Бавачката на ангели

19

Фелбака, 1939

Лаура наблюдаваше мъжа си. Двамата бяха седнали да закусват. Бяха женени от година. В деня, в който Лаура навърши осемнайсет, тя прие предложението на Сигвард и само месец по-късно се венчаха на малка церемония в градината. Тогава Сигвард беше на петдесет и три и можеше да ѝ бъде баща. Но беше богат и Лаура знаеше, че никога повече няма да има причина да се тревожи за бъдещето си. Старателно беше съставила списък с аргументи за и против и позитивите се оказаха повече. Любовта беше за идиоти. Жена в нейното положение не можеше да си позволи такъв лукс.

– Германците са нахлули в Полша – каза Сигвард разпалено. – Това е само началото, помни ми думата.

– Политиката не ме вълнува.

Лаура си намаза половин филия. Не смееше да яде повече. Постоянният глад беше цената, която трябваше да плаща за съвършената си фигура. Понякога си казваше колко абсурдно е това. Беше се омъжила за Сигвард, за да се чувства на сигурно място, да знае, че винаги ще има храна на масата. Но въпреки това сега гладуваше също толкова, колкото и като дете, когато Дагмар харчеше парите за алкохол, вместо за ядене.

Сигвард се засмя.

– Споменават и баща ти.

Тя му хвърли леден поглед. Можеше да търпи много, но многократно го бе молила да не споменава нищо, свързано с откачената ѝ майка. Нямаше нужда от напомняния за миналото. Дагмар беше настанена в болница „Св. Йорген“ и ако Лаура имаше късмет, майка ѝ щеше да остане там до края на жалкия си живот.

– Това беше ненужно – каза тя.

– Извинявай, скъпа. Но няма от какво да се срамуваш. Напротив. Онзи Гьоринг е любимецът на Хитлер и ръководител на Луфтвафе. Не е зле – каза той и кимна замислено, след което отново потъна във вестника.

Лаура въздъхна. Това не я интересуваше и не искаше да чува нищо повече за Гьоринг, докато е жива. Дълги години търпя болните фантазии на майка си, а сега бе принудена да слуша и да чете за него от сутрин до вечер само защото бил един от приближените на Хитлер. Боже господи, какво ги интересуваше тях, шведите, че Германия е нападнала Полша?

– Иска ми се да направя някои промени в салона. Може ли? – попита тя с най-мекия си глас.

Сигвард неотдавна ѝ бе разрешил да направи пълен ремонт на стаята. Стана хубаво, но още не беше идеално. Не и колкото салонът в куклената къща. Диванът, който Лаура купи, някак не се връзваше, а кристалите на полилея не бяха достатъчно лъскави и не блестяха така, както бе очаквала, преди да го окачат.

– Ще ме разориш – каза Сигвард, но я погледна влюбено. – Прави каквото искаш, миличка. Само да си щастлива.

–Ана също ще дойде, ако няма проблем.

Ерика погледна предпазливо Ева. В мига, в който бе поканила сестра си, Ерика осъзна, че идеята може би не е толкова добра. Но Ана изглеждаше така, сякаш се нуждае от компания.

– Чудесно.

Ева се усмихна, макар още да изглеждаше изморена.

– Какво казаха родителите ти? Патрик сподели, че било малко неприятно да научат за пожара и стрелбата по този начин, но мислел, че си им казала за случилото се.

– И трябваше да го направя, но го отлагах. Знам колко се притесняват. Щяха да поискат да се откажем и да се върнем обратно.

– А обмисляли ли сте да го направите? – попита Ерика, пъхайки в плейъра дивиди с „Лота от улица „Тряскаджийска“. Близнаците спяха, изтощени от посещението при Йоста, а Мая седеше на дивана и чакаше филмът да започне.

Ева се замисли за кратко, после поклати глава.

