Бавачката на ангели

18

Болница „Св. Йорген“, 1936

–Не смятаме, че е вероятно майка ти да бъде изписана в обозримо бъдеще – каза доктор Янсон, белокос, застаряващ мъж, който приличаше на коледно джудже заради голямата си брада.

Лаура въздъхна облекчено. Беше подредила живота си: имаше добра работа и ново жилище. Беше квартирантка на леля Бергстрьом на улица „Галербакен“ и разполагаше само с една малка стая. Но стаята бе нейна и вътре беше хубаво и подредено като в куклената къща, която заемаше почетно място върху високото бюро до леглото ѝ. Животът беше много по-хубав без Дагмар. От три години майка ѝ лежеше затворена в болница „Св. Йорген“ в Гьотеборг. Беше истинско облекчение да не трябва да се тревожи и да се пита каква бъркотия ще забърка Дагмар.

– От какво всъщност страда майка? – попита тя, опитвайки се да изглежда загрижена.

Беше добре облечена, както винаги, и седеше с чанта в скута, наклонила елегантно крака на една страна. Макар да беше само на шестнайсет, Лаура се чувстваше много по-голяма.

– Не можахме да поставим точна диагноза, но вероятно страда от така наречените слаби нерви. За съжаление, лечението не дава особен резултат. Тя не се отказва от своите бълнувания за Херман Гьоринг. Не е необичайно страдащите от слаби нерви да фантазират за хора, за които са чели във вестниците.

– Да, майка говори за него, откакто се помня – каза Лаура.

Лекарят я погледна състрадателно.

– Доколкото разбирам, госпожицата не е имала леко детство. Но, изглежда, се справяте добре и имате не само хубаво лице, ами и здрав разум.

– Правя каквото мога – каза тя срамежливо, но усети жлъчка в гърлото, когато в съзнанието ѝ изплуваха спомените от детството.

Мразеше, когато не ѝ се удаваше да възпре тези мисли. Обикновено успяваше да ги зарови някъде дълбоко и рядко се сещаше за майка си или за малкия, мрачен, вмирисан на алкохол апартамент, който никога не успяваше да изчисти, колкото и да търкаше и да четкаше. Беше заровила и спомените за подигравките на съучениците ѝ. Сега никой не ѝ се присмиваше заради майка ѝ, хората я уважаваха заради това, което е. А Лаура беше старателна и се отнасяше съвестно и внимателно към всичко, с което се захващаше. Вече никой не подвикваше грозни думи след нея.

Но все още изпитваше страх. Страх, че майка ѝ ще се върне и ще развали всичко.

– Искате ли да се срещнете с майка си? Съветвам ви да не го правите, но...

Доктор Янсон разпери ръце.

– О, не, мисля, че е най-добре да не я виждам. Майка така се... разстройва.

Лаура си спомняше всяка дума, която майка ѝ запрати по неин адрес при предното ѝ посещение. Нарече я с такива отвратителни имена, че Лаура дори не можеше да ги изрече на глас. Изглежда, доктор Янсон също си спомняше този случай.

– Мисля, че това е правилното решение. Стараем се тя да е спокойна.

– Надявам се, че все още не ѝ давате да чете вестници?

– Не, след случилото се тя няма достъп до пресата – отговори той и поклати уверено глава.

Лаура кимна. Преди две години ѝ се бяха обадили от болницата. Майка ѝ видяла във вестника, че Гьоринг не просто е преместил останките на съпругата си Карин в имението „Каринхол“ в Германия, ами смята да издигне специална гробна камера в нейна чест. Тогава Дагмар опустошила цялата си стая и освен това ранила един от санитарите толкова сериозно, че се наложило да го шият.

– Нали ще ми се обадите, ако има някакви новини? – попита тя и се изправи.

Хвана ръкавиците си с лявата ръка и протегна дясната, за да се сбогува. Когато обърна гръб на доктор Янсон и излезе от стаята, на устните ѝ играеше усмивка. Все още беше свободна.

Наближаваха търговски център „Торп“, северно от Удевала, когато попаднаха в сериозно задръстване. Патрик намали скоростта, а Паула се размърда до него, опитвайки се да си намери удобна поза.

Той хвърли загрижен поглед към нея.

– Наистина ли ще можеш да пътуваш до Гьотеборг и обратно?

