Бавачката на ангели

8

Фелбака, 1919

Беше прекрасен ден и Дагмар се протегна в леглото като котка. Вече всичко щеше да бъде различно. Най-накрая срещна човек, който щеше да накара шепотът по неин адрес да заглъхне и смехът да заседне в гърлата на клюкарките. Дъщерята на Бавачката на ангели и летецът герой – това щеше да им даде нов повод за приказки. Но те вече не я притесняваха, защото двамата с Херман щяха да заминат. Не знаеше къде, но нямаше и значение.

Снощи той я бе галил както никой друг преди, шептейки безброй думи в ухото ѝ. Дагмар не ги разбираше, но със сърцето си знаеше, че това са обещания за съвместното им бъдеще. Горещият му дъх изпълни всяка част на тялото ѝ с желание и тя му даде всичко, което имаше.

Дагмар седна бавно на ръба на леглото и все още гола отиде до прозореца и го отвори широко. Отвън птиците пееха, а слънцето тъкмо се беше показало. Зачуди се къде е Херман. Може би беше отишъл да донесе закуска?

Влезе в банята и старателно извърши сутрешния си тоалет. Всъщност не искаше да отмива миризмата му от тялото си, но в същото време искаше да ухае на най-красивата роза, когато той се върне. А и скоро отново щеше да усети мириса му. Щеше да го поглъща цял живот.

Щом приключи, Дагмар легна обратно в леглото и зачака, но Херман се бавеше и тя започна да губи търпение. Слънцето се беше изкачило по-високо в небето, а чуруликането на птиците започваше да ѝ се струва дразнещо силно. Къде се беше дянал Херман? Не се ли сещаше, че тя го чака?

Накрая стана, облече се и излезе от стаята с високо вдигната глава. Какво я интересуваше дали някой ще я види? Скоро щеше да стане ясно какво мисли за нея Херман.

В къщата беше тихо и спокойно. Всички спяха и си почиваха от опиянението. Това вероятно щеше да продължи още няколко часа. Гостите обикновено се будеха едва към единайсет. Единствените звуци се чуваха откъм кухнята. Персоналът ставаше рано и приготвяше закуската. Тези, които бяха празнували до късно, винаги имаха вълчи апетит, когато най-накрая се събудеха, така че беше важно яйцата да са сварени и кафето да е готово. Дагмар внимателно надникна в кухнята. Не, Херман го нямаше там. Една от прислужничките я видя и се намръщи, но Дагмар се обърна кръгом и затвори вратата.

След като претърси къщата, слезе към кея. Дали Херман не бе отишъл да се изкъпе? Атлетичен човек като него сигурно би желал да поплува за освежаване.

Дагмар ускори ход и почти се затича към брега. Краката ѝ като че се носеха над тревата. Стигна до кея и се загледа усмихната към морето. Но изражението ѝ бързо стана сериозно. Херман го нямаше. Вгледа се още веднъж, но във водата нямаше никого, нито пък на брега имаше оставени дрехи. Едно от момчетата, което работеше за доктора и жена му, се зададе по пътеката с небрежна походка.

– Мога ли да помогна на госпожицата? – попита то и замижа срещу слънцето. Щом наближи и я разпозна, момчето се засмя. – А, че това била Дагмар. Какво правиш тук по това време? Чух, че нощес не си спала при прислугата, ами си се забавлявала другаде.

– Млъквай, Едвин – каза тя. – Търся немския летец. Виждал ли си го?

Едвин пъхна ръце в джобовете на панталона си.

– Летецът? Значи, при него си била? – попита той и се засмя със същия подигравателен смях. – Той знаеше ли, че си ляга с дъщеря на убийца? Но може би чужденците намират това за вълнуващо?

– Стига вече! Отговори на въпроса ми. Виждал ли си го тази сутрин?

Едвин дълго време не каза нищо, просто оглеждаше Дагмар от глава до пети.

