Бавачката на ангели

11

Стокхолм, 1925

За малко да ги изхвърлят от влака по-рано през деня. Кондукторът ѝ взе бутилката и започна да крещи, че е твърде пияна, за да се вози. Това определено не беше вярно. Дагмар просто имаше нужда от няколко глътки за подсилване от време на време, за да може да се справя с живота. Това беше напълно разбираемо. Постоянно ѝ се налагаше да проси подаяния и да изпълнява унизителните задачи, които ѝ подхвърляха по милост, „заради момичето“. И обикновено накрая все пак ѝ се налагаше да приема пуфтящите, лицемерни развратници в стаята си.

Отново „заради момичето“ кондукторът се бе смилил и ги остави да пътуват чак до Стокхолм. Извадиха късмет, защото Дагмар не знаеше как щяха да се приберат, ако ги беше изхвърлил по средата на пътя. Трябваха ѝ два месеца, за да събере пари за обикновен билет до столицата, и сега не ѝ беше останало и едно йоре. Но нямаше значение. Оставаше само да открие Херман и да говори с него. Тогава никога повече нямаше да им се налага да се тревожат за пари. Той щеше да се погрижи за тях. Щом се срещнеха и Херман разбереше какво е положението ѝ, той веднага щеше да остави лъжливата жена, за която се бе оженил.

Дагмар спря пред една витрина и се огледа в стъклото. Вярно, беше остаряла малко, откакто се видяха за последно. Косата ѝ вече не беше толкова гъста, а сега, като се замисли, напоследък забравяше да я мие. Роклята, която открадна от един простор преди да заминат, висеше като чувал върху кльощавото ѝ тяло. Когато парите попривършеха, Дагмар предпочиташе да си купи алкохол, вместо храна, но и на това му идваше краят. Скоро щеше да изглежда както преди, а Херман щеше да ѝ съчувства нежно, когато разбереше колко тежко се е отнесъл животът с нея, откакто я бе изоставил.

Хвана Лаура за ръката и продължи напред. Момичето се запъна и се наложи Дагмар да я влачи след себе си.

– Размърдай си клечките – изръмжа тя.

Защо малката вечно се движеше толкова бавно?

Питаха за посоката на няколко пъти, но накрая се озоваха пред правилната врата. Лесно бе открила адреса му. Имаше го в телефонния указател: „Уденгатан“ 23. Къщата беше голяма и внушителна, точно каквато си я беше представяла. Дръпна вратата. Беше заключено и Дагмар сбърчи вежди недоволно. В същия момент към тях се приближи един господин, извади ключ и отвори.

– Къде отивате?

Тя изпъна гордо шия.

– При Гьоринг.

– Аха, да, там сигурно имат нужда от помощ – каза той и ги пусна да влязат.

За миг Дагмар се зачуди какво имаше предвид мъжът, но после сви рамене. Нямаше значение. Вече бяха тук. Тя огледа таблото във входа, провери на кой етаж живее семейство Гьоринг и повлече Лаура със себе си нагоре по стълбите. С разтреперана ръка натисна звънеца. Скоро отново щяха да бъдат заедно. Херман, тя и Лаура. Неговата дъщеря.

Колко лесно било, помисли си Ана, застанала зад руля на лодката. Когато се обади, Мортен ѝ предложи да отиде на острова веднага щом има време. Оттогава не можеше да мисли за нищо друго. Цялото семейство забеляза промяната. Ана беше в по-добро настроение и снощи в целия дом цареше ведра атмосфера.

Но всъщност не беше толкова лесно. Това беше първата ѝ крачка към една нова самостоятелност. През целия си живот бе зависила от други хора. Като малка разчиташе на Ерика. После стана зависима от Лукас, а това доведе до нещастието, което тя и децата още носеха вътре в себе си. След това се появи Дан. Топлият, сигурен Дан, който взе нея и наранените ѝ деца под крилото си. Беше толкова хубаво отново да се почувства малка и да разчита някой друг да се грижи за всичко.

