Бавачката на ангели

9

Фелбака, 1920

Момичето плачеше непрестанно, ден и нощ. Дори да запушеше уши и самата тя да започнеше да крещи, Дагмар пак не можеше да заглуши шума. Чуваше както писъците на детето, така и съседа, който блъскаше по стената.

Не трябваше да става така. Все още усещаше ръцете му върху тялото си и виждаше как я гледа, докато двамата лежаха голи в леглото. Беше убедена, че чувствата ѝ са споделени, което значеше, че нещо важно се е случило. Иначе той не би я изоставил, обречена на бедност и унижение. Може би му се е наложило да се върне в Германия? Там сигурно имаха нужда от него. Той беше герой и се бе отзовавал предано и сега, когато родината му се нуждаеше от него, въпреки че сърцето му сигурно се е късало при мисълта да изостави Дагмар.

Бе го търсила по всевъзможни начини още преди да разбере, че е бременна. Написа няколко писма до немската легация в Стокхолм. Питаше всеки срещнат човек дали познава героя от войната Херман Гьоринг и дали знае какво се е случило с него. Ако разбереше, че тя има дете от него, Херман щеше да се върне. Колкото и важни задължения да имаше в Германия, той щеше да остави всичко и да дойде да спаси нея и Лаура. Никога не би я оставил да живее в такава мизерия, сред хора, които я гледаха отгоре и не ѝ вярваха, когато им кажеше кой е бащата на Лаура. Как само щяха да се стъписат, когато Херман застанеше пред вратата ѝ, елегантен, облечен с униформа, с разтворени обятия и лъскава кола, паркирана зад него.

Момичето пищеше все по-силно в люлката си и Дагмар усети как гневът се надига вътре в нея. Не можеше да си почине дори един-единствен миг. Малката го правеше нарочно, личеше си по погледа ѝ. Макар да беше още бебе, тя гледаше Дагмар със същото презрение, с което я гледаха и останалите. Дагмар ги мразеше всичките. Да горят в ада, всички клюкари и развратници, които въпреки подигравките идваха при нея вечер и плащаха твърде скромна сума, за да ѝ го вкарат. Лежаха отгоре ѝ, грухтяха и я ръчкаха. За това поне бе достатъчно добра.

Дагмар отметна одеялото и отиде в малката кухня. Всички свободни повърхности бяха покрити с мръсни съдове, а от засъхналите остатъци се носеше леко спарена миризма. Отвори килера. Беше празен, с изключение на една бутилка разреден медицински спирт, която бе получила като заплащане от аптекаря. Дагмар я взе и се върна в леглото. Момичето продължаваше да плаче, а съседът отново заблъска силно по стената, но на Дагмар ѝ беше все едно. Извади тапата, избърса с ръкав няколко трохи, залепнали около гърлото, след което вдигна бутилката към устата си. Ако пиеше достатъчно, шумът около нея изчезваше.

Изпълнен с очакване, Юсеф отвори вратата на кабинета. Върху бюрото на Севастиан видя чертежите за парцела, където в не чак толкова далечно бъдеще щеше да се намира музеят, стига всичко да минеше по план.

Севастиан стана, за да го посрещне.

– Поздравления! Общината ще подкрепи проекта – каза той и го потупа здраво по гърба.

– Добре – отвърна Юсеф.

Всъщност не беше и очаквал друго. Как биха могли да откажат на такава фантастична възможност?

– Кога можем да започваме? – попита той.

– Спокойно, спокойно. Струва ми се, че не осъзнаваш колко работа ни предстои. Трябва да започнем производството на символите на мира, да планираме строежа, да изготвим бюджета и преди всичко да съберем достатъчно кинти.

– Но нали вдовицата Грюневалд ни даде земята, а и получихме много дарения. Освен това ти ще строиш, така че не решаваш ли ти кога да почнем?

Севастиан се засмя.

– Само защото фирмата е моя, не значи, че ще е безплатно. Трябва да плащам заплати и да поръчам строителни материали. Строежът ще струва много – каза той и почука с пръст по чертежите. – Трябва да наема подизпълнители, а те няма да работят само от добра воля. Не като мен.

Юсеф въздъхна и седна на един стол. Беше, меко казано, скептичен относно мотивите на Севастиан.

– Ще започнем с гранита – каза Севастиан и качи крака на бюрото. – Нарисувах няколко готини скици на символите на мира. Сега остава само да изготвим добри рекламни материали и да направим хубава опаковка, след това можем да започнем с продажбите на цялата проклетия.