– Трябва някой път да излезем заедно, двамата с теб – каза той накрая и направи крачка към нея. – Така и не сме имали възможност да се опознаем.

Тя го зяпна. Ох, как ненавиждаше тези ужасни мъже, на които им липсваха всякаква класа и изтънченост. Нямаха право да я докосват с мръсните си ръце. Дагмар заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше добър живот, мама и татко ѝ го бяха казали.

– Е? – каза тя. – Чу какво те попитах.

Той се изплю на земята, погледна я право в очите и не можа да скрие злорадото си удоволствие, когато каза:

– Той замина.

– Какво имаш предвид? Къде е отишъл?

– Рано сутринта получи телеграма за някаква пилотска работа. Откараха го с лодката преди два часа.

Дагмар се задъха.

– Лъжеш!

Искаше да стовари юмрука си право в ухилената физиономия на Едвин.

– Ако щеш вярвай – каза той и се обърна. – Но него го няма.

Дагмар погледна към морето, в посоката, в която Херман беше изчезнал. Закле се, че отново ще го открие. Той щеше да бъде неин, независимо колко време ѝ отнемеше да го открие. Така беше писано.

Ерика се чувстваше малко виновна, макар че всъщност не беше излъгала Патрик, просто не му каза истината. Пък и вчера вечерта опита да му каже за плановете си, но не ѝ се удаде подходящ случай, а и Патрик беше в особено настроение. Попита го дали е станало нещо в работата му, но той не отговори нищо конкретно и двамата прекараха тиха вечер пред телевизора. По-късно щеше да му мисли как да обясни днешната си разходка.

Даде газ и насочи моторницата наляво, благодарейки мислено на баща си Туре, който настояваше да научи дъщерите си да карат лодката. Твърдеше, че човек бил длъжен да умее да плава, ако живее до морето. И ако трябваше да бъде честна, Ерика се справяше с акостирането по-добре от Патрик, но за да има мир в дома, оставяше тази задача на него. Мъжете имаха толкова крехко его.

Ерика помаха на една от лодките на бреговата охрана, която се връщаше към Фелбака. Изглежда, идваха от Вальо и Ерика се зачуди каква работа са имали там. Но след малко отпъди мисълта, за да се концентрира върху акостирането. Моторницата се плъзна елегантно до кея. За своя изненада Ерика се чувстваше нервна. Бе посветила толкова много време на историята и сега ѝ беше малко странно, че ще се срещне на живо с един от основните участници. Взе чантата си и скочи от лодката.

Отдавна не беше идвала тук. И тя като много други жители на Фелбака свързваше мястото с летни лагери и училищни екскурзии. Почти усещаше миризмата на наденица на скара и пинбрьод¹⁷, докато вървеше между дърветата.

Когато наближи къщата, спря изненадана. Наоколо цареше трескава дейност, а на стълбите стоеше добре позната фигура, която оживено жестикулираше. Ерика отново тръгна напред, ускорявайки крачка, докато накрая почти се затича.

– Здравей, Турбьорн! – каза тя и махна с ръка, с което най-накрая успя да привлече вниманието му. – Какво правиш тук?

Той я погледна учудено.

– Ерика? Мога да те питам същото. Патрик знае ли, че си тук?

– Не, не знае. Ама кажи какво става.

Турбьорн като че се замисли как точно да отговори.

– Собствениците са намерили нещо вчера, докато са ремонтирали – каза накрая.

– Намерили са нещо? Да не са открили изчезналото семейство? Къде са?

Турбьорн поклати глава.

– За съжаление, не мога да кажа нищо повече.

– Може ли да вляза и да погледна?

Ерика направи крачка към стълбите.

– Не, никой не бива да влиза вътре. Не може неупълномощени лица да обикалят наоколо, докато вътре се работи – каза Турбьорн и се усмихна. – Предполагам, че търсиш семейството, което живее тук. Те са отзад.

Ерика отстъпи.

