Бавачката на ангели

20

Каринхол, 1949

Дагмар се разплака и мъката ѝ се примеси с щастие. Най-накрая беше при Херман. Отне ѝ известно време, за да се добере до тук. Парите, които получи от Лаура, ѝ стигнаха само за част от пътя. Твърде голяма сума отиде за потушаване жаждата ѝ. Понякога ѝ се губеха цели дни, но всеки път Дагмар се надигаше и продължаваше по пътя си. Нейният Херман я чакаше.

Знаеше, че той не е погребан в Каринхол, както злобно я бе уведомил един неприятен човек по време на едно от много пътувания с влак, когато тя му разказа къде отива. Но нямаше значение къде се намира тялото му. Дагмар бе прочела статиите, беше видяла снимките. Това бе неговият дом. Душата му беше в Каринхол.

Карин Гьоринг също беше тук. Дори след смъртта си подлата мръсница бе продължила да държи Херман в хватката си. Дишайки тежко, Дагмар сви юмруци в джобовете на палтото си и се загледа към имота. Това беше неговото кралство, но сега всичко бе унищожено. Очите ѝ отново се насълзиха. Как можа да стане така? Имението беше в руини, а градината, която едно време трябва да е била невероятно красива, сега беше обрасла и запусната. Гъстата гора, която обграждаше имота, се приближаваше все повече.

Дагмар бе вървяла няколко часа, за да стигне дотук. Първо се качи на стоп от Берлин, после продължи пеша до гората северно от града, където бе чела, че се намира Каринхол. Не беше лесно някой да я качи. Хората я гледаха с подозрение заради опърпания ѝ вид. Освен това не говореше и думичка немски, но повтаряше „Каринхол“ и накрая един възрастен господин неохотно я пусна в колата си. Когато пътят се раздели, двамата трябваше да продължат в различни посоки и Дагмар слезе. Краката я боляха, но тя продължи напред. Единственото, което искаше, бе да се доближи до Херман.

Сега вървеше сред руините и се оглеждаше. Двете караулки на входа свидетелстваха за някогашните грандиозни размери на сградите. Тук-там имаше останки от стени и декоративни камъни, така че Дагмар лесно можеше да си представи великолепието на имението. Ако не беше Карин, то щеше да бъде наречено на нея.

Омразата и мъката я надвиха и тя падна разплакана на колене. Спомни си прекрасната лятна нощ, когато бе усетила дъха на Херман върху кожата си, а целувките му бяха покрили цялото ѝ тяло. Нощта, в която едновременно получи и изгуби всичко. Животът на Херман щеше да е толкова по-хубав, ако бе избрал нея. Тя щеше да се грижи за него, не като Карин, която го бе оставила да се превърне в човешка развалина. Дагмар щеше да прояви достатъчно сила и за двама им.

Загреба шепа пръст и я изсипа бавно между пръстите си. Слънчевите лъчи изгаряха врата ѝ. В далечината се чуваше виенето на дивите кучета. Наблизо една статуя лежеше преобърната на земята. Носът и едната ръка липсваха, а каменните очи гледаха невиждащо към небето. Дагмар внезапно усети колко е изморена. Слънцето я бе напекло и ѝ се прииска да легне да си почине на сянка. Пътуването бе дълго, а копнежът толкова силен. Имаше нужда да легне и да затвори очи само за кратко. Огледа се за някое прохладно място. Дебела колона се беше наклонила настрани, подпряна от най-горното стъпало на едно стълбище, което вече не водеше никъде. Тъкмо там Дагмар видя благословена сянка.

Беше твърде изморена, за да се изправи, затова запълзя по неравната земя. Щом стигна до колоната, се сви колкото можа, излегна се с облекчение в тясното пространство и затвори очи. От онази юнска нощ непрестанно вървеше към него. Към Херман. Сега имаше нужда от почивка.