Севастиан видя изражението на Юсеф и се ухили широко.

– Смей се. За теб всичко е само въпрос на пари. Не разбираш ли нематериалната стойност на символиката? Гранитът е трябвало да стане част от Третия райх, но вместо това се е превърнал в свидетелство за загубата на нацистите и победата на добрите сили. А ние можем да направим нещо с него и впоследствие да създадем това тук – каза той и посочи чертежа.

Беше толкова ядосан, че почти се тресеше.

Усмивката на Севастиан стана още по-широка. Той разпери ръце.

– Никой не те принуждава да работиш с мен. Мога още сега да скъсам договора и ще си свободен да отидеш при когото си поискаш.

Звучеше изкушаващо и за миг Юсеф обмисли дали да не направи точно каквото предлагаше Севастиан. Но после потъна в стола. Трябваше да осъществи проекта. До момента бе пропилявал живота си. Нямаше нищо, което да покаже на света, нищо, с което да почете паметта на родителите си.

– Знаеш много добре, че си единственият, към когото мога да се обърна – каза той накрая.

– И няма да се делим – каза Севастиан, след което свали краката си от бюрото и се наведе напред. – Познаваме се отдавна. Като братя сме, а ти знаеш какъв човек съм. Винаги съм готов да помогна на брат си.

– Да, няма да се делим – каза Юсеф и погледна съсредоточено Севастиан. – Разбра ли, че Леон се е върнал?

– Чух за това. Представяш ли си само? Ще го видим отново. Както и Ия. Не съм вярвал, че това ще стане.

– Купили са къщата над Брандпаркен, която се продаваше.

– Имат средства, така че защо не. Между другото, може би Леон също би искал да инвестира. Не си ли го питал?

Юсеф поклати бурно глава. Би направил всичко, за да ускори работата по музея. Всичко, освен да заработи с Леон.

– Вчера се срещнах с Пърси – каза Севастиан лаконично.

– Как е той? – попита Юсеф, радостен да смени темата. – Замъкът още ли е негов?

– Да, има късмет, че са завещали „Фюгелста“ само на него. Ако трябваше да го дели с другите наследници, отдавна да е фалирал. Но, изглежда, касичката му окончателно се е изпразнила, ето защо се свърза с мен. За малко временна помощ, както се изрази той. – Севастиан вдигна ръце и направи кавички с пръсти. – Данъчните са го погнали, а тях не може да ги очарова с благородното си потекло и префърцуненото си име.

– И на него ли ще помогнеш?

– Не се страхувай толкова. Още не знам. Но както казах, винаги съм готов да помогна на свой брат, а Пърси ми е такъв не по-малко от теб, нали?

– Да – каза Юсеф и се загледа през прозореца.

Бяха братя завинаги, обединени от мрака, помисли си той. После погледна обратно към чертежите. Мракът можеше да бъде прогонен със светлина. Щеше да осъществи проекта както заради баща си, така и заради самия себе си.

– Какво става с Мартин? – каза Патрик, заставайки пред вратата на Аника.

Не можеше да не попита. Нещо не беше наред и това го тревожеше.

Аника се обърна към него и сключи ръце в скута си.

– Нищо не мога да кажа. Когато е готов, Мартин ще ти каже.

Патрик въздъхна и седна на стола за посетители.

– Тогава кажи какво мислиш за случая.

– Мисля, че си прав – отвърна Аника, видимо облекчена, че Патрик реши да смени темата. – Пожарът и изчезването са свързани по някакъв начин. А като се има предвид кръвта в трапезарията, изглежда доста вероятно някой да се е страхувал какво ще открият Ева и мъжът ѝ, ако продължат с ремонта.

– Милата ми съпруга отдавна се интересува от изчезването.

– И сега се опасяваш, че ще започне да си вре сладкото носле в разследването – добави Аника.

– Може да се каже, но се надявам, че този път ще прояви здрав разум и няма да се бърка.

Аника се усмихна и Патрик осъзна, че сам не си вярва.

– Сигурно разполага с доста интересна информация, все пак е много старателна в проучванията си. Ако сведе участието си в разследването до умерени нива, сигурно ще ти бъде от помощ – каза Аника.

– Да, само че нея не я бива много да бъде умерена.

– Но я бива да се грижи за себе си. Откъде мислиш да започнеш, между другото?

