Бавачката на ангели

15

Фелбака, 1929

Училището беше истинско мъчение. Всяка сутрин Лаура се опитваше да отложи тръгването натам до последния момент. През почивките другите деца я засипваха с грозни думи и прякори. Всичко това, разбира се, беше по вина на майка ѝ. Цяла Фелбака знаеше коя е Дагмар, лудата пияница. Понякога Лаура я виждаше на връщане от училище. Майка ѝ се скиташе около площада, крещеше след хората и бълнуваше нещо за Гьоринг. Лаура никога не спираше. Вместо това се преструваше, че не я е видяла, и бързо продължаваше по пътя си.

Майка ѝ рядко си беше у дома. Вечер стоеше навън до късно, а сутрин, когато Лаура тръгваше за училище, още спеше. След това излизаше преди дъщеря ѝ да се е прибрала. Първото нещо, което правеше Лаура, когато се върнеше у дома, бе да разтреби. Можеше да се успокои едва след като е отстранила всички следи, оставени от Дагмар. Събираше разхвърляните по пода дрехи и щом купчината станеше достатъчно голяма, отиваше да ги изпере. После изчистваше кухнята, прибираше маслото, оставено на масата, и проверяваше дали хлябът още става за ядене, след като майка ѝ не си бе направила труда да го сложи в кутията му. След това бършеше прах и разтребваше там, където има нужда. Едва когато всичко беше на мястото си и всички повърхности блестяха, Лаура можеше да си поиграе на спокойствие с къщата за кукли. Тя беше любимото ѝ притежание. Един ден, когато Дагмар не беше вкъщи, милата съседка почука на вратата и ѝ я подари.

Случваше се понякога хората да се държат мило и да ѝ носят разни неща: храна, дрехи и играчки. Но най-често се пулеха насреща ѝ и я сочеха с пръст. А след онзи път, когато майка ѝ я остави сама в Стокхолм, Лаура се бе научила да не моли за помощ. Тогава полицията я прибра и тя се озова в рая. Два дни живя при едно семейство, където майката и таткото имаха толкова мили очи. Спомняше си много добре тези два дни, макар че тогава беше само на пет. Майката ѝ приготви най-голямата порция палачинки, която Лаура някога бе виждала. После продължи да я подканя да яде, докато Лаура така се натъпка, че си помисли, че никога повече няма да огладнее. След това пък отвориха една ракла и дадоха на Лаура няколко рокли на цветя, които не бяха нито мръсни, нито скъсани, а направо прелестни. Почувства се като принцеса. И двете вечери я целунаха по челото преди лягане, а тя заспа завита в хубаво легло с чисти чаршафи. Жената с милите очи миришеше толкова хубаво, не на алкохол и застояла мръсотия като собствената ѝ майка. Домът им също беше хубав, имаше украшения от порцелан и бродерии по стените. Още първия ден Лаура им се примоли да остане, но майката не отговори, само я притисна силно в меките си прегръдки.

Скоро обаче я върнаха обратно у дома, сякаш нищо не се беше случило. И майка ѝ беше по-ядосана от всякога. Лаура изяде толкова бой, че едва можеше да седне. Тогава взе решение: нямаше да мечтае за милата жена. Никой не можеше да я спаси и нямаше смисъл да се съпротивлява. Каквото и да стореше, щеше отново да се озове при майка си в тъмния тесен апартамент. Но когато пораснеше, щеше да си има хубав дом, с малки порцеланови котки върху плетени покривки и бродирани драперии във всяка стая.

Лаура коленичи пред куклената къща. Апартаментът беше чист и подреден. Вече беше сгънала и прибрала прането. След това изяде един сандвич, който си приготви сама, и сега можеше да си позволи за кратко да се пренесе в един друг, по-добър свят. Лаура взе в ръка куклата майка. Бе лека и красива. Роклята ѝ беше бяла, с дантели и с висока яка. Косата ѝ беше събрана на кок. Лаура обичаше тази кукла. Погали лицето ѝ с показалец. Куклата изглеждаше мила, точно както майката в хубавия дом, която миришеше толкова хубаво.

