Бавачката на ангели

14

Болница „Лонгбру“, 1925

Сигурно беше станало недоразумение. Или пък вината беше на онази ужасна жена. Но Дагмар можеше да му помогне. Каквото и да се бе случило, нещата щяха да се подредят веднага щом двамата с Херман се съберяха отново.

Беше оставила момичето в една сладкарница в града, така че нямаше какво да я мисли. Ако някой я попиташе какво прави там сама, Лаура щеше да каже, че мама просто е отишла до тоалетната.

Дагмар огледа сградата. Не ѝ беше трудно да я намери. Спря няколко души, за да ги пита за посоката, и накрая попадна на една жена, която ѝ обясни точно как да стигне до болницата. Сега големият проблем беше как да влезе. Около главния вход се въртяха доста хора от персонала и лесно можеха да я забележат. Обмисли дали да не се представи като госпожа Гьоринг, но ако Карин вече беше идвала на посещение, блъфът ѝ веднага щеше да бъде разкрит, а след това нямаше да ѝ се удаде втори шанс.

Внимавайки да не я видят от някой прозорец, тя се промъкна до задната страна на сградата. Там имаше врата, която приличаше на служебен вход. Дагмар се повъртя наоколо и видя жени на различна възраст, облечени в колосани униформи, да влизат и да излизат през вратата. Част от тях се спираха пред една кола вдясно и оставяха вътре мръсно пране. Изведнъж на Дагмар ѝ хрумна идея. Приближи се крадешком до колата, без да изпуска вратата от поглед, в случай че някой излезе оттам. Но вратата остана затворена и Дагмар бързо прерови прането в колата. В купа имаше най-вече спално бельо и покривки, но накрая извади късмет. Най-отдолу намери униформа – същата, каквато носеха сестрите. Грабна я и се шмугна зад ъгъла, за да се преоблече.

Когато приключи, тя се поизпъчи и внимателно прибра косата си под малката шапчица. Дрехата беше малко мръсна при подгъва, но като цяло изглеждаше достатъчно прилично. Сега оставаше да се надява, че не всички сестри се познават и няма незабавно да забележат, ако се появи някоя нова жена.

Дагмар отвори вратата и надникна в помещението, което, изглежда, беше съблекалнята на персонала. Там нямаше никого и тя тръгна бързо по коридора, оглеждайки се скришом. Продължи да върви плътно до стената и подмина дълга редица затворени врати. Никъде нямаше табелки с имена и Дагмар започна бавно да осъзнава, че никога няма да намери Херман тук. Обзе я отчаяние. Сложи ръка на устата си, за да не нададе скимтящ вой. Все още не биваше да се предава.

Две млади сестри се зададоха срещу нея по коридора. Говореха тихо помежду си, но щом наближиха, Дагмар започна да различава думите им. В следващия миг разтвори широко очи. Не споменаха ли Гьоринг? Тя забави крачка, заслушана в разговора. Едната сестра носеше поднос и звучеше така, сякаш се оплаква на другата.

– Последния път, когато влязох в стаята, той хвърли храната по мен – каза тя и поклати глава.

– Затова старшата сестра каза да влизаме при Гьоринг само по двойки – отвърна другата.

Нейният глас също трепереше леко.

Двете спряха пред една врата и като че се поколебаха. Дагмар разбра, че решителният миг наближава. Беше време да действа. Тръгна към сестрите и се прокашля.

– Момичета, наредиха ми да се погрижа за Гьоринг, така че може да оставите на мен – каза тя авторитетно и протегна ръка, за да вземе подноса.

– Така ли? – каза едната от тях нерешително, но облекчението ѝ беше видимо.

– Знам как да се справям с такива като Гьоринг. Хайде, вървете да свършите нещо полезно, аз ще се погрижа за това. Само ми помогнете с вратата.

– Благодаря – казаха момичетата и направиха реверанс.

Една от тях извади голяма връзка ключове и бързо отключи и отвори вратата. Щом Дагмар влезе вътре, двете бързо се отдалечиха, щастливи, че неприятното задължение им се е разминало.