Но катастрофата я научи, че дори Дан не може да се справи с всичко. Ако трябваше да бъде честна, именно това ѝ повлия най-много. Със загубата на първото им общо дете ги сполетя невероятна мъка, но усещането за самота и уязвимост беше едва ли не по-лошо. За да продължат с Дан да живеят заедно, тя трябваше да се научи да се справя сама. Макар това да ѝ се случваше малко по-късно, отколкото на повечето хора, Ана знаеше, че дълбоко в себе си има силата да го направи. Първата стъпка беше да получи поръчката за обзавеждането. Оставаше да види дали има нужния талант и дали може да си направи добра реклама.

Почука на вратата с разтуптяно сърце. Чу приближаващи се стъпки и вратата се отвори. Мъж на нейните години, с дърводелски дрехи и защитни очила, вдигнати на челото, я погледна въпросително. Изглеждаше добре и Ана за секунда изгуби самообладание.

– Здравей – каза после. – Аз съм Ана. Вчера говорихме по телефона.

– Ана! Да, точно така. Извинявай, не исках да бъда груб. Така се увличам в работата, че забравям всичко останало. Влизай, добре дошла в хаоса.

Той отстъпи встрани и я пусна да мине. Ана се огледа. Хаос безспорно беше добра дума, за да се опише обстановката вътре. Но същевременно с това нямаше как да не забележи потенциала на мястото. Винаги бе имала тази способност. Сякаш притежаваше чифт вълшебни очила, които можеше да сложи когато си поиска и да види крайния резултат.

Мортен проследи погледа ѝ.

– Остава ни още малко работа, както виждаш.

Ана тъкмо щеше да отговори, когато по стълбите се зададе руса, слаба жена.

– Здравей, аз съм Ева – каза тя и се избърса в един парцал.

Ръцете и дрехите ѝ бяха покрити с боя, а по лицето и светлата ѝ коса също имаше ситни пръски. Остра миризма на терпентин накара очите на Ана да се насълзят.

– Извинявам се за външния ни вид – добави Ева и вдигна ръце. – По-добре да пропуснем здрависването.

– Няма проблеми, все пак сте насред ремонт. По-притеснително е... ами, всичко останало, което ви е на главата.

– Ерика разказа ли ти? – каза Ева, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

– Чух за пожара и... за другото – каза Ана.

Да откриеш кръв под пода на собствения си дом беше толкова абсурдно, че тя дори не знаеше как да се изрази.

– Стараем се да продължим с ремонта, доколкото е възможно – каза Мортен. – Не можем да си позволим да оставим къщата така.

Откъм вътрешността на къщата се чуха гласове, последвани от разцепване на дъски.

– Експертите още са тук – обясни Ева. – Разбиват целия под в трапезарията.

– Сигурни ли сте, че е безопасно да останете тук?

Ана осъзнаваше, че въпросът е малко нахален, но нещо в двойката пробуди майчинския ѝ инстинкт.

– Тук ни е добре – каза Мортен беззвучно.

Вдигна ръка, за да прегърне Ева, но тя като че предусети намерението му, защото направи крачка встрани и Мортен свали ръката си.

– Значи, имате нужда от помощ? – каза Ана, за да ги разсее.

Атмосферата беше толкова напрегната, че ѝ беше трудно да диша.

Мортен, изглежда, прие с благодарност смяната на темата.

– Както казах по телефона, не знаем как да продължим, когато приключим с основната част от ремонта. Не ни бива много в обзавеждането.

– Направо ви се възхищавам. Захванали сте се с доста сериозен проект. Но накрая къщата може да изглежда фантастично. Предлагам леко старомоден, рустикален стил, със захабени бели мебели, бледи цветове, романтични рози, красиви ленени тъкани, калаени съдове и необичайни дребни предмети, които да хващат окото.

Картините хвърчаха пред очите ѝ, докато говореше.

– Не става дума за разни скъпи антики, по-скоро находки от битпазара, както и нови мебели в старомоден стил, които ние сами можем да състарим. За целта са нужни само малко стоманена вълна, вериги и...

Мортен се засмя и изражението му се разведри. На Ана това ѝ допадна.