– Да. Не се притеснявай. Достатъчно хора около мен го правят.

– Е, да се надяваме, че разкарването ще си струва. Движението днес е ужасно.

– Каквото, такова – каза Паула. – Как е Ева, между другото?

– Всъщност не знам. Когато се прибрах снощи, вече спеше, а сутринта още не беше станала. Но Ерика каза, че била страшно изтощена.

– Нищо чудно. Това, което ѝ се случва, е същински кошмар.

– Хайде карай, де!

Патрик натисна клаксона, тъй като в опашката от автомобили се бе отворила пролука, но шофьорът отпред не реагира достатъчно бързо. Паула поклати глава, но се въздържа от коментар. Достатъчно пъти се бе возила с Патрик и знаеше, че настроението му се променя, щом се озове зад волана.

Заради летния трафик им отне около час по-дълго от обикновено, за да стигнат до Гьотеборг. Сега двамата вървяха по спокойната пешеходна улица в Партиле²⁹, а Патрик се чувстваше така, сякаш ще експлодира.

– Боже господи, колкото е горещо днес – каза той и подръпна ризата си, за да се разхлади. – Как издържаш в тази жега?

Паула погледна снизходително към потното му чело.

– Ас чужденка, ас не потя се – каза тя, имитирайки акцент и вдигайки ръце, за да покаже, че мишниците ѝ са съвсем сухи.

– Аз се потя и за двама ни. Трябваше да си взема резервна риза. Как ще се появим така? Аз съм плувнал в пот, а ти изглеждаш като кит. Ще се зачудят що за хора работят в полицията в Танум – каза Патрик и натисна звънеца.

– Ти си кит. Аз съм бременна. Твоето извинение какво е?

Паула сръчка Патрик в корема.

– Това е само малко коремче, за повече авторитет – каза той. – Но ще изчезне веднага щом отново започна да тренирам.

– Чух, че от фитнес залата са те обявили за изчезнал.

Вратата се отвори и Патрик не можа да отвърне на закачката.

– Здравейте, добре дошли! Вие трябва да сте полицаите от Танумсхеде? – каза шейсетгодишен мъж с приветлив вид.

– Да – отвърна Патрик и представи себе си и Паула.

Жена на същата възраст се присъедини към тях и ги поздрави.

– Влизайте! Аз съм Берит. Със Стюре смятахме да ви поканим в пенсионерския инкубатор.

– Пенсионерския инкубатор? – прошепна Паула въпросително към Патрик.

– Означава остъклена веранда – прошепна той в отговор и Паула се засмя.

Щом излязоха на малката слънчева веранда, Берит придърпа към масата един голям ракитен фотьойл и кимна на Паула.

– Седни тук. Това е най-удобното място.

– Благодаря! После ще ви трябва кран, за да ме вдигнете – каза Паула и се отпусна радостно върху дебелата възглавничка.

– Качи си краката на тази подложка. Едва ли е леко да си бременна в тия жеги.

– Да, започва да ми натежава – призна Паула.

След дългото пътуване в колата, прасците ѝ бяха станали като футболни топки.

– Съвсем ясно си спомням лятото, когато Ева беше бременна с Винсент. Тогава беше също толкова топло и тя...

Берит млъкна по средата на изречението и усмивката ѝ угасна. Стюре я прегърна с една ръка и я потупа нежно по рамото.

– Хайде, да седнем, за да могат гостите да пийнат кафе и да хапнат малко кекс. Това е тигровият кекс на Берит. Тя пази рецептата в такава тайна, че дори аз не знам как го приготвя.

Стюре говореше с приповдигнат тон, в опит да запази доброто настроение, но погледът му беше също толкова натъжен, колкото този на съпругата му.

Патрик го послуша и седна, но осъзна, че рано или късно ще трябва да повдигне въпроса, който очевидно предизвикваше голяма болка у родителите на Ева.

– Вземете си – каза Берит и им подаде подноса. – С мъжа ти знаете ли дали ще е момче или момиче?

Паула спря ръката си малко преди да отхапе от парчето кекс. После погледна жената пред себе си право в очите и каза приятелски:

– Не, с партньорката ми Йохана решихме да изчакаме до раждането. Но имаме син, така че би било хубаво да се сдобием и с дъщеричка. В същото време е вярно това, което казват всички – че най-важното е бебето да е здраво.