– Окей – каза тя, без да може да скрие любопитството си.

Тръгна покрай стената на къщата и щом сви зад ъгъла, видя мъж и жена горе-долу на нейната възраст. Седяха и гледаха към къщата със сериозни лица, без да разговарят помежду си.

Ерика се поколеба за секунда. Покрай нетърпението и любопитството си дори не се беше замислила как ще им обясни защо се появява така изведнъж неканена. Но колебанието ѝ продължи едва няколко секунди. Все пак задаването на недискретни въпроси и ровенето в тайните и трагедиите на хората бяха част от работата ѝ. Отдавна беше преодоляла скрупулите си и знаеше, че мнозина от близките на жертвите впоследствие харесват книгите ѝ. Освен това винаги беше по-лесно, когато случката отдавна е останала в миналото, както сега. Тогава раните обикновено вече са заздравели и трагедиите са се превърнали в истории.

– Здравейте! – викна тя и двамата се обърнаха към нея.

После жената се усмихна.

– Знам коя си. Ерика Фалк. Чела съм всичките ти книги и ги обожавам – каза тя, след което млъкна изплашено, сякаш се бе смутила от собствената си дързост.

– Здравей, ти трябва да си Ева – каза Ерика и стисна ръката ѝ. Беше крехка, но мазолите по дланта ѝ свидетелстваха, че жената се е захванала сериозно с ремонта. – Благодаря, радвам се, че книгите ти харесват.

Все още леко засрамена, Ева представи мъжа си и Ерика се здрависа и с него.

– Ама че тайминг имаш.

Ева седна и явно очакваше Ерика да стори същото.

– Какво имаш предвид?

– Предполагам, че искаш да пишеш за изчезването? В такъв случай си дошла в правилния ден.

– Да – каза Ерика. – Чух, че сте намерили нещо в къщата.

– Да, открихме го, докато разбивахме пода в трапезарията – каза Мортен. – Не знаехме какво е точно, но ни хрумна, че може да е засъхнала кръв. От полицията дойдоха да проверят и решиха, че трябва да пратят специалисти. Затова сега има толкова много хора тук.

Ерика започна да разбира защо Патрик се бе държал така снощи, когато го попита какво се е случило. Зачуди се какво ли смяташе той за цялата тази работа. Дали основната версия беше, че семейството е било убито в трапезарията, след което телата са били преместени? Искаше ѝ се веднага да заразпитва дали са открили само кръв, но се въздържа.

– Сигурно сте разстроени – каза тя и се обърна към Ева. – Не мога да отрека, че случилото се винаги ме е интригувало, но за теб това все пак е нещо лично.

Ева поклати глава.

– Била съм толкова малка, че не си спомням семейството си. Не мога да страдам за хора, които не помня. Не е като с...

Тя се спря и погледна встрани.

– Мисля, че мъжът ми, Патрик Хедстрьом, е бил един от полицаите, които са дошли тук. Той беше при вас и в събота. Спомена за някакъв неприятен инцидент?

– Може и така да се нарече. Във всеки случай наистина беше неприятно и не мога да разбера защо някой би искал да ни нарани – каза Мортен и разпери ръце.

– Патрик мисли, че може да е свързано със случилото се през седемдесет и четвърта – каза Ерика, преди да успее да се спре.

Изруга се наум. Знаеше колко ще се вбеси Патрик, ако тя разпространи информация, която може да се отрази на разследването.

– Как може да са свързани? Оттогава е минало толкова много време.

Ева погледна към къщата. От мястото, където бяха седнали, не се виждаше какво се случва вътре, но чуваха разцепването на дъските в трапезарията.

– Бих искала да задам няколко въпроса за изчезването, ако не е проблем? – каза Ерика.

Ева кимна.

– Разбира се. Както казах на мъжа ти, не мисля, че имам с какво да допринеса, но питай.

– Може ли да запиша разговора? – попита Ерика, вадейки диктофона от чантата си.