Дагмар усети как сърцето ѝ се разтуптява. Ето го, нейния Херман, легнал на койката с лице към стената.

– Всичко ще е наред, Херман – каза тя и остави подноса на пода. – Аз съм тук.

Той не помръдна. Дагмар стоеше, загледана в гърба му, обзета от щастие. Най-накрая отново бе близо до него.

– Херман – каза тя и сложи ръка на рамото му.

Той се отдръпна, след което с едно движение се обърна и седна на ръба на леглото.

– Какво искате? – изкрещя Гьоринг.

Дагмар отстъпи назад. Това тук Херман ли беше? Красивият летец, който караше цялото ѝ тяло да потръпва? Стройният, широкоплещест мъж, чиято коса блестеше златиста на слънцето? Това не можеше да бъде той.

– Дай ми лекарството, проклета уличница. Настоявам да си получа лекарството! Не знаеш ли кой съм аз? Аз съм Херман Гьоринг и имам нужда от лекарството си.

Говореше на шведски със силен немски акцент и правеше паузи, сякаш търсейки правилната дума.

Гърлото на Дагмар се сви на буца. Мъжът, който крещеше насреща ѝ като обладан, беше дебел и с болнаво бледа кожа. Оредялата му коса стоеше като залепена за скалпа. По лицето му се стичаше пот.

Дагмар си пое дълбоко дъх. Трябваше да се увери, че не е сгрешила.

– Херман. Аз съм, Дагмар.

Стоеше на разстояние от него, изплашена, че той всеки момент може да ѝ се нахвърли. Вените по челото му пулсираха, а бледият цвят на кожата му започваше да отстъпва на ярка червенина от врата нагоре.

– Дагмар? Дреме ми как се казвате, курви такива. Искам си лекарството. Евреите ме затвориха тук, трябва да оздравея. Хитлер има нужда от мен. Дай ми лекарството!

Той продължи да крещи и да пръска слюнка по лицето на Дагмар. Ужасена, тя пробва отново:

– Не ме ли помниш? Запознахме се на едно празненство у доктор Шьолин. Във Фелбака.

Гневът му рязко спадна, той сбърчи чело и я погледна объркано.

– Във Фелбака?

– Да, на празненството в дома на доктор Шьолин – повтори тя. – Прекарахме нощта заедно.

Погледът му се проясни и Дагмар разбра, че си е спомнил. Най-накрая. Сега нещата щяха да се наредят. Тя щеше да оправи всичко и Херман отново щеше да бъде нейният красив капитан.

– Ти си сервитьорката – каза той и избърса потта от челото си.

– Казвам се Дагмар – каза тя със зараждащо се безпокойство в стомаха.

Защо още не се бе втурнал да я прегърне, както се бе случвало толкова пъти в мечтите ѝ?

Внезапно той се разсмя толкова силно, че дебелият му корем се разтресе.

– Дагмар. Точно така – каза той и отново се засмя.

Дагмар стисна юмруци.

– Имаме дъщеря. Лаура.

– Дъщеря? – попита той и присви очи, за да я огледа. – Това и друг път съм го чувал. Човек няма как да знае дали не го лъжат. Особено някаква сервитьорка!

Произнесе последните думи с презрение в гласа и Дагмар почувства как гневът ѝ отново се надига. Всичките ѝ мечти и надежди бяха разбити в тази бяла и стерилна стая, където не проникваше дори един слънчев лъч. Всичко, което си мислеше, че знае за живота си, се оказваше лъжа. Годините, през които бе копняла и жадувала за него и бе търпяла малкото пищящо момиче, неговата дъщеря, която постоянно изискваше едно или друго – всичко това губеше смисъла си. Дагмар се хвърли към Херман, свила пръсти като птичи нокти и надавайки нечленоразделни гърлени звуци. Искаше единствено да го нарани също толкова, колкото я бе наранил той. Пръстите ѝ се впиха в лицето му и го раздраха. Сякаш от разстояние го чу да крещи нещо на немски. Вратата се отвори и Дагмар усети как нечии ръце я дърпат, как я откъсват от мъжа, когото бе обичала толкова дълго.