– Не, не можем да се върнем обратно вкъщи. Ако това с острова не се получи, не знам какво ще правим. Осъзнавам, че е идиотско да останем. Страхувам се, но същевременно... най-лошото, което можеше да ни сполети, вече се случи.

– Какво... – започна Ерика.

Най-накрая беше събрала смелост да попита какво се е случило със сина на Ева и Мортен, но точно в този момент вратата се отвори и Ана влезе вътре.

– Ехо! – викна тя.

– Влизай, тъкмо пускам Лота за хиляден път.

– Здрасти – каза Ана и кимна на Ева, усмихвайки се предпазливо, сякаш не знаеше как точно да се държи с нея след вчерашната преживелица.

– Здравей, Ана – каза Ева също толкова внимателно.

При нея предпазливостта изглеждаше по-скоро като част от характера и Ерика се запита дали преди смъртта на сина им Ева е била по-открита.

Филмът тръгна и Ерика се изправи.

– Да седнем в кухнята.

Ана и Ева тръгнаха първи натам и се настаниха до масата.

– Успя ли да поспиш? – попита Ана.

– Да, спах повече от дванайсет часа, но имам чувството, че бих могла да спя още толкова.

– Сигурно е от шока.

Ерика влезе в кухнята, прегърнала купчина листове.

– Това, с което разполагам, в никакъв случай не е напълно изчерпателно, а и вероятно вече си виждала част от материалите – каза тя и остави купчината на масата.

– Нищо не съм виждала – отвърна Ева и поклати глава. – Може би звучи странно, но преди да се преместя тук и да се нанеса в къщата, не бях мислила много за миналото си. Може би защото имах хубав живот и всичко това ми се струваше малко... абсурдно.

Тя впери поглед в листовете, сякаш можеше да попие информацията само с гледане.

– Добре тогава – каза Ерика, отвори един бележник и прочисти гърло. – Майка ти, Инез, е родена през петдесет и първа. Била е на двайсет и три, когато изчезнала. Всъщност не знам много за живота ѝ, преди да се омъжи за Рюне. Родена е и е израснала във Фелбака, имала средно добри оценки в училище и... всъщност това е почти всичко, което пише за Инез. Омъжила се за баща ти, Рюне Елвандер, през седемдесета, а ти си се родила януари седемдесет и трета.

– Трети януари – допълни Ева и кимна.

– Рюне е бил значително по-възрастен от Инез, както сигурно знаеш. Роден е през деветнайсета и е имал три деца от предишен брак. Когато изчезнали, Юхан бил на девет, Анели на шестнайсет, а Клаес на деветнайсет. Майка им Карла, първата съпруга на Рюне, починала само година преди той да се ожени за Инез. Според хората, с които съм говорила, на майка ти не ѝ е било много лесно да се впише в семейството.

– Чудя се защо се е омъжила за толкова по-възрастен мъж – каза Ева. – Татко трябва да е бил на... – тя направи кратка пауза, докато преброи наум. – На петдесет и една, когато са се оженили.

– Изглежда, баба ти е имала немалка заслуга за това. Тя очевидно е била, как да се изразя...

– Нямам отношение към баба си, така че можеш да ми кажеш всичко направо. Семейството ми е в Гьотеборг. Това тук е просто любопитна част от миналото ми.

– Тогава няма да ми се разсърдиш, ако кажа, че на баба ти ѝ се е носела славата на истинска кучка.

– Ерика! – възкликна Ана и погледна укорително сестра си.

За пръв път, откакто се бяха запознали, Ева се засмя с глас.

– Няма проблеми – каза тя, обръщайки се към Ана. – Няма да се разстроя. Искам да чуя истината, или поне тази част, която е достигнала до нас.

– Да, добре – съгласи се Ана, макар все още да гледаше скептично.

Ерика продължи:

– Баба ти се казвала Лаура и била родена през двайсета година.

– Значи, е била на една възраст с баща ми – отбеляза Ева. – Което още повече ме кара да се чудя как е станало всичко.

