Бавачката на ангели

4

Фелбака, 1915

Най-накрая беше свободна. Беше си намерила работа като прислужница в едно стопанство в Хамбургсунд и сега щеше да се отърве от приемната си майка и отвратителните ѝ деца. И не на последно място от приемния си баща. Колкото повече се развиваше тялото ѝ, толкова по-чести ставаха нощните му посещения. Откакто започна да кърви всеки месец, Дагмар живееше в страх, че вътре в нея ще започне да расте дете. Това беше последното, което искаше. Не смяташе да се превръща в едно от онези разплакани и изплашени момичета, които чукаха на вратата на майка ѝ, понесли пищящо снопче в прегръдките си. Дагмар ги презираше още като малка, презираше слабостта и отчаянието им.

Събра малкото си вещи. Не ѝ беше останало нищо от родния дом, а тук не бе получила нищо ценно, което да вземе със себе си. Но не смяташе да тръгва с празни ръце. Промъкна се в спалнята на приемните си родители. В една кутия под леглото, чак до стената, вещицата пазеше бижутата, които бе наследила от майка си. Дагмар легна на пода и издърпа кутията. Приемната ѝ майка беше във Фелбака, а децата си играеха на двора, така че никой нямаше да я безпокои.

Отвори капака и се усмихна доволно. Вътре имаше достатъчно скъпоценности, които да я осигурят финансово за известно време, а и я радваше мисълта, че вещицата ще я заболи от раздялата с наследствените бижута.

– Какво правиш?

Гласът на приемния ѝ баща я стресна. Дагмар си мислеше, че той е в плевнята. За миг сърцето ѝ заби диво, но после я обзе спокойствие. Нищо нямаше да провали плановете ѝ.

– На какво ти прилича? – каза тя, след което взе всички бижута от кутията и ги напъха в джоба на полата си.

– Ти да не си се побъркала? Крадеш бижутата?

Той направи крачка напред и вдигна ръка.

– Точно така. И те съветвам да не се опитваш да ми попречиш. Защото тогава ще отида право при пристава и ще му кажа какво си ми сторил.

– Само да посмееш! – каза той и сви юмруци, но изражението му се отпусна. – И кой ще повярва на дъщерята на Бавачката на ангели?

– Мога да бъда доста убедителна. А слуховете ще плъзнат наоколо по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

Той отново помръкна и като че ли се заколеба, затова тя реши да го улесни.

– Имам предложение. Когато милата ми приемна майка открие, че бижутата са изчезнали, ще направиш всичко възможно, за да я успокоиш и да ѝ помогнеш да разбере, че е най-добре да забрави за станалото. Ако ми обещаеш това, ще получиш специално възнаграждение, преди да си тръгна оттук.

Дагмар тръгна към приемния си баща. Вдигна бавно ръка, сложи я на достойнството му и започна да търка. Очите на стопанина на къщата веднага блеснаха. Дагмар знаеше, че вече има власт над него.

– Разбрахме ли се? – попита тя, разкопчавайки бавно панталоните му.

– Разбрахме се – каза той, сложи ръка на темето ѝ и натисна главата ѝ надолу.

Кулата за скокове в Бадхолмен се издигаше все така величествено към небето. Ерика решително отпрати спомена за обесения мъж, който бавно се клатеше от върха на кулата. Не искаше да се връща към ужасяващата случка дори в мислите си. Бадхолмен също се стараеше да я разсее. Малкото островче, намиращо се съвсем близо до брега на Фелбака, приличаше на искрящо бижу в морето. Хостелът там беше популярен и лятно време често бе пълен догоре, а Ерика добре разбираше защо. Мястото и старомодният чар на сградата бяха неустоима комбинация. Но днес не успяваше да се наслади истински на гледката.

– Всички ли са тук?

Ерика се огледа напрегнато наоколо и преброи децата. Три необуздани фигури, облечени с яркооранжеви спасителни жилетки, тичаха наоколо в различни посоки.

– Патрик! Можеш да ми помогнеш малко – викна тя и сграбчи голямата яка на жилетката на Мая, която тъкмо в този момент профуча покрай нея в опасна близост до ръба на кея.

– А кой тогава ще подкара лодката? – отвърна Патрик.

Лицето му беше почервеняло и той разпери въпросително ръце към Ерика.

– Нека първо ги вкараме в лодката, преди да са изпопадали във водата, пък тогава ще палиш мотора.

Мая се въртеше като червей, опитвайки да се изплъзне, но Ерика беше хванала здраво яката ѝ и не я пускаше. Със свободната си ръка улови Ноел, който тичаше след Антон с пухкавите си крачета. Сега поне имаше само едно дете на свобода.