Мортен погледна въпросително към Ева, която сви рамене.

– Да, няма проблем.

Лентата се завъртя и Ерика усети как нещо в стомаха ѝ запърха в очакване. Така и не се беше решила да посети Ева в Гьотеборг, макар че много пъти си бе мислила да го направи. Но сега Ева беше тук и може би Ерика щеше да научи нещо, което да придвижи проучването ѝ напред.

– Останало ли ти е нещо от родителите ти? Нещо, което си взела със себе си оттук?

– Не, нищо. Осиновителите ми са ми разказвали, че когато съм пристигнала при тях, съм имала само една торба с дрехи. А не мисля, че те са оттук. Според мама някой добър човек е ушил дрехите и е избродирал инициалите ми върху тях. Още са при мен. Мама ги пазеше, в случай че някой ден имам дъщеря.

– Значи, нямаш писма, снимки? – попита Ерика.

– Не, никога не съм попадала на такива.

– Родителите ти имали ли са други роднини, които може да са запазили нещо?

– Не. Казах го и на мъжа ти. Доколкото знам, нито родителите на майка ми, нито тези на баща ми са били живи, а те явно не са имали братя или сестри. Ако имам някакви далечни роднини, то във всеки случай те никога не са се свързвали с мен. Пък и никой не е пожелал да ме вземе.

Историята звучеше безкрайно тъжно и Ерика я погледна със съчувствие, но Ева се усмихна.

– Не се тревожи за мен. Имам майка и баща, които ме обичат, а те имат още две деца, с които се разбирам чудесно. Нищо не ми е липсвало.

Ерика отвърна на усмивката ѝ.

– Малко хора могат да кажат същото.

Усещаше, че все повече започва да харесва крехката жена пред себе си.

– Знаеш ли нещо друго за биологичните си родители?

– Не, не съм се интересувала за повече подробности. Разбира се, понякога съм се чудила какво ли се е случило, но по някакъв начин като че не исках случката да става част от живота ми. Вероятно съм се притеснявала, че мама и татко ще се натъжат и ще си помислят, че не са ми достатъчни, ако започна да се интересувам от биологичните си родители.

– Мислиш ли, че интересът към корените ти би се пробудил, ако имате дете? – попита Ерика внимателно. Не знаеше много за Ева и Мортен и темата може би беше чувствителна.

– Имахме син – каза Ева.

Ерика се отдръпна назад, сякаш ѝ бяха ударили шамар. Не беше очаквала такъв отговор. Искаше да научи повече, но езикът на тялото на Ева ясно показваше, че тя не иска да говори за това.

– Може да се каже, че за Ева преместването тук е един вид завръщане към корените – каза Мортен.

Той се размърда притеснено и Ерика забеляза, че без да осъзнават, двамата се отдръпнаха леко един от друг, сякаш не издържаха да седят прекалено близо. Настроението стана тягостно и Ерика изведнъж почувства, че се натрапва и става свидетел на нещо много лично.

– Ровила съм се в историята на рода ти и съм събрала някои материали. Ако искаш да ги видиш, само кажи. Всичко е вкъщи.

– Много мило от твоя страна – каза Ева без ентусиазъм.

Като че всичката енергия се беше изпарила от тялото ѝ. Ерика разбра, че няма смисъл да продължава разговора.

– Благодаря, че поговорихте с мен – каза тя и се изправи. – Пак ще ви потърся, а и вие не се колебайте да се свържете с мен.

Тя извади един бележник, написа телефона и имейл адреса си, откъсна листа и им го даде. После изключи диктофона и го пъхна в чантата си.

– Знаеш къде да ни намериш. В момента не правим друго, освен да работим по къщата денонощно – каза Мортен.

– Разбирам. Ще се справите ли сами?

– Да, така смятаме. Във всеки случай ще направим всичко възможно.

– Познаваш ли някого тук, който се занимава с вътрешно обзавеждане? Събираме препоръки – вметна Ева. – С Мортен не ни бива в това отношение.