– Както казах, явно Лаура е имала пръст. Изглежда, тя е накарала майка ти да се омъжи за Рюне. Но не мога да го твърдя със сигурност, така че имай едно наум.

Ерика се разрови в купчината и извади лист с копие от снимка.

– Това са баба ти Лаура и дядо ти Сигвард.

Ева се наведе напред.

– Не изглежда много весела – каза тя, гледайки строгата дама на снимката. Мъжът до нея не изглеждаше кой знае колко по-щастлив.

– Сигвард е починал през петдесет и четвърта, малко след като е направена тази снимка.

– Изглеждат заможни – каза Ана и също се наведе напред, за да разгледа изображението.

– Такива са били – кимна Ерика. – Или поне до смъртта на Сигвард. Тогава се оказало, че той е сключил редица лоши сделки. Не му останали много пари, а тъй като Лаура не работела, капиталът им бавно се топял. Лаура щяла да остане на улицата, ако Инез не се била омъжила за Рюне.

– Баща ми богат ли е бил? – попита Ева, която беше вдигнала листа и го държеше близо до очите си, за да не пропусне някой детайл.

– Не бих казала чак богат, но е имал достатъчно пари, за да може да осигури подобаващ апартамент на вдовицата Лаура.

– Но тя не е била жива, когато мама и татко са изчезнали, нали?

Ерика прелисти бележника, който стоеше пред нея.

– Точно така. Лаура е умряла от инфаркт през седемдесет и трета. Това всъщност се случило на острова. Клаес, най-големият син на Рюне, я намерил в задния двор. Вече била мъртва.

Ерика облиза палец, започна да преглежда купчината и скоро извади фотокопие от вестникарска статия.

– Ето я новината в „Бохусленинген“.

Ева взе листа и прочете текста.

– Баба, изглежда, е била доста известна.

– Да, всички са знаели коя е Лаура Блиц. Сигвард се занимавал с превоз на стоки и се носели слухове, че през Втората световна война е търгувал с германците.

– Да не са били нацисти? – попита Ева ужасено, вдигайки поглед към Ерика.

– Не знам били ли са замесени в делата на германците – отвърна тя уклончиво. – Но всички в околността са знаели, че баба ти и дядо ти имали определени симпатии към тях.

– Майка ми също ли?

Ева и Ана се бяха вторачили ококорени в Ерика.

– Не съм чувала нещо такова – отговори тя и поклати глава. – Повечето хора описват Инез като сладка, но наивна. И подчинена на майка си.

– Това обяснява брака с баща ми. – Ева прехапа устни. – Той също е бил властен човек, нали? Или съм си въобразила, защото е бил директор на интернат?

– Не, имаш право. Казват, че е бил много строг и суров човек.

– Баба ми във Фелбака ли е била родена? – попита Ева и отново вдигна снимката на мрачната жена.

– Да, родът ѝ е живял във Фелбака от няколко поколения. Майка ѝ се казвала Дагмар и била родена тук през хиляда и деветстотната година.

– Значи е била на... двайсет, когато е забременяла с баба? Но по онова време това не е било необичайно. Кой е бил прадядо ми?

– В акта за раждане пише „баща неизвестен“. Но самата Дагмар е била интересен човек.

Ерика отново наплюнчи пръст и се разрови в купчината. Листът, който търсеше, се оказа почти на дъното.

– Това е извлечение от съдебния регистър.

– Осъдена за скитничество и непристойно поведение? Прабаба ми да не е била проститутка?

Ева погледна изненадано към Ерика.

– Живяла е сама, с извънбрачно дете. Правила е, каквото трябва, за да оцелеят. Животът им сигурно не е бил лек. Няколко пъти е осъждана за кражба. Пиела е твърде много и хората са я смятали за леко луда. Има документи, според които е прекарала дълго време в психиатрична клиника.