– Ето, вземи ги.

Ерика повлече непокорните деца към моторницата, която беше завързана за кея. Патрик се качи на дървената палуба с раздразнено изражение. Щом Мая и Ноел се озоваха в лодката, Ерика се обърна рязко, за да догони Антон, който вече се беше приближил доста до каменния мост, който свързваше Бадхолмен с брега.

– Антон! Спри! – изкрещя тя, без да предизвика някаква реакция у сина си.

Лесно го настигна, въпреки че той крачеше бързо. Антон започна да се дърпа и запищя истерично, но Ерика го вдигна решително в прегръдките си.

– Боже господи, как можах да си помисля, че това е добра идея? – каза тя накрая, подавайки хлипащия Антон на Патрик.

Плувнала в пот, тя отвърза въжето и скочи в лодката.

– Всичко ще е наред, трябва само да излезем в открито море.

Патрик завъртя ключа, за да запали двигателя, който, за щастие, тръгна от първия път. Патрик се наведе, за да откачи въжето при кърмата, докато с другата ръка подпираше съседната лодка, за да не я блъснат. Не беше лесна задача да се излезе от пристанището. Лодките бяха наредени нагъсто и ако не бяха фендерите, нито тяхната моторница, нито тези в съседство щяха да се разминат без щети.

– Извинявай, че ти се сопнах.

Ерика се настани на пейката, след като накара децата да седнат на пода.

– Вече го забравих – викна Патрик и бавно завъртя ръкохватката на румпела. Лодката се обърна с кърмата към пристанището и носа към Фелбака.

Беше ослепително красива неделна сутрин, с ясносиньо небе и огледално гладко море. Чайките кръжаха с крясъци над тях и щом се огледа наоколо, Ерика забеляза, че на много от лодките хората закусваха. Вероятно имаше и доста махмурлии, които си отспиваха. Младежите, дошли за уикенда, обикновено доста си пийваха в събота вечер. Хубаво е, че това време отмина, помисли си Ерика и погледна значително по-нежно към децата, които сега кротуваха на пода на лодката.

Ерика отиде до Патрик и облегна глава на рамото му. Той я прегърна и я целуна по бузата.

– Слушай – каза той внезапно. – Като пристигнем, напомни ми да те разпитам малко за Вальо и детската колония.

– Какво искаш да знаеш? – попита Ерика любопитно.

– Ще говорим после на спокойствие – каза той и отново я целуна.

Ерика знаеше, че Патрик нарочно я дразни. Цялото тяло я засърбя от желание да разбере за какво става дума, но успя да се овладее. Замълча и засенчи очи с ръка, взирайки се към Вальо. Докато минаваха бавно покрай острова, мерна голямата бяла къща. Дали някога щеше да се разбере какво се е случило там преди толкова много години? Мразеше книги и филми, които не отговарят на всички въпроси в края, и едва издържаше да чете за неразрешени случаи на убийства във вестниците. А докато се ровеше в случая от Вальо, така и не научи нищо ново, колкото и да се мъчеше да открие някакво обяснение. Истината бе потънала в сянка, също като къщата, която сега се криеше зад дърветата.

Мартин спря за секунда с ръка във въздуха, след което сложи пръста си на звънеца. Скоро чу стъпки и потисна желанието си да се обърне и да се махне оттам. Вратата се отвори и Аника го погледна учудено.

– А, ти ли си? Да не се е случило нещо?

Той се насили да се усмихне. Но Аника не можеше да бъде заблудена толкова лесно, което донякъде беше причината да потърси именно нея. Още откакто постъпи в управлението, тя му беше като втора майка и сега Мартин предпочиташе да говори именно с нея.

– Ами, аз... – успя да каже, преди Аника да го прекъсне.

– Влизай. Да седнем в кухнята на по чаша кафе, а ти ще ми разкажеш какво става.

Мартин влезе вътре, събу си обувките и я последва.

– Сядай – каза тя и започна с тренирани движения да сипва кафе във филтъра. – Къде са Пия и Тюва?

– Вкъщи. Казах, че излизам на разходка, така че скоро трябва да се прибера. Мислехме да отидем на плажа.

– Аха. Лея също обича да плува. Онзи ден бяхме на плаж и едва я изкарахме от водата, когато стана време да си ходим. Направо е като някое морско животинче. Ленарт тъкмо я изведе навън, така че ми се отвори време да поразтребя малко.

Аника цялата светваше, когато говореше за дъщеря си. Беше минала почти година, откакто Аника и мъжът ѝ Ленарт, след много мъки и премеждия, най-накрая взеха осиновената си дъщеричка от Китай. Сега всичко в живота им се въртеше около Лея.

