Бавачката на ангели

26

Остров Вальо, 1974

Имаше усещането, че някой постоянно я наблюдава. Не можеше да го опише по-добре. Чувстваше се така още откакто откриха майка ѝ мъртва. Никой не знаеше защо е излязла навън в ноемврийската нощ. Докторът, който дойде и огледа трупа ѝ, констатира, че сърцето ѝ просто е отказало. Каза, че я бил предупредил.

Въпреки това Инез се съмняваше. Със смъртта на Лаура нещо в къщата се промени. Усещаше го, където и да отиде. Рюне стана още по-мълчалив и строг, а Анели и Клаес я предизвикваха все по-открито. Рюне сякаш не забелязваше, което ги правеше още по-дръзки.

Нощем чуваше плач в спалнята на момчетата. Не силен, а едва доловим. Плач, който някой опитваше да потисне, доколкото е възможно.

Страхуваше се. Минаха няколко месеца, докато осъзнае, че това е чувството, което се опитва да назове. Нещо не беше наред. Всички го усещаха и бяха нащрек, но Инез знаеше, че ако сподели тревогата си с Рюне, той само ще изсумти и ще махне с ръка. Но тя виждаше, че и той долавя нещо нередно.

Умората също си казваше думата. Работата покрай училището и грижите за Ева я изтощаваха. Напрягаше я и това, че не може да изкаже притесненията си.

– Мамамамама – проплака Ева в детската си кошара.

Беше застанала в единия край и здраво се държеше за решетката, вперила поглед в Инез.

Инез не откликна. Нямаше сила. Момичето изискваше толкова много внимание, а Инез не можеше да ѝ го даде. Освен това Ева беше дъщеря на Рюне. Носът и устата ѝ бяха копие на неговите, поради което ѝ бе още по-трудно да я обикне. Инез се грижеше за нея, сменяше ѝ пелените, хранеше я, държеше я в прегръдките си и я утешаваше, когато се удари, но не можеше да ѝ даде нещо повече. Страхът не оставяше много място за други емоции.

За щастие, имаше още нещо. Нещо, което ѝ даваше сили да издържи още малко, вместо чисто и просто да избяга, да се качи в лодката и да остави всичко зад себе си. В мрачните моменти, когато обмисляше идеята, Инез не смееше да си зададе въпроса дали би взела Ева със себе си. Не беше сигурна, че иска да знае отговора.

– Може ли да я подържа?

Гласът на Юхан я стресна. Инез сгъваше чаршафи в пералното помещение и не го бе чула да влиза.

– Разбира се, давай – каза тя.

Юхан също беше причина да остане. Той обичаше мащехата си и малката си сестричка. Любовта му беше споделена. Щом Ева го видеше, цялото ѝ лице грейваше. Сега също протегна ръце към него, застанала права в кошарата.

– Хайде, Ева – каза Юхан.

Сестричката му го прегърна. Той я вдигна и тя веднага долепи лицето си до неговото.

Инез спря да сгъва и се загледа в тях. Жегна я ревност и това я изненада. Ева никога не я гледаше с такава безусловна любов. Вместо това в погледа ѝ винаги имаше смесица от тъга и копнеж.

– Да отидем ли да погледаме птиците? – предложи Юхан, докато търкаше носа си в този на Ева, карайки я да се смее силно. – Може ли да излезем навън?

Инез кимна. Доверяваше се на Юхан и знаеше, че той никога не би позволил нещо да се случи на Ева.

– Разбира се, няма проблеми.

Тя се наведе и продължи да сгъва прането. Ева не спираше да се смее и да издава радостни звуци, докато двамата се отдалечаваха. След малко гласовете им се изгубиха в далечината. Тишината отекна между стените и Инез клекна на пода с глава между коленете си. Къщата я държеше в толкова здрава хватка, че ѝ беше трудно да диша. Чувството, че се намира в капан, се засилваше с всеки изминал ден. Виждаше, че са се запътили към пропаст, но не можеше да стори нищо, абсолютно нищо, за да предотврати катастрофата.

Първоначално Патрик реши да не обръща внимание на изпиукването на телефона. Пърси изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне психически, а предвид оръжието в ръката му, това можеше да доведе до фатални последици. В същото време всички бяха като хипнотизирани от гласа на Леон. Той разказваше за Вальо, за това как петимата са се сприятелили, за семейство Елвандер и за Рюне, и как всичко бавно, но сигурно започнало да се обърква. Ия през цялото време стоеше до него и галеше ръката му. След като бавно описа обстановката, Леон като че се поколеба. Патрик разбра, че приближава моментът от историята, който е сложил край на приятелството им.