– Не знам точно – каза Патрик, качи единия си крак върху другия и се заигра разсеяно с връзките на обувката. – Трябва да се свържем с всички, които са имали някаква връзка със семейството по онова време. Йоста издирва телефоните на учителите и на всички ученици. Най-важното е, разбира се, да говорим с петте момчета, които са били на острова в деня на изчезването. Помолих Йоста да направи списък и да реши с кого трябва да започнем според него. Мислех си и че ти можеш да направиш проверка в регистрите въз основа на това, което Йоста ще открие. Нямам кой знае каква вяра в организационните му възможности, така че може би трябваше да възложа и неговата задача на теб. Но все пак той знае най-много за случая.

– Изглежда, меко казано, отдаден на работата. За разнообразие – каза Аника. – И мисля, че знам защо. Чувала съм, че Йоста и съпругата му известно време са се грижили за малкото момиченце на семейство Елвандер.

– Ева е живяла при Йоста?

– Поне така се говори.

– Това обяснява защо се държа толкова странно на острова.

Патрик си спомни как Йоста гледаше Ева и колко грижовно се отнасяше към нея.

– Сигурно затова не е могъл да забрави този случай. Вероятно са се привързали към момиченцето.

Погледът на Аника се насочи към голямата рамкирана снимка на Лея, която държеше на бюрото си.

– Да, така изглежда – каза Патрик.

Имаше толкова много неща за случилото се на остров Вальо, които не знаеше, а трябваше да научи. Изведнъж почувства, че предстоящата задача не му е по силите. Наистина ли беше възможно да разрешат стария случай след толкова много години? И колко време имаха да го направят?

– Мислиш ли, че този, който е опитал да подпали къщата, ще се пробва отново? – попита Аника, сякаш прочела мислите му.

Патрик се замисли над въпроса ѝ. После кимна.

– Не знам. Може би. Но не можем да поемаме рискове. Трябва възможно най-бързо да разберем какво всъщност се е случило през онази Велика събота. Който и да е човекът, който иска да нарани Ева и Мортен, трябва да го спрем, преди да нанесе нов удар.

* * *

Ана стоеше гола пред огледалото, а сълзите изгаряха очите ѝ иззад клепачите. Не можеше да се разпознае. Вдигна бавно ръка и погали косата си. След злополуката се бе наложило лекарите да я отрежат, а когато поникна отново, вече беше по-тъмна и твърда от преди. И все още беше много по-къса, отколкото я пускаше обикновено. Посещение при фризьора може би щеше да подобри нещата, но Ана чувстваше, че няма смисъл. Една хубава прическа нямаше да промени тялото ѝ.

С разтреперана ръка тя проследи белезите по кожата си, които образуваха неравномерна карта. Бяха избледнели донякъде, но никога нямаше да изчезнат напълно. Ощипа се апатично по талията. Преди никога не бе имала проблеми с фигурата си и можеше честно да заяви, че се гордееше със стройното си тяло. Сега обаче гледаше плътта си с отвращение. Заради раните не се бе движила особено много и въобще не беше забелязвала с какво се тъпче. Ана вдигна поглед, за да огледа лицето си, но не посмя да срещне собствения си поглед. След катастрофата бе прекарала дълго време в дълбок мрак, по-дълбок от всичко, което бе преживявала преди, дори по времето с Лукас. Благодарение на децата и Дан обаче успя да се пребори с мрака и се върна към живота. Въпросът беше дали си е струвало. Все още не знаеше отговора.

Звънецът на входната врата я стресна. Беше сама вкъщи, така че само тя можеше да отвори. Хвърли последен поглед към голото си тяло и облече набързо домашните си дрехи, които лежаха на пода, струпани на купчина. Втурна се надолу и изпита облекчение, щом видя, че пред вратата стои Ерика.

– Здравей, какво правиш? – поздрави я сестра ѝ.

– Нищо. Влизай. Къде са децата?

– Вкъщи, Кристина ги гледа. Имах малко работа и си помислих, че мога да те навестя, преди да поема смяната вкъщи.

– Добре си решила – каза Ана и отиде да приготви някаква почерпка. Пред очите ѝ отново изникна огледалният образ на бялата ѝ плът, но тя бързо го прогони и извади от хладилника няколко шоколадови бисквити с пълнеж.

– Ох, не бива да ям такива неща – каза Ерика и направи гримаса. – Уикенда се видях по бикини и гледката не беше приятна.

– Глупости, изглеждаш чудесно – каза Ана, без да може да скрие горчивината в гласа си.

Ерика нямаше от какво да се оплаква.

Ана приготви кана сок и Ерика я последва до малкия вътрешен двор зад къщата.