Мартин не можеше да си представи по-добра майка от Аника. Цялото ѝ същество беше изпълнено с топлота и грижовност и около нея Мартин се чувстваше спокойно и сигурно. Сега му се искаше единствено да облегне глава на рамото ѝ и да отприщи сълзите, които изгаряха клепачите му, но се въздържа. Ако заплачеше, нямаше да може да спре.

– Мисля, че можем да хапнем по една кифла – каза тя и извади торбичка от камерата, след което я пъхна в микровълновата. – Вчера ги пекох и мислех да занеса малко и в управлението.

– Нали знаеш, че не ти влиза в задълженията да ни глезиш така? – вметна Мартин.

– Не мисля, че Мелберг би се съгласил с теб. Ако се разровя по-подробно в трудовия си договор, някъде сигурно ще пише с малък шрифт: „Задължава се да снабдява полицейско управление в Танум с домашно приготвени кифли“.

– Боже, така си е. Без теб и пекарната Бертил не би могъл да оцелее и един ден.

– Да, особено откакто Рита го държи на диета. Според Паула у тях в момента се ядат само зеленчуци и пълнозърнест хляб.

– Ще ми се да го видя – каза Мартин и избухна в смях.

Беше приятно усещане и една част от напрежението вече започна да го отпуска.

Микровълновата изпиука, Аника нареди кифлите върху поднос и сервира две пълни чаши кафе.

– Готово. Сега можеш да ми кажеш какво те тревожи. Още онзи ден забелязах, че има нещо, но реших, че сам ще си кажеш, когато прецениш.

– Може би не е нищо и не искам да те натоварвам с моите проблеми, но...

Разстроен, Мартин усети как плачът напира в гърлото му.

– Глупости, нали затова съм тук. Хайде, разказвай.

Мартин си пое дълбоко дъх няколко пъти.

– Пия е болна – каза накрая и чу как думите отекнаха между стените на кухнята.

Аника пребледня. Не беше очаквала нещо такова. Мартин завъртя чашата в ръцете си и отново събра сили. Изведнъж всички думи дойдоха наведнъж.

– От дълго време се чувства изморена. Всъщност още откакто Тюва се роди, но си мислехме, че това не е нещо странно, че става дума за обичайната умора, свързана с раждането на бебе. Но скоро Тюва ще стане на две годинки, а умората на Пия така и не отмина, напротив, влоши се. После тя забеляза няколко бучки на врата си...

Ръката на Аника се стрелна към устата ѝ. Ясно бе накъде отива разговорът.

– Преди няколко седмици отидохме да я прегледат и веднага разбрах какво подозира лекарят. Препрати я към специалист в Удевала и отидохме там да ѝ направят тестове. Утре следобед има час при онколога, за да получи резултатите, но вече знаем какво ще ѝ кажат.

Сълзите потекоха и той ги избърса ядосано. Аника му подаде салфетка.

– Плачът помага, ще се почувстваш по-добре.

– Толкова е несправедливо. Пия е само на трийсет, а Тюва е толкова малка. Проверих в Гугъл и ако е това, което си мислим, шансовете никак не са добри. Пия е много смела, но аз се държа като страхливо лайно, което дори не може да поговори с нея. Едва издържам да я виждам заедно с Тюва или да срещам погледа ѝ. Чувствам се толкова безполезен!

Мартин вече не можеше да сдържи сълзите си и зарови глава в подпрените си на масата ръце. Заплака толкова силно, че тялото му се разтресе.

Аника сложи ръка на раменете му и той усети бузата ѝ до своята. Тя не казваше нищо, просто стоеше до него и го милваше по гърба. След известно време той се поизправи, обърна се към нея и се гушна в прегръдките ѝ, а Аника започна да го утешава, както сигурно утешаваше Лея, когато се удари.

Имаха късмет, че успяха да намерят свободна маса в кафе „Брюган“. Всички външни маси бяха заети и Леон гледаше как сервитьорите един след друг носят скаридени сандвичи навън. Мястото до площад „Ингрид Бергман“ беше идеално за кафене и покрай целия пристан имаше маси.

– Мисля да купим къщата – каза Ия.

Той се обърна към съпругата си.

– Десет милиона не са джобни пари.

– Да съм казала нещо такова?

Тя се наведе напред и приглади одеялото върху коленете му.

– Остави проклетото одеяло. Ще пукна от жега.

– Не бива да се разболяваш, знаеш го.

Една сервитьорка застана до масата им и Ия поръча чаша вино за себе си и минерална вода за него. Леон погледна към младото момиче.