Скоро щяха да разберат истината, но той се притесняваше за Ерика и не можа да не погледне телефона си. Съобщение от Ана. Бързо го отвори и прочете, при което ръката му се разтрепери неконтролируемо.

– Трябва веднага да отидем на Вальо! – изстреля той, прекъсвайки Леон.

– Какво се е случило? – попита Ия.

Мартин кимна.

– Да, успокой се и кажи какво става.

– Мисля, че Мортен е запалил пожара и е стрелял по Ева. А сега Йоста и Ерика са там с него. Ана и Ева са изчезнали, никой не ги е чувал от вчера и...

Патрик осъзна, че дърдори несвързано, и опита да се успокои. Ако искаше да помогне на Ерика, трябваше да запази хладнокръвие.

– Мортен е въоръжен, вероятно със същото оръжие, използвано онази Велика събота. Това говори ли ви нещо?

Мъжете се спогледаха. После Леон протегна ръката си напред. В нея държеше ключ.

– Явно е намерил убежището. Револверът беше там. Нали така, Севастиан?

– Да, не съм пипал нищо, откакто го заключихме. Не разбирам как е успял да влезе. Доколкото знам, това е единственият ключ.

– Това, че сте намерили само един, не означава, че няма други – каза Патрик и взе ключа. – Къде се намира убежището?

– В мазето. Има скрита врата. Невъзможно е да я откриеш, ако не знаеш за нея – каза Леон.

– Възможно ли е Ева да е там...?

Ия беше пребледняла.

– Разумно е да го предположим – каза Патрик и тръгна към вратата.

Мартин посочи към Пърси.

– А какво да правим с него?

Патрик се обърна, насочи се право към Пърси и дръпна пистолета от ръката му, преди той да успее да реагира.

– Край с глупостите. После ще довършим разговора – каза той и погледна към Мартин. – Ти ще повикаш подкрепления, докато пътуваме към пристанището. Аз ще се обадя на бреговата охрана. Кой ще дойде с нас да ни покаже скритата врата?

– Аз – каза Юсеф и се изправи.

– И аз ще дойда – каза Ия.

– Юсеф е достатъчен.

Ия поклати глава.

– Ще дойда и не можете да ме разубедите.

– Добре, хайде.

Патрик им махна да го последват. Щом излезе, за малко да се блъсне в Мелберг.

– Йон Холм вътре ли е?

Патрик кимна.

– Да, но трябва да отидем на Вальо. Ерика и Йоста имат проблеми там.

– Така ли? – попита Мелберг слисан. – Но аз тъкмо говорих с Шел и Свен. Йон очевидно е издирван. Момчетата от Гьотеборг още не знаят, че той е тук, така че си мислех...

– Добре, погрижи се – каза Патрик.

– Къде отивате? – попита Шел Рингхголм, който се приближи към тях заедно с рус мъж, който им изглеждаше бегло познат.

– Полицейска работа. Ако търсите Йон Холм, той е вътре. Мелберг е на вашите услуги.

Патрик продължи забързано към колата. Мартин го следваше плътно, но Юсеф и Ия поизостанаха малко и Патрик отвори задната врата нетърпеливо, за да ги пусне да влязат. Беше против всички правила да води цивилни лица на потенциално опасно място, но имаха нужда от помощта им.

Докато пътуваха към Вальо, Патрик кръстосваше напред-назад из лодката, сякаш за да я подкани да се движи по-бързо. Зад него Мартин разговаряше тихо с Юсеф и Ия. Патрик чуваше как ги инструктира да стоят настрана, доколкото е възможно, и да изпълняват полицейските команди. Не можа да не се усмихне. С годините Мартин беше израснал от нервен и неспокоен полицай до стабилен и надежден колега.

Когато наближиха Вальо, Патрик стисна здраво релинга. Поглеждаше телефона си поне веднъж на минута, но нямаше нови съобщения. Обмисляше дали да отговори, че са на път, но не смееше, тъй като това можеше да разкрие, че Ерика разполага с телефон.

