– И преди съм срещал такива като него. Мъжът ти, от друга страна, изглежда, си разбира от работата.

– Вярно, че не съм обективна, но той е добър полицай. Не спира да рови, докато не открие това, което иска да знае. Точно като мен.

– Заедно сигурно сте опасна комбинация.

Йон отново се усмихна, разкривайки две перфектни трапчинки.

– Да, може би. Но понякога се случва човек да удари на камък. През годините периодично се захващам да проучвам това изчезване и сега отново е настъпил такъв момент.

– И от това ще стане книга?

В погледа на Йон отново проблесна леко безпокойство.

– Така смятам. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? – попита тя и извади лист и химикалка.

Йон като че се поколеба за миг, но после каза:

– Няма проблеми. Но както обясних на мъжа ти и колегата му, не мога да допринеса с кой знае какво.

– Научих, че между членовете на семейство Елвандер е имало конфликти.

– Конфликти?

– Да, децата на Рюне, изглежда, не са обичали много мащехата си?

– Ние, учениците, не бяхме замесени в техните отношения.

– Но училището е било толкова малко. Невъзможно е да не сте забелязали каква е била ситуацията в семейството.

– Това не ни интересуваше. Не искахме да имаме нищо общо с тях. Достатъчно лошо беше, че трябваше да търпим Рюне.

Йон, изглежда, съжаляваше, че се е съгласил да отговаря на въпросите ѝ. Изправи рамене и се размърда нервно, което настърви Ерика още повече. Очевидно нещо около интерната притесняваше Йон.

– Ами Анели? Шестнайсетгодишно момиче и куп момчета в пубертета. Как се погаждахте?

Йон изсумтя.

– Анели беше адски разгонена, но ние не ѝ отвръщахме със същото. Човек трябва да стои настрана от определени момичета и Анели бе едно от тях. Освен това Рюне щеше да ни убие, ако се докоснехме до дъщеря му.

– Какво имаш предвид с това, че е била момиче, от което човек трябва да се пази?

– Вървеше след нас, лигавеше се и мисля, че ѝ се искаше да ни вкара в беда. Веднъж легна да се пече гола до кръста точно под прозореца ни, но единствено Леон се осмели да я гледа. Още тогава обичаше да предизвиква смъртта.

– И какво се случи? Баща ѝ не я ли хвана?

Ерика почувства как се пренася в друг свят.

– Клаес, който винаги защитаваше Анели, я видя и я издърпа вътре толкова грубо, че щеше да ѝ откъсне ръката.

– Тя беше ли влюбена в някого от вас?

– Да, в кого мислиш? – каза Йон, но после осъзна, че Ерика изобщо не разбира кого има предвид. – В Леон, естествено. Той беше идеалното момче. Семейството му беше червиво с пари, а той изглеждаше ужасно добре и притежаваше самоувереност, за каквато останалите можехме само да си мечтаем.

– Но не се е интересувал от Анели?

– Както казах, тя беше момиче, което създава само неприятности, а Леон беше твърде умен, за да се занимава с нея.

Във всекидневната звънна мобилен телефон и Йон рязко се изправи.

– Ще ме извиниш ли, ако отида да вдигна?

Без да чака отговор, той излезе от кухнята и след малко Ерика го чу да говори тихо. Изглежда, в къщата нямаше други хора и докато чакаше, тя огледа помещението. Купчина документи върху един от столовете привлече вниманието ѝ и Ерика хвърли поглед през рамо, преди да ги разлисти. Изглежда, повечето бяха парламентарни протоколи и документи от съвещания, но изведнъж нещо я накара да се взре по-внимателно. Между разпечатките имаше ръкописна бележка, пълна с драсканици, които не можеше да разтълкува. Откъм всекидневната се чу как Йон приключва разговора, така че Ерика издърпа бързо бележката от купчината и я пъхна в чантата си. Когато Йон влезе в кухнята, тя му се усмихна невинно.

– Всичко наред ли е?

Той кимна и седна на стола си.

– Това е недостатъкът на работата ми. Човек никога не е свободен, дори когато е на почивка.

Ерика изхъмка в съгласие. Не искаше да се впуска в дискусии относно политическата дейност на Йон. Мнението ѝ щеше да си проличи, така че съществуваше риск да влязат в конфликт и тя да не научи нищо повече.

Вместо това отново хвана химикалката.

– Инез как се държеше с учениците?

– Инез? – повтори Йон, избягвайки погледа ѝ. – Не я виждахме много. Беше заета с домакинството и с грижите за малката си дъщеря.

– Все пак трябва да сте имали някакво отношение към нея. Добре знам как изглежда къщата и както споменах, не е толкова голяма, така че сигурно сте се засичали доста често.

– Разбира се, че виждахме Инез. Но тя беше мълчалива и наплашена. Не се интересуваше от нас и ние не се интересувахме от нея.

– Май и мъжът ѝ не се е интересувал много от нея?

– Така е. Не мога да си обясня как мъж като него е успял да създаде четири деца. Шегувахме се, че сигурно става дума за непорочни зачатия.

