Бавачката на ангели

17

Гробище „Лувьо“, 1933

Бяха изминали две години от смъртта на Карин, но Херман още не бе дошъл да я вземе. Вярна като куче, Дагмар го чакаше, докато дните се превръщаха в седмици, месеци и години.

Междувременно продължаваше внимателно да следи новините във вестниците. Херман беше станал министър в Германия. На снимките изглеждаше привлекателен в хубавата си униформа. Властен мъж, и очевидно важен за онзи Хитлер. Докато той беше в Германия и правеше кариера, Дагмар можеше да разбере защо я оставя да чака. Но сега във вестниците пишеше, че Херман отново е в Швеция, така че бе решила да го улесни. Той беше зает човек и ако нямаше време да отиде при нея, тя щеше да отиде при него. Като съпруга на изтъкнат политик, щеше да ѝ се наложи да се нагоди към нуждите му, а вероятно и да замине за Германия. Осъзнаваше, че момичето не може да дойде с тях. Не подхождаше на мъж с положението на Херман да има извънбрачна дъщеря. Но Лаура вече беше на тринайсет години и можеше да се оправя сама.

Във вестниците не пишеше къде живее Херман и Дагмар не знаеше как да го открие. Отиде до стария му адрес на „Уденгатан“, но ѝ отвори съвсем непознат мъж, който каза, че семейство Гьоринг отдавна са се преместили. Тя постоя нерешително пред портата, чудейки се какво да прави. Накрая се сети за гробището, където бе погребана Карин. Може би щеше да намери Херман при гроба на мъртвата му съпруга. Беше чела, че гробището се нарича „Лувьо“. Намираше се някъде до Стокхолм и след известно търсене попадна на автобус, които я откара почти до мястото.

Сега клечеше пред надгробната плоча и се взираше в името на Карин и в пречупения кръст, гравиран отдолу. Златисти есенни листа се вихреха около нея, носени от студения октомврийски вятър, но тя почти не ги забелязваше. Мислеше си, че със смъртта на Карин омразата ѝ е намаляла, но ето че сега, загърната в дрипавото си палто, мислеше за всички лишения през годините и усещаше как старият гняв се пробужда в нея.

Изправи се бързо и отстъпи няколко крачки. После стъпи здраво на земята, засили се и заблъска надгробната плоча с рамо. Остра болка я прониза чак до върховете на пръстите, но камъкът не помръдна. Ядосана, тя се нахвърли върху цветята, които украсяваха гроба, изтръгвайки ги с корените. След това отново отстъпи и този път опита да откърти зелената желязна свастика, забита до плочата. Желязото поддаде и падна в тревата. Дагмар го хвана и го издърпа толкова далеч от гроба, колкото ѝ позволиха силите.

Наблюдаваше доволно разрухата, когато усети нечия длан да я стиска за ръката.

– Какво правите, за бога?

До нея стоеше едър здрав мъж. Дагмар му се усмихна щастливо.

– Аз съм бъдещата госпожа Гьоринг. Знам, че според Херман Карин не заслужава толкова хубав гроб, но аз се погрижих и сега трябва да отида при него.

Дагмар продължи да се усмихва, но мъжът я гледаше мрачно, мърмореше си нещо и клатеше глава. Все още стискайки я здраво за ръката, той я повлече към църквата.

Час по-късно, когато пристигна полицията, Дагмар продължаваше да се усмихва.

Къщата във Фалкелиден понякога ѝ се струваше твърде малка. Дан щеше да ходи с децата при сестра си в Гьотеборг за уикенда и покрай стягането на багажа навред цареше пълен хаос. Където и да застанеше, Ана имаше чувството, че пречи. Освен това на няколко пъти трябваше да ходи до бензиностанцията, за да купи сладки, безалкохолно, плодове и комикси за пътуването.

– Вече всичко ли си имате? – попита тя, наблюдавайки планината от куфари и вещи, струпани в антрето.

Дан правеше курсове до колата и обратно, товарейки багажа. Ана още отсега виждаше, че няма място за всичко, но това си беше негов проблем. Нали той каза на децата сами да си приготвят багажа и да вземат каквото искат.

– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? Не ми се ще да те оставям сама след вчерашната преживелица.

– Благодаря, но няма страшно. Всъщност ще се радвам да остана сама със себе си за няколко дни.

Тя го погледна умолително, надявайки се да я разбере и да не се почувства наранен. Той кимна и я прегърна.

– Разбирам те, скъпа. Не е нужно да ми обясняваш. Изкарай си хубаво и мисли за себе си. Яж добре, иди на шопинг или пък да поплуваш. Прави каквото искаш, само къщата да е цяла, когато се върнем.

Дан я прегърна за последно, след което продължи да товари куфарите. Ана усети как гърлото ѝ се свива. За малко да каже, че е размислила, но преглътна думите си. Нуждаеше се от време за размисъл, а вчерашният ужас не беше единственото, което трябваше да асимилира. Животът се простираше пред нея, но тя не спираше да гледа в огледалото за обратно виждане. Време беше да вземе решение. Какво трябваше да направи, за да се отърси от миналото и да погледне напред?

– Защо няма да дойдеш с нас, мамо? – попита Ема, дърпайки я за ръкава.

Ана клекна до нея и се изненада колко висока е станала дъщеря ѝ. Пролетта и лятото беше дръпнала на ръст и вече беше голямо момиче.

– Нали ти казах, че имам много работа вкъщи.

– Да, но ще ходим в Лисеберг!

Ема гледаше така, сякаш майка ѝ си е изгубила ума. И през очите на едно осемгодишно дете това си беше така, щом Ана доброволно се отказваше от посещение на увеселителния парк.

– Следващия път ще дойда с вас. Пък и знаеш колко съм плашлива. Няма да посмея да се кача на нищо. Ти си много по-смела от мен.

– Да, така е! – каза Ема и се изпъчи гордо. – Ще се возя на влакчета, на които дори татко не смее да се качи.

Ана продължаваше да се трогва всеки път, когато чуеше Ема и Адриан да наричат Дан „татко“. Това беше още една от причините да има нужда от тези два дни уединение. Трябваше да открие начин отново да заживее пълноценно. Заради семейството си.

– Ще се видим неделя вечерта – каза тя и целуна Ема по бузата.

След това дъщеря ѝ се втурна към колата, а Ана се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце, наслаждавайки се на суматохата. Дан вече се потеше и изглежда започваше да осъзнава невъзможността на начинанието.

– Боже господи, колко неща са взели – каза той и избърса чело.

Багажникът вече изглеждаше пълен догоре, а в антрето все още имаше цял куп багаж.

– Недей! – каза той, вдигайки пръст към Ана.

Тя разпери ръце.

– Нищо не съм казала. Нито думичка.

– Адриан! Наистина ли се налага да взимаш и Дино?

Дан вдигна любимата плюшена играчка на Адриан – еднометров динозавър, който Ерика и Патрик му бяха подарили за Коледа.

– Ако Дино не може да дойде, аз също оставам вкъщи – извика Адриан и грабна динозавъра.

– Лисен? – пробва Дан вместо това. – Трябва ли да носиш всичките си кукли Барби? Не можеш ли да избереш двете най-хубави?

Лисен веднага се разплака и Ана поклати глава, след което прати въздушна целувка на Дан.

– Не мисля да се забърквам в тази битка. Един от нас трябва да остане жив. Забавлявай се.

После тя влезе вътре и се качи в спалнята. Легна върху кувертюрата и включи малкия телевизор с дистанционното. След сериозен размисъл се спря на Опра по Канал 3.

Раздразнен, Севастиан хвърли химикалката върху бележника си. Обичайното му добро настроение отказваше да се завърне, въпреки че всичко бе минало според плана.