– Ама че хубави дворни мебели. Нови ли са? – попита тя и прокара ръка по боядисаното в бяло дърво.

– Да, намерихме ги в дърводелския магазин на Паулсон, до старите хранителни стоки на Ева, сещаш се.

– Много те бива да откриваш хубави неща – каза Ерика и се почувства още по-уверена, че Ана ще хареса идеята ѝ.

– Благодаря. Къде каза, че си ходила днес?

– В детската колония – отговори Ерика, след което разказа най-общо какво се е случило там.

– Колко вълнуващо. Значи, е имало кръв, но не и трупове? Значи, все пак там трябва да се е случило нещо.

– Да, безспорно изглежда така.

Ерика се протегна и си взе бисквита. Хвана ножа, за да я раздели наполовина, но се отказа и отхапа голяма хапка.

– Усмихни се – каза Ана и за миг усети детинска радост.

Ерика разбра точно какво има предвид сестра ѝ и се усмихна толкова широко, колкото можа, показвайки покритите си с шоколадов крем зъби.

– Виж това – каза тя и взе две сламки от подноса.

После ги пъхна в носа си и кръстоса очи, като продължаваше да се усмихва.

Ана не можа да не се разкикоти. Спомняше си колко обичаше кака ѝ да прави смешки, когато бяха деца. Макар обикновено да се държеше сериозно и зряло. Ерика ѝ беше по-скоро като малка майка, отколкото като голяма сестра.

– Обзалагам се, че вече не можеш да пиеш през носа като едно време – каза Ерика.

– Естествено, че мога – отвърна Ана обидено и пъхна по една сламка в ноздрите си.

Наведе се напред, потопи сламките дълбоко в каната и вдиша. Щом сокът влезе в носа ѝ, започна да закашля и да киха неконтролируемо, а Ерика се разсмя.

– Какво правите, за бога?

Дан изникна внезапно в двора и щом видяха изражението му, двете съвсем се разкикотиха. Започнаха да се сочат една друга, опитвайки се да кажат нещо, но това предизвикваше единствено нови вълни от смях.

– Виждам, че не бива да се прибирам без предупреждение.

Дан поклати глава и влезе вътре.

Накрая двете успяха да се успокоят и Ана усети, че твърдата буца в корема ѝ е започнала да омеква. С Ерика бяха имали спречквания през годините, но единствено сестра ѝ успяваше да докосне душата ѝ по такъв начин. Никой не можеше да я ядоса колкото Ерика, но и никой друг не можеше да я направи толкова щастлива. Бяха завинаги свързани с невидима нишка и докато бършеше сълзите си и гледаше сестра си, Ана осъзна колко много се нуждае от нея.

– След като Дан те видя така, не разчитай на ласки довечера – каза Ерика.

Ана изсумтя.

– Не знам дали това ще е от някакво значение. Но нека да сменим темата. Ще е все едно, че върша кръвосмешение, ако седна да обсъждам сексуалния си живот със сестра си, като знам, че мъжът ми някога е бил с нея...

– Боже господи, това беше преди сто години. Ако трябва да съм честна, дори не си спомням как изглеждаше Дан без дрехи.

Ана пъхна демонстративно пръсти в ушите си и Ерика се засмя, клатейки глава.

– Добре, обещавам, ще говорим за нещо друго.

Ана махна пръстите си.

– Разкажи ми още за Вальо. Как е дъщерята? Как се казваше? Ема?

– Ева – каза Ерика. – Живее там с мъжа си. Мортен. Смятат да ремонтират къщата и да отворят малък хотел.

– Мислиш ли, че би потръгнало? Сезонът не е особено дълъг.

– Нямам представа, но останах с впечатлението, че не го правят заради парите. Проектът като че ли има друга цел.

– Може и да се получи. Мястото има потенциал.

– Знам. Именно тук си замесена ти – каза Ерика развълнувано и посочи с пръст към Ана.

– Аз? – учуди се тя. – И как точно съм замесена?

– Не си, поне засега, но ще бъдеш. Хрумна ми просто фантастична идея!

– Скромна както винаги – изсумтя Ана, но усети как любопитството ѝ се пробужда.

– Всъщност Ева и Мортен първи повдигнаха въпроса. Справят се умело с ремонта, но ще им трябва помощ, за да вдъхнат стил и живот на къщата. А ти имаш всички необходими качества: разбираш от обзавеждане, разбираш от антики и имаш добър вкус. Просто си идеалният човек!