– Наистина знаеш какво искаш – каза той. – Продължавай, мисля, че идеята харесва и на двама ни.

Ева кимна.

– Да, точно така си го представях. Просто не разбирах как може да се осъществи – каза тя, но после сви вежди. – Финансите ни са силно ограничени, а ти може би си свикнала да разполагаш с голям бюджет, както и да ти се плаща добре...

Ана я прекъсна.

– Знам какво е положението. Мортен ми обясни. Но вие ще сте първите ми клиенти и ако сте доволни от работата ми, ще мога да взема препоръка от вас. Сигурна съм, че ще се разберем за цена, която ви устройва. А що се отнася до самото обзавеждане, идеята е да изглежда все едно мебелите са наследствени и втора ръка. Ще го приема като предизвикателство да похарча възможно най-малко пари.

Ана ги погледна с надежда. Безкрайно много ѝ се искаше да получи работата и това, което каза на Ева и Мортен, беше самата истина. Да преобрази детската колония в перлата на архипелага би било фантастичен успех, който освен това би привлякъл клиенти към новия ѝ бизнес.

– Аз самата съм едноличен търговец, така че разбирам точно какво имаш предвид. Word of mouth²⁰ е най-важното нещо за бизнеса.

Ева я гледаше почти срамежливо.

– С какво се занимаваш? – попита Ана.

– С бижута. Правя сребърни верижки с ангели.

– Звучи чудесно. Как ти хрумна?

Лицето на Ева замръзна и тя се обърна. Мортен се сконфузи и набързо наруши настъпилото мълчание.

– Не знаем кога точно ще приключим с ремонта. Полицейското разследване след пожара малко саботира графика ни, така че е трудно да се каже кога ще можеш да започнеш работа.

– Няма проблеми, ще се нагодя към вас – каза Ана, но мислите ѝ още бяха съсредоточени върху реакцията на Ева. – Ако искате, може още сега да обсъдим цветовете на стените и така нататък. После ще се захвана със скиците и може дори да посетя няколко търга в околността и да видя ще попадна ли на нещо хубаво.

– Звучи чудесно – каза Мортен. – Идеята ни е поне част от къщата да бъде отворена за гости до Великден идната година, а лятото вече да работим с пълна сила.

– Значи, имате предостатъчно време. Окей ли ще е да пообиколя и да си отбележа някои неща, преди да тръгна?

– Естествено. Чувствай се у дома си в бъркотията – каза Мортен, но после добави: – Трябва обаче да стоиш настрана от трапезарията.

– Няма страшно. Мога да дойда друг път, за да огледам и нея.

Ева и Мортен се върнаха към заниманията си и я оставиха да разглежда на спокойствие. Ана започна обиколката, водейки си подробни бележки. Усещаше как стомахът ѝ пърха от нетърпение. Можеше да се получи толкова добре. Можеше да бъде началото на новия ѝ живот.

²⁰ От уста на уста (от англ.): реклама, разпространявана устно. – Б. пр.

Пърси се подготвяше да подпише документите, но ръката му трепереше. Пое си няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои, а адвокат Бурман го погледна разтревожено.

– Наистина ли си сигурен, Пърси? Баща ти не би одобрил това.

– Баща ми е мъртъв! – изръмжа той, но веднага след това измънка някакво извинение и добави: – Може да изглежда като драстична мярка, но трябва или да се съглася, или да продам замъка.

– Ами заем от банката? – попита Бурман.

В миналото той беше адвокат на баща му и Пърси често се чудеше колко ли е възрастен всъщност. След всички часове, прекарани на игрището за голф до къщата му в Майорка, Бурман изглеждаше, кажи-речи, като мумифициран и беше в такова състояние, че спокойно можеха да го изложат в някой музей.

– Ти как мислиш? Естествено, че говорих с банката.

Пърси повиши глас и отново трябваше да си наложи да говори по-спокойно. Семейният адвокат често се отнасяше към него все едно беше още хлапе. Изглежда, забравяше кой е графът понастоящем.

– Съобщиха ми с възможно най-голяма яснота, че повече не желаят да ми помагат.