Лаура нежно постави куклата върху изискания диван в салона. Това беше любимата ѝ стая. Всичко вътре беше съвършено. От тавана дори висеше миниатюрен кристален полилей. Лаура можеше да разглежда мъничките призми с часове. Удивяваше се, че човек може да създаде нещо толкова прекрасно и малко. Сега огледа стаята с критичен поглед. Наистина ли беше съвършена, или можеше да бъде още по-красива? Побутна пробно масата за хранене малко вляво. След това премести един по един столовете, като ѝ отне известно време да ги подравни идеално с масата. Накрая се получи, но трябваше да премести и дивана, иначе в салона оставаше неугледно празно място, а тя не би допуснала такова нещо. Хвана куклата майка с едната си ръка и дивана с другата. Доволна, Лаура постави дивана обратно в стаята и потърси двете кукли деца. Те също можеха да присъстват, ако се държат прилично. В салона не биваше да се тича и да се разхвърля. Човек трябваше да се държи възпитано и да стои мирно. Лаура убедено следваше това правило.

Настани децата от двете страни на куклата майка. Ако Лаура наклонеше глава, изглеждаше сякаш майката се усмихва. Беше толкова перфектна и хубава. Когато пораснеше, Лаура щеше да бъде точно като нея.

Патрик се приближи задъхан към входната врата. Къщата беше живописно разположена върху едно възвишение до морето и той нарочно бе паркирал колата при Брандпаркен, за да могат да се разходят до горе. Сега обаче се подразни, че след изкачването по криволичещия път той самият пуфтеше като духало, докато Йоста, изглежда, нямаше такива проблеми.

– Ехо? – викна Патрик през отворената врата.

Това не беше необичайно лятно време. Всички оставяха вратите и прозорците си отворени, а вместо да чукат или звънят, гостите викаха.

Отвътре се появи жена със слънчеви очила и шапка и някакъв вид шарена, вееща се туника. Въпреки горещината, жената носеше тънки ръкавици.

– Да? – попита тя с интонация, която подсказваше, че би предпочела да се завърне към заниманията си, вместо да говори с тях.

– От полицията в Танум сме. Търсим Леон Кройц.

– Това е мъжът ми. Казвам се Ия Кройц – каза тя и без да сваля ръкавиците си, протегна ръка, за да се здрависа с тях. – Седнали сме да обядваме.

Ия очевидно смяташе, че Патрик и Йоста ги безпокоят. Двамата си размениха многозначителен поглед. Ако Леон беше също толкова резервиран, колкото жена си, посещението им тук можеше да се окаже предизвикателство. Последваха я на верандата, където мъж в инвалидна количка седеше до масата.

– Имаме гости. Полицията.

Мъжът кимна и ги погледна без изненада в очите.

– Седнете. Просто хапваме малко салата. Съпругата ми предпочита този вид храна.

Леон се усмихна криво.

– Съпругът ми би предпочел да прескочи обяда и вместо това да запали цигара – каза Ия и седна на мястото си, след което разстла салфетка върху коленете си.

– Ще ви пречи ли, ако продължа да се храня?

Патрик показа с жест, че Ия може спокойно да дъвче салатата си, докато те разговарят с Леон.

– Предполагам, че сте тук, за да говорим за Вальо?

Леон беше прекратил обяда си и ръцете му лежаха отпуснати в скута. Една оса кацна върху парче пилешко в чинията му, но той я остави да се храни необезпокоявана.

– Да, така е.

– Какво всъщност се случва там? Носят се какви ли не слухове.

– Направихме някои открития – каза Патрик уклончиво. – Наскоро ли се върнахте във Фелбака?

Патрик се вгледа в лицето на Леон. Едната му страна беше гладка и без следи от наранявания, а другата беше цялата в белези и ъгълчето на устата се извиваше във възходяща крива, която разкриваше редицата зъби отдолу.

– Купихме къщата преди няколко дни и се нанесохме вчера – отговори Леон.

– Защо се върна след толкова много години? – попита Йоста.

– Може би с годините желанието да дойда тук се е засилило.

Леон завъртя глава и се загледа към морето. Сега Патрик виждаше само здравата част на лицето му. Личеше си с болезнена яснота колко привлекателен е бил Леон някога.

– Аз бих предпочела да си бяхме останали в къщата на Ривиерата – каза Ия.

Тя и съпругът ѝ си размениха труден за тълкуване поглед.

– Ия обикновено винаги постига своето – каза Леон и отново се усмихна със странната си усмивка. – Но този път не отстъпих. Изпитвах силно желание да се върна във Фелбака.

– Семейството ти нямаше ли лятна вила тук? – попита Йоста.

– Да, мястото за летни забавления, както се изразяваха те. Къща на остров Калвьо. За съжаление, татко я продаде. Не ме питайте защо. Имаше си своите прищевки, а на стари години започна да става малко ексцентричен.

