Бавачката на ангели

23

Фелбака, 1970

Искаше да угоди на мама. Знаеше, че тя желае най-доброто за нея и иска да се погрижи Инез да има сигурно бъдеще. Но въпреки това не можеше да отрече, че сега, докато седяха на дивана в салона, вътре в нея се прокрадваше неохота. Та той беше толкова стар.

– С времето ще се опознаете – каза Лаура и погледна решително дъщеря си. – Рюне е добър и надежден мъж и ще се грижи добре за теб. Знаеш, че здравето ми е крехко, а когато напусна този свят, ти няма да си имаш никого. Не искам да си толкова самотна, колкото бях аз.

Мама сложи сухата си ръка върху нейната. Странно. Инез си спомняше само няколко случая, когато мама я бе докосвала така.

– Разбирам, че всичко се случва малко ненадейно – каза мъжът срещу нея и я огледа така, сякаш Инез беше награден кон.

Мисълта може би не бе справедлива, но се почувства точно така. И да, всичко се случваше твърде ненадейно. Мама лежа три дни в болница заради сърцето си, а когато се прибра, обяви предложението си: Инез да се омъжи за Рюне Елвандер, който бил останал вдовец преди година. Нана вече не беше между живите, така че бяха останали само Инез и мама.

– Преди да умре, милата ми съпруга ми каза да си намеря жена, която да ми помогне да отгледам децата. А майка ти казва, че си способно момиче – продължи мъжът.

Инез имаше неясното усещане, че нещата не бива да се случват така. Седемдесетте години тъкмо започваха и пред жените се откриваха съвсем нови възможности да управляват живота си. Но тя така и не стана част от истинския свят. Участваше единствено в съвършената реалност, създадена от майка ѝ. Там думите на мама бяха закон и ако тя казваше, че за дъщеря ѝ ще е най-добре да се омъжи за петдесетгодишен вдовец с три деца, то Инез нямаше как да възрази.

– Планирам да купя старата детска колония на остров Вальо и да основа интернат за момчета. Имам нужда от жена до себе си, която да ми помага. Умееш да готвиш, нали?

Инез кимна. Беше прекарала много часове в кухнята с Нана, която я бе научила на всичко, което умее.

– Ами тогава е решено – каза Лаура. – Естествено, трябва да има подобаващо дълъг годеж, така че какво ще кажете за скромна сватба около Мидсомар³⁷?

– Звучи чудесно – съгласи се Рюне.

Инез замълча. Огледа бъдещия си съпруг и забеляза бръчките, които бяха започнали да се образуват около очите и около тънките му сурови устни. Линията на тъмната му коса бе на път да се отдръпне назад, а тук-там се виждаха и сиви косми. Значи, това беше мъжът, за когото щеше да се омъжи. Още не бе виждала децата, знаеше само, че са на петнайсет, дванайсет и пет години. Не беше срещала кой знае колко деца през живота си, но всичко щеше да е наред. Така каза мама.

Пърси седеше в колата си и гледаше морския път към Фелбака, но не забелязваше нито вълните, нито лодките. Виждаше единствено собствената си съдба и сливането на миналото и настоящето. Брат му и сестра му проявиха сдържана учтивост, когато му се обадиха. Добрите маниери изискваха да се държиш на ниво дори с този, когото си победил. Пърси знаеше много добре какво се крие зад съчувствените фрази. Злорадството носеше еднаква радост на всички, независимо дали са богати, или бедни.

Казаха му, че са купили замъка, но това не беше новина. Вече бе научил от адвокат Бурман, че Севастиан е действал зад гърба му. Използвайки същите думи и фрази като Севастиан, те му разясниха, че замъкът ще се превърне в конферентен център. Съжаляваха, че нещата са се стекли така, но искаха Пърси да се изнесе най-късно до края на месеца. Естествено, това трябваше да се случи под надзора на техния адвокат, за да не би случайно Пърси да вземе нещо, което е включено в покупката на имота.

Изненада се, че Севастиан се появи днес. Пърси го видя да минава с колата и да се отправя нагоре по хълма към къщата на Леон. Бронзов тен, разкопчана риза, скъпи слънчеви очила и зализана назад коса. С други думи, изглеждаше както обикновено. Сигурно и така се чувстваше. Това е просто бизнес, както вероятно би казал.