– Баба ми сигурно е имала ужасно детство – каза Ева. – Нищо чудно, че е станала зла.

– Да, едва ли ѝ е било лесно. От днешна гледна точка сигурно изглежда скандално, че са оставили Лаура да живее с Дагмар. Но тогава са били други времена, а и обществото е презирало неомъжените майки.

Ерика лесно можеше да си представи майката и дъщерята. Беше отделила толкова часове, опитвайки да възстанови историята на двете жени, че за нея те бяха като живи. В действителност не знаеше защо се бе заровила толкова назад във времето, докато опитваше да разгадае мистерията с изчезването на семейство Елвандер. Но съдбата на жените я беше запленила и Ерика просто продължи да дълбае.

– А какво е станало с Дагмар? – попита Ева.

Ерика извади още един лист: копие от черно-бяла снимка, навярно направена по време на съдебен процес.

– Боже господи, това тя ли е?

– Може ли? – попита Ана и Ева обърна листа към нея.

– Откога е снимката? Тук Дагмар изглежда стара и изнемощяла.

Ерика погледна записките си.

– От четиресет и пета. Значи, Дагмар е била на четиресет и пет. Снимката е направена малко преди поредното ѝ постъпване в болница „Св. Йорген“ в Гьотеборг.

Ерика направи театрална пауза.

– И също така четири години преди Дагмар да изчезне.

– Да изчезне? – повтори Ева.

– Да, изглежда е семейна черта. Последната информация за Дагмар е от четиресет и девета година. След това сякаш се е изпарила.

– Лаура не е ли знаела нещо?

– Доколкото съм чувала, Лаура е прекъснала всякакъв контакт с Дагмар дълго преди това. Вече била омъжена за Сигвард и водела съвсем различен живот в сравнение с времето, когато живяла с майка си.

– Няма ли някакви предполжения какво може да е станало с Дагмар? – попита Ана.

– Най-разпространеното мнение е, че Дагмар се е напила и се е хвърлила в морето. Но тялото ѝ така и не е намерено.

– Леле – каза Ева и отново взе снимката на Дагмар. – Прабаба, която била крадла и курва, а накрая изчезнала. Не знам как ще смеля всичко това.

– Става по-зле – каза Ерика и се огледа, наслаждавайки се на пълното внимание на слушателките си. – Майката на Дагмар...

– Да? – каза Ана нетърпеливо.

– Не, мисля първо да обядваме и после ще ви разкажа останалото – каза Ерика, без изобщо да възнамерява да чака толкова дълго.

– Я стига! – викнаха Ана и Ева почти едновременно.

– Познато ли ви е името Хелга Свенсон?

Ева се позамисли за кратко, след което поклати бавно глава. Ана мълчеше, сбърчила чело. Накрая вдигна поглед към Ерика и в очите ѝ проблесна искра.

– Бавачката на ангели? – каза тя.

– Какво? – попита Ева.

– Фелбака не е известна само с Кралския проход³¹ и Ингрид Бергман – поясни Ана. – Имаме и съмнителната чест тук да е родена Бавачката на ангели, Хелга Свенсон, обезглавена през хиляда деветстотин и девета, струва ми се.

– Деветстотин и осма – поправи я Ерика.

– Обезглавена за какво?

Ева все още изглеждаше объркана.

– Убивала е малките деца, поверявани на грижите ѝ. Удавяла ги е в корито. Истината излязла наяве чак когато една от майките съжалила и се върнала, за да вземе детето си. Оказало се, че синът ѝ не е там, въпреки че Хелга цяла година ѝ пращала писма, в които ѝ разказвала за момчето. Майката заподозряла нещо и отишла в полицията. Те повярвали на историята ѝ и едно ранно утро нахлули в къщата, където заварили Хелга, мъжа ѝ, собствената ѝ дъщеря, както и децата, за които се грижела, или поне тези от тях, които имали късмета още да са живи.