– Чух, че си претърпял автомобилна катастрофа – каза Патрик.

– Да. Ако Ия не ме беше спасила, сега нямаше да съм жив. Нали така, скъпа?

Приборите ѝ издрънчаха толкова силно, че Патрик се стресна. Тя се втренчи в Леон, без да отговори. После погледът ѝ омекна.

– Така е, скъпи. Без мен сега нямаше да си жив.

– Да, и не ме оставяш да го забравя.

– Откога сте женени? – попита Патрик.

– Почти трийсет години – отвърна Леон и се обърна към тях. – Срещнах Ия на едно събитие в Мароко. Тя беше най-красивото момиче там. И се правеше на труднодостъпна. Доста трябваше да се потрудя.

– Нищо чудно, че бях скептично настроена, като се има предвид каква слава ти се носеше.

Репликите, които си разменяха, напомняха на добре оттрениран танц, но като че ли накараха и двамата да се отпуснат. На Патрик дори му се стори, че видя усмивка на устните на Ия. Зачуди се как ли изглеждаше тя без огромните слънчеви очила. Кожата над скулите ѝ беше опъната, а устните ѝ имаха неестествен обем и той заподозря, че очите ѝ щяха единствено да допълнят образа на жена, платила много пари, за да подобри външния си вид.

Патрик отново се обърна към Леон.

– Причината да искаме да говорим с теб са откритията на остров Вальо, за които споменах. Те сочат, че членовете на семейство Елвандер са били убити.

– Това не ме учудва – каза Леон след кратко мълчание. – Никога не съм разбирал как може цяло едно семейство просто да изчезне.

Ия се прокашля. Лицето ѝ беше пребледняло.

– Извинете ме. Чувствам, че нямам с какво да допринеса. Ще отида да хапна вътре, докато вие говорите за всичко това.

– Добре. Тук сме, за да говорим най-вече с Леон.

Патрик дръпна краката си, за да ѝ направи място. Ия мина покрай него с чинията си, обгърната от облак сладникав парфюм.

Леон се взря в Йоста.

– Струва ми се, че те познавам отнякъде. Ти не си ли полицаят, който дойде на острова? Който ни отведе в управлението?

Йоста кимна.

– Да, точно така.

– Спомням си, че се държа любезно. Колегата ти обаче си падаше малко грубиян. И той ли още работи тук?

– Хенри беше назначен в Гьотеборг в началото на осемдесетте. Изгубих връзка с него, но чух, че е починал преди няколко години – каза Йоста и се наведе напред. – Теб си те спомням като човек с лидерски характер.

– Трудно ми е сам да кажа. Но да, винаги съм карал хората да ме слушат, когато говоря.

– Другите момчета като че ли ти се възхищаваха.

Леон кимна бавно.

– Тук имаш право. Ама че компания бяхме, като се замисли човек – каза той и се засмя. – Такава странна комбинация може да съществува само в интернат за момчета.

– Но всъщност имахте доста общи неща, нали? Всички идвахте от заможни семейства – каза Йоста.

– Не и Юсеф. Той беше там единствено поради големите амбиции на родителите си. Те като че му бяха промили мозъка. Имал задължения към еврейското наследство. Родителите му сякаш очакваха той да постигне велики неща, за да компенсира за всичко, което са изгубили през войната.

– Нелека задача за едно момче – каза Патрик.

– Така е, но той я взе на сериозно. И, изглежда, и досега прави всичко възможно, за да оправдае очакванията. Нали сте чули за еврейския музей?

– Да, мисля, че четох за това във вестника – каза Йоста.

– Защо иска да строи такъв музей тук? – попита Патрик.

– Районът има много връзки с войната. А освен върху еврейската история, музеят ще акцентира и върху участието на Швеция във Втората световна.

Патрик си спомни едно разследване отпреди няколко години и си каза, че Леон е прав. Бохуслен се намираше близо до Норвегия, а „белите автобуси“²⁶ бяха откарали спасените военнопленници в Удевала. Местните хора изпитваха смесени чувства. Представата за шведския неутралитет се беше появила едва впоследствие.

– Как разбра за плановете на Юсеф? – попита Патрик.

– Онзи ден се срещнахме случайно в кафе „Брюган“ – каза Леон и се пресегна към чашата си с вода.

– Поддържате ли контакт? Имам предвид вие петимата, които сте останали на острова през великденската ваканция.