Пърси хвърли последен поглед в огледалото на сенника. Изглеждаше ужасно. Очите му бяха кръвясали от твърде малко сън и твърде много уиски. Кожата му беше сива и пореста. Но вратовръзката му бе вързана перфектно. Това беше въпрос на чест. Вдигна рязко сенника и излезе от колата. Нямаше причина да отлага неизбежното.

³⁷ Празнува се между 19 и 24 юни, съответства на нашия Еньовден. – Б. р.

Ия облегна глава на хладния страничен прозорец. Бе хванала такси до Ландветер и пътуването щеше да отнеме малко под два часа, може би и по-дълго, в зависимост от движението, така че смяташе да се опита да поспи.

Преди да тръгне, целуна Леон. За него щеше да бъде същински ад да се оправя сам, но Ия не възнамеряваше да стои и да гледа как нещата отиват по дяволите. Леон я увери, че всичко ще мине добре. Каза, че бил принуден да го направи. Иначе никога не би могъл да изпита покой.

Ия отново се замисли за онова пътуване по стръмните пътища в Монако. Той се канеше да я напусне. Думите се лееха от устата му. Обясняваше как нещата се били променили и нуждите му вече не били същите, как двамата били прекарали много хубави години заедно, но той бил срещнал друга жена, в която се влюбил, и Ия също щяла да намери някого, с когото да е щастлива. Тя отклони вниманието си от криволичещия път, за да погледне Леон в очите. Той продължи да дрънка баналности, докато тя си мислеше за всичко, което бе жертвала в името на любовта си.

Колата зави и Ия видя как Леон се ококори. Потокът безсмислени думи пресъхна.

– Гледай пътя, докато караш – каза той.

По красивото му лице се изписа притеснение. Ия не вярваше на очите си. За първи път през съвместния им живот Леон се страхуваше. Чувството за власт я опияни, тя натисна педала на газта и усети как тялото ѝ се притиска в седалката заради ускорението.

– Намали, Ия – примоли се Леон. – Караш твърде бързо!

Тя не отговори, а натисна педала още повече. Малката спортна кола едва се задържаше на пътя. Сякаш се носеха във въздуха и за миг Ия се почувства напълно свободна.

Леон опита да хване волана, но това накара колата да се олюлее още повече и той го пусна. Не спираше да я моли да намали скоростта, но ужасът в гласа му изпълваше Ия с толкова щастие, колкото не бе изпитвала от много време насам. Колата почти летеше.

Видя дървото до пътя и сякаш някаква външна сила пое контрол над тялото ѝ. Спокойно завъртя волана леко надясно и насочи колата към него. Чу гласа на Леон в далечината, но шумът в собствените ѝ уши заглушаваше всичко останало. После наоколо настана тишина. Спокойствие. Нямаше да се разделят. Щяха да бъдат заедно завинаги.

Изненада се, когато откри, че е жива. До нея Леон седеше със затворени очи и покрито с кръв лице. Огънят бързо се разгоря. Пламъците започнаха да облизват седалките и да се протягат към тях. Миризмата пареше ноздрите ѝ. Налагаше се да вземе незабавно решение – дали да се предаде и да остави огънят да ги погълне, или пък да спаси себе си и Леон? Погледна красивото му лице. Огънят бе достигнал едната му буза и Ия видя омаяна как кожата гори. Тогава взе решение. Леон беше неин и щеше завинаги да си остане неин, след като го издърпа от горящата кола.

Ия затвори очи. Усещаше студеното стъкло до челото си. Не искаше да бъде част от това, с което се бе захванал Леон, но копнееше за мига, когато отново щяха да се съберат.

Ана огледа студената стая, осветена от гола крушка. Миришеше на пръст и още нещо, по-трудно за идентифициране. И тя, и Ева опитаха напразно да отворят, но вратата беше заключена и не помръдваше.

До едната стена имаше четири сандъка с железен обков, а над тях висеше знаме. То бе първото нещо, което видяха, щом светнаха. Беше потъмняло от влага и мухъл, но свастиката все още се открояваше ясно на червено-белия фон.

– Може би в сандъците има нещо, с което да се наметнеш? – предложи Ева, поглеждайки към Ана. – Трепериш.