– Щом разкопали пода в мазето, полицаите открили осем детски телца – намеси се Ана.

– Какъв ужас – промълви Ева, която изглеждаше сякаш ѝ се гади. – Но не разбирам какво общо има това с рода ми.

Тя посочи с ръка към снимките и документите върху масата.

– Хелга е майката на Дагмар – каза Ерика. – Бавачката на ангели е твоя прапрабаба.

– Шегуваш ли се с мен?

Ева гледаше Ерика недоверчиво.

– Не, истина е. Ана ми разказа за бижутата с ангели, които правиш. Сигурно разбираш, че това ми се стори като доста любопитно съвпадение.

– Може би беше по-добре да не научавам това – каза Ева, но не изглеждаше сякаш наистина го има предвид.

– Но това е толкова вълнуващо... – започна Ана, но веднага съжали за избора си на думи и се обърна извинително към Ева: – Извинявай, не исках да кажа...

– Аз също мисля, че е вълнуващо – каза Ева. – И виждам иронията с бижутата ми. Странно. Кара те да се замислиш за съдбата.

В очите ѝ се прокрадна нещо мрачно и Ерика заподозря, че Ева мисли за сина си.

– Осем деца – каза бавно тя. – Осем малки деца, заровени в нечия изба.

– Да, що за човек трябва да си, за да направиш нещо такова? – каза Ана.

– Какво е станало с Дагмар, след като екзекутирали Хелга? – попита Ева и скръсти ръце на гърдите си.

Изглеждаше по-крехка от всякога.

– Баща ѝ, мъжът на Хелга, също бил обезглавен – каза Ерика. – Той заравял телата, затова бил счетен за съучастник в убийствата, макар че Хелга сама удавяла децата. Дагмар останала сирак и прекарала няколко години в дома на един селянин недалеч от Фелбака. Не знам как е живяла там, но предполагам, че като дъщеря на детеубийца не ѝ е било леко. Хората не биха забравили лесно такъв грях.

Ева кимна. Изглеждаше изтощена и Ерика реши, че засега ѝ стига толкова. Беше време за обяд, а освен това искаше да провери дали Йоста ѝ се е обаждал. Стискаше палци най-накрая да са извадили късмет и да има новини от Оле Скрападжията.

³¹ Живописна скалиста пукнатина, която разделя възвишението Ветебериет на две. Пукнатината е достатъчно широка, за да служи като пътека, по която може да се стигне до върха на Ветебериет, откъдето се разкрива гледка към цяла Фелбака и околния архипелаг. – Б. пр.

Една муха бръмчеше до прозореца. Отново и отново се хвърляше напред в безнадеждна битка със стъклото. Сигурно не разбираше какво става. Наглед нямаше преграда, но въпреки това нещо постоянно я спираше. Мортен разбираше точно как се чувства насекомото. Остана загледан в борбата още известно време, след което бавно протегна ръка към прозореца, събра палеца и показалеца си като пинсета и улови мухата. Стисна бавно пръсти, наблюдавайки я запленено. Продължи да стиска, докато мухата не се сплеска, след което избърса ръка в перваза на прозореца.

Щом бръмченето спря, в стаята настана съвършена тишина. Мортен седеше в работния стол на Ева, а пред него бяха материалите и инструментите, които тя използваше за направата на бижутата. На масата лежеше недовършен ангел и Мортен се запита кой ли нещастник трябваше да утеши висулката. Разбира се, случаят не винаги беше такъв. Не всички хора си поръчваха верижка в памет на някого. Мнозина си ги купуваха просто защото бяха красиви. Но Мортен имаше чувството, че тъкмо този ангел е предназначен за скърбящ човек. Откакто Винсент умря, той усещаше болката на другите хора. Дори не беше нужно те да са наблизо. Просто взе ангела в ръка и разбра, че висулката е за някого, който усеща същата празнота, същото безсмислие като тях.