Пресконференцията свърши преди два часа и сега се бяха събрали в кухнята. Ернст, който си бе стоял кротко в кабинета на Мелберг, докато си отидат журналистите, сега отново бе пуснат на свобода и както обикновено се паркира в краката на господаря си.

– Мина доста добре, а? – каза Мелберг и се усмихна доволно, след което изрева: – Паула, няма ли да се прибереш да си починеш!

Патрик подскочи в стола си, а Паула зяпна Бертил.

– Сама ще реша кога имам нужда от почивка, благодаря много.

– Само търчиш насам-натам, въпреки че си в отпуска. А днес взе че се качи в колата и отпраши към Гьотеборг. Ако нещо се обърка, помни, че аз...

– Струва ми се, че положението е под контрол – каза Патрик, за да предотврати разрастването на караницата. – Сега на момчетата ще им припари под опашката.

Всъщност беше абсурдно да нарича така петимата мъже, които вече бяха прехвърлили петдесетте. Но щом се замислеше за тях, той си представяше снимката на момчетата, с дрехи от седемдесетте и бдителни погледи.

– Пада им се. Особено на онзи Йон – каза Мелберг и почеса Ернст зад ухото.

– Патрик?

Аника подаде глава през вратата и му махна да дойде. Той се изправи и я последва в коридора, където тя му подаде безжичния телефон.

– Турбьорн се обажда. Изглежда са открили нещо.

Патрик усети как пулсът му се ускорява. Взе телефона, отиде в стаята си и затвори вратата. Разговорът продължи близо петнайсет минути, като Патрик основно слушаше и от време на време задаваше някой въпрос. Щом затвори, той бързо се върна обратно в кухнята, където седяха Паула, Мелберг, Йоста, а вече и Аника. Въпреки че беше късно, изглежда, никой не бързаше да си ходи.

– Какво каза Турбьорн? – попита Аника.

– Спокойно. Чакай само да си сипя малко кафе.

С пресилено бавни движения Патрик тръгна към кафеварката и се протегна към каната, но преди да успее да хване дръжката, Аника се изправи. Дръпна каната и наля кафето толкова рязко, че то преля, а след това остави чашата пред празното място на Патрик.

– Заповядай! Сега сядай и разправяй какво ти каза Турбьорн.

Патрик се засмя, но я послуша и прочисти гърло.

– Открили са ясен отпечатък от долната страна на марката, залепена на картичката от „Й“. Така че ако имаме заподозрян, ще можем да сравним отпечатъците му с този от картичката.

– Чудесно – каза Паула и вдигна подутите си крака на един стол. – Но изглеждаш като котка, налапала канарче, значи има още нещо.

– Съвсем вярно – каза Патрик и отпи от врялото кафе. – Става дума за куршума.

– Кой точно? – попита Йоста и се наведе напред.

– Там е работата. Куршумът, който беше вклинен под перваза на пода, и куршумите, които бяха нерегламентирано извадени от кухненската стена след стрелбата по Ева...

– Да, да – каза Мелберг и махна с ръка. – Схванахме, давай нататък.

– Куршумите вероятно са били изстреляни от едно и също оръжие.

Четири чифта очи се вторачиха в него. Патрик кимна.

– Звучи невероятно, но е така. Има голяма вероятност по време на убийството на неизвестен брой членове на семейство Елвандер през седемдесет и четвърта и по време на стрелбата по Ева Старк вчера да е използвано едно оръжие.

– Възможно ли е извършителят да е същият след толкова много години? – учуди се Паула и поклати глава. – Звучи налудничаво.

– През цялото време вярвах, че палежът и стрелбата трябва да са свързани с изчезването на семейството. И сега това се доказа – каза Патрик и разпери ръце.

В главата му отекваха въпросите, зададени на пресконференцията. Тогава не можа да даде отговор на журналистите, а единствено да потвърди, че това е една от версиите. Сега обаче разполагаха с доказателство, което придаваше тежест на разследването и подсилваше подозренията, които бе таил от самото начало.