– Да, бих облякла каквото и да е. Направо замръзвам.

Ана се срамуваше от голотата си, която си личеше през чаршафа. Беше от хората, които не обичаха да се показват голи дори в съблекални, а след катастрофата нежеланието ѝ стана още по-силно заради белезите по тялото ѝ. И макар че в момента стеснителността беше най-малкият от проблемите ѝ, чувството бе толкова силно, че надделяваше над страха и студа.

– Онези трите са заключени, но този е отворен.

Ева посочи сандъка, намиращ се най-близо до вратата, след което вдигна капака. Най-отгоре имаше дебело сиво вълнено одеяло.

– Ето! – каза тя и метна одеялото на Ана, която се загърна с него, без да сваля чаршафа.

Миришеше отвратително, но тя се зарадва на топлината.

– Вътре има и консервирана храна – каза Ева и извади няколко прашни консерви. – В най-лошия случай ще можем да оцелеем тук известно време.

Ана изгледа Ева. Почти радостната ѝ интонация не се връзваше нито със ситуацията, нито със състоянието ѝ отпреди малко. Ана си даде сметка, че това сигурно е някаква защитна реакция.

– Нямаме вода – отбеляза тя и изречението ѝ увисна във въздуха.

Без вода нямаше да оцелеят дълго, но Ева като че ли не я чу и продължи да рови в сандъка.

– Виж! – каза тя и вдигна някаква дреха.

– Нацистка униформа? Откъде са се взели тези неща?

– Доколкото знам, някакъв луд е бил собственик на къщата по време на войната. Трябва да са били негови.

– Откачена работа – каза Ана, която все още трепереше.

Топлината от одеялото бавно попиваше в тялото ѝ, но тя беше измръзнала до мозъка на костите си и щеше да мине известно време, докато се сгрее.

– А ти как така си тук? – попита Ева внезапно и се обърна към Ана.

Като че ли чак сега осъзнаваше странността на ситуацията.

– Явно Мортен е нападнал и мен – каза Ана и се загърна по-плътно.

Ева сбърчи вежди.

– Но защо? Без причина, или се е случило нещо, което...?

Тя сложи ръка на устата си и погледът ѝ стана суров.

– Видях подноса в спалнята. Защо всъщност тръгна вчера? Остана ли за вечеря? Какво се случи?

Думите рикошираха от твърдите стени като куршуми. След всеки въпрос Ана се сепваше, сякаш са ѝ ударили шамар. Не беше нужно да си отваря устата. Знаеше, че отговорът е изписан на лицето ѝ.

Очите на Ева се напълниха със сълзи.

– Как можа? Знаеш какво сме преживели, в какво положение сме...

Ана преглъщаше, но устата ѝ си оставаше суха като прахан. Не знаеше как да обясни действията си и да помоли за прошка.

Ева продължи да я гледа с насълзени очи. Накрая си пое дълбоко въздух и издиша бавно. След това каза спокойно и овладяно:

– Няма да говорим за това сега. Трябва да действаме заедно, за да се измъкнем оттук. Може би в сандъците има нещо, което да използваме, за да отворим вратата.

Ева се обърна с гръб. Цялото ѝ тяло изглеждаше вдървено от потиснатия гняв. Ана прие с благодарност предложението за временен мир. Ако не успееха да се измъкнат, разясненията щяха да са ненужни.

Известно време никой нямаше да ги потърси. Дан и децата ги нямаше, а родителите на Ева щяха да се разтревожат чак след няколко дни. Оставаше Ерика, която обикновено изпадаше в паника, ако не успее да се свърже с нея. В нормални случаи това дразнеше Ана неимоверно, но сега искаше Ерика да се притесни, да започне да задава въпроси и да прояви същата непоклатима упоритост, както всеки пък когато не получеше правилен отговор. Моля те, скъпа Ерика, бъди толкова досадна, любопитна и неспокойна, каквато си била винаги, примоли се Ана тихо на светлината на голата крушка.

Ева беше започнала да рита съседния сандък. Катинарът не помръдваше, но тя продължи да рита и накрая скобата започна да поддава.

– Ела и ми помогни – каза тя и с общи усилия двете успяха да откъртят катинара.