Бурман го погледна объркано.

– Та ние винаги сме поддържали толкова добри отношения с Шведската банка. Бащата ти и старият директор бяха съученици в Лундсберг. Наистина ли говори с точния човек? Да проведа ли няколко разговора? Би трябвало...

– Старият директор отдавна напусна банката – прекъсна го Пърси. Нямаше да издържи да любезничи със стареца още дълго. – Всъщност толкова отдавна напусна не само банката, ами и живота на земята, че от него сигурно са останали само кости. Времената сега са други. В банката работят само финансистчета и фукльовци от Икономическия университет, които дори не знаят как да се държат в обществото. Банката се ръководи от хора, които ви карат да си сваляте обувките, когато влизате в дома им, не разбирате ли, адвокат Бурман?

Пърси подписа ядосано последния документ и го подхвърли към възрастния мъж, който изглеждаше напълно озадачен.

– Да, това е наистина странно – каза той и поклати глава. – Какво следва? Да премахнат заветните комисии и да оставят наследниците да делят старите имения, както си искат? Апропо, не можеш ли да говориш с брат си и сестра си? Мери се омъжи за богаташ, а Чарлс изкарва добри пари от ресторантите си, доколкото знам. Те може би ще ти помогнат? Все пак сте рода.

Пърси го зяпна. Старият не беше с всичкия си. Да не беше забравил всички караници и съдебни спорове, които последваха след смъртта на баща им преди петнайсет години? Брат му и сестра му бяха достатъчно безразсъдни да опитат да се борят невъоръжени срещу заветната комисия, която даде на Пърси, в качеството му на най-голям син, правото да наследи всичко. Но, за щастие, законът беше ясен. Той имаше рожденото право и „Фюгелста“ принадлежеше единствено на него. Добрият тон изискваше, ако е възможно, човек да раздели наследството с евентуалните си братя и сестри, но след твърдоглавия им опит да му отнемат това, което му принадлежеше според закона и традициите, Пърси не се бе почувствал особено щедър. Така че те си тръгнаха от замъка с празни ръце, а освен това трябваше да покрият съдебните разходи. Както каза Бурман, брат му и сестра му не можеха да се оплачат финансово и Пърси често се успокояваше с това, когато започнеше да го гложди съвестта. Но нямаше как да отиде при тях, протегнал шапка за милостиня.

– Това е единствената ми възможност – каза той и кимна към документите. – Късметлия съм, че имам добри приятели, които да ми подадат ръка. Ще изплатя заема веднага щом се справя със злощастната ситуация с данъчните.

– Е, прави каквото искаш, но залагаш на карта твърде много.

– Вярвам на Севастиан – каза Пърси.

Искаше му се да се чувства също толкова сигурен, колкото звучеше.

* * *

Шел удари телефона в бюрото толкова силно, че вибрацията от удара се върна нагоре по ръката му. Болката единствено увеличи гнева му и той изруга, масажирайки лакътя си.

– По дяволите! – изруга той и стисна юмруци, за да не хвърли нещо друго в стената.

– Какво става?

Ролф, неговият колега и най-добър приятел, подаде глава иззад вратата.

– Ти как мислиш?

Шел прокара ръка през тъмната си коса, в която още преди няколко години бяха започнали да се появяват сребристи нишки.

– Беата? – предположи Ролф и влезе в стаята.

– Естествено! Съобщи ми най-внезапно, че децата няма да са при мен през уикенда, въпреки че е мой ред. А сега ми заявява, че не можели да дойдат с мен в Майорка. Явно не ми е позволено да ги взема за цяла седмица, сякаш това е кой знае колко време.

– Но тя нали ги взе за две седмици на Канарските острови през юни? И направи резервации, без да те пита. Защо децата да не могат да заминат за една седмица с баща си?

– Защото били „нейните“ деца. Постоянно го повтаря. „Моите“ деца. Аз очевидно само ги взимам назаем.

Шел опита да се застави да диша по-спокойно. Яд го беше, че Беата успява толкова да го вбеси, както и че не мисли за доброто на децата, ами просто опитва да му вгорчи живота възможно най-много.