После всичко почерня.

Баща му бе човекът, който го научи как се прави добра бизнес сделка. Ларш-Оке Монсон, по прякор Луварт²⁵, беше легенда и Севастиан му се бе възхищавал през цялото си детство. Баща му бе получил прякора си, защото винаги правеше успешни сделки и винаги се справяше, дори в най-заплетените ситуации. „Ларш-Оке може да плюе срещу вятъра и да се измъкне сух“, казваха хората.

Луварт беше открил, че всъщност е много просто да накараш хората да направят каквото искаш. Основният принцип беше същият като в бокса: трябва да откриеш слабото място на противника си, след което да го атакуваш неспирно, докато съдията не вдигне ръката ти в знак за победа. Или, както беше в неговия случай, докато не докопаш плячката. Бизнес методите му не го правеха особено популярен или уважаван, но както той често казваше: „Уважението няма да те нахрани“.

Това беше девизът и на Севастиан. Знаеше, че много хора го презират, а тези, които се страхуваха от него, бяха дори повече. Но докато седеше до басейна с бира в ръка, той си мислеше, че въобще не му пука. Не го интересуваха такива неща като приятели. Да имаш приятели означаваше да правиш компромиси и да се лишиш от част от силата си.

– Татко? С момчетата мислим да ходим до Стрьомстад, но нямам пари.

Юн се затътри към него, гледайки го умолително. Севастиан засенчи очи с ръка и погледна към двайсетгодишния си син. Понякога Елизабет му опяваше, че бил глезил Юн, както и две години по-малката му сестра Йосан, но той не ѝ обръщаше внимание. Трудното детство, с много правила и тем подобни, беше за обикновените хора, не за тях. Децата трябваше да знаят какво може да им предложи животът и да се научат да взимат това, което искат. Като му дойдеше времето, Севастиан щеше да въведе Юн във фирмените дела и да го научи на всичко, което самият той бе научил от Луварт, но засега смяташе, че младежът може да се позабавлява малко.

– Вземи златната ми карта. Портфейлът ми е в антрето.

– Супер. Благодаря, тате!

Юн се затича бързо към къщата, сякаш го беше страх, че Севастиан може да промени решението си. Последния път, когато взе златната карта, за да отиде с приятели на тенис турнира в Бостад, сметката излезе седемдесет хиляди крони. Но в края на краищата това бяха дребни пари, а и добре похарчени, тъй като му помагаха да запази високия си статут сред приятелите си от Лундсберг. Слухът за състоянието на баща му бързо бе помогнал на Юн да се сприятели с хора, които след време щяха да станат влиятелни личности.

Естествено, Луварт беше научил Севастиан колко е важно да имаш правилните връзки. Връзките бяха безкрайно по-важни от приятелите, затова Луварт прати сина си в интерната на остров Вальо веднага щом научи имената на някои от момчетата, които щяха да учат там. Ядосваше го единствено това, че еврейчето, както той го наричаше, също посещаваше интерната. Момчето нямаше нито пари, нито семейна история, така че присъствието му понижаваше репутацията на училището. Но щом се замисли за онова странно, далечно време, Севастиан си даде сметка, че Юсеф беше един от учениците, които бе харесвал най-много. Той притежаваше енергия и маниакална мотивираност, каквито Севастиан разпознаваше в самия себе си.

Сега, когато отново се събраха покрай откачената идея на Юсеф, Севастиан трябваше да признае, че се възхищава на готовността му да направи всичко, за да постигне целта си. Това, че целите им бяха различни, не беше от значение. Знаеше, че пробуждането ще е болезнено, но подозираше, че дълбоко в себе си Юсеф е наясно, че цялата работа няма да свърши добре за него. Но надеждата умира последна, а Юсеф добре разбираше, че трябва да прави каквото му казва Севастиан. Също като всичко останали.

Неотдавнашните събития безспорно бяха интересни. Сред местните бързо се разпространиха слухове, че са открили нещо на остров Вальо. Разбира се, клюките набраха сила още със завръщането на Ева. Хората приемаха с готовност всяка информация, която можеше да вдъхне нов живот на старата история. А сега и полицията се бе разровила в случая.