Наведоха се, хванаха капака от двете страни и опитаха да го повдигнат. Съдейки по прахоляка и мръсотията, сандъкът не бе отварян от много години. Наложи се да дърпат с всичка сила, но накрая капакът рязко отскочи нагоре.

Надникнаха в сандъка, след което се спогледаха. Ана видя собствения си ужас отразен в лицето на Ева. Между стените на студената стая отекна писък. Ана не знаеше дали идва от нея, или от Ева.

– Здрасти, ти ли си Шел?

Свен Никласон тръгна към него с протегната ръка и се представи.

– Няма ли фотограф с теб?

Шел огледа тясното пространство до лентата за багаж.

– Ще дойде едно момче от Гьотеборг. Пътува с кола и ще се срещнем на място.

Тръгнаха към паркинга. Свен дърпаше малък ръчен куфар след себе си и Шел заподозря, че колегата му е свикнал да потегля внезапно и да пътува с малко багаж.

– Мислиш ли, че все пак трябва да информираме полицията в Танум? – попита Свен, щом двамата се настаниха в голямото комби на Шел.

Той се замисли, докато изкарваше колата от паркинга. После зави надясно и каза:

– Да, така смятам. Но трябва да говориш с Патрик Хедстрьом. С никого другиго. – Шел хвърли кос поглед към Свен и добави: – Не мислех, че се интересувате кои точно полицейски управления са информирани.

Свен се усмихна и се загледа в пейзажа, който се разкри през страничния прозорец. Имаше късмет. Мостът в Тролхетан беше най-красив през лятото.

– Човек никога не знае кога ще му потрябва услуга от някой вътрешен човек. Вече съм се разбрал с гьотеборгската полиция да присъстваме по време на ареста, тъй като именно ние ги снабдихме с информацията. Може да се каже, че сега просто ще проявим учтивост към полицаите в Танум.

– От Гьотеборг едва ли възнамеряват да направят същия жест към колегите си, така че ще отбележа пред Хедстрьом колко щедър си бил – каза Шел и се засмя.

Самият той изпитваше дълбока благодарност, че Свен Никласон му разреши да присъства на ареста като зрител. Това не беше просто ексклузивна новина, а нещо, което щеше да се отрази на шведската политика и да шокира целия народ.

– Благодаря, че ме извика – промърмори той и изведнъж се смути.

Свен сви рамене.

– Не бихме могли да стигнем дотук без информацията, която получихме от теб.

– Значи, сте успели да разтълкувате цифрите?

Шел беше на път да се пръсне от любопитство. Свен не бе могъл да му разкаже всички подробности по време на телефонния им разговор.

– Шифърът беше нелеп – каза Свен и се засмя. – Децата ми биха могли да го разгадаят за петнайсет минути.

– Как така?

– Числото едно отговаря на буквата А, две отговаря на Б, и така нататък.

– Шегуваш се.

Шел зяпна Свен и за малко да излезе от пътя.

– Не, макар да ми се иска да беше така. Бележката показва за колко тъпи ни имат.

– И какво пишеше?

Шел опита да си представи комбинацията, но паметта му за числа не я биваше още в училище. В днешно време едва успяваше да си спомни собствения си телефонен номер.

– Стюреплан³⁸. Пишеше Стюреплан, последвано от дата и час.

– По дяволите – възкликна Шел, завивайки по кръговото при Торп. – Това можеше да бъде истинска катастрофа.

– Да, но рано сутринта полицията осъществи акция срещу групичката, която трябваше да извърши атентата. Сега нямат възможност да комуникират със съпартийците си. Затова е цялото бързане. Няма да мине много време, преди отговорните лица да забележат, че не могат да се свържат с атентаторите. Ако това стане, те ще са нащрек и ще пропилеем шанса си. Тези хора имат контакти по цял свят и не биха имали проблеми да изчезнат.

– В известен смисъл планът им е бил гениално замислен – каза Шел.

Не можеше да спре да мисли какви можеха да бъдат последствията от осъществяването на плана. Образите, които се въртяха в главата му, бяха твърде ярки. Атентатът би бил истинска трагедия.