Забеляза, че Ия го наблюдава. Имаше толкова неща, които искаше да я пита. Защо беше избягала и се връщаше чак сега? Каква роля бе изиграла в смъртта на баща си и на останалото си семейство? Но това трябваше да почака. Като му дойде времето, щеше да стигне до дъното на всичко. В момента можеше да се съсредоточи единствено върху опасността, която грозеше Ерика. Нищо друго нямаше значение. Едва не я бе изгубил в автомобилната катастрофа преди година и половина. Още тогава беше осъзнал колко е зависим от нея и колко голяма роля играе тя в живота и бъдещето му.

Щом слязоха на сушата, Патрик и Мартин като по сигнал извадиха служебните си оръжия. Казаха на Юсеф и Ия да стоят зад тях, след което тръгнаха предпазливо към къщата.

Пърси се взираше в неопределена точка в стената.

– И така – каза той.

– Какво те прихвана, по дяволите? – попита Йон, прокарвайки ръка през русия си перчем. – Да не мислеше да застреляш всички ни?

– Не. Всъщност мислех да застрелям само себе си. Просто исках да се позабавлявам преди това. Да ви сплаша малко.

– Защо искаше да си отнемеш живота? – попита Леон, гледайки топло стария си приятел.

Въпреки високото си положение в обществото, Пърси беше крехък. Още в интерната Леон имаше чувството, че някой ден ще го види как се разпада. Цяло чудо, че това още не се беше случило. Лесно бе да се предвиди, че на Пърси ще му е трудно да се справя със спомените за миналото, но пък може би беше надарен със способността да живее, отричайки истината.

– Севастиан ми отне всичко. И Пютан ме напусна. Ще бъда обект на присмехулство!

Севастиан разпери ръце.

– Боже, кой казва „присмехулство“ в днешно време?

Бяха като деца. Леон ясно го съзнаваше. Развитието на всички се бе забавило. Все още се намираха там, в спомените си. Знаеше, че в сравнение с тях е извадил късмет. Погледна мъжете пред себе си и видя момчетата, които бяха едно време. Колкото и странно да беше, той ги обичаше. Петимата бяха споделили преживяване, което ги промени из основи и формира живота им. Връзката помежду им беше толкова силна, че нямаше как да бъде прекъсната. Леон винаги бе знаел, че ще се завърне, че този ден ще дойде, но не вярваше, че Ия ще застане до него. Храбростта ѝ го изненада. Може би подсъзнателно бе предпочел да я подценява, за да не се чувства виновен, че тя жертва най-много от всички тях.

И защо Юсеф бе човекът, който се осмели да се изправи и да придружи полицаите? Леон мислеше, че знае отговора на този въпрос. Още когато Юсеф влезе през вратата, в очите му се четеше, че е готов да умре. Леон добре познаваше този поглед. Беше го видял на Еверест, когато ги застигна бурята, както и в спасителните лодки, когато корабът им потъна в Индийския океан. Това беше погледът на човек, който се е примирил със смъртта.

– Не смятам да участвам в това – каза Йон, след което се изправи, оправяйки ръбовете на панталона си. – Този фарс продължи твърде дълго. Ще отрека всичко, няма доказателства. Каквото и да кажеш на полицията, говори за себе си.

– Йон Холм? – обади се глас откъм вратата.

Йон се обърна натам.

– Бертил Мелберг. Само това липсваше. Какво искаш? Ако възнамеряваш да ми говориш със същия тон като последния път, най-добре се обърни към адвоката ми.

– Не коментирам предния ни разговор.

– Чудесно. Тогава се прибирам у дома. Беше ми приятно да се видим.

Йон тръгна към вратата, но Мелберг застана на пътя му. Зад него се появиха още трима мъже, като един от тях държеше голям фотоапарат и правеше снимка след снимка.

– Ще трябва да дойдеш с мен – каза Мелберг.

Йон въздъхна.

– Що за глупости? Това е тормоз, нищо друго. Обещавам ви, че ще си понесете последствията.

– Арестуван си за заговор за убийство и трябва да дойдеш с мен незабавно – каза Мелберг и се усмихна широко.

Леон следеше спектакъла от инвалидната си количка. Пърси и Севастиан също наблюдаваха напрегнато случващото се. Йон, чието лице беше станало яркочервено, опита да си пробие път, но Мелберг го обърна към стената, събра непохватно ръцете му и му сложи белезници. Фотографът продължаваше да снима, а другите двама мъже се приближиха.

– Как ще коментираш разкритията на полицията във връзка с „Проект Гимле“, както го наричате вие от Приятели на Швеция? – попита единият.