Севастиан завъртя замислено бутилката бира в ръка, след което я допря до гърдите си, за да се охлади. Чудеше се какво ли мислят останалите за случващото се и дали полицаите са посетили и тях.

Откъм алеята пред къщата се чу как поршето потегля. Значи, малкото копеле беше взело ключовете му, които се намираха до портфейла. Севастиан се усмихна. Така се правеше. Луварт щеше да се гордее, ако беше жив.

²⁵ Наветрен, срещу вятъра (от шв.). – Б. пр.

Откакто се върна от Вальо вчера, Ана обмисляше различни идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. Щом се събуди сутринта, тя почти се изстреля от леглото. Дан се засмя на ентусиазма ѝ, но по очите му се виждаше колко много се радва за нея.

Оставаше още доста време, преди да може да се захване с работата сериозно, но Ана не можеше да се спре. Нещо в онова място я привличаше, може би това, че Мортен беше толкова отворен и въодушевен от предложенията ѝ. Бе я погледнал с нещо подобно на възхищение в очите и за пръв път от много време тя се почувства като интересен и способен човек. Когато се обади, за да попита дали може да се върне и да направи измервания и снимки, той ѝ каза, че е повече от добре дошла.

В момента Ана измерваше разстоянието между прозорците в спалнята на Ева и Мортен и трябваше да признае, че присъствието му ѝ липсва. Настроението в къщата беше друго, когато него го нямаше. Ана хвърли поглед към Ева, която боядисваше рамката на вратата.

– Не е ли малко самотно тук?

– Не, спокойствието ми харесва.

Ева отговори неохотно, но мълчанието в стаята беше толкова потискащо, че Ана се видя принудена да каже още нещо.

– Поддържаш ли връзка с някои от роднините си? Биологичните имам предвид.

Веднага ѝ се прииска да си бе прехапала езика. Въпросът сигурно можеше да се възприеме като нахален и отношението на Ева да стане още по-резервирано.

– Не са останали такива.

– А интересувала ли си се от историята на рода си? Сигурно все пак си любопитна кои са били родителите ти.

– Досега не съм била тук – отговори Ева, след което спря да боядисва и вдигна четката във въздуха. – Но откакто дойдох, започнах да се чудя, естествено.

– Ерика има доста материали.

– Да, тя ми каза. Мислех си някой ден да отида да ги погледна, просто още не съм се наканила. Тук се чувствам сигурно и спокойно. Трудно ми е да се отделя от острова.

– Срещнах Мортен малко по-рано. Отиваше към Фелбака.

Ева кимна.

– Да, той пазарува, взима пощата и върши всички останали задачи, за които трябва да се ходи до града. Трябва и аз да се взема в ръце, но...

Ана за малко да попита за детето, което Ева и Мортен бяха изгубили. Но не можа. Нейната собствена мъка все още беше твърде голяма, за да може да говори с някого другиго за една такава загуба. Но в същото време ѝ беше любопитно. Доколкото виждаше, в къщата нямаше следи от детето. Нито снимки, нито предмети, които да сочат, че двамата някога са били родители. Единствено в очите им имаше нещо, което Ана разпознаваше. Всеки ден виждаше същия поглед в огледалото.

– Ерика каза, че ще опита да разбере какво е станало с покъщнината на семейството ти. Може би някъде има техни лични вещи – каза тя и започна да измерва пода.

– Да, съгласна съм с нея, че е малко странно всичко да изчезне просто така. Щом са живели тук, би трябвало да са събрали най-различни вещи. Сигурно би било интересно да открия предмети от времето, когато съм била малка. Дрехи и играчки, например. Неща, каквито самата аз пазя от...

Тя замълча и поднови боядисването, а шума от движението на четката изпълни стаята. През равни периоди от време Ева се навеждаше и потапяше четката във ваничка с бяла боя, която вече привършваше.

След малко гласът на Мортен се чу откъм долния етаж и тя застина.

– Ева?