Йон се усмихна накриво.

– Какво беше мнението ти за двамата учители?

– Големи образи. Бяха добри учители, но Пер-Арне беше бивш военен и се държеше дори по-строго от Рюне, ако това изобщо е възможно.

– А другият?

– Уве, да... В него имаше нещо гнило. Според преобладаващото мнение беше прикрит педераст. Чудно дали е излязъл на светло.

Ерика я напуши смях. Представи си Лайза с изкуствените мигли и красивия копринен халат.

– Възможно е – каза тя и се усмихна.

Йон я погледна въпросително, но тя го остави да се чуди. Не беше нейна работа да го информира за живота на Лайза, а освен това знаеше какво мнение имат Приятелите на Швеция за хомосексуалните.

– Но не помниш нищо по-конкретно за тях?

– Не, нищо. Между учителите, учениците и семейството имаше ясни граници. Всяка група си знаеше мястото.

Също като в политическите възгледи на партията ти, помисли си Ерика и прехапа език, за да не направи коментар. Усети, че Йон започна да става нетърпелив, затова зададе последния си въпрос.

– Според един от хората, с които разговарях, нощем в къщата са се чували странни звуци. Спомняш ли си нещо такова?

Йон се сепна.

– Кой ти го каза?

– Няма значение.

– Това са глупости – каза Йон и се изправи.

– Значи, не знаеш за такова нещо? – попита Ерика и го погледна внимателно.

– Изобщо. А сега, за съжаление, трябва да проведа няколко разговора.

Ерика разбра, че не бива да настоява повече, поне не точно сега.

– Благодаря, че ми отдели време – каза тя и събра нещата си.

– Няма защо.

Йон отново бе пуснал в ход чара си, но въпреки това почти я изтика навън.

Ия издърпа нагоре боксерките и панталоните на Леон и му помогна да се прехвърли от тоалетната на инвалидната количка.

– Хайде, хайде, стига си правил гримаси.

– Не разбирам защо да не наемем сестра, която да прави тези неща – каза Леон.

– Искам сама да се грижа за теб.

– Сърцето ти прелива от доброта – изсумтя Леон. – Ще си съсипеш гърба, ако продължаваш така. Имаме нужда от човек, който да ти помага.

– Много мило от твоя страна, че си се загрижил за гърба ми, но съм достатъчно силна, а и не искам чужд човек да идва тук и... да се натрапва. Искам да сме само двамата. Докато смъртта ни раздели.

Ия погали здравата половина на лицето му, но Леон извърна глава и тя отдръпна ръката си. После той се отдалечи, а Ия отиде да седне на дивана. Бяха купили къщата с мебелите и днес най-накрая им позволиха да се настанят, след като банката в Монако одобри извлечението. Платиха цялата сума в брой.

През прозореца се виждаше цяла Фелбака и фантастичната гледка доставяше на Ия повече удоволствие, отколкото бе предполагала. Откъм кухнята се чу как Леон ругае. Нищо тук не беше пригодено за инвалиди, така че той постоянно се удряше в ръбовете и трудно достигаше до каквото му трябва.

– Идвам – викна Ия, но не стана веднага.

Беше добре от време на време да го кара да чака малко. За да не приема помощта ѝ за даденост. Така, както бе приемал за даденост любовта ѝ.

Ия се вгледа в ръцете си. Бяха не по-малко изгорени от тези на Леон. Когато бяха сред хора, тя винаги носеше ръкавици, за да скрие белезите си. У дома обаче оставяше Леон да гледа раните, които бе получила, когато го измъкна от горящия автомобил. Благодарност – само това искаше. Вече не се надяваше на любов. Не знаеше дали Леон изобщо е в състояние да обича друго човешко същество. Едно време бе вярвала, че е така. Едно време любовта му беше единственото, което имаше значение за нея. Кога тази любов се превърна в омраза? Не знаеше. Дълги години се опитваше да открие вината в себе си, приемаше критиките му, стараеше се да поправя грешките си, правеше всичко възможно, за да му даде това, което иска. Но въпреки това той продължаваше да я измъчва. Държеше се така, сякаш умишлено иска да я нарани. Планини, морета, пустини, жени. Нямаше значение. Всички те бяха негови любовници. И всеки път чакането той да се завърне у дома беше непоносимо.

Ия вдигна ръка към лицето си. Гладко и безизразно. Изведнъж си припомни болката след операциите. Той така и не отиде при нея, за да държи ръката ѝ, когато се събуди. Не беше до нея и когато тя се прибра у дома. А кожата ѝ заздравяваше толкова бавно.

Сега не можеше да се познае, щом се погледне в огледалото. Лицето, което виждаше, ѝ беше чуждо. Но вече нямаше нужда да се старае толкова. Нямаше планини, които Леон да покорява, нито пустини, през които да кара, нито жени, заради които да я изостави. Беше неин, само неин.