Ерика си пое дъх и отпи малко сок. Ана не вярваше на ушите си. Отваряше ѝ се възможност да провери дали би могла да работи като интериорен дизайнер на свободна практика. Това можеше да се окаже първата ѝ консултантска работа. Усети как по устните ѝ плъзва усмивка.

– Каза ли им го? Мислиш ли, че искат да наемат някого? Имат ли възможност? Според теб какъв стил биха предпочели? Не е нужно нещата да са скъпи, по-скоро би било забавно да се обиколят селските търгове и да се намерят наистина хубави мебели и вещи на ниски цени. Представям си, че на онази къща би ѝ подхождал леко старовремски, романтичен стил. Знам и къде могат да се намерят хубави платове и...

Ерика вдигна ръка във въздуха.

– Чакай, спокойно! Отговорът е не, не съм им казала за теб. Казах само, че познавам човек, който може да им помогне. Нямам представа колко е голям бюджетът им. Обади им се и ако са заинтересовани, можем да отидем и да се срещнем с тях.

Ана изведнъж погледна изпитателно Ерика.

– Просто си търсиш причина пак да отидеш там и да слухтиш.

– Може би... Но все пак мисля, че би било блестяща идея да се срещнете. Смятам, че ще се справиш фантастично.

– Да, минаваше ми през ума да започна собствен бизнес.

– Ами хайде тогава! Ще ти дам номера им и можеш направо да им се обадиш.

Ана усети как нещо в нея се пробужда. Ентусиазъм. Може би тази дума най-добре описваше чувството. За пръв път от твърде дълго време изпитваше истински ентусиазъм.

– Окей, дай го, преди да съм си променила мнението – каза тя и извади мобилния си телефон.

Интервюто продължаваше да го гложди. Беше потискащо през цялото време да отговаря сдържано, да не може да говори открито. Журналистът, с когото се срещна сутринта, беше идиот. Хората като цяло бяха идиоти. Не виждаха реалността такава, каквото е, което правеше отговорността му още по-голяма.

– Мислиш ли, че това ще навреди на партията? – попита Йон, въртейки чаша вино в ръцете си.

Съпругата му сви рамене.

– Най-вероятно няма. Все пак не е някой от националните вестници.

Тя прибра косата зад ушите си и си сложи очилата, за да се заеме с голямата купчина документи пред нея.

– Не се иска много, за да се разпространи едно интервю. Кръжат около нас като ястреби и търсят и най-малкия повод за атака.

Лив го погледна над рамката на очилата си.

– Не ми казвай, че си изненадан. Знаеш кои хора контролират медиите в тази страна.

Йон кимна.

– Наясно съм.

– На следващите избори ще е различно. Хората ще са си отворили очите достатъчно, за да видят в какво се е превърнало обществото.

Тя се усмихна триумфално и продължи да разлиства документите.

– Иска ми се да имах твоята вяра в човека. Понякога се чудя дали изобщо ще го проумеят. Дали шведите не са станали твърде мързеливи и глупави, твърде изродени, за да разберат, че напастта се разпространява? Може би във вените им тече твърде малко чиста кръв, за да си струва въобще да се борим.

Лив спря да чете и погледна мъжа си. В очите ѝ имаше пламък.

– Чуй ме добре, Йон. Откакто се познаваме, ти винаги си имал ясна цел. Винаги си знаел какво трябва да направиш, какво ти е писано да изпълниш. Ако никой не те чуе – тогава трябва да говориш по-силно. Ако някой изрази съмнение – трябва да се аргументираш по-добре. Най-накрая влязохме в парламента и именно хората, същите тези, в които се съмняваш, направиха това възможно. Голяма работа, че някой драскач е поставим под въпрос бюджета ни. Ние знаем, че сме прави. Единствено това е от значение.

Йон я погледна с усмивка.

– Звучиш както когато те срещнах в младежкото сдружение. Но трябва да кажа, че изглеждаш по-добре с коса, отколкото без.

Той отиде и я целуна по главата. С изключение на избухливия нрав и агитаторската реторика, нищо в резервираната му, стилно облечена съпруга не напомняше на скинхед девойката с военни дрехи, в която се беше влюбил като млад. Но сега я обичаше още повече.

– Това е просто статия в местен вестник.

Лив стисна ръката му, която лежеше на рамото ѝ.

– Да, така е – каза Йон, но безпокойство му не се разсея.