Леон остави чашата, след като отпи няколко дълбоки глътки. По брадичката му се стече малко вода и той я избърса с опакото на ръката си.

– Не, защо да го правим? След изчезването на семейство Елвандер се разпръснахме. Баща ми ме изпрати в училище във Франция. Може да се каже, че беше прекалено покровителствено настроен. Предполагам, че останалите също са били прехвърлени в други училища. Както казах, нямахме много общо и не сме се чували през изминалите години. Но мога да говоря само за себе си. Според Юсеф, Севастиан е имал бизнес взаимоотношения както с него, така и с Пърси.

– Но не и с теб?

– Не, опазил ме бог. По-скоро бих плувал с бели акули. Което съм правил, между другото.

– Защо не би правил бизнес със Севастиан? – попита Патрик, макар да му се струваше, че знае отговора на този въпрос.

Севастиан Монсон имаше лоша слава наоколо и вчерашното им посещение при него бе затвърдило тази представа.

– Освен ако не се е променил, Севастиан е човек, който би продал и майка си, ако се налага.

– Другите не знаят ли? Защо тогава правят бизнес с него?

– Нямам представа. Питайте тях.

– Имаш ли теория какво може да се е случило със семейство Елвандер? – попита Йоста.

Патрик надзърна към всекидневната. Ия, изглежда, бе приключила с обяда си. Чинията ѝ стоеше на масата, но нея самата я нямаше.

– Не – каза Леон и поклати глава. – Ясно е, че доста съм мислил по въпроса, но ако ще животът ми да зависеше от това, не мога да разбера кой би искал да ги убие. Трябва да са били някакви крадци или пък луди. Като Чарлс Менсън и бандата му.

– Тогава са имали страшен късмет, че са дошли точно когато сте били за риба – каза Йоста сухо.

Патрик опита да привлече вниманието му. Това беше встъпителен разговор, не разпит. Нищо нямаше да спечелят, ако настроят Леон враждебно.

– Нямам по-добро обяснение – каза Леон и махна с ръка. – Може би Рюне е бил застигнат от някаква случка от миналото си? Може да са наблюдавали къщата и да са решили да действат, когато са видели, че отплаваме с лодката. Беше ваканция, така че само ние петимата сме стояли на пътя им. През останалото време в училището имаше много повече ученици, така че ако някой е искал да се добере до семейството, вероятно нарочно е избрал този момент.

– Значи, никой в училището не е искал да им навреди? Не си забелязал нищо подозрително преди изчезването? Странни шумове през нощта например – каза Йоста и Патрик го изгледа въпросително.

– Не, не помня такова нещо – отговори Леон и сви вежди. – Всичко си беше както обикновено.

– Можеш ли да ни разкажеш малко повече за семейството? – попита Патрик и пропъди една оса, която кръжеше упорито пред лицето му.

– Рюне ръководеше останалите с желязна ръка, или поне така си мислеше. В същото време обаче някак си оставаше сляп за недостатъците на децата си. Най-вече на по-големите, Клаес и Анели.

– За какво си е затварял очите? Звучиш, сякаш имаш предвид нещо конкретно.

Изражението на Леон стана безизразно.

– Не, просто бяха непоносими, както повечето тийнейджъри. Клаес обичаше да тормози по-слабите ученици, когато Рюне не гледаше. А Анели... – Леон като че ли се зачуди как точно да се изрази. – Ако беше по-голяма, би могло да се каже, че беше разгонена.

– Ами Инез, съпругата на Рюне? Какво беше нейното положение?

– Не ѝ беше леко, струва ми се. От нея се очакваше да се грижи за цялото домакинство, както и за Ева. Освен това постоянно понасяше атаки от Клаес и Анели. Понякога, след като цял ден се беше трудила с прането, Инез го заварваше разпиляно по земята. Друг път яхнията, която бе приготвяла няколко часа, загаряше, защото някой бе усилил котлона. Подобни неща се случваха през цялото време, но Инез никога не се оплакваше. Знаеше, че нищо не може да докаже пред Рюне.

– Вие не можехте ли да ѝ помогнете? – попита Йоста.

– За съжаление, тези неща се случваха, без никой да види. Беше лесно да се досетим кой е виновен, но това не означава, че имахме някакви доказателства – отвърна Леон, след което погледна с любопитство двамата полицаи. – С какво ще ви помогне знанието за семейните им взаимоотношения?