Мортен се протегна и направи гримаса. Тялото го болеше от безкрайната работа. Почти бе забравил какво е да нямаш никакви болежки. Знаеше, че и при Ева е така. Често, докато си мислеше, че не я вижда, тя масажираше раменете и крайниците си и гримасничеше не по-малко от него.

Но болката в сърцето беше по-лоша. Липсата бе толкова голяма, че не ѝ се виждаше краят. А на него му липсваше не само Винсент, ами и Ева. Положението се влошаваше и от това, че тъгата се смесваше с гнева и вината, от които не можеше да се отърве.

Сега седеше на стълбите с чаша чай в ръка и гледаше към Фелбака. Пейзажът изглеждаше невероятно на златистата вечерна светлина. По някакъв начин винаги бе знаел, че ще се върнат тук. Макар да вярваше на Ева, която твърдеше, че е имала хубаво детство, Мортен понякога долавяше у нея едно любопитство, което нямаше да изчезне, преди поне да е опитала да открие отговорите. Ако го бе казал по-рано, преди всичко случило се, тя вероятно щеше да отрече. Но Мортен никога не се бе съмнявал, че един ден ще дойдат тук, на мястото, където е започнало всичко.

Когато обстоятелствата ги принудиха да избягат и да потърсят нещо едновременно познато и непознато, да подирят живот, в който Винсент никога не го е имало, Мортен все още таеше надежда. Надяваше се, че тук ще открият път един към друг и ще оставят гнева и вината в миналото. Но Ева го държеше далеч от себе си и отблъскваше всичките му опити да я доближи. А наистина ли имаше право на това? Болката и тъгата не бяха само нейни, но и негови. Мортен заслужаваше съпругата му също да положи усилие.

Стискаше чашата все по-силно, загледан в хоризонта. Пред очите му изникна Винсент. Той така приличаше на баща си. Шегуваха се с това още в болницата. Новороден, увит с одеяло и легнал в количката си, Винсент приличаше на малка карикатура на Мортен. С времето приликата се увеличаваше, а Винсент боготвореше баща си. Когато стана на три, следваше Мортен по петите като кученце и винаги викаше първо него. Ева понякога се оплакваше, че Винсент се държи неблагодарно с нея, след като тя го е носила девет месеца и е преживяла болезнено раждане. Но не говореше сериозно. Напротив, радваше се, че Винсент и Мортен са толкова близки, и се задоволяваше с почетното второ място.

Очите му се насълзиха и той ги избърса с опакото на ръката си. Нямаше сили да плаче повече, а и нищо не печелеше от това. Искаше единствено с Ева отново да се сближат. Никога нямаше да се предаде. Смяташе да продължи да опитва, докато тя осъзнае, че се нуждаят един от друг.

Мортен се изправи и влезе вътре. Качи се по стълбите и се заслуша, за да чуе къде е тя. Но всъщност вече знаеше. Винаги, когато не работеха по къщата, Ева седеше пред бюрото си, съсредоточена в направата на нова верижка, поръчана от някой клиент. Той влезе в стаята и застана зад нея.

– Поръчка ли имаш?

Ева подскочи в стола.

– Да – отвърна тя и продължи да работи със среброто.

– Кой е клиентът?

Равнодушието ѝ го разгневи и му се наложи да направи усилие, за да не избухне.

– Казва се Линда. Синът ѝ е починал на четири месеца от синдром на внезапната детска смърт. Бил е първото ѝ дете.

– Аха – каза той и извърна поглед.

Не разбираше как Ева успява да изслушва всички тези истории и да поема мъката на непознатите родители. Нейната не ѝ ли стигаше? Без да поглежда, Мортен знаеше, че собствената ѝ верижка е около врата ѝ. Беше първата, която направи, и я носеше постоянно. Името на Винсент бе гравирано на задната страна на висулката. Понякога на Мортен му се струваше, че Ева не заслужава да носи името на сина им около врата си, и му се искаше да скъса верижката. Но имаше и моменти, когато искаше единствено Винсент да е близо до сърцето ѝ. Защо трябваше да е толкова трудно? Какво щеше да стане, ако просто се примиреше със случилото се и признаеше, че вината е и на двама им?

Мортен остави чашата чай на един рафт и направи крачка към Ева. Първоначално се поколеба, но после вдигна ръце и ги сложи на раменете ѝ. Тялото ѝ се вдърви. Мортен започна да я масажира нежно, усещайки, че Ева е не по-малко напрегната от него. Тя не каза нищо, просто седеше и се взираше право напред. Ръцете ѝ, които допреди малко работеха над сребърния ангел, сега лежаха отпуснати на масата. Чуваше се единствено дишането на двамата. Надежда обзе Мортен. Той докосна Ева и почувства тялото ѝ под дланите си. Може би бе открил път напред.

В същия миг Ева внезапно се изправи. Без да продума, излезе от стаята, а ръцете на Мортен увиснаха във въздуха. За миг той остана така, загледан в бюрото, отрупано с материали. След това, сякаш от само себе си, ръцете му с един замах събориха всичко на земята. В последвалата тишина му стана ясно, че има само едно решение. Трябваше да рискува всичко.