Трябваше да изпълни задачата, която си беше поставил. Напастта трябваше да бъде изкоренена и на него се падаше да го стори. Искаше му се само да разполага с повече време.

Облегнала глава на плочките в банята, Ева чувстваше приятен хлад. Затвори очи и остави студенината да я изпълни.

– Ще си лягаш ли скоро?

Чу гласа на Мортен откъм спалнята, но не отговори. Не искаше да ходи при него. Всеки път, когато легнеше до Мортен, сякаш предаваше Винсент. Първия месец не издържаше да живее в една къща с него. Дори не можеше да погледне мъжа си, а ако срещнеше собствения си поглед в огледалото, извръщаше лице. Около нея имаше единствено вина.

Родителите ѝ се бяха грижили за нея денонощно. Бдяха над нея все едно е новородено. Говориха с нея, умоляваха я, опитваха се да я убедят, че тя с Мортен имат нужда един от друг. Накрая Ева им повярва, или пък просто се предаде, защото така беше по-лесно.

Бавно и неохотно започна да се доближава до него. Върна се у дома. През първите седмици живееха мълчаливо, изплашени, че ако проговорят, могат да кажат нещо, за което вечно да съжаляват. Постепенно Ева започна да използва обикновени, делнични реплики.

„Подай ми маслото.“

„Изпра ли?“

Безобидни неща, които не биха могли да провокират обвинения. С времето изреченията станаха по-дълги, а безопасните теми за разговор се увеличиха. Започнаха да говорят за Вальо. Мортен пръв предложи да се преместят тук. Но тя също видя в това възможност да оставят зад гърба си всичко, което им напомняше за предишния живот. Живот, който не бе съвършен, но беше щастлив.

Докато стоеше със затворени очи, облегнала чело на плочките, Ева за пръв път започна да се пита дали са постъпили правилно. Бяха продали къщата, в която Винсент бе живял през целия си кратък живот. Там, където бяха сменяли пелените му и го бяха люлели в прегръдките си нощем. Там, където той се научи да пълзи, да върви и да говори. Къщата вече не беше тяхна и Ева се зачуди дали наистина бяха взели решение, или просто бяха избягали.

Сега живееха тук. В къща, където може би дори не се намираха в безопасност и където целият под на трапезарията беше разбит, защото семейството ѝ вероятно е било избито там. Това ѝ се отразяваше повече, отколкото искаше да признае. Докато растеше, не бе прекарвала особено много време в размисли за произхода си. Но вече не можеше да отблъсква миналото. Когато за пръв път видя голямото, чудновато петно под дъските, осъзна в ужасяващ миг на просветление, че не става дума просто за някаква мистериозна история. Беше се случило наистина. Майка ѝ и баща ѝ вероятно бяха умрели точно там и по някакъв начин това ѝ се струваше по-реално от палежа, чрез който някой може би беше опитал да убие нея и Мортен. Не знаеше как да реагира и как да живее в тази реалност, но нямаше къде другаде да отиде.

– Ева?

По гласа му си личеше, че скоро ще дойде да я потърси, ако не му отговореше. Затова тя вдигна глава и викна към вратата:

– Идвам!

Изми старателно зъбите си, наблюдавайки отражението си в огледалото. Тази вечер не сведе очи. Взря се право в жената с мъртвия поглед, в майката без деца. После се изплю в мивката и избърса уста с кърпата.

– Доста време ти отне.

Мортен държеше книга пред себе си, но Ева забеляза, че е отворена на същата страница като вчера. Не каза нищо, просто повдигна одеялото и си легна. Мортен остави книгата на нощното шкафче и загаси лампата. Благодарение на щорите, които сложиха, когато се нанесоха, в стаята беше тъмно като в рог, въпреки че навън никога не наставаше истински мрак.

Ева лежеше неподвижно и се взираше в тавана. Усети как ръката на Мортен колебливо потърси нейната. Престори се, че не я забелязва, но ръката не се отдръпна, както обикновено. Вместо това продължи към бедрото ѝ, мушна се бавно под тениската и погали Ева по корема. Тя усети как в гърлото ѝ се надига гадене, докато ръката целенасочено продължи нагоре и докосна гърдите ѝ. Същите гърди, които бяха кърмили Винсент, същите зърна, които малката му уста бе смукала гладно.

Усети вкус на жлъчка в устата си и скочи от леглото, втурна се в банята и едва успя да вдигне капака на тоалетната, преди стомахът ѝ да се преобърне. Когато свърши, се свлече безсилна на пода. Откъм спалнята се чуваше как Мортен плаче.