Краката на Йон се огънаха. Леон наблюдаваше сцената с интерес. Рано или късно на всекиго се налагаше да отговаря за постъпките си. Внезапно се притесни за Ия, но отпъди тази мисъл. Каквото и да се случеше, съдбата им беше предопределена. Ия имаше нужда от това, за да се освободи от вината и мъката, които я подтикваха да живее единствено заради него. Любовта ѝ граничеше с мания, но Леон знаеше, че в нея гори същият огън, който караше него самия да приема всички предизвикателства. Накрая двамата изгоряха заедно, в колата, на онзи стръмен склон в Монако. Нямаха друг избор, освен да довършат всичко заедно. Гордееше се с нея и я обичаше. Ето че сега Ия най-накрая намираше пътя към дома. Днес щеше да настъпи краят и Леон се надяваше, че ще е щастлив.

Мортен отвори бавно очи и ги погледна.

– Толкова бях изморен.

Никой не му отговори. Внезапно Ерика също се почувства безкрайно изтощена. Адреналинът се бе изпарил от тялото ѝ и прозрението, че малката ѝ сестра може би е мъртва, парализираше крайниците ѝ. Искаше единствено да легне на дървения под и да се свие на топка. Да затвори очи, да заспи и да се събуди, когато всичко е приключило. По един или друг начин.

Видя дисплея да светва. Дан. Боже господи, сигурно се е побъркал от притеснение, когато е прочел съобщението, което му прати Ерика. Патрик обаче не беше отговорил. Може би е зает с нещо и не го е видял?

Мортен продължаваше да ги наблюдава. Цялото му тяло беше отпуснато, а изражението му – безразлично. Ерика съжали, че не бе попитала Ева какво се е случило със сина им. Явно тогава се бе отключило нещо, което в крайна сметка е довело Мортен до лудост. Само ако знаеше какво точно е станало, би могла да опита да поговори с него. Не можеше просто да седят и да чакат Мортен да ги убие. А Ерика не се съмняваше, че намеренията му са именно такива. Разбра го още щом видя студения пламък в очите му.

– Разкажи ми за Винсент – каза тя меко.

Първоначално той не отговори. В стаята се чуваше единствено дишането на Йоста и далечния шум на моторниците. Ерика зачака и накрая Мортен каза монотонно:

– Той е мъртъв.

– Какво се случи?

– Вината беше на Ева.

– В какъв смисъл?

– Едва сега го осъзнах напълно.

Ерика усети как я обзема нетърпение.

– Тя ли го уби? – попита тя и затаи дъх. С крайчеца на очите си видя как Йоста внимателно следи разговора. – Затова ли опита да я убиеш?

Мортен се заигра с револвера. Претегли го в ръцете си.

– Не исках да става такъв пожар – каза той и отново отпусна оръжието в скута си. – Исках просто тя да разбере, че има нужда от мен. Че аз съм този, който може да я защити.

– Затова ли стреля по нея?

– Ева трябваше да разбере, че мястото ни е един до друг. Но това няма значение. Вече разбирам. Тя ме манипулираше, за да не осъзная очевидното. Че тя го е убила.

Той кимна, сякаш за да подчертае думите си. Погледът му така плашеше Ерика, че тя трябваше да се бори със себе си, за да запази спокойствие.

– Тя е убила Винсент?

– Точно така. Впоследствие разбрах всичко. След като тя се върна от вас. Наследила е вината. Толкова много зло не може просто да изчезне.

– Прапрабаба ѝ ли имаш предвид? Бавачката на ангели? – попита Ерика учудено.

– Да. Ева каза, че тя е удавяла децата в корито и ги е заравяла в мазето, защото си е мислела, че никой не ги иска и никой няма да ги потърси. Но аз исках Винсент. Потърсих го, но него вече го нямаше. Тя го беше удавила. Винсент лежеше погребан сред другите деца и не можеше да се върне.

Мортен плюеше думите и по брадичката му се стичаше слюнка. Ерика разбра, че няма смисъл да говори с него. Няколко различни реалности се бяха преплели в съзнанието му, образувайки чудновата страна на сенките, в която не можеше да проникне друг човек. Обзе я паника и тя хвърли поглед към Йоста. По примиреното му изражение разбра, че и той е стигнал до същото заключение. Не им оставаше друго, освен да се молят и да се надяват, че някак си ще оцелеят.

– Шт – каза Мортен ненадейно и изпъна гръб.

Ерика и Йоста се стреснаха от неочакваното движение.