Обичаше усещането за контрол над Пърси и Юсеф, а съвместните им бизнес начинания бяха на път да се окажат много печеливши. Понякога не разбираше другите хора. Той самият дори не би си помислил да сключи сделка с човек като себе си. Но двамата бяха отчаяни, всеки по свой начин: Пърси се страхуваше да не му отнемат бащиното наследство, а Юсеф се бореше за одобрението на родителите си. Севастиан разбираше Пърси по-добре. Той беше на път да изгуби нещо важно: пари и положение. Мотивите на Юсеф обаче си оставаха загадка. Какво значение имаше какво прави с живота си? Освен това идеята да открие музей на Холокоста беше безумна. Нямаше да се получи и ако не беше такъв идиот, Юсеф щеше да го осъзнае.

Севастиан се изправи и отиде до прозореца. Цялото пристанище беше пълно с лодки с норвежкото знаме и навсякъде по улиците се чуваше норвежка реч. Той нямаше нищо против. През годините беше сключил няколко добри имотни сделки с норвежци. Поради петролните си богатства, те бяха склонни да харчат големи суми и бяха купили къщите си на шведското крайбрежие с огромна надценка.

Бавно насочи погледа си към Вальо. Защо му трябваше на Леон да се връща и да мъти водата? За миг се замисли за него и за Йон. В действителност имаше власт и над тях, но беше достатъчно умен, за да не я използва. Вместо това, като истински хищник прецени кои са най-слабите елементи в стадото и ги отдели от другите. Сега Леон искаше отново да ги събере и Севастиан имаше чувството, че няма да спечели нищо от това. Но нещата вече бяха задвижени. Стореното, сторено. Не смяташе да се тревожи за неща, на които не можеше да повлияе.

Ерика стоя на прозореца, докато колата на Патрик не се скри от погледа ѝ. После се разбърза. Облече децата и ги качи в колата. Ева още спеше, затова Ерика ѝ остави бележка, че излиза да свърши една работа и че в хладилника има храна. Беше пратила съобщение на Йоста още щом се събуди, така че той ги очакваше.

– Къде отиваме? – попита Мая, която седеше на задната седалка, стиснала здраво куклата в скута си.

– При чичо Йоста – каза Ерика и в същия миг осъзна, че Мая неизбежно ще се разприказва пред Патрик.

Е, рано или късно той все щеше да разбере за уговорката ѝ с Йоста. Повече се притесняваше, че не му бе сподели подозренията си за взлома в дома им.

Зави в посока към река Анрос. Вече не се питаше кой би могъл да е ровил в кабинета ѝ. Знаеше отговора. По-точно казано, възможностите бяха само две. Или го бе сторил някой, който смята, че Ерика е изровила важна информация за събитията на Вальо, или пък взломът беше свързан с посещението ѝ в дома на Йон Холм и бележката, която бе взела. Като се има предвид кога се беше случило, тя клонеше към втория вариант.

– Виждам, че си довела цялото люпило – каза Йоста, щом отвори вратата.

Но блясъкът в очите му компенсираше недоволната интонация.

– Ако имаш някакви ценни вещи, за които те е страх, сега е моментът да ги скриеш – каза Ерика и събу обувките на децата.

Близнаците се залепиха срамежливо за нея, но Мая протегна ръце нагоре и извика щастливо:

– Чичо Йоста!

Той се скова. Изглежда, не знаеше как точно да реагира на възторжения израз на привързаност. Но после чертите на лицето му омекнаха и той взе Мая в прегръдките си.

– Ето я любимката на чичо – каза Йоста и я понесе навътре. – Сложил съм масата в двора – добави той след това, без да се обръща.

Ерика вдигна близнаците и го последва. По пътя огледа любопитно интериора на малката къща, разположена удобно до игрището за голф. Не знаеше какво точно бе очаквала, но това тук не беше тъжен ергенски дом, ами уютно и подредено жилище с ведри саксийни растения по первазите на прозорците.

Дворът откъм задната страна на къщата също беше учудващо добре поддържан, макар и да беше толкова малък, че вероятно не се нуждаеше от много грижи.

– Разрешено ли им е да пият сок и да ядат кифли, или сте от онези родители, които държат всичко да е здравословно и екологично? – попита Йоста, настанявайки Мая на един стол.

Ерика не можа да сдържи усмивката си и се зачуди дали в свободното си време Йоста не чете тайно списание „Мама“.