– Горе съм!

– Трябва ли ти нещо от мазето?

Ева отиде до стълбището, за да отговори.

– Кутия бяла боя, благодаря. Ана е тук.

– Да, видях лодката ѝ – викна Мортен в отговор. – Отивам за боята, ще сложиш ли кафе?

– Окей – каза Ева и се обърна към Ана. – Ти искаш ли?

– Звучи добре – отвърна Ана и започна да сгъва метъра.

– Спокойно, ако искаш продължавай. Аз ще те викна, когато кафето е готово.

– Добре, благодаря.

Ана отново разгъна метъра и се завърна към измерването. Старателно си записваше числата върху скицата, която бе направила предварително. Това щеше да улесни работата ѝ по-нататък.

Ана продължи да работи съсредоточено още известно време. Чуваше как Ева шета из кухнята долу. Чаша кафе наистина щеше да ѝ дойде добре. Особено ако седнеха някъде на сянка. Жегата на горния етаж започваше да става непоносима и блузата на Ана отдавна беше залепнала за гърба ѝ.

Изведнъж се чу силен трясък, последван от остър писък. Ана се стресна от неочаквания шум и изпусна метъра на земята. Прозвуча втори трясък и без да се замисли, тя се втурна надолу по стълбите. Движеше се толкова бързо, че за малко да се подхлъзне на износените стъпала.

– Ева? – викна тя и се затича към кухнята.

Щом стигна до вратата, Ана спря на място. Прозорецът, който гледаше към задната страна на къщата, беше счупен. Из цялата кухня се бяха пръснали парчета стъкло. Ева се беше свила на пода пред печката, покрила главата си с ръце. Вече не пищеше, но дишаше на пресекулки.

Ана бързо влезе вътре и усети как стъклата се трошат под подметките ѝ. Прегърна Ева и опита да провери дали е пострадала, но не видя кръв. Огледа се бързо наоколо, за да види какво би могло да е причинило счупването на прозореца. Щом погледът ѝ стигна до вътрешната стена на кухнята, Ана ахна. Там ясно си личаха две дупки от куршуми.

– Ева? Какво, по дяволите, беше това? – викна Мортен, задавайки се на бегом от мазето. – Какво се случи?

Погледът му се стрелна от Ева към прозореца и след миг той се озова до съпругата си.

– Ранена ли е? Нали не е ранена?

Той я обгърна с ръце и започна да я люлее в прегръдките си.

– Не мисля, но изглежда някой е стрелял по нея.

Сърцето на Ана препускаше и тя изведнъж осъзна, че е възможно да са в опасност. Може би стрелецът още беше отвън?

– Да се махаме оттук – каза тя и направи жест към прозореца.

Мортен веднага разбра какво има предвид.

– Не се изправяй, Ева. Трябва да стоим далеч от прозореца.

Говореше ѝ отчетливо, като на дете. Ева кимна и го послуша. Тримата се наведоха и изтичаха бързо в антрето. Ана погледна изплашено към външната врата. Ами ако стрелецът дойдеше оттам, прекрачеше прага и ги застреляше? Мортен проследи погледа ѝ, хвърли се към вратата и завъртя бравата.

– Може ли да се влезе отнякъде другаде? – попита Ана с все още разтуптяно сърце.

– Има врата към мазето, но тя е заключена.

– Ами кухненският прозорец? Нали е счупен.

– Твърде е високо – каза Мортен, но не изглеждаше толкова спокоен, колкото звучеше.

– Ще се обадя в полицията.

Ана взе чантата си, която стоеше на един малък рафт наблизо, и извади телефона си с разтреперани ръце. Докато чакаше някой да вдигне, погледна Мортен и Ева, които седяха на най-долното стъпало на стълбището. Мортен беше прегърнал жена си, а Ева бе облегнала глава на гърдите му.

– Привет, къде ходихте?

Ерика подскочи от ужас, щом чу глас вътре в къщата.

– Кристина?

Тя зяпна свекърва си, която излезе от кухнята с кухненски парцал в ръка.