– Доколкото знам, съдът е назначил съвместно попечителството, нали? – каза Ролф. – Ако е така, би трябвало да можеш да взимаш децата още по-често, отколкото сега.

– Да, знам. В същото време обаче искам да имат стабилен живот. Но това предполага Беата да не ме възпрепятства всеки път, когато ги взимам. Една-единствена седмица с тях, толкова много ли искам? Аз съм техен баща, имам също толкова право да бъда с тях, колкото и тя.

– Те ще пораснат, Шел. Постепенно ще разберат. Опитай да бъдеш по-добър човек, по-добър родител. Децата имат нужда от спокойствие. Погрижи се да го получават, когато са при теб, и ще видиш, че всичко ще се нареди. Но не спирай да се бориш за правото си да ги виждаш, по дяволите.

– Няма да се предам – каза Шел мрачно.

– Това е добре – каза Ролф и размаха днешния вестник, който държеше в ръка. – Написал си страхотна статия, между другото. Наистина си го поставил натясно на няколко пъти. Мисля, че не съм чел друго интервю, в което интервюиращият реално да предизвика Холм и партията му по такъв начин.

Ролф се настани на стола за посетители.

– Да, не разбирам какво чакат журналистите – каза Шел и поклати глава. – Не би трябвало да е толкова трудно. В реториката на Приятели на Швеция има очевадни пропуски.

– Да се надяваме, че ще последват примера ти – каза Ролф и посочи разтворения вестник. – Трябва да покажем на обществото какви са Приятелите на Швеция в действителност.

– Най-лошото е, че хората се връзват на евтината им пропаганда. Облякоха се с хубави костюми, изритаха демонстративно няколко членове на партията, които бяха сгазили лука, и сега опитват да говорят за бюджетни съкращения и рационализация. Но зад всичко това се крият все същите нацисти. Само че развяват свастиките скришом, а после се оплакват по телевизията как хората ги обиждали и ги атакували несправедливо.

– Не е нужно да ме убеждаваш, на една страна сме – засмя се Ролф и вдигна ръце отбранително.

– Мисля, че има нещо скрито – каза Шел, потривайки носа си.

– Къде?

– При Йон. Прекалено е спокоен, прекалено лустросан. При него всичко е някак твърде идеално. И дори не опитва да скрие, че като млад е участвал в скинхед движението. Напротив, извинява се и реве по сутрешните блокове. Така че това не е нещо ново за избирателите. Не, трябва да се разровя по-дълбоко. Не може да се е отказал от старите си навици.

– Мисля, че имаш право. Но няма да е лесно да се открие нещо. Йон Холм е вложил големи усилия в изграждането на тази фасада – каза Ролф и хвърли вестника настрана.

– Във всеки случай, ще... – започна Шел, но телефонът го прекъсна. – Ако пак е Беата...

Поколеба се за секунда, после викна в слушалката:

– Да?

Щом обаче чу кой се обажда, веднага промени интонацията си. Видя как Ролф го наблюдава развеселен.

– А, здравей, Ерика... Не, няма проблеми... Да, разбира се... Какво говориш? Шегуваш ли се?

Шел хвърли бърз поглед към Ролф и се усмихна широко. След още няколко минути приключи разговора. Беше си нахвърлял няколко бързи бележки и сега хвърли химикалката настрана, облегна се назад и сключи ръце на тила си.

– Ето че се започва.

– Кое? Кой се обади?

– Ерика Фалк. Очевидно не съм единственият, който се интересува от Йон Холм. Поздрави ме за статията и ме попита дали имам материали за миналото му, които да ѝ дам да погледне.

– Защо се интересува от него? – зачуди се Ролф, след което ококори очи. – Да не е защото е бил на остров Вальо? Да не би Ерика да пише за изчезването?

Шел кимна.

– Да, доколкото разбрах. Но не това е най-хубавото. Дръж се, няма да повярваш.

– По дяволите, Шел, не ме дръж в напрежение.

Шел се засмя. Знаеше, че на Ролф ще му хареса това, което има да му разкаже.