– Кифлите и сока са добре дошли – каза тя и остави близнаците, които бавно започнаха да се отдалечават от нея.

Мая видя няколко малинови храста и с радостен вик скочи от стола и се втурна към тях.

– Може ли да бере от малините?

Ерика познаваше дъщеря си достатъчно добре и знаеше, че след малко по клоните няма да е останала дори една-едничка малина.

– Нека си ги хапне – каза Йоста и сипа кафе на Ерика и на себе си. – Иначе птиците ще ги изкълват. Май-Брит ги береше и правеше конфитюри и сокове, но на мен не ми се занимава с такива неща. Ева...

Той млъкна и стисна устни, сипвайки бучка захар в кафето си.

– Да? Какво за Ева?

Ерика си спомни изражението на Ева по време на пътуването към Фелбака. Изглеждаше едновременно притеснена и облекчена и като че се разкъсваше между желанието да остане на острова и желанието да се махне оттам.

– Ева също беше способна да опоска всички малини – каза Йоста неохотно. – Лятото, когато беше при нас, не останаха нито за конфитюр, нито за сок. Но въпреки това Май-Брит се радваше. Беше толкова хубаво да я гледаме как стои пред храста по памперс и тъпче устата си с малини, а сокът се стича по дебелото ѝ тумбаче.

– Ева е живяла при вас?

– Да, но само за лятото, преди да се премести при семейството в Гьотеборг.

Ерика мълча дълго, опитвайки да смели казаното от Йоста. Странно. При проучванията си не беше открила информация, че Ева е живяла при Йоста и Май-Брит. Сега изведнъж разбра защо той се интересуваше толкова от случая.

– Обмисляли ли сте да я задържите? – попита тя накрая.

Йоста гледаше надолу и не спираше да бърка кафето си. За миг Ерика съжали, че е попитала. Макар че той беше свел глава, на нея ѝ се стори, че очите му са се насълзили. Но после Йоста се прокашля и преглътна.

– Разбира се. Много пъти сме си го мислили и сме го обсъждали. Но според Май-Брит нямаше да сме достатъчно добри родители за Ева. И аз я оставих да ме убеди. Чувствахме, че нямаме какво да ѝ предложим.

– Общували ли сте с нея, след като тя се премести в Гьотеборг?

Йоста се поколеба. После поклати глава.

– Не, сметнахме, че ще е най-лесно да прекратим всякаква връзка. В деня, когато тя замина...

Гласът му секна и той не можа да довърши изречението, но Ерика нямаше нужда от обяснения, за да го разбере.

– Какво е чувството да я срещнеш отново?

– Малко е странно. Тя вече е зряла жена, която не познавам. Но в същото време някак успявам да разпозная в нея малкото момиченце, което стоеше пред малиновите храсти и се усмихваше, щом я погледнеш.

– Вече не се усмихва много.

– Така е – каза Йоста и сбърчи чело. – Знаеш ли какво се е случило със сина им?

– Не, предпочетох да не ги питам. Но в момента Патрик и Паула пътуват към Гьотеборг, за да говорят с осиновителите ѝ. Може би ще научат нещо повече.

– Мъжът ѝ не ми харесва – каза Йоста и се протегна, за да си вземе кифла.

– Мортен? Не мисля, че му има нещо. Но като че ли имат доста проблеми във взаимоотношенията си. Все пак трябва да се справят със загубата на дете, а такова нещо може да се отрази на връзката. Виждам го и при сестра ми и Дан. Общата мъка не винаги сближава хората.

– Имаш право.

Йоста кимна и Ерика осъзна, че той много добре знае за какво говори тя. С Май-Брит бяха загубили първото си и единствено дете само няколко дни след раждането. А след това бяха изгубили и Ева.

– Виж, чичо Йоста! Има купища малини! – викна Мая откъм храстите.

– Хапвай, хапвай – викна той в отговор и очите му отново светнаха.

– Не искаш ли някой път да гледаш децата? – попита Ерика, полу на шега, полу сериозно.

– Няма да се справя с всичките три, но мога да гледам малката, ако някой път имате нужда от помощ.

– Ще го запомня.