Стисна фигурката по-здраво. Ева не разбираше, че заедно биха могли да запълнят част от празнината. Тя трябваше единствено да го допусне обратно до себе си. И да признае вината си. Собствената му съвест дълго време го бе заслепявала, но Мортен все по-ясно разбираше, че вината е на Ева. Ако тя просто го признаеше, той щеше да ѝ прости и да ѝ даде още един шанс. Но тя не казваше нищо и вместо това го гледаше укорително, търсейки вина в очите му.

Ева го отхвърляше и Мортен не можеше да проумее поведението ѝ. След всичко случило се тя би трябвало да се облегне на него и да го остави да се грижи за нея. Преди тя определяше всичко. Къде да живеят, къде да ходят на почивка, кога да си направят дете. Дори онази сутрин тя бе тази, която реши какво да правят. Хората се оставяха да бъдат заблудени от сините очи и крехката фигура на Ева. Възприемаха я като срамежлива и сговорчива, каквато не беше. Тя бе взела решението онази сутрин, но отсега нататък беше негов ред да решава.

Мортен се изправи и захвърли ангела настрани. Сребърната фигурка се приземи върху бюрото, покрита с нещо червено и лепкаво. Мортен погледна учудено дланта си, която бе покрита с малки драскотини. Бавно избърса ръка в панталона си. Време беше Ева да се прибере. Имаше неща, които трябваше да ѝ разясни.

Лив бършеше дворните мебели с резки движения. Трябваше да го прави всеки ден, за да бъдат столовете чисти. Продължи да търка така, че пластмасата под парцала да заблести. По гърба ѝ избиваха капки пот на силното слънце. След всички часове, които бяха прекарали пред рибарската къщичка, Лив бе получила красив златен загар, но под очите ѝ се виждаха тъмни кръгове.

– Не мисля, че трябва да ходиш – каза тя. – Какво ще правиш на някакво си събиране? Знаеш в колко крехка ситуация се намира партията. Не трябва да привличаме излишно внимание, преди да...

Тя млъкна рязко.

– Знам всичко това, но някои неща са отвъд контрола ни – каза Йон и вдигна очилата си за четене на челото.

Беше седнал до масата и преглеждаше вестниците. Всеки ден четеше големите издания, както и няколко добре подбрани местни вестника. Досега не бе успявал да мине през цялата купчина, без да се почувства отвратен от всички глупости, които запълваха страниците. Всички тези либерални журналисти, хроникьори и разбирачи, които си мислеха, че знаят как е устроен светът – всички те допринасяха за бавната, но сигурна гибел на шведския народ. Негова отговорност беше да отвори очите на хората. Цената беше висока, но не можеш да отидеш на война, без да дадеш жертви. А това си беше война.

– Онзи евреин също ли ще идва?

Лив се захвана с масата, след като реши, че столовете вече са достатъчно чисти. Йон кимна.

– Юсеф вероятно ще е там.

– Представи си, че някой те види заедно с него и ви снима. Какво мислиш ще стане, ако снимката се появи във вестниците? Можеш да се досетиш какво ще кажат привържениците ти. Това ще бъде огромен компромат. Може дори да се окажеш принуден да подадеш оставка. Не можем да допуснем това сега, когато сме толкова близо.

Йон гледаше към пристанището и избягваше погледа на Лив. Тя не знаеше нищо. Как би могъл да ѝ разкаже за мрака, студа и ужаса, които понякога заличаваха всякакви расови граници? Случилото се тогава беше въпрос на оцеляване. За добро или зло, двамата с Юсеф бяха свързани завинаги. Никога не би могъл да обясни това на Лив.

– Трябва да отида – каза той с интонация, която ясно даваше да се разбере, че дискусията е приключила.

Лив знаеше, че не бива да спори повече, но продължи да мърмори на себе си. Йон се усмихна и погледна съпругата си и красивото ѝ лице, по което бе изписана твърда решимост. Обичаше я и двамата бяха преживели много неща заедно, но той можеше да сподели мрака единствено с хората, които бяха присъствали тогава.