– Някой идва.

Мортен стисна револвера и скочи на крака.

– Шт – каза отново и допря пръст до устните си.

После изтича до прозореца и погледна навън. За миг остана на място, като че ли обмисляйки алтернативите. След това посочи към Йоста и Ерика.

– Вие двамата стойте тук. Аз тръгвам. Трябва да съм на пост. Не бива да открият вратата.

Ерика не можа да се сдържи и възкликна:

– Какво ще правиш?

Надеждата, че някой е дошъл да им помогне, се смеси с ужаса, че това може да означава опасност за живота на Ана, ако вече не беше късно.

– Къде е сестра ми? Трябва да ми кажеш къде е Ана.

Гласът ѝ премина във фалцет. Йоста сложи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

– Ще изчакаме тук, Мортен. Никъде няма да ходим. Ще седим тук, докато се върнеш – каза той, без да откъсва очи от Мортен.

Накрая мъжът кимна, обърна се и се втурна надолу по стълбите. Ерика искаше веднага да стане и да тръгне след него, но Йоста хвана ръката ѝ и прошепна:

– Спокойно. Първо да погледнем през прозореца, може да видим накъде отива.

– Но Ана... – каза Ерика отчаяно и опита да се отскубне.

Йоста не отстъпи.

– Помисли, вместо да правиш нещо прибързано. Ще погледнем през прозореца, после ще слезем долу, за да посрещнем пристигащите. Сигурно това са Патрик и останалите, те ще ни помогнат.

– Окей – каза Ерика и се изправи несигурно на вдървените си крака.

Двамата с Йоста отидоха до прозореца и се огледаха за Мортен.

– Виждаш ли някого?

– Не – каза Йоста. – А ти?

– Не, той едва ли е тръгнал надолу към кея. Така би рискувал да попадне право в ръцете на хората, които идват насам.

– Сигурно е тръгнал към задната страна на къщата. Къде иначе би могъл да се дене?

– Аз поне не го виждам. Слизам долу.

Ерика запристъпва предпазливо към стълбището и после надолу към антрето. Наоколо беше тихо и не се чуваха гласове, но тя знаеше, че Патрик ще опита да се приближи възможно най-безшумно. Погледна през отворената външна врата и усети как в гърлото ѝ напира плач. Отвън нямаше никого.

В същия миг забеляза как нещо помръдва между дърветата. Замижа, за да види по-добре, и веднага почувства облекчение. Това беше Патрик, следван от Мартин и още двама души. Отне ѝ известно време, докато разпознае Юсеф Майер. До него вървеше жена с изискани дрехи. Възможно ли бе това да е Ия Кройц? Ерика махна на Патрик, за да привлече вниманието му, после се прибра обратно в къщата.

– Да не излизаме навън – каза тя на Йоста, който се задаваше от горния етаж.

Застанаха до стената, за да не се виждат през отворената врата. Мортен можеше да е навсякъде и не искаха да рискуват да стоят като живи мишени.

– Къде може да е отишъл? – обърна се Йоста към нея. – Може би е още вътре?

Ерика осъзна, че той има право, и се огледа паникьосано, сякаш Мортен можеше всеки момент да изскочи отнякъде и да ги застреля. Но него го нямаше никакъв.

Щом Патрик и Мартин най-накрая пристигнаха, тя погледна мъжа си в очите. В тях се четеше както облекчение, така и тревога.

– Мортен? – прошепна той.

Ерика му разправи набързо какво е станало. Патрик кимна и двамата с Мартин обиколиха приземния етаж с бърза крачка и вдигнати оръжия. Щом се върнаха в антрето, поклатиха глави.

Ия и Юсеф стояха неподвижно. Ерика се чудеше какво правят тук.

– Не знам къде са Ана и Ева. Мортен каза, че трябвало да застане на пост. Възможно ли е да ги е затворил някъде? – попита Ерика, без да може да спре да хлипа.

– Това е входът към мазето – каза Юсеф и посочи една врата в другия край на антрето.

– Какво има там? – попита Йоста.

– После ще обясняваме, сега няма време – каза Патрик. – Вървете след мен. А вие оставате тук.

Той посочи Ерика и Ия. Ерика понечи да каже нещо, но видя изражението на Патрик. Нямаше смисъл да възразява.

– Слизаме долу – каза Патрик, хвърляйки последен поглед към съпругата си.

Ерика видя, че той също се страхува от това, което може да открие.