– Е, все пак трябва да се радваме, че показват истинското си лице. За щастие, новината ще бъде грубо събуждане за много от хората, които вярват в Йон Холм. Надявам се, че ще мине дълго време, преди пак да видим някого като него. Макар да смятам, че ние хората понякога имаме твърде къса памет. – Свен въздъхна и погледна въпросително към Шел. – Искаш ли да се обадиш на онзи Хедман?

– Хедстрьом. Патрик Хедстрьом. Да, добре.

Без да изпуска пътя от очи, Шел набра номера на полицейското управление в Танум.

³⁸ Централен площад в Стокхолм. – Б. пр.

– Живот си живеете тук вътре! – каза Патрик с усмивка, щом влезе в кухнята. Ерика му бе викнала да дойде и той веднага се отзова.

– Сядай – каза Йоста. – Знаеш колко пъти съм се ровил в материалите от старото разследване. Показанията на момчетата бяха идеално съгласувани, но през цялото време ми се струваше, че има нещо странно.

– И сега разбрахме какво е то – допълни Ерика и скръсти ръце с доволно изражение.

– Е?

– Онова за скумрията.

– Скумрията? – повтори Патрик и се взря в нея. – Извинявай, възможно ли е да поясните малко?

– Така и не видях рибата, която момчетата бяха хванали – каза Йоста. – А по някаква непонятна причина не се сетих за това по време на разпитите.

– Не си се сетил за какво? – попита Патрик нетърпеливо.

– Че скумрия не се лови преди Мидсомар – каза Ерика отчетливо, сякаш говореше на дете.

Патрик започна бавно да осъзнава каквото значи това.

– Обаче и петимата казват, че са ловили скумрия.

– Да, именно. Един от тях би могъл да се обърка, но тъй като всички твърдят едно и също, това показва, че са се наговорили. Не са разбирали много от риболов и са избрали грешната риба.

– Сетих се благодарение на Ерика – каза Йоста леко смутено.

Патрик ѝ прати въздушна целувка.

– Ти си върхът! – каза той искрено.

В същия миг телефонът звънна. Патрик погледна дисплея и видя, че се обажда Турбьорн.

– Трябва да вдигна, но добра работа! И на двамата!

Той вдигна палец, после отиде в кабинета си и затвори вратата. Изслуша внимателно това, което имаше да му каже Турбьорн, като нахвърли няколко бележки върху първия лист, който му попадна. Колкото и чудновати да бяха подозренията му, ето че Турбьорн ги потвърди. Докато го слушаше, Патрик се замисли какво всъщност означава това. Щом приключиха разговора, той знаеше повече, отколкото преди малко, но в същото време беше още по-объркан.

През вратата проникна шумът от нечии тежки стъпки и Патрик стана и надникна в коридора. Към него се задаваше Паула, предвождана от грамадния си корем.

– Повече не мога да седя вкъщи и да чакам. Момичето от банката, с което говорих, обеща да ми звънне днес, но още не се е обадила...

Наложи ѝ се да млъкне, защото бе останала без въздух. Патрик сложи ръка на рамото ѝ.

– Поеми си дъх, за бога – каза той и изчака, докато дишането ѝ се успокои малко. – Ще имаш ли сили да останеш за брифинга?

– Естествено.

– Какво правиш, по дяволите? – попита Мелберг, изскачайки внезапно зад гърба ѝ. – Рита така се притесни, като те видя да излизаш, че ме накара да те проследя.

Той избърса потта от челото си.

– Не се притеснявайте за мен – каза Паула, въртейки очи.

– Хубаво е, че си тук. Има доста неща, които трябва да преговорим – каза Патрик.

После се отправи към заседателната зала и по пътя помоли Йоста да дойде с него. След няколко секунди размисъл се обърна и се върна в кухнята.

– Ти също можеш да дойдеш – каза той и кимна на Ерика.

Както очакваше, тя веднага скочи от стола.

В стаята нямаше много място, но Патрик предпочете да проведат брифинга тук, насред вещите на семейство Елвандер. Кашоните можеха да послужат като напомняне защо е толкова важно да успеят да навържат всички нишки.

Патрик обясни набързо на Паула и Мелберг, че са взели вещите от Оле Скрападжията и вече са успели да прегледат всичко.

– Някои парчета от пъзела се наредиха, но имаме нужда от помощ, за да продължим нататък. Като начало мога да ви съобщя, че мистериозният „Й“, който е пращал картичките на Ева, е нашият колега Йоста Флюгаре.