– Освен това върху куршумите е имало достатъчно ясни следи и специалистът в СКЛ е успял да определи вида оръжие – добави той. – Трябва да проверим дали някой в околността притежава или е притежавал револвер „Смит и Уесън“, калибър .38.

– Погледнато от добрата страна, това означава, че оръжието, с което е убито семейството, не лежи на дъното на океана – каза Мелберг.

– Не е лежало до стрелбата по Ева, но след това може и да се е озовало там – отбеляза Патрик.

– Не ми се вярва – каза Паула – Ако някой е запазил оръжието толкова дълго, трудно ми е да си представя, че ще се отърве от него сега.

– Може и да си права. Възможно е дори извършителят да счита оръжието за трофей и да го пази като един вид спомен. Така или иначе, новите разкрития показват, че трябва да се съсредоточим още повече върху разследването на случая от седемдесет и четвърта. Трябва отново да разпитаме четиримата, с които вече сме говорили, и да опитаме да възстановим точната последователност на събитията през онзи ден. Също така трябва възможно най-скоро да открием Пърси фон Барн. Поемам отговорност за това, че още не сме го сторили. Същото важи и за все още живия от двамата учители. Как се казваше? Онзи, който бил на почивка по време на великденската ваканция, кажи го...

Патрик щракаше с пръсти, опитвайки да си спомни името.

– Уве Линдер – допълни Йоста и веднага придоби тревожен вид.

– Точно така, Уве Линдер. Той живееше в Хамбургсунд, нали? Ще говорим с него още утре сутрин. Може да разполага с ценна информация за ситуацията в училището. Двамата с теб можем да отидем.

Патрик се пресегна за лист и химикалка, каквито винаги имаше на масата, и започна да прави списък на неотложните задачи.

– Ами... – каза Йоста, почесвайки брадичка.

Патрик продължаваше да пише.

– Утре трябва да се срещнем с петте момчета. Ще ги разпределим помежду си. Паула, дали ще можеш да провериш онова с парите и сметката на името на Ева?

Паула грейна.

– Абсолютно, всъщност вече се свързах с банката и помолих за помощ.

– Ъъ, Патрик – каза Йоста отново, но Патрик продължи да раздава задачи, без да слуша. – Патрик!

Всички погледи се обърнаха към него. Не беше обичайно за Йоста да повишава глас така.

– Да, какво има? Какво искаш да кажеш?

Патрик впери поглед в Йоста и внезапно почувства, че няма да му хареса това, което колегата му неохотно се опитваше да каже.

– Ами, такова, онзи учител, Уве Линдер...

– Да?

– Някой вече е говорил с него.

– Някой? – попита Патрик, очаквайки продължението.

– Помислих си, че не е лоша идея още хора да работят по случая. Не може да се отрече, че нея я бива да изравя информация, а в момента не разполагаме с много ресурси. Затова сметнах, че няма да навреди, ако получим малко помощ. Както ти каза току-що, има неща, които вече трябваше да сме свършили, и благодарение на помощта ѝ всъщност сме го направили. Така че идеята си се оказа добра.

Йоста млъкна и си пое дъх. Патрик го изгледа. Той с всичкия си ли беше? Да не би да се опитваше да обясни, че е действал зад гърба на колегите си, и да извърти нещата така, че да представи всичко в положителна светлина? Изведнъж Патрик бе обзет от подозрение, за което искрено се надяваше да не се оправдае.

– „Нея“ – за милата ми съпруга ли става въпрос? Ходила е да говори с учителя?

– Ох... да – каза Йоста и сведе поглед.

– О, Йоста.

Паула прозвуча сякаш говори на малко дете, което е откраднало сладка.

– Има ли още нещо, което трябва да знам? – попита Патрик. – Най-добре да ми разкажеш всичко. Ерика какво си мисли, че прави? И ти също, като стана дума.