– Една голяма силна⁹ – каза той.

Ия го изгледа укорително, но той кимна на сервитьорката, за да потвърди. Тя реагираше по същия начин като всички останали, които го виждаха за пръв път, и видимо се напрягаше да не се взира в изгарянията му. Щом се отдалечи, той се загледа към морето.

– Мирише точно както си го спомням – каза Леон, отпуснал обгорелите си ръце в скута.

– На мен продължава да не ми харесва. Но ще се съглася, ако купим къщата. Не възнамерявам да живея в някакъв коптор и не мисля да прекарвам тук цяло лято. Две седмици годишно са достатъчни.

– Не смяташ ли, че не е много разумно да купуваме къща за десет милиона, ако ще я използваме само за две седмици в годината?

– Това са условията ми – отговори тя. – Иначе си стой тук сам. А това няма как да стане, нали?

– Не. Знам, че не мога да се оправям сам. А дори случайно да забравя, ти ми го припомняш достатъчно често.

– Някога замислял ли си се за всички жертви, които съм правила заради теб? Примирявам се с откачените ти прищевки, а ти дори не се интересуваш как ми се отразява това. А сега искаш да живееш тук. Не си ли изгорял достатъчно, та продължаваш да си играеш с огъня?

Сервитьорката дойде с виното и бирата и сложи чашите върху карираната синьо-бяла покривка. Леон отпи няколко глътки и погали студената чаша с палец.

– Добре, ще направим както искаш. Обади се на онзи брокер и кажи, че купуваме къщата. Но искам да се нанесем възможно най-скоро. Мразя да стоя по хотели.

– Чудесно – каза Ия безрадостно. – Все ще мога да издържа две седмици годишно в тази къща.

– Толкова си смела, скъпа.

Тя го погледна мрачно.

– Само да се надяваме, че няма да съжаляваш за това си решение.

– Много вода е изтекла оттогава – каза той спокойно.

В същия момент чу някой зад него да ахва от изненада.

– Леон?

Сепна се. Нямаше нужда да се обръща, за да познае гласа. Юсеф. След всички тези години Юсеф стоеше зад него.

⁹ Става дума за силна бира. В Швеция за силна се счита бирата с повече от 3,5% съдържание на алкохол. Неофициално за бира между 3,5 и 4,5 процента се ползва и старото понятие средна бира. Съществуват още лека и народна бира, които са с по-ниско алкохолно съдържание. – Б. пр.

Паула гледаше искрящия залив и се наслаждаваше на топлината. Сложи ръка на корема си и се усмихна, щом усети ритване.

– Мисля, че вече е време за сладолед – каза Мелберг и се изправи, след което хвърли поглед към Паула и размаха пръст. – Нали знаеш, че не е добре да излагаш корема си на слънчева светлина?

Паула го проследи учудено с поглед, докато той отиваше към павилиона за сладолед.

– Той шегува ли се? – обърна се тя към майка си, която се разсмя.

– Бертил просто иска да помогне.

Паула измърмори нещо, но все пак покри корема си с шал. Лео изтича покрай тях чисто гол и Йохана пъргаво го улови.

– Има право – каза тя. – Ултравиолетовите лъчи могат да причинят промени в пигмента, така че си намажи добре и лицето.

– Промени в пигмента? – попита Паула. – Че аз съм си мургава.

Рита ѝ подаде бутилка плажно масло със защитен фактор трийсет.

– По лицето ми избиха купища кафяви петна, докато бях бременна с теб, така че не спори.

Паула се подчини, а Йохана също се зае да маже старателно светлата си кожа.

– Все пак си извадила късмет – каза тя. – Не е нужно да се печеш на слънце, за да имаш тен.

– Да, но ми се иска Бертил да я кара малко по-спокойно – отвърна Паула и изстиска голямо количество крем в дланта си. – Наскоро го хванах да чете списанията ми за бременни. А онзи ден ми донесе опаковка капсули с омега-3 мастни киселини. Бил прочел в едно от списанията, че се отразявали добре на развитието на мозъка на бебето.

– Остави го да се радва, толкова е развълнуван – каза Рита и започна за втори път да маже Лео от глава до пети.

Той беше наследил румената, луничава кожа на Йохана, която лесно изгаряше. Паула се зачуди разсеяно дали бебето щеше да наследи нейния цвят на кожата, или този на незнайния донор. За нея нямаше значение. Лео беше техен син и тя рядко се замисляше, че е бил замесен и трети човек. Щеше да е същото и с това дете.

Радостният вик на Мелберг прекъсна мислите ѝ.

– Сладоледът пристига!