Ерика реши скоро да отвори работа на Йоста. Мая по принцип си беше общителна, но, изглежда, отношението ѝ към киселия колега на Патрик беше по-специално. Освен това в сърцето на Йоста очевидно имаше дупка, която дъщеря ѝ можеше да запълни.

– Е, какво е мнението ти за вчерашните събития?

Йоста поклати глава.

– Не знам какво да мисля. Семейството изчезна през седемдесет и четвърта. Вероятно са били убити. През всички години след това не се случи нищо повече, докато Ева не се върна на Вальо. После настана същински ад. Защо?

– Може да изключим варианта, че преследват Ева, защото е била свидетел на нещо. Тогава е била толкова малка, че няма как да си спомня случилото се.

– Да, по-скоро някой е искал да попречи на Ева и Мортен да открият кръвта в трапезарията. Но това не се връзва със стрелбата вчера. Вече, така или иначе, се знаеше за кръвта.

– Картичката, за която говореше Мортен, все пак сочи, че някой иска да навреди на Ева. И тъй като картичките пристигат още от седемдесет и четвърта, можем да заключим, че всичко случило се през последната седмица е свързано с изчезването. Въпреки че посланията чак сега са станали заплашителни.

– Да, аз...

– Мая! Не бутай Ноел!

Ерика скочи от стола и изтича при децата, които се бяха спречкали.

– Но Ноел взе малината, а тя беше моя. Той... той я изяде – проплака Мая и опита да ритне Ноел.

Ерика хвана дъщеря си за ръката и я погледна строго.

– Стига! Няма да риташ малкия си брат. Има още много малини – каза тя и посочи храстите, натежали от зрели червени плодове.

– Но аз исках тази!

Изражението на Мая ясно показваше колко несправедливо смята, че са се отнесли с нея. Щом Ерика пусна ръката ѝ, за да вдигне Ноел и да го утеши, Мая веднага побягна към масата.

– Чичо Йоста! Ноел ми взе малината – изхлипа тя.

Той погледна намацаното ѝ с малинов сок личице, след което я вдигна усмихнат в скута си, където тя се сви на мъничка топка.

– Няма нищо, миличка – каза Йоста и я погали по главата, сякаш цял живот беше утешавал отчаяни тригодишни деца. – Знаеш ли, онази малина, която искаше, не беше най-хубавата.

– Не беше ли?

Мая веднага спря да плаче и вдигна поглед към Йоста.

– Не. Аз знам точно къде се намират най-хубавите малини. Но това трябва да е нашата тайна. Не бива да казваш на братчетата си, нито дори на мама.

– Обещавам.

– Добре, вярвам ти – каза Йоста, наведе се и зашепна нещо в ухото ѝ.

Мая го изслуша внимателно, после слезе от скута му и тръгна обратно към малиновите храсти. Ноел се беше успокоил и Ерика отново седна на масата.

– Какво ѝ каза? Къде са най-хубавите малини?

– Мога да ти кажа, но за съжаление, после ще трябва да те убия – каза Йоста и се усмихна.

Ерика се извърна и погледна към храстите. Мая стоеше на пръсти и се протягаше към онези малини, които бяха твърде високо, за да ги стигнат близнаците.

– Хитро – каза тя и се засмя. – Докъде бяхме стигнали? Да, вчерашният опит за убийство. Трябва да намерим начин да продължим напред. Успя ли да разбереш какво е станало с вещите на семейството? Би било безкрайно полезно, ако можем да ги разгледаме. Възможно ли е да са изхвърлени? Никой ли не е ходил в къщата да разтреби след случката? Те сами ли са се грижели за всичко, дори за чистенето и за градината?

Йоста изведнъж изпъна гръб.

– Боже господи, колко съм глупав. Понякога си мисля, че наистина ме хваща старческа деменция.

– Какво има?

– Трябваше да се сетя... Но той беше като част от пейзажа, което всъщност е още една причина да се замисля за него.

Ерика го зяпаше.

– За кого говориш?

– Оле Скрападжията.

– Оле Скрападжията? Онзи, който държи автоморгата в Бреке? Той какво общо има с Вальо?