С дълбока въздишка Йоста започна да предава това, което му беше разказала Ерика за посещенията си при Лайза и Йон, за информацията от Шел и за намерената бележка. След това се поколеба, но в крайна сметка разказа и за взлома в дома на Патрик и Ерика.

Патрик замръзна.

– Какво говориш, по дяволите?

Йоста се загледа засрамено в пода, без да продума.

– Няма значение, чух достатъчно.

Патрик се изправи рязко, изхвърча от участъка и се качи в колата. Беше му кипнало. Завъртя ключа и запали двигателя, след което се застави да поеме няколко дълбоки глътки въздух. После натисна педала на газта до дупка.

Ева не можеше да откъсне поглед от снимките. Малко по-рано помоли да остане сама, взе всички материали и се качи в кабинета на Ерика. Погледна отрупаното бюро, след което, без да се колебае, седна на пода и разстла снимките като ветрило пред себе си. Това бяха нейните роднини, нейният произход. Макар да се чувстваше добре при приемното си семейство, Ева понякога завиждаше на хората, които имат род, с който са свързани. Тя беше свързана единствено с една мистерия. Спомняше си колко пъти бе разглеждала рамкираните снимки върху голямото бюро във всекидневната – близки по бащина и майчина линия, лели, братовчеди, това бяха хора, които те караха да се чувстваш като брънка от дълга верига. Ето че сега гледаше снимките на собствените си роднини и чувството беше едновременно странно и прекрасно.

Ева взе снимката на Бавачката на ангели. Колко красиво име за нещо толкова ужасно. Приближи снимката до очите си и опита да открие нещо в погледа на Хелга, което да подсказва за извършените от нея злини. Не знаеше дали снимката е направена преди, или след убийствата на децата, но на нея дъщерята на Хелга беше още съвсем малка, така че годината вероятно бе 1902. Дагмар беше облечена със светла рокля с волани и все още не подозираше каква съдба я очаква. Какво се бе случило с нея? Дали се беше удавила, както, изглежда, вярваха мнозина? Дали изчезването ѝ беше естественият завършек на един живот, разбит на парченца още с арестуването на родителите ѝ? Дали Хелга беше съжалила за деянията си, дали бе съзнавала какъв ще е ефектът върху дъщеря ѝ, ако престъплението бъде разкрито? Или пък е била твърдо убедена, че нежеланите деца няма да липсват на никого? Въпросите се прескачаха в главата на Ева и тя знаеше, че никога няма да научи отговорите. Въпреки това се чувстваше свързана с тези жени.

Разгледа другата снимка на Дагмар. Тежкият живот беше белязал лицето ѝ, но си личеше, че някога е била красива. Как ли се е справяла баба ѝ, докато Дагмар е лежала в ареста или лудницата? Доколкото разбираше, Лаура не бе имала други роднини. Дали е имала приятели, които да се погрижат за нея, или се е озовала в сиропиталище или приемен дом?

Внезапно Ева си спомни, че за последен път бе размишлявала за произхода си, докато беше бременна с Винсент. Това все пак беше и неговата история. Странно, но спря да мисли за тези неща след раждането. Отчасти нямаше време да мисли за каквото и да е, отчасти той изпълни цялото ѝ съществуване с мириса си, с мъха по вратлето си и с трапчинките по малките си ръце. Всичко друго ѝ се струваше маловажно. Дори самата тя не беше важна. Двамата с Мортен бяха понижени или по-скоро повишени в статисти във филма за Винсент. Ева обичаше новата си роля, но това направи празнината след смъртта му още по-голяма. Сега тя беше майка без деца, незначителен статист във филм без главен герой. Но снимките пред нея ѝ възвърнаха чувството за принадлежност.

Откъм кухнята се чуваше как Ерика шета, докато децата викат и си играят. А тя седеше тук горе, обградена от роднините си. Всички бяха мъртви, но