Тя погали корема си и се подготви за реакцията на възрастната двойка. Берит грейна.

– Колко е хубаво, че момчето ще стане батко! Сигурно много се гордее.

– С такава красива майка, каквото и да е детето, все ще е хубаво – каза Стюре с топла усмивка.

Двамата съвсем не изглеждаха обезпокоени от информацията, че детето ще има две майки. Паула отвърна радостно на усмивките им.

– Сега трябва да ни кажете какво се случва – каза Стюре и се надвеси над масата. – Ева и Мортен отговарят с недомлъвки, когато им се обадим, а не искат и да ги посетим.

– Да, най-добре ще е да не го правите – каза Патрик и си помисли, че последното, от което имат нужда, е на острова да пристигнат още хора.

– Защо? – попита Берит, гледайки тревожно ту към Патрик, ту към Паула. – Ева ни разказа, че са попаднали на кръв, докато са разбивали един от подовете. Кръвта дали е...

– Да, най-вероятно – отговори Патрик. – Но е толкова стара, че не може да се каже със сигурност от колко души е и дали става дума за семейството на Ева.

– Това е направо ужасно – каза Берит. – С Ева никога не сме говорили много за случилото се. Пък и не знаехме нищо повече от това, което ни казаха социалните и което прочетохме във вестниците. Затова малко се изненадахме, когато тя и Мортен решиха да се преместят в онази къща.

– Не мисля, че искаха да отидат там – каза Стюре. – Мисля, че искаха да се махнат оттук.

– Бихте ли ни разказали какво се е случило със сина им? – попита Паула предпазливо.

Двамата се спогледаха за кратко, преди Стюре да вземе думата. Той бавно им разказа за деня, в който Винсент починал. Патрик усети как в гърлото му се образува буца, докато слуша. Животът можеше да бъде толкова мрачен и безсмислен.

– Ева и Мортен колко скоро след станалото се преместиха? – попита той, щом Стюре замлъкна.

– Мина около половин година – отвърна Берит.

Стюре кимна.

– Да, толкова. Продадоха къщата. Преди живееха съвсем наблизо – каза той и посочи в неопределена посока покрай улицата. – Мортен напусна работата си като дърводелец. Ева пък е в болнични, откакто Винсент почина. Работеше като икономист в данъчното, но така и не се върна на работа. Малко сме притеснени как ще се справят финансово. Поне разполагат с начален капитал от продажбата на къщата.

– Опитваме да им помагаме колкото можем – каза Берит. – Имаме още две деца, които са наши, така да се каже, макар че считаме и Ева за наша дъщеря. Те винаги са я гледали като писано яйце и също ще се радват да помогнат, ако могат, така че нещата все ще се наредят.

Патрик кимна.

– Мястото ще бъде много хубаво, когато приключат. Мортен изглежда е талантлив дърводелец.

– Много е добър – каза Стюре. – Докато живееха тук, той работеше почти непрестанно. Понякога дори твърде много, но по-добре така, отколкото да е някой мързеливец.

– Още кафе? – попита Берит и без да чака отговор, се изправи, за да вземе каната.

Стюре се загледа след нея.

– Всичко това ѝ тежи много, но не иска да го покаже. В семейството ни Ева беше като малко ангелче. По-големите ни деца бяха на шест и осем и им бяхме казали, че може би ще си направим още едно. На Берит ѝ хрумна идеята вместо това да видим дали няма някое дете, на което можем да помогнем, като го приютим.

– Имали ли сте други приемни деца преди Ева? – попита Паула.

– Не, Ева беше първото и единственото. Тя остана при нас и решихме да я осиновим. Берит умираше от страх, че някой може да дойде и да ни я вземе. Почти не спеше нощем, докато осиновяването не стана факт.

– Каква беше Ева като дете? – попита Патрик, най-вече от любопитство.

Нещо му подсказваше, че тази Ева, която виждаше сега, беше бледо копие на истинската.

– О, беше същинска хала, бих казал.

– Ева, да! – възкликна Берит, която тъкмо се появи на верандата, носейки кана кафе. – Беше голяма калпазанка. Но винаги беше засмяна и нямаше как да ѝ се ядосаш истински.