Ерика тъкмо щеше да каже, че за съжаление, не се сеща за никого, но ѝ хрумна идея.

– Познавам един много способен човек, който сигурно ще може да ви помогне. Ще говорим пак.

Тя се сбогува и тръгна обратно към предната страна на къщата. Там Турбьорн инструктираше двама души от екипа си.

– Как върви? – попита Ерика, опитвайки се да надвика една моторна резачка.

– Не е твоя работа – викна Турбьорн в отговор. – Но после ще докладвам на мъжа ти, така че можеш да го разпиташ довечера.

Ерика се засмя и му махна за сбогом. Докато вървеше към кея, изражението ѝ отново стана сериозно. Какво беше станало с вещите на семейство Елвандер? Защо Ева и Мортен се държаха толкова странно един с друг? Какво се беше случило със сина им? И не на последно място: истината ли казваха, като твърдяха, че не знаят кой се е опитал да ги подпали? Разговорът с Ева не се оказа толкова плодотворен, колкото се беше надявала, но въпреки това мислите се въртяха шеметно в главата ѝ, докато насочваше моторницата обратно към къщи.

¹⁷ Хляб на шиш, който се пече на огън. Тестото обикновено се състои от пшенично брашно, бакпулвер, сол и вода; приготвя се предварително и на място се увива около шишовете. – Б. пр.

Йоста мърмореше сам на себе си. Не се беше обидил от критиките на Мелберг, но му се струваше съвсем ненужно да се карат заради това, че е пазил материалите от разследването у дома. Нали в крайна сметка беше важен резултатът? Документите от времето преди дигитализацията бяха трудни за откриване, така че сега спестяваха доста часове, които иначе щяха да прекарат в търсене из архивите.

Сложи лист и химикалка до себе си и отвори първата папка. Колко ли часове от живота си беше прекарал в размисли над случилото се в интерната? Колко ли пъти бе преглеждал снимките, преписите от разпитите и докладите от огледа на местопрестъплението? Сега се искаше методичност, за да свърши добра работа. Патрик му беше дал за задача да направи списък на хората, които са били разпитвани в първоначалното разследване, и да определи в какъв ред да говорят с тях. Нямаха възможност да се свържат с всички едновременно, затова беше важно да започнат с най-важните свидетели.

Йоста потъна в стола и започна да прелиства скучните преписи. Беше ги чел безброй пъти и знаеше, че в тях не пише нищо конкретно, така че трябваше да тълкува различните нюанси и да чете между редовете. Но му беше трудно да се концентрира. Мислите му постоянно се отклоняваха към малката госпожица, която вече беше голяма жена. Беше странно да я види отново и да сравни истинския ѝ образ с нарисувания от въображението му.

Завъртя се неспокойно в стола. От много години не се беше захващал с работата си с настървение. Но макар сега да усещаше ентусиазъм, мозъкът му сякаш не искаше да се подчинява на инструкциите. Остави листовете настрана и вместо това започна бавно да преглежда снимките. Имаше ги дори момчетата, останали в училището през ваканцията. Йоста затвори очи и опита да се върне в слънчевата, но малко хладна Велика събота през 1974-а. Вървеше нагоре към голямата бяла къща заедно с вече починалия си колега Хенри Юнг. Всичко беше толкова спокойно, почти зловещо, но това може би беше вторично впечатление. Все пак си спомняше, че потръпна, докато вървеше по пътеката. С Хенри се спогледаха, чудейки се какво ги очаква след чудноватото обаждане в управлението. Тогавашният началник реши да възложи задачата на двама души. „Сигурно децата си правят майтап“, каза той и ги прати да проверят, главно за да се подсигури, в случай че противно на очакванията обаждането не беше дело на отегчени богаташки хлапета. Бяха имали проблеми с децата миналата есен, когато започна учебната година, но началникът проведе разговор с Рюне Елвандер и щуротиите спряха. Йоста нямаше представа как директорът е постигнал това, но каквото и да беше сторил, имаше ефект. Поне временно.