– Влязох сама. Имах късмет, че още пазя ключа от онзи път, когато идвах да поливам цветята, докато вие бяхте в Майорка. Иначе щях да съм пътувала от Танумсхеде напразно – каза тя весело и се върна в кухнята.

„Или пък можеше да се обадиш и да питаш дали е удобно да дойдеш“, помисли си Ерика. Свали обувките на децата, пое си дълбоко дъх и влезе в кухнята.

– Мислех си да намина и да помогна малко – каза Кристина, търкайки френетично кухненския плот. – Нали виждам как е при вас. По мое време не бихме допуснали къщата да изглежда така. Човек никога не знае кога ще му дойдат гости, а когато това стане, не би искал домът му да е в такова състояние.

– Да, не се знае кога кралят ще реши да се отбие за чаша кафе.

Кристина се обърна с озадачено изражение.

– Кралят? Какво ще прави кралят тук?

Ерика стисна зъби толкова здраво, че челюстта ѝ се вдърви, но не каза нищо. Понякога така беше най-добре.

– Къде бяхте? – попита Кристина отново и подхвана кухненската маса с парцала.

– В Удевала.

– Какво, качила си децата в колата и си карала до Удевала и обратно? Бедните ангелчета на баба. Защо не ми се обади? Можех да дойда и да ги гледам. Е, щеше да се наложи да отложа сутрешното си кафе с Йорел, но какво ли не правим за децата и внуците си. Такава е нашата участ. Ще го разбереш, когато поживееш още и децата станат малко по-големи.

Тя направи пауза и затърка усилено едно петно мармалад, засъхнало върху мушамата.

– Но някой ден може би няма да мога да ви помагам повече, такива неща се случват изневиделица. Вече съм прехвърлила седемдесетте и не се знае докога ще издържа.

Ерика кимна и се насили да се усмихне благодарно.

– Децата яли ли са? – попита Кристина и Ерика застина.

Беше забравила да нахрани децата. Сигурно бяха прегладнели, но Ерика в никакъв случай не смяташе да признае това пред свекърва си.

– Ядохме наденица по пътя. Но сега сигурно ще искат да обядват.

Тя се отправи решително към хладилника, за да види какво може да приготви. Стана ѝ ясно, че най-бързият вариант е кисело мляко с корнфлейкс, затова остави киселото мляко на масата и извади пакет „Фростис“ от килера.

Кристина нададе измъчена въздишка.

– По мое време дори не си помисляхме да дадем на децата нещо различно от истински, домашно приготвен обяд. Патрик и Лота никога не са яли полуфабрикати и виж колко са здрави. В основата на доброто здраве стои добрата диета, винаги съм го казвала, но вече никой не слуша старите мъдрости. Вие, младите, си мислите, че знаете най-добре, и искате всичко да се случва бързо.

Тя спря, за да си поеме дъх. В същия момент Мая влезе в кухнята.

– Мамо, умирам от глад, Ноел и Антон също. Коремчето ми е празно – каза тя и погали корема си, който все още беше закръглен по бебешки.

– Но нали сте яли наденица, докато сте били навън с колата – каза Кристина и погали Мая по бузата.

Мая поклати рязко глава и светлата ѝ коса се развя във въздуха.

– Не, не сме яли наденица. Ядохме само закуска и съм гладна. Много гладна!

Ерика зяпна малката предателка и усети осъдителния поглед на Кристина да изгаря тила ѝ.

– Мога да им изпека палачинки – каза Кристина, при което Мая започна да подскача нагоре-надолу от щастие.

– Бабините палачинки! Искаме бабините палачинки.

– Благодаря – каза Ерика и прибра киселото мляко обратно. – Тогава ще се кача горе да се преоблека и да проверя едно нещо по работа.

Кристина беше застанала с гръб към Ерика и вадеше съставките за тестото, след като вече бе успяла да сложи тигана да се загрява на котлона

– Върви, аз ще се погрижа бедните деца да хапнат нещо.