– Това направи нещата още по-тежки – каза Стюре. – Изгубихме не само Винсент, но и Ева. Сякаш голяма част от нея умря заедно с него. Същото е с Мортен. Той и без това имаше малко по-нестабилни настроения и периодично изпадаше в депресия. Но преди смъртта на Винсент те се чувстваха добре заедно. Сега... сега вече не знам. Първоначално едва издържаха да стоят в една и съща стая, а сега са заедно на остров в архипелага. Няма как да не се притесняваме.

– Имате ли предположения кой може да е запалил пожара или кой може да е стрелял по Ева вчера? – попита Патрик.

Берит и Стюре се вторачиха в него като вкаменени.

– Ева не ви ли е разказала? – каза той и погледна Паула.

Дори не му беше хрумнало, че родителите на Ева няма да знаят какво се е случило с дъщеря им. В противен случай щеше да зададе въпроса по-деликатно.

– Не, каза ни единствено за кръвта – отговори Стюре.

Патрик още търсеше подходящите думи, с които да опише събитията на Вальо, когато Паула го изпревари. Спокойно и обективно тя разказа за пожара и стрелбата.

Берит стисна ръба на масата толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Не разбирам защо не ни е казала нищо.

– Не е искала да ни тревожи – каза Стюре, но той изглеждаше не по-малко обезпокоен от съпругата си.

– Но защо стоят там? Това е лудост! Трябва веднага да се махнат. Стюре, трябва да отидем да поговорим с тях.

– Изглеждат напълно решени да останат – каза Патрик. – Но за момента Ева е при нас. Съпругата ми я отведе вкъщи и снощи тя спа у нас. Мортен обаче отказа да напусне острова и сега е там.

– Той луд ли е? – каза Берит. – Отиваме там. Веднага.

Тя се изправи, но Стюре нежно, макар и насила, я накара да седне обратно на стола.

– Нека не действаме прибързано. Да се обадим на Ева и да чуем какво ще ни каже. Знаеш ги колко са упорити понякога. Няма смисъл да се караме с тях.

Берит поклати глава, но този път не понечи да стане.

– Сещате ли се за някаква причина някой да иска да ги нарани? – попита Паула и се размърда, за да се намести по-добре.

Дори във фантастичен фотьойл като този след известно време крайниците я заболяваха.

– Не, никаква – каза Берит натъртено. – Те водеха напълно нормален живот. И защо някой да иска да ги нарани още повече? И без това преживяха толкова мъка и болка.

– Трябва да е свързано с това, което се е случило на семейството на Ева, нали? – каза Стюре. – Може би някой се страхува, че ще открият нещо?

– Такава е и нашата теория, но засега не знаем много, така че гледаме да внимаваме какво говорим – каза Патрик. – Едно от нещата, които ни озадачават, са картичките, които Ева получава от някой си „Й“.

– Да, това си е странно – каза Стюре. – Получава картичка за всеки свой рожден ден. Предполагахме, че ги праща някой далечен роднина. Изглеждаха ни безобидни, затова не им обръщахме голямо внимание.

– Вчера Ева е получила нова картичка, която не е толкова безобидна.

Родителите на Ева го погледнаха учудено.

– Какво пише на нея?

Стюре се изправи и дръпна леко завесите, тъй като слънцето постепенно се беше изместило и напичаше силно масата.

– Може да се каже, че съобщението е заплашително.

– Такова нещо се случва за пръв път. Смятате ли, че подателят е същият човек, който тормози Ева и Мортен?

– Не знаем. Но би ни било от полза, ако можете да ни покажете някоя от предишните картички.

Стюре поклати глава извинително.

– За жалост, не ги пазим. Показвахме ги на Ева и после ги хвърляхме. Не бяха особено лични. Пишеше просто „Честит рожден ден“ и отдолу „Й“. Нищо друго. Затова не сметнахме, че си струва да ги пазим.

– Да, разбирам – каза Патрик. – И нищо не е подсказвало кой може да ги праща? Виждаше ли се откъде са пратени?

– От Гьотеборг, така че това не е кой знае каква следа – каза Стюре и замълча, но после се сепна и погледна жена си. – Парите.

Берит се ококори.

– Как не се сетихме! – каза тя и се обърна към Патрик и Паула.

– Откакто Ева дойде при нас, всеки месец някой ѝ превеждаше пари анонимно, докато не стана на осемнайсет. Ние просто получихме писмо, че на нейно име е отворена сметка. Запазихме сметката и тя изтегли парите, когато с Мортен си купиха къща.