Патрик се зачуди как да отговори. Истината беше, че не знаеше, но нещо му подсказваше, че ключът към мистерията се крие в отношенията между хората, обитавали училището. Изобщо не вярваше в идеята за някаква кръвожадна банда обирджии. Какво биха могли да откраднат от интерната?

– Как стана така, че точно вие петимата останахте на острова за Великден? – каза той, без да отговори на въпроса на Леон.

– Пърси, Йон и аз останахме, защото родителите ни бяха заминали. При Севастиан ставаше дума по-скоро за наказание. Пак го бяха хванали да върши някаква пакост. А бедният Юсеф остана да учи. Родителите му не виждали причина да излиза в ненужна ваканция, затова се разбрали с Рюне да му предава частни уроци срещу заплащане.

– Било е възможно и между вас да възникнат конфликти.

– Защо?

Леон погледна Патрик в очите, но отговорът дойде от Йоста.

– Четирима от вас са били богаташки синчета, свикнали да получават всичко, което поискат. Предполагам, че това е създало основа за доста конкуренция. Юсеф, от своя страна, е идвал от съвсем друга среда, а освен това е евреин – Йоста направи кратка пауза. – А добре знаем с какво се занимава Йон в днешно време.

– Тогава не беше такъв – каза Леон. – Знам, че баща му не одобряваше Йон да учи в едно училище с еврейско момче, но по ирония на съдбата тъкмо те двамата бяха най-близки помежду си.

Патрик кимна. За миг се запита какво бе накарало Йон да промени отношението си. Да не би възгледите на баща му в края на краищата да го бяха заразили? Или имаше друго обяснение?

– Ами другите? Как би ги описал?

Леон се замисли над въпроса. После се изпъна леко и се обърна към всекидневната.

– Ия? Там ли си? Можеш ли да сложиш малко кафе? – викна той, след което отново се отпусна в инвалидната си количка. – Пърси е шведски благородник до мозъка на костите си. Беше разглезен и арогантен, но всъщност не е лош човек. Просто му бяха втълпили, че стои по-горе от останалите хора. С радост разказваше за битките, които предците му са водили. Той самият обаче се страхуваше от собствената си сянка. А Севастиан, както казах, вечно се оглеждаше за някоя добра сделка. Всъщност въртеше доста доходна търговия на острова. Никой не знаеше как го прави, но според мен плащаше на някой рибар да му доставя стоките, които после продаваше на безбожни цени. Шоколад, цигари, безалкохолни напитки, порно списания, а в отделни случаи и алкохол, но това приключи, когато Рюне за малко не го спипа.

Ия излезе от къщата с поднос в ръце и сложи чашите на масата. Изглежда, не се чувстваше комфортно в ролята на грижлива съпруга.

– Надявам се кафето да става за пиене. Не ги разбирам тези машини.

– Сигурен съм, че е добро – каза Леон. – Ия не е свикнала да живее в такива спартански условия. У дома в Монако си имаме персонал, който приготвя кафето, така че това е известна промяна за нея.

Патрик не знаеше дали си въобразява, но му се стори, че долови известна злоба в гласа на Леон. После впечатлението изчезна и Леон отново се превърна в приветлив домакин.

– Аз самият се научих да живея просто по време на летата, прекарани на остров Калвьо. В града разполагахме с всяко удобство, което може да си представи човек. Но там – казвайки това, Леон махна с ръка към морето, – там татко събличаше костюма и се разхождаше по шорти и тениска. Ловяхме риба, беряхме ягоди и плувахме. Прости удоволствия.

Той млъкна, щом Ия дойде с каната кафе.

– След това обаче не си живял особено просто – каза Йоста и отпи от чашата си.

– Тушe – призна Леон. – Така е, нямах много такива изживявания. Приключенията ме привличаха повече от спокойствието.

– Заради адреналина ли го правеше? – попита Патрик.

– Това е твърде опростено определение, но вероятно може и така да се каже. Предполагам, че донякъде е като при наркотиците, макар никога да не съм замърсявал тялото си с дрога. Но ставаш зависим. Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш. Лежиш буден през нощта и си мислиш: мога ли да се покатеря още по-високо? Колко дълбоко мога да се гмурна? Колко бързо мога да карам? Това са въпроси, които трябва да намерят своя отговор.

– Но ето че му е дошъл краят – отбеляза Йоста.

Патрик се зачуди защо все още не е пратил Йоста и Мелберг на курс по провеждане на разпити, но Леон изглежда не се засегна.

– Да, дойде му краят.