Двамата с Хенри спряха пред вратата. Отвътре не се чуваше нито звук. После остър детски писък разкъса спокойствието и ги изтръгна от временния им ступор. Почукаха на вратата, но влязоха вътре, без да чакат отговор. „Ехо“, провикна се Йоста. Сега, седнал зад бюрото в управлението толкова години по-късно, той се зачуди как може да си спомня всичко толкова подробно. Никой не му бе отговорил, но детските писъци ставаха все по-силни. Двамата забързаха по посока на звука и спряха на място, щом влязоха в трапезарията. Малко момиченце щъкаше наоколо съвсем само и пищеше сърцераздирателно. Йоста инстинктивно се втурна и я вдигна.

– Къде са останалите от семейството? – попита Хенри и се огледа, след което се върна в антрето и викна: – Ехо?

Никакъв отговор.

– Ще проверя горе – каза той и Йоста кимна, зает с опитите си да успокои момиченцето. Никога преди не беше държал толкова малко дете и не беше сигурен какво да направи, за да спре плача. Залюля я непохватно в прегръдките си, погали я по гърба и затананика някаква неопределена мелодия. За негово учудване това проработи. Плачът на момиченцето премина в леки накъсани хлипания. Тя облегна глава на рамото му и Йоста усети как гръдният ѝ кош се разширява и свива. Продължи да я люлее и да тананика, изпълнен с чувства, които не можеше да назове.

Хенри се върна в трапезарията.

– Горе също няма никого.

– Къде са се дянали? Как може да оставят толкова малко дете само? Може да се случи какво ли не.

– И кой, по дяволите, се е обадил в управлението? – попита Хенри, след което свали шапката си и се почеса по главата. – Възможно ли е да са отишли да се поразходят?

Йоста погледна недоверчиво към наченатите ястия на празничната трапеза.

– Насред храненето? Странни хора, ако е така.

– И още как – каза Хенри и отново си сложи шапката. После тръгна към Йоста и момичето и загука: – А какво прави тук малкото бебче съвсем само?

Детето веднага заплака отново и стисна Йоста през врата толкова силно, че му стана трудно да диша.

– Остави я на мира – каза той и направи крачка назад.

Топло чувство на задоволство изпълни гърдите му и Йоста се запита същото ли щеше да бъде, ако момченцето им беше оцеляло. Бързо прогони мисълта. Беше решил да не мисли за това.

– Лодката долу ли беше? – попита той след малко, когато момиченцето спря да плаче.

Хенри сви вежди.

– До кея имаше лодка, но те нямат ли две? Мисля, че есента купиха дървената моторница на Свен-Ивар, а долу беше вързана само стъклопластовата. Но не биха тръгнали с лодката, без да вземат момичето, нали? Не може да са толкова откачени, дори да идват от града.

– Инез е тукашна – поправи го Йоста разсеяно. – Родът ѝ живее във Фелбака от няколко поколения.

Хенри въздъхна.

– Добре, но във всеки случай е странно. Трябва да вземем момичето с нас. После ще видим дали някой ще се появи – каза той и понечи да тръгне.

– Масата е сложена за шестима души – каза Йоста.

– Ами да, нали е великденска ваканция, сигурно само семейството е останало тук.

– Можем ли да оставим къщата така? – зачуди се Йоста.

Ситуацията беше, меко казано, странна и Йоста се притесняваше. Замисли се и накрая каза:

– Да направим, както предлагаш и да вземем момичето с нас. Ако до утре никой не се обади, ще се върнем тук. Ако още ги няма, ще трябва да приемем, че нещо се е случило. В такъв случай, това е местопрестъпление.

Излязоха навън и затвориха външната врата, без да са сигурни дали постъпват правилно. Тръгнаха надолу към кея и когато наближиха, видяха една лодка да се приближава.