– И нямате представа кой е внасял средствата? Опитахте ли да разберете?

Стюре кимна.

– Да, пробвахме на няколко пъти. Бяхме любопитни, естествено. Но от банката ни казаха, че човекът желае да остане анонимен, така че трябваше да се задоволим с това. Накрая решихме, че сигурно е същият човек, който праща картичките – далечен роднина, който просто иска да ѝ помогне.

– В коя банка беше сметката?

– Търговската банка. Писмото беше от клона им на площад „Нормалмстори“ в Стокхолм.

– Трябва да проучим това. Много добре, че се сетихте.

Патрик погледна въпросително към Паула, която кимна. Той се изправи и протегна ръка.

– Много благодаря, че отделихте време да поговорим. Обадете се, ако се сетите още нещо.

– Обещаваме. Искаме да помогнем, доколкото можем, разбира се.

Стюре се усмихна вяло и Патрик разбра, че ще се хвърлят към телефона и ще се обадят на дъщеря си веднага щом той и Паула потеглят.

Пътуването до Гьотеборг се оказа по-ползотворно, отколкото смееше да се надява. Follow the money³⁰, както казват в американските филми. Ако можеха да проследят парите, може би щяха да открият следата, от която се нуждаеха, за да продължат напред.

Щом седнаха в колата, Патрик погледна телефона си – двайсет и пет пропуснати повиквания. Въздъхна и се обърна към Паула.

– Нещо ми подсказва, че пресата е надушила историята.

Той запали двигателя и подкара към Танумсхеде. Денят щеше да е тежък.

29 Град сателит на Гьотеборг. – Б. пр.

30 Следвай парите (от англ.). – Б. пр.

„Експресен“ раздуха новината за Вальо и шефът на Шел не остана очарован, щом до него стигна слухът, че „Бохусленинген“ са можели първи да пишат за историята. След като се накрещя, той отпрати Шел, възлагайки му задачата да надмине гиганта от големия град и да направи статиите за стария случай на Вальо малко по-остри. „Това, че сме по-малък, местен вестник, не значи, че статиите ни трябва да са по-лоши“, както често казваше той.

Шел разлисти записките си. Вярно, беше против журналистическите му принципи да се отказва от такава новина, но ангажиментът му в борбата срещу ксенофобските организации беше по-важен. Ако се налагаше да жертва сензационна статия, за да получи помощ в търсенето на истината за Приятели на Швеция и Йон Холм, то Шел бе готов да го направи.

Трябваше да положи съзнателни усилия, за да не се обади на Свен Никласон и да провери как върви. Вероятно нямаше да научи кой знае какво, преди да прочете статията на Свен във вестника, но все пак не можеше да не размишлява над възможното значение на думата Гимле. Беше сигурен, че интонацията на Свен се бе променила, когато чу за бележката, която Ерика намерила в дома на Йон. Прозвуча сякаш и преди беше чувал да се говори за Гимле и вече знаеше нещо по въпроса.

Шел отвори днешния брой на „Експресен“ и прочете написаното за находката на остров Вальо. Бяха отделили четири страници на новината, а в близките дни вероятно щяха да последват още статии. Полицията в Танум беше обявила пресконференция за днес следобед и Шел се надяваше да научи нещо, което да послужи за основа на статията му. Но дотогава оставаха още няколко часа и предизвикателството се състоеше не в това да отрази информацията, която ще получат и всички останали, а в това да открие нещо, което никой друг не знае. Облегна се назад в офис стола си и се замисли. Знаеше, че местните хора винаги са се интересували от момчетата, които бяха останали на острова по време на ваканцията. През годините се бяха появявали всякакви предположения относно това, какво знаят или не знаят учениците и дали имат нещо общо с изчезването на семейството. Ако изровеше възможно най-много материали за петте момчета, може би щеше да събере достатъчно информация, за да напише статия, с която другите вестници да не могат да се мерят.

Изпъна гръб, обърна се към компютъра и започна търсенето. Голяма част от данните за мъжете, в които се бяха превърнали момчетата, можеха да бъдат открити в публичните регистри, така че беше добра идея да започне оттам. Освен това разполагаше със собствените си записки от интервюто с Йон. Трябваше да опита да се свърже с останалите четирима през деня. Отваряше му се много работа за кратко време, но ако се справеше, резултатът щеше да е много добър.