– Как стана злополуката?

– Беше най-обикновена катастрофа. Ия караше, а както сигурно знаете, пътищата в Монако са тесни, криволичещи и на места стръмни. Насреща се зададе друга кола, Ия зави твърде рязко и излетяхме от пътя. Колата започна да гори.

Вече не говореше толкова непринудено. Взираше се пред себе си, сякаш виждаше станалото като на лента.

– Знаете ли колко рядко се случва кола да се подпали? Не е като във филмите, където всички коли се взривяват веднага щом се блъснат в нещо. Ние обаче нямахме късмет. Ия се измъкна сравнително лесно, но моите крака бяха приклещени и не можех да помръдна. Усещах как ръцете, краката и дрехите ми горят. После и лицето. След това загубих съзнание, но Ия ме издърпа от колата. Така си изгори ръцете. Иначе като по чудо се отърва с няколко порязвания и две счупени ребра. Тя ми спаси живота.

– Преди колко време стана това? – попита Патрик.

– Девет години.

– И няма шанс да... – каза Йоста и кимна към инвалидната количка, вместо да довърши изречението.

– Не. Парализиран съм от кръста надолу и трябва да се радвам, че изобщо мога да дишам – каза той и въздъхна леко. – Един от страничните ефекти е, че бързо се изморявам. Обикновено по това време отивам да си почина. Мога ли да ви помогна с още нещо? Ако не, може ли да проявя неучтивост и да ви помоля да тръгвате?

Патрик и Йоста се спогледаха. После Патрик се изправи.

– Мисля, че в момента няма друго, но е възможно да се появи причина да се върнем.

– Добре сте дошли – каза Леон и влезе заедно с тях в къщата.

Ия слезе по стълбите от горния етаж и с елегантно движение им подаде ръка, за да се сбогува.

Тъкмо се канеха да излязат, когато Йоста спря и се обърна към Ия, която като че бързаше да затвори вратата след тях.

– Би било добре да имаме адреса и телефонния номер на дома ви на Ривиерата.

– В случай че решим да избягаме? – каза тя и се усмихна леко.

Йоста сви рамене и Ия се обърна към масичката в антрето, след което записа адреса и номера в един тефтер. С рязко движение откъсна страницата и я подаде на Йоста, който я пъхна в джоба си, без да каже нищо.

Щом седнаха в колата, Йоста заговори за срещата с Леон, но Патрик го слушаше с половин ухо. Беше твърде зает да търси телефона си.

– Май съм си забравил мобилния вкъщи – каза той накрая. – Може ли да ползвам твоя?

– Съжалявам. Ти уж винаги си носиш телефона, затова реших да не взимам моя.

Патрик обмисли дали да отдели няколко минути, за да обясни на Йоста защо е толкова важно един полицай винаги да държи телефона си под ръка, но си даде сметка, че това не е най-подходящият момент. Вместо това завъртя ключа в стартера.

– Ще минем през нас на връщане. Трябва да си взема телефона.

Стигнаха до Селвик за няколко минути, през които двамата мълчаха. Патрик не можеше да се отърси от чувството, че е пропуснал нещо ключово по време на разговора с Леон. Не знаеше дали го гложди казаното, или премълчаното, но имаше нещо, което не се връзва.

²⁶ „Белите автобуси“ е операция на Шведския червен кръст и датското правителство, предприета в края на Втората световна война и целяща да спаси скандинавските граждани, затворени в концентрационни лагери, и да ги откара в неутрална Швеция. Операцията бързо се разширява, така че да включи и жители на други страни. Общо „белите автобуси“ спасяват над 15 000 души. – Б. пр.

Шел очакваше обяда с нетърпение. Довечера Карина щеше да работи, затова се обади да го пита дали не иска да обядват заедно вкъщи. Трудно намираха време да се виждат, тъй като тя работеше на смени, докато Шел имаше стандартно работно време. Ако се случеше Карина да има няколко късни смени една след друга, можеха да не се видят с дни. Но Шел се гордееше с нея. Тя беше боец и работеше здраво. През годините, когато бяха разделени, Карина беше издържала себе си и сина им, без да се оплаква. Впоследствие той разбра, че е имала проблем с алкохола, но го е преодоляла сама. Странно, но неговият баща Франс беше човекът, убедил я да го стори. Една от малкото му добри постъпки, помисли си Шел със смесица от горчивина и неохотна любов.