Рита го изгледа остро.

– Надявам се, не си взел и за себе си.

– Само един мъничък, мъничък „Магнум“. Все пак цяла седмица бях послушен.

Той се усмихна и намигна на партньорката си, опитвайки да я умилостиви.

– И дума да не става – каза Рита спокойно, взе сладоледа от ръцете му и отиде да го хвърли в едно кошче.

Мелберг измърмори нещо.

– Какво каза?

Той преглътна.

– Нищо. Абсолютно нищо.

– Знаеш какво каза докторът. Попадаш в рисковата група както за диабет, така и за инфаркт.

– Един „Магнум“ нямаше да ми навреди. Човек трябва и да си поживее малко – каза той и раздаде останалите сладоледи.

– Остава ми още една седмица почивка.

Паула беше затворила очи, обърната към слънцето, и ближеше своя сладолед „Корнето“.

– Наистина смятам, че не трябва да се връщаш на работа – каза Йохана. – Не остава още много. Сигурно ще можеш да излезеш в болнични, ако поговориш с акушерката. Имаш нужда от почивка.

– Чакай малко. Не забравяй, че аз съм началникът на Паула – каза Мелберг и се почеса замислено по оредялата сива коса. – Но съм съгласен. И аз не мисля, че трябва да работиш.

– Вече го обсъждахме. Ще полудея, ако трябва просто да си седя вкъщи и да чакам. Освен това сега е доста спокойно.

– Как ще е спокойно? – зяпна я Йохана. – Та сега е най-натовареното време в годината, покрай пияниците и всичко останало.

– Имах предвид просто че в момента не тече някое голямо разследване. И на сън мога да се справям с обичайните летни кражби и други такива. А и не е нужно да отговарям на повиквания. Мога да остана вътре в управлението и да се занимавам с бумащината. Така че стига сте ми опявали. Все пак съм бременна, не болна.

– Ще видим как ще тръгнат нещата – каза Мелберг. – Но поне за едно си права. За момента положението наистина е спокойно.

* * *

Беше годишнината от сватбата им и както всяка година, Йоста носеше свежи цветя, които да остави на гроба на покойната си съпруга. През останалото време от годината не се грижеше особено за гроба, но това нямаше нищо общо с чувствата му към Май-Брит. Бяха живели заедно дълго и щастливо и той усещаше липсата ѝ всяка сутрин, когато станеше от леглото. Йоста беше свикнал с живота на вдовец и дните му бяха дотолкова подчинени на навици, че понякога мисълта, че бе живял заедно с друг човек в малката къща, му се струваше като далечен сън. Но това, че беше свикнал с такъв живот, не означаваше, че му се наслаждава.

Той клекна и прокара пръст по следите в камъка, които образуваха името на малкото им момченце. Дори нямаше негова снимка. Мислеха си, че разполагат с всичкото време на света, за да го снимат, така че не се сетиха за това, когато се роди. Не направиха снимка и когато умря. По онова време това не беше прието. Йоста беше чувал, че в днешно време хората гледат различно на нещата, но тогава се очакваше да забравиш и да продължиш напред.

Създайте ново дете възможно най-скоро. Това беше съветът, с който бяха изпратени, докато напускаха болницата шокирани. Но това така и не стана. Единственото дете, което получиха след това, беше момиченцето. Малката госпожица, както я наричаха. Може би трябваше да направят повече, за да я задържат, но мъката все още беше твърде голяма и те не вярваха, че могат да ѝ дадат това, от което има нужда.

Накрая Май-Брит взе решението. Йоста все пак предложи предпазливо момичето да остане и да продължат да се грижат за нея. Но загубата вече беше гравирана в сърцето на Май-Брит и тя с натъжено изражение му каза: „Тя има нужда от братя и сестри“. И така, малката госпожица изчезна от живота им. Не говореха за нея след това, но Йоста така и не я забрави. Ако получаваше по една крона всеки път, когато се сетеше за нея, вече щеше да е заможен мъж.

Изправи се. Беше отскубнал няколко бурена, които бяха пуснали корен. Цветята изглеждаха красиво във вазата и Йоста ясно чу гласа на Май-Брит в главата си: „Ама Йоста, що за глупости. Бива ли да хабиш такива хубави цветя за мен“. Тя никога не беше вярвала, че заслужава нещо по-специално, и на Йоста му се искаше да беше пренебрегвал мнението ѝ по-често и да я беше глезил. Да ѝ беше подарявал цветя още докато беше жива и можеше да им се наслади. Сега му оставаше единствено да се надява, че Май-Брит вижда цветята някъде там отгоре и им се радва.