Хрумна му още нещо и той го записа бързо в бележника си. Трябваше да опита да поговори с Йоста Флюгаре, който бе участвал в първото разследване. Ако извадеше късмет, Йоста можеше да му разкаже нещо за впечатленията си от разпитите на момчетата, а това би придало на статията допълнителна тежест.

Мисълта за Гимле постоянно изскачаше в ума му, но Шел решително я прогонваше. Това вече не беше негова отговорност, а може би дори не значеше нищо. Той взе мобилния си телефон и започна да звъни. Нямаше време за празни размисли.

Пърси бавно си събираше багажа. Нямаше да ходи на голямото тържество по случай рождения ден. Бяха му нужни само няколко телефонни разговора, за да разбере, че Пютан не просто го е напуснала, ами е отишла да живее при рожденика.

Смяташе утре сутрин да се качи в ягуара и да потегли към Фелбака. Не беше сигурен, че това е добра идея. Но разговорът с Леон дойде като потвърждение на това, че целият му живот е на път да рухне, така че какво имаше да губи?

Както винаги, Пърси се подчини на Леон. Той беше лидерът още когато бяха шестнайсетгодишни момчета. Мисълта, че сега Леон има същата власт, каквато и тогава, беше странна и малко плашеща. Може би животът на Пърси щеше да е различен, ако не се беше подчинявал на заповедите му, но не искаше да мисли за това. Дълги години бе успявал да потисне спомена за случилото се на Вальо и никога не се беше връщал там. Когато се качиха в лодката през онази Велика събота, Пърси дори не погледна назад.

Сега щеше да бъде принуден да си спомни. Знаеше, че трябва да остане в Стокхолм, да се напие порядъчно и да гледа оживлението по улица „Карлавеген“ през прозореца, докато чака кредиторите да почукат на вратата. Но както винаги, гласът на Леон го бе лишил от всякаква воля.

Позвъняването го накара да подскочи. Не очакваше посетители, а Пютан вече беше изнесла всичко ценно от апартамента. Пърси не си правеше илюзии, че тя може да съжали и да се върне обратно. Не беше глупава. Осъзнаваше, че той ще изгуби всичко, затова бе избягала, докато още беше време. В известен смисъл я разбираше. Беше израснал в свят, където хората се женеха за партньори, които имат какво да предложат – един вид аристократичен бартер.

Отвори вратата. Отвън стоеше адвокат Бурман.

– Да нямаме уговорена среща? – попита Пърси, опитвайки се да опресни паметта си.

– Не, нямаме – каза адвокатът и направи крачка напред, така че Пърси беше принуден да отстъпи и да го пусне вътре. – Имах работа в града и всъщност смятах следобед да се прибера у дома. Но това не може да чака.

Бурман избягваше да го гледа в очите и Пърси усети как коленете му се разтреперват. Нещата не отиваха на добре.

– Влез – каза той, стараейки се да говори спокойно.

В главата му звучеше гласът на баща му: „Каквото и да става, никога не проявявай слабост“. Внезапно си спомни случаите, когато не бе успявал да изпълни този съвет. Спомни си как пада разплакан на пода и започва да се моли. Преглътна и затвори очи. Сега не беше моментът да се връща в миналото. Утре щеше да има достатъчно възможности да го стори. В момента трябваше да разбере какво иска Бурман.

– Малко уиски? – попита той, отиде до количката с напитките и си наля една чаша.

Бавно и с усилие адвокатът седна на дивана.

– Не, благодаря.

– Кафе?

– Не, благодаря. Сега седни.

Бурман почука с бастуна си по пода и Пърси го послуша. Седна смълчан и адвокатът заговори. Пърси само кимаше от време на време, за да покаже, че разбира. Изражението му с нищо не показваше какво се върти в главата му. Бащиният глас отекваше все по-силно между слепоочията му: „Никога не проявявай слабост“.

Щом Бурман си отиде, Пърси продължи да си събира багажа. Можеше да направи само едно. Беше показал слабост в онзи ден, преди толкова много години. Беше се оставил злото да го победи. Пърси дръпна ципа на куфара и седна на леглото, взирайки се право напред. Животът му беше съсипан. Вече нищо нямаше значение. Но никога повече нямаше да бъде слаб.