Броейки бавно до десет, Ерика се качи на горния етаж. Всъщност нямаше какво да проверява, просто имаше нужда да си отдъхне за малко. Майката на Патрик беше добронамерена, но знаеше какво точно да каже, за да докара Ерика до лудост. Странно, но поведението ѝ нямаше същия ефект върху Патрик, което ядосваше Ерика още повече. Всеки път, когато опиташе да говори с него за Кристина и за някоя нейна реплика или постъпка, той просто казваше: „А, не се впрягай. Мама си е такава понякога, не ѝ обръщай внимание“.

Може би отношенията между майка и син си бяха такива и някой ден самата тя щеше да се държи като досадна свекърва със съпругите на Ноел и Антон. Но дълбоко в себе си не го вярваше. Щеше да бъде най-добрата свекърва на света и снахите ѝ щяха да общуват с нея като с приятелка и да ѝ споделят всичко. Щяха да искат тя и Патрик да идват с тях на всички пътувания, щеше да им помага с децата, а ако бяха много заети на работа, щеше дори да идва и да помага с чистенето и готвенето. Вероятно щеше да има собствен ключ и... Ерика се сепна. Може би все пак не беше толкова лесно да бъдеш съвършената свекърва.

Тя свали връхните си дрехи и облече дънкови шорти и тениска. Бялата блуза ѝ беше любима. Въобразяваше си, че с нея изглежда по-слаба. Вярно, през годините теглото ѝ беше варирало доста, но едно време Ерика неизменно се въртеше около трийсет и осми номер дрехи. От няколко години обаче беше принудена да си купува четиресет и втори номер. Всъщност откакто забременя с Мая. Как се стигна дотук? Положението при Патрик не беше по-добро. Би било преувеличено да се каже, че мъжът ѝ беше в страхотна форма, когато се запознаха, но поне коремът му беше плосък. Докато сега изпъкваше значително, а за жалост, Ерика трябваше да признае, че намираше бирените коремчета за най-непривлекателното нещо на света. Това я накара да се зачуди дали Патрик мисли така за нея. Тя също не изглеждаше така, както когато се запознаха.

Ерика хвърли последен поглед към огледалото, сепна се и се обърна. Нещо в стаята беше различно. Огледа се, опитвайки да си спомни как изглеждаше спалнята сутринта. Трудно беше да извика в съзнанието си бистър образ тъкмо от тази сутрин, но въпреки това можеше да се закълне, че нещо се беше променило. Да не би Кристина да се е качвала тук? Не, тогава щеше да разчисти и да оправи леглото, а това не се беше случило. Завивката и възглавниците лежаха омотани на леглото, а кувертюрата, както обикновено, беше захвърлена на топка встрани. Ерика се огледа внимателно още веднъж, после сви рамене. Сигурно си въобразяваше.

Отиде в кабинета си и седна пред компютъра. Щом изкара прозореца за логване, учудено зяпна монитора. Някой беше опитвал да влезе в компютъра ѝ. След три неуспешни опита операционната система отново я питаше какъв е отговорът на тайния ѝ въпрос: „Как се казваше първият ти домашен любимец?“.

С нарастваща тревога Ерика обходи кабинета си с поглед. Да, някой определено беше влизал вътре. Отстрани може и да не изглеждаше, че в хаоса наоколо има какъвто и да е било ред, но тя знаеше къде точно се намира всичко и сега виждаше, че някой е ровил в нещата ѝ. Но защо? Ако са търсили нещо, какво е било то? Отдели доста време, опитвайки се да открие дали нещо липсва, но като че ли всичко си беше там.

– Ерика?

Кристина я викаше от долния етаж и все още разтревожена, Ерика се изправи и отиде да провери какво има.

– Да? – попита тя, навеждайки се над парапета на стълбите.

Кристина стоеше в антрето с укорително изражение.

– Сещай се да затваряш вратата на верандата. Можеше да стане голяма беля. Слава богу, видях Ноел през кухненския прозорец. Беше навън и вървеше с пълна сила към улицата. Успях да изляза и да го спра навреме, но наистина не може да оставяш вратите отворени, когато в къщата има деца. Само да мигнеш и те вече са изчезнали, знаеш го!