Сега щяха да се съберат за пръв път след всички тези години. За пръв и за последен. Задачата, която му предстоеше, бе твърде важна и той трябваше да сложи точка на миналото. Случилото се през 1974-а временно беше излязло наяве, но можеше да бъде потулено също толкова бързо, стига всички да бяха съгласни. Най-добре беше старите тайни да си останат в мрака, в който се бяха родили.

Притесняваше се единствено за Севастиан. Тогава той беше в по-добра позиция и сега можеше да създаде проблеми. Но ако Йон не можеше да го вразуми с думи, то имаше и други начини.

Патрик пое дълбоко въздух. Аника правеше всичко възможно, за да уреди последните подробности преди пресконференцията. Бяха дошли журналисти чак от Гьотеборг. Информацията щеше да стигне дори до националните издания, така че утре случаят щеше да се появи във всички големи вестници. Отсега нататък разследването се превръщаше в цирк, знаеше го от опит. А на манежа Мелберг щеше да си играе на директор. Патрик имаше опит и с това. Мелберг не беше на себе си от щастие, когато разбра, че са принудени да свикат спешна пресконференция. Сега по всяка вероятност беше в тоалетната и приглаждаше косата над плешивото си теме.

Самият Патрик беше изнервен, както винаги преди пресконференция. Знаеше, че освен да докладва за разследването, без да издаде твърде много информация, ще трябва и да опита да ограничи щетите, нанесени от Мелберг. Същевременно се чувстваше благодарен, че новината не бе гръмнала в пресата преди два дни. Мълвата за всичко случващо се в околността обикновено плъзваше със скоростта на вятъра, така че събитията на Вальо едва ли бяха убягнали на който и да е жител на Фелбака. Чист късмет беше, че никой не бе подшушнал на журналистите по-рано. Но в крайна сметка късметът им се изчерпа и вече нямаше как да спрат вестниците.

Предпазливо почукване го изтръгна от киселите размишления. Вратата се отвори и Йоста влезе вътре. Без да пита, той седна на стола за посетители пред бюрото.

– Хиените се събраха – каза Йоста, сключил ръце в скута си и въртейки палци един около друг.

– Просто си вършат работата – каза Патрик, макар че току-що си бе мислил същото като колегата.

Но все пак нямаше смисъл да възприемат журналистите като противници. Понякога пресата можеше дори да е от полза.

– Как мина в Гьотеборг? – попита Йоста, избягвайки да гледа Патрик в очите.

– Ами добре. Оказа се, че Ева не е казала на родителите си за палежа и стрелбата.

Йоста вдигна поглед.

– Че защо?

– Не е искала да ги притеснява, струва ми се. Подозирам, че са побързали да се обадят на Ева веднага щом си тръгнахме. Майка ѝ искаше да тръгнат към Вальо на мига.

– Идеята може би не е лоша. Най-добре би било Ева и Мортен да се махнат оттам, докато разрешим случая.

Патрик кимна.

– Да, ако някой се опита да ме убие в дома ми не веднъж, а два пъти, не бих останал там и минута повече от необходимото.

– Хората са странни.

– Така е, но поне останах с приятно впечатление от родителите на Ева.

– Значи, са добри хора?

– Да, мисля, че се я гледали добре. И явно е в добри отношение с другите им деца. Кварталът също е приятен. Стари къщи и розови храсти навсякъде.

– Да, безспорно звучи като хубаво място, където да израснеш.

– За жалост, обаче не разбрахме кой може да праща картичките.

– Няма ли следи?

– Не, изхвърлили са всичко. Но досега е имало само поздрави за рождения ѝ ден, нищо заплашително. Картичките са били с пощенски печати от Гьотеборг.

– Странна работа – каза Йоста и отново се загледа в палците си.