Той посочи Йоста, който се изчерви.

– Ама Йоста бе... – възкликна Паула.

Лицето на Мелберг почервеня и той изглеждаше все едно ще избухне.

– Да, знам, че трябваше да си кажа, но с Хедстрьом вече говорихме за това – каза Йоста, поглеждайки Мелберг отбранително.

– Според Йоста обаче последната картичка не е от него, а и тя безспорно се различава от останалите – каза Патрик и се облегна на ръба на масата. – Хрумна ми каква може да е работата и се обърнах към Турбьорн, който току-що ми се обади и потвърди подозренията ми. Можем да приемем, че именно човекът, пратил картичката, е оставил отпечатъка, който Турбьорн сне от долната страна на марката. Този отпечатък съвпада с един от отпечатъците по торбичката, в която беше прибрана картичката, когато Мортен ни я даде.

– Но нали само вие и Мортен сте докосвали торбичката? Тогава...

Ерика пребледня и Патрик видя как зъбните колела в главата ѝ веднага заработиха. Тя се разрови трескаво из чантата си, търсейки мобилния си телефон. Щом го намери, веднага звънна на Ана чрез опцията за бързо набиране. Всички бяха вперили поглед в нея и в стаята се чуваше единствено сигналът свободно. После се обади глас, който очевидно принадлежеше на телефонния секретар.

– По дяволите – избухна Ерика и набра нов номер. – Звъня на Ева.

Сигналите се занизаха един след друг, но никой не отговори.

– Мамка му – изруга тя и набра трети номер.

Патрик не се опита да продължи, преди Ерика да е приключила. Самият той започваше да се притеснява, че Ана цял ден не си вдига телефона.

– Ана кога е тръгнала натам? – попита Паула.

Ерика продължаваше да държи телефона до ухото си.

– Снощи. Оттогава не съм се чувала с нея. Сега звъня на пощата. Вчера откараха Ева с лодката и може би знаят нещо... Ало? Да, здравей, обажда се Ерика Фалк... Точно така. Вчера качихте Ева... И сте я оставили на острова? Видя ли дали там имаше други лодки?... Дървена моторница?... Значи, е била вързана за кея при детската колония... Окей. Благодаря.

Ерика приключи разговора и Патрик видя, че ръката ѝ трепери леко.

– Лодката ни, с която Ана тръгна вчера, още е там. Значи, тя и Ева са на Вальо заедно с Мортен и нито една от тях не вдига.

– Сигурно няма причина за притеснение. А и Ана може вече да се е прибрала – каза Патрик, опитвайки да звучи по-спокойно, отколкото се чувстваше.

– Но Мортен каза, че е останала там само час. Защо ме е излъгал?

– Сигурно за всичко си има обяснение. Ще отидем да проверим веднага щом приключим тук.

– Защо му е на Мортен да праща заплахи на собствената си съпруга? – попита Паула. – Това означава ли, че той стои зад опита за убийство?

Патрик поклати глава.

– Все още не знаем. Затова трябва да обобщим всичко, което сме научили, и да видим дали можем да запълним някои празнини. Йоста, ще ни разкажеш ли какво откри от свидетелските показания на момчетата?

– Добре – каза Йоста и обясни за скумрията и защо нямаше как показанията да са верни.

– Това доказва, че лъжат – каза Патрик. – А ако са излъгали за рибата, сигурно цялата им история е измислена. Защо иначе биха се наговорили за нещо такова? Смятам, че можем да приемем, че са били замесени в изчезването на семейството. С тази нова информация ще можем да ги притиснем.

– А Мортен как се вписва в картинката? – попита Мелберг. – Той не е бил на острова, а според Турбьорн при стрелбата онзи ден е било използвано същото оръжие като през седемдесет и четвърта.

– Не знам, Бертил – отговори Патрик. – Да караме едно по едно.

– Следва липсващият паспорт – каза Йоста и се поизправи в стола си. – Да, паспортът на Анели липсва. Възможно е това да означава, че тя е била замесена по някакъв начин, но след това е избягала в чужбина.

Патрик хвърли поглед към пребледнялата Ерика. Разбираше, че жена му не може да спре да мисли за Ана.