Беата беше коренно различна. Тя би предпочела изобщо да не работи. Докато живееха заедно, вечно мрънкаше за пари. Опяваше му, че не се изкачва в йерархията и съответно няма как да получава шефска заплата, но самата тя не допринасяше особено за семейния бюджет. Все казваше: „Нали се грижа за домакинството“.

Шел паркира на алеята пред дома им и се опита да диша дълбоко. Продължаваше да се изпълва с ненавист всеки път, когато се замислеше за бившата си съпруга. Чувството до голяма степен се коренеше в дълбокото презрение, което изпитваше към самия себе си. Как бе могъл да пропилее толкова години от живота си? Естествено, не съжаляваше за децата, но го беше яд, че я остави да го излъже. Тогава Беата беше млада и сладка и като по-възрастен, Шел се бе почувствал поласкан.

Слезе от колата и тръсна глава. Не искаше мислите за Беата да провалят обяда му с Карина.

– Здравей, скъпи – каза тя, щом Шел влезе вътре. – Сядай, яденето е готово. Изпекох картофени палачинки.

Тя постави една чиния пред него и Шел вдиша дълбоко аромата. Обичаше картофени палачинки.

– Как върви работата? – попита Карина и седна срещу него.

Той я погледна нежно. Карина бе остаряла добре. Деликатните бръчици около очите ѝ подхождаха, а кожата ѝ имаше здравословен загар след многото часове, които бе отделила на любимото си занимание – работата по градината.

– Малко тегаво. Разследвам едно нещо, свързано с Йон Холм, но не знам как да продължа нататък.

Шел отхапа от палачинката си. Беше точно толкова хубава на вкус, колкото и на вид.

– Няма ли кого да помолиш за помощ?

Той тъкмо се канеше да отхвърли предложението, когато осъзна, че Карина всъщност има право. Разследването беше толкова важно, че бе готов да загърби гордостта си. Всичко, което беше узнал за Йон Холм, му подсказваше, че има някаква голяма тайна и тя трябва да бъде изкарана на светло. Не му пукаше дали тъкмо той ще публикува историята, или не. За пръв път в журналистическата си кариера се намираше в ситуация, за която преди само бе чувал да се говори. Беше надушил история, по-голяма от самия него.

Шел стана рязко от масата.

– Извинявай, трябва да свърша нещо.

– Сега? – попита Карина и погледна полуизядената му порция.

– Да, съжалявам. Знам, че специално си се постарала и си приготвила всичко, аз също очаквах с нетърпение да се видим, но...

Щом видя разочарованието в очите ѝ, Шел за малко да си седне на стола. Беше я разочаровал премного пъти и не искаше да го прави отново. Но после лицето на Карина просветна и тя се усмихна.

– Върви, свърши си работата. Знам, че не би оставил картофената палачинка недовършена, ако сигурността на страната не беше заложена на карта.

Шел се засмя.

– Да, нещо подобно е – каза той, след което се наведе и я целуна по устата.

Щом се върна в редакцията, се зачуди какво да каже. Вероятно интуицията му и няколко надраскани цифри нямаше да са достатъчни, за да оправдаят интереса на един от най-изтъкнатите политически журналисти в Швеция. Почеса се по брадата и изведнъж му просветна. Кръвта, за която му бе разказала Ерика. Все още нито един вестник не бе писал за откритието на остров Вальо. Шел беше почти готов със статията и естествено, смяташе „Бохусленинген“ първи да отрази новината, но в същото време слуховете сигурно вече бяха плъзнали из околността. Въпрос на време беше другите вестници да надушат историята и Шел се опита да си втълпи, че няма значение дали ще разкрие информацията предварително. Пък и дори новината да не се появеше първо при тях, „Бохусленинген“ имаше предимството на местен вестник и можеше да излезе с много по-добри последващи статии.

Шел постоя няколко секунди с телефона пред себе си, докато събере мислите си и нахвърли няколко бележки в един тефтер. Трябваше да е добре подготвен, когато се обади на Свен Никласон, политическия репортер в „Експресен“, и го помоли за помощ във връзка с Йон Холм. И Гимле.

Паула слезе внимателно от лодката. Мелберг бе продължил да ѝ се кара през целия път – първо в колата, а после в „Моята Луис“, една от лодките на бреговата охрана. Но джавкането му не звучеше особено убедително. Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма начин да я разубеди.

– Внимавай. Майка ти ще ме убие, ако паднеш.

Той я държеше за едната ръка, а Виктор за другата.