– Още по-странното е, че някой всеки месец е внасял пари в сметка на името на Ева, докато тя е навършила осемнайсет.

– Какво? Анонимно?

– Точно така. Ако успеем да проследим парите, това може да ни даде някаква насока. Или поне така се надявам. Логично е да предположим, че същият човек е пращал и картичките. Сега обаче трябва да тръгвам – каза Патрик и се изправи. – Има ли още нещо?

Настана тишина, преди Йоста най-накрая да се прокашля и да погледне към Патрик.

– Не, нищо друго. Съвсем нищо.

– Добре.

Патрик отвори вратата и тъкмо се канеше да тръгне по коридора, когато Йоста викна след него.

– Патрик?

– Да, какво има? Пресконференцията започва след минута.

Отново настъпи мълчание.

– Не, нищо. Забрави – каза Йоста.

– Окей.

Патрик тръгна към заседателната зала в края на коридора, съпроводен от глождещото усещане, че може би трябваше да остане и да изкопчи от Йоста това, което колегата му искаше да каже.

После влезе в стаята и бързо забрави всичко извън пресконференцията. Всички погледи се насочиха към него. Мелберг вече стоеше най-отпред и се усмихваше широко. Е, поне един човек в управлението беше готов да посрещне пресата.

Юсеф приключи разговора. Краката му се огънаха и той бавно седна с гръб към стената. Взираше се в тапетите на цветя в антрето, които си седяха още откакто купиха къщата. Ребека отдавна искаше да ги сменят, но Юсеф не разбираше защо да харчат пари, след като тапетите си бяха в добро състояние. Нещата, които работят, не се сменят. Човек трябваше да е благодарен за покрива над главата и храната на масата. В живота имаше много по-важни неща от тапетите.

Сега Юсеф бе изгубил най-важното от всичко и за своя изненада забеляза, че не може да откъсне поглед от тапетите. Бяха ужасни и той се зачуди дали не е трябвало да послуша Ребека и да ѝ даде да ги смени. Не трябваше ли като цяло да слуша жена си по-често?

Почувства се така, сякаш внезапно се вижда отстрани. Малък, арогантен човек. Човек, който бе вярвал, че мечтите се сбъдват и че му е писано да извърши големи дела. Вместо това седеше тук, разобличен като наивен глупак. Можеше да вини само себе си. Още откакто мракът го обгърна, още откакто унижението накара сърцето му да закоравее, Юсеф бе успявал да се самозалъгва, че някой ден ще получи компенсация. Естествено, това нямаше да стане. Злото бе по-силно. То беше присъствало в живота на родителите му и макар те никога да не говореха за това, Юсеф знаеше, че им се е налагало да вършат безбожни деяния. Той също беше белязан от злото, но във високомерието си бе вярвал, че Господ му е дал шанс да се пречисти.

Юсеф започна да удря тила си в стената. Първоначално леко, после все по-силно. Почувства се добре и изведнъж си спомни как още тогава бе открил начин да преодолява болката. Това, че бяха споделили страданието си с други, не е било особена утеха за родителите му. Не беше и за него. По-скоро срамът му се увеличи още повече. Срамът, от който наивно бе вярвал, че ще може да се освободи, стига да извърши достатъчно добри дела.

Зачуди се какво биха казали Ребека и децата, ако знаеха. Ако всичко се разкриеше. Леон искаше да се съберат, искаше да пробуди страданието, което трябваше да остане забравено. Когато Леон му се обади снощи, Юсеф се почувства почти парализиран от страх. Заплахата се превръщаше в реалност и той не можеше да стори нищо. Но вече нямаше значение. Така или иначе, беше твърде късно. Чувстваше се също толкова безсилен, колкото и тогава. Вече нямаше сили да се бори, а и нямаше какво да спечели от това. От самото начало мечтата му бе съществувала единствено в собствената му глава и той упрекваше най-вече себе си, задето не го бе осъзнал.