– Анели? Шестнайсетгодишната дъщеря? – попита Паула и в същия момент телефонът ѝ звънна.

Тя вдигна и се заслуша, а на лицето ѝ се изписаха едновременно учудване и решителност. Накрая затвори и погледна останалите.

– Осиновителите на Ева ни казаха, че някой е пращал анонимно пари на Ева всеки месец, докато тя навърши осемнайсет. Така и не са разбрали откъде идват парите. Естествено, с Патрик предположихме, че това може да има нещо общо със събитията на Вальо. Затова опитах да науча повече...

Тя спря, за си поеме дъх, и Патрик си спомни, че Ерика също се задъхваше по подобен начин, докато беше бременна.

– Изплюй камъчето! – каза Йоста, който бе изпънал гръб още повече. – Ева не е имала роднина, който да иска да се грижи за нея. Хрумва ми единствено, че някой може да е имал гузна съвест и затова да ѝ е пращал пари.

– Нямам представа какъв е бил мотивът – каза Паула, която изглежда се наслаждаваше на ситуацията. – Но парите са от Арон Кройц.

В стаята стана толкова тихо, че вътре проникна шумът от преминаващите по улицата коли. Йоста пръв наруши мълчанието.

– Бащата на Леон е пращал пари на Ева? Но защо...?

– Именно това трябва да разберем – каза Патрик.

Изведнъж му се стори, че това е най-важният въпрос, на който трябва да отговорят, за да разрешат загадката с изчезването.

Усети вибриране в джоба си и погледна кой го търси. Шел Рингхолм от „Бохусленинген“. Вероятно искаше да му зададе допълнителни въпроси след пресконференцията. Можеше да почака. Патрик затвори и отново насочи вниманието си към своите колеги.

– Йоста. С теб отиваме на Вальо. Преди да потърсим петте момчета, трябва да се уверим, че Ана и Ева са окей, както и да зададем няколко въпроса на Мортен. Паула, ти виж дали можеш да научиш нещо повече за бащата на Леон.

Патрик замълча, щом погледът му се спря на Мелберг. Къде щеше да нанесе минимални щети? За предпочитане бе шефът им да се меси възможно най-малко, но в същото време беше важно да не се чувства изолиран.

– Бертил, както обикновено, ти ще се справиш най-добре с медийния натиск. Нали нямаш нищо против да останеш в управлението, в случай че се обадят журналистите?

Мелберг грейна.

– Разбира се. Имам дългогодишен опит с пресата, не могат да ми се опрат.

Патрик въздъхна вътрешно. Плащаше висока цена, за да върви всичко гладко.

– Не може ли и аз да дойда на острова? – попита Ерика, която продължаваше да стиска здраво телефона си.

Патрик поклати глава.

– За нищо на света.

– Наистина трябва да дойда. Представи си, че нещо се е случило...

– Не подлежи на обсъждане – каза Патрик, но усети, че е прозвучал ненужно остро. – Извинявай, но най-добре ще е ние да се погрижим – добави той и я прегърна.

Ерика кимна неохотно и реши да се прибира. Патрик я изпрати с поглед, после извади телефона си и се обади на Виктор. След осем сигнала се включи гласовата поща.

– От бреговата охрана не вдигат. Типично. Точно сега, когато моторницата не е на разположение.

Откъм вратата се чу прокашляне.

– За съжаление, не мога да отида никъде. Колата не иска да запали.

Патрик погледна съпругата си с недоверие.

– Странна работа. Йоста, можеш ли да я закараш? Тъкмо през това време ще свърша някои работи. Така и така трябва да изчакаме бреговата охрана.

– Окей – каза Йоста, без да поглежда към Ерика.

– Добре, после ще се чакаме направо на пристанището. Ще опиташ ли пак да се свържеш с Виктор след малко?

– Разбира се – каза Йоста.

Телефонът му отново завибрира и Патрик инстинктивно погледна дисплея. Шел Рингхолм. Е, най-добре да вдигне и да отметне поне това.

– Окей, да се захващаме за работа – каза той и натисна „Отговори“, гледайки как другите излизат от стаята. – Да, Хедстрьом на телефона – каза той с въздишка.

Харесваше Шел, но в момента нямаше време за журналисти.