– Виж, това е старата моторница на Стен-Ивар – каза Хенри и посочи.

– Вътре има доста хора. Може би това е семейството?

– Ако са те, ще им кажа едно-друго. Как може да оставят момиченцето така? Направо ми иде да им хвърля един пердах.

Хенри тръгна с широка крачка към кея. Йоста подтичваше след него, за да не изостане, но не смееше да се движи със същата скорост от страх да не се спъне, докато държи детето. Лодката акостира и от нея изскочи момче на петнайсетина години. Имаше гарваново черна коса, а изражението му беше ядосано.

– Какво правите с Ева? – изръмжа той.

– А ти кой си? – попита Хенри, щом момчето застана пред него с ръце на кръста.

Още четири момчета слязоха от лодката и отидоха при Хенри и Йоста, който вече беше настигнал колегата си.

– Къде са Инез и Рюне? – попита чернокосото момче.

Останалите стояха мълчаливо зад него и наблюдаваха. Ясно беше кой е лидерът.

– И ние това се чудим – каза Йоста. – Някой се обади в полицейското управление и каза, че нещо се е случило. Щом пристигнахме, открихме момичето съвсем самӝ в къщата.

Момчето го зяпна удивено.

– Само Ева ли беше вътре?

Значи се казва Ева, помисли си Йоста. Малката госпожица, чието сърце биеше така бързо до неговото.

– Вие от хлапетата на Рюне ли сте? – попита Хенри авторитетно, но момчето, изглежда, не се изплаши.

Просто погледна полицая спокойно и отвърна учтиво:

– Възпитаници в училището сме. Останахме тук през ваканцията.

– Къде ходихте? – попита Йоста и сбърчи чело.

– Излязохме с лодката рано сутринта. Не бяхме поканени на празничния обяд на семейството, така че отидохме за риба. За да „оформим характера си“.

– Добър ли беше уловът?

Тонът на Хенри ясно показваше, че той не вярва на думите на момчето.

– Хванахме цяло корито риба – каза момчето и посочи към лодката.

Йоста погледна в същата посока. За кърмата на лодката беше завързано въже, по което имаше окачени кукички.

– Трябва да дойдете с нас в управлението, докато разберем какво става – каза Хенри и тръгна към собствената си лодка.

– Не може ли първо да се измием? Мръсни сме и миришем на риба – каза изплашено едно от другите момчета.

– Ще правим каквото ни казват полицаите – сряза го момчето с лидерското поведение. – Естествено, че ще дойдем с вас. Моля за извинение, ако сме се държали грубо. Просто се притеснихме, когато видяхме непознати мъже с Ева. Казвам се Леон Кройц.

Той протегна ръка и се здрависа с Йоста. Хенри вече се беше качил на лодката и ги чакаше. Понесъл Ева на ръце, Йоста се качи след момчетата. Хвърли поглед към къщата за последно. Къде, по дяволите, се намираше семейството? Какво се беше случило?

Йоста се върна към настоящето. Спомените бяха толкова живи. Почти му се струваше, че усеща топлината на момиченцето, което държеше в прегръдките си. Поизправи се и извади една снимка от купчината. Беше заснета в управлението през онази Велика събота и на нея се виждаха всичките пет момчета: Леон Кройц, Севастиан Монсон, Йон Холм, Пърси фон Барн и Юсеф Майер. Бяха рошави, с мръсни дрехи и мрачни изражения. Всички освен Леон. Той се усмихваше весело към фотоапарата и изглеждаше по-голям, а не на шестнайсет години. Беше елегантно момче, почти красиво, каза си Йоста, гледайки старата снимка. Навремето не се бе замислил за това. Прелисти материалите от разследването. Леон Кройц. Какво ли беше направил с живота си? Йоста отбеляза нещо в тефтера си. От петте момчета Леон бе оставил най-ясен отпечатък в паметта му. Може би беше добра идея да започнат с него.