Ерика настръхна. Спомняше си ясно, че вратата на верандата беше затворена, когато потеглиха. След миг колебание взе телефона и набра номера на Патрик. След малко обаче затвори, защото чу позвъняването в кухнята, където той бе забравил телефона си.

Паула се изправи с пъшкане от дивана. Обядът беше готов и макар от мисълта за храна да ѝ призляваше, тя знаеше, че трябва да яде. По принцип обичаше готвенето на майка си, но заради бременността беше изгубила апетит и ако зависеше от нея, щеше да живее само на соленки и сладолед.

– Хипопотамът идва! – викна Мелберг и дръпна стола, за да седне Паула.

Тя не отвърна на шегата му, която вече бе чувала безброй пъти.

– Какво има за ядене?

– Телешко задушено, приготвено в чугунената тенджера. Важно е да приемаш желязо – каза Рита и загреба огромна порция, след което остави чинията пред Паула.

– Благодаря, че ме храните. В момента нямам никакво желание да готвя. Особено докато Йохана е на работа.

– За нас е удоволствие, миличка – каза Рита и се усмихна.

Паула си пое дълбоко дъх и налапа насила първата хапка. Месото набъбна в устата ѝ, но тя упорито продължи да дъвче. Детето имаше нужда от храна.

– Как е в работата? – попита после. – Стигнахте ли донякъде със случая Вальо?

Мелберг си сипа телешко, преди да ѝ отговори.

– Да, напредваме. Налага се да работя като вол, но така се постигат резултати.

– И какво сте открили досега? – попита Паула.

Знаеше много добре, че макар Бертил да беше началник на управлението, най-вероятно нямаше да може да отговори на този въпрос.

– Ами... – каза той объркано. – Още не сме обобщили резултатите, така да се каже.

Мобилният му телефон звънна и благодарен за прекъсването, той се изправи и вдигна.

– Да, Мелберг... Здравей, Аника... А къде, по дяволите, е Хедстрьом? И Йоста?... Защо тогава не се свържеш с тях?... Вальо? Добре, аз мога да се заема... Казах, че аз ще се заема!

Той прекъсна разговора и отиде в антрето, като си мърмореше нещо.

– Къде тръгна? Не си си отсервирал чинията – викна Рита.

– Важна полицейска работа. Стрелба на остров Вальо. Нямам време за някакви си домакински задължения.

Умът и тялото на Паула изведнъж се пробудиха и тя се изправи на крака толкова бързо, колкото можеше.

– Чакай, Бертил! Какво каза? Застреляли са някого на Вальо?

– Още не знам подробности, но както казах на Аника, отивам там и лично ще се заема със случая.

– Идвам с теб – каза Паула и седна с пуфтене на един стол, за да си обуе обувките.

– И дума да не става – възрази Бертил. – Освен това си в отпуска.

Рита веднага се втурна към тях откъм кухнята и го подкрепи.

– Ти луда ли си? – изкрещя тя толкова силно, че само по чудо не събуди Лео, който спеше следобеден сън в спалнята на Рита и Бертил. – Няма да ходиш никъде в твоето състояние.

– А така, вразуми дъщеря си.

Мелберг сложи ръка на дръжката, готов да изчезне.

– Никъде няма да ходиш без мен. А ако го направиш, ще отида на стоп до Фелбака и сама ще се добера до острова.

Паула беше решила. Беше ѝ омръзнало да стои на едно място и да бездейства. Майка ѝ продължи да вика, но тя само махна с ръка в отговор на възраженията ѝ.

– Обкръжен съм от побъркани женоря.

Победен, Мелберг тръгна към колата. Докато Паула слезе по стълбите, той вече беше пуснал двигателя и климатика.

– Обещай, че ще я караш по-спокойно и ще стоиш настрана, ако стане напечено.

– Обещавам – каза Паула и седна на мястото до шофьора.

За първи път от няколко месеца се почувства като себе си, а не като ходещ кувьоз. Докато Мелберг говореше с Виктор Бугешьо от бреговата охрана, за да уреди превоз до острова, Паула се зачуди какво ли ги очакваше там.