– Ходеше там, когато му скимне, и помагаше с разни неща.

– И мислиш, че Оле може да е взел вещите от къщата?

Йоста разпери ръце.

– Това е едно от възможните обяснения. Той събира всичко и ако никой не е изявил претенции към вещите, не бих се учудил, ако Оле е прибрал, каквото може.

– Въпросът е дали още са у него.

– Ти да не мислиш, че Оле Скрападжията би направил пролетно чистене, за да се отърве от боклуците?

Ерика се засмя.

– Не, ако е взел вещите, можем да сме сигурни, че още са при него. Дали да не отидем още сега и да го питаме?

Тя вече бе понечила да стане, но Йоста ѝ направи знак да седне.

– Спокойно, спокойно. Ако нещата са в автоморгата, значи, са там от повече от трийсет години. Няма да изчезнат точно днес. Мястото не е подходящо за малките. Ще му се обадя по-късно и ако вещите са при него, ще отидем там, когато си свободна.

Ерика знаеше, че Йоста има право, но вече не я свърташе на едно място.

– Как е тя? – попита Йоста и мина секунда, докато Ерика разбере за кого говори.

– Ева? Ами изглеждаше съвсем изтощена. Стори ми се, че все пак се радва да се махне за малко от острова.

– И от онзи Мортен.

– Мисля, че не си го преценил добре, но има нещо вярно в това. Като гледам, двамата постоянно имат някакви търкания. Тя започва да се интересува от рода си и мислех, щом се прибера и близнаците заспят, да ѝ покажа материалите, с които разполагам.

– Сигурен съм, че ще го оцени. Родът ѝ има доста шарена история.

– Да, меко казано – каза Ерика и изпи последната глътка в чашата си. Кафето вече беше изстинало и тя направи гримаса. – Между другото, отидох да поговоря с Шел от „Бохусленинген“. Той ми разказа доста неща за миналото на Йон.

Тя му разправи накратко за семейната трагедия, която беше насочила Йон по пътя на омразата. Каза му също и за бележката, за която не бе посмяла да му спомене по-рано.

– Гимле? Нямам представа какво означава. Но не е казано, че трябва да е нещо, свързано с Вальо.

– Не, но може да го е притеснило достатъчно, за да прати някой да влезе в дома ни – каза тя, преди да успее да се спре.

– Някой е влизал у вас? Какво каза Патрик?

Ерика замълча и Йоста я зяпна.

– Не си ли му казала? – попита той, а гласът му премина във фалцет. – Сигурна ли си, че са били Йон и дружките му?

– Това е просто предположение. Всъщност не е голяма работа. Някой е влязъл през вратата на верандата, потършувал е из кабинета ми и е опитал да се логне в компютъра ми, но без успех. Трябва да се радвам, че не е взел харддиска.

– Патрик ще полудее, когато чуе за това. А ако разбере, че съм знаел и не съм му казал нищо, ще се нахвърли и на мен.

Ерика въздъхна.

– Ще му кажа. Но интересното е, че в кабинета ми има нещо достатъчно важно, та някой да поеме риска да влезе с взлом. И бих се обзаложила, че въпросното нещо е бележката.

– Йон Холм наистина ли би направил нещо такова? Ако се разчуе, че е влязъл незаконно в дома на полицай, това ще има много негативен ефект върху Приятелите на Швеция.

– Може и да е готов да го стори, ако ситуацията го налага. Както и да е, оставих бележката на Шел и той ще се опита да я разтълкува.

– Добре – каза Йоста. – Разкажи всичко това на Патрик, когато се прибере довечера. Иначе и аз ще си изпатя.

– Да, да – отвърна Ерика с досада.

Не гореше от нетърпение да каже на Патрик, но трябваше да го направи.

Йоста поклати леко глава.

– Чудя се дали Патрик и Паула ще научат нещо в Гьотеборг. Постепенно започвам да се отчайвам.

– Е, можем да се надяваме и на Оле Скрападжията – каза Ерика, доволна от смяната на темата.

– Да, винаги можем да се надяваме – каза Йоста.