– Обади ми се, ако имате нужда да ви откарам обратно – каза Виктор и Мелберг кимна.

– Не разбирам защо настояваш да дойдеш – каза Мелберг, докато вървяха към къщата. – Стрелецът може би още е някъде тук. Може да стане опасно, а не рискуваш само своя живот.

– Мина почти час, откакто Аника се обади. Стрелецът отдавна е избягал. Освен това предполагам, че тя се е свързала с Патрик и Йоста, така че и те скоро ще са тук.

– Да, но... – започна Мелберг, но след това млъкна. Бяха стигнали входната врата и той извика: – Ехо! Полицията е тук!

Рус мъж с изтормозено изражение тръгна към тях и Паула предположи, че това е Мортен Старк. Докато идваха насам с лодката, тя все пак бе успяла да изкопчи от Мелберг малко информация за случая.

– Качихме се горе в спалнята. Предположихме, че там ще е... най-безопасно.

Той хвърли поглед през рамо към стълбите, където се появиха още двама души. Паула се сепна, щом разпозна една от жените.

– Ана? Какво правиш тук?

– Дойдох да взема някои мерки, ще работя по интериорния дизайн.

Тя беше малко пребледняла, но изглеждаше овладяна.

– Всички ли са невредими?

– Да, за щастие – отговори Ана и другите кимнаха.

– Спокойно ли е, откакто ни се обадихте? – попита Паула и огледа наоколо. Макар и да вярваше, че стрелецът отдавна е изчезнал, не можеше да поеме риска да действа въз основа на това предположение. Откакто пристигнаха, се ослушваше напрегнато и за най-малкия шум.

– Да, не сме чули нищо повече. Искате ли да видите къде попаднаха изстрелите?

Изглежда, Ана бе поела командването, а другите двама стояха предпазливо зад нея. Мортен беше прегърнал Ева, която се взираше право напред, скръстила ръце на гърдите си.

– Естествено – отвърна Мелберг.

– Стана в кухнята – каза Ана и ги поведе натам, след което спря на прага на помещението. – Както виждате, куршумите са били изстреляни отвън и са минали през прозореца.

Паула огледа пораженията. По целия под бяха пръснати стъкла, но най-много парчета имаше под разбития прозорец.

– В кухнята имаше ли някого по време на стрелбата?

– Ева беше вътре – каза Ана и леко побутна Ева.

Тя вдигна бавно поглед и огледа помещението, сякаш го виждаше за пръв път.

– Чу се гръм – каза тя. – Звукът беше толкова силен. Не разбрах какво става. След това отново гръмна.

– Значи, два изстрела – каза Мелберг и влезе в кухнята.

– Не бива да стъпваме вътре, Бертил – каза Паула.

Вътрешно ѝ се искаше Патрик да беше тук. Не беше сигурна, че ще може собственоръчно да озапти Мелберг.

– Няма страшно. Бил съм на повече местопрестъпления, отколкото ти ще видиш през цялата си кариера, така че знам какво може и какво не може да се прави – каза той и стъпи върху едно голямо парче стъкло, което се строши под тежестта му.

Паула си пое дълбоко дъх.

– Все пак мисля, че Турбьорн и екипът му трябва да заварят местопрестъплението непокътнато.

Мелберг се престори, че не я чува, и се приближи до дупките, които куршумите бяха оставили в стената.

– Аха! Ето ги калпазаните! Къде са ви найлоновите торбички?

– В третото чекмедже – каза Ева разсеяно.

Мелберг издърпа чекмеджето и извади ролка торбички за фризер. Откъсна една и си сложи чифт ръкавици за миене на съдове, които висяха от кранчето на мивката.

– Да видим сега – каза той, щом се върна обратно до стената. – Не са много навътре, така че лесно ще ги извадя. Няма да има много работа за Турбьорн.

– Но първо трябва да се направят снимки и... – възрази Паула, но Мелберг като че ли не чу и дума от казаното.

Вместо това изчовърка куршумите от стената и ги пусна в торбичката, която вдигна самодоволно пред себе си, след което я прибра в джоба си. После свали шумно ръкавиците и ги хвърли в мивката.

– Трябва да се внимава с отпечатъците – каза той и сви вежди. – Много е важно за събирането на доказателства. След толкова години служба тези навици са се вкоренили в мен.

Паула прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв в устата си. Побързай, Хедстрьом, повтаряше си тя. Но никой не отговори на молитвите ѝ и Мелберг продължи небрежно да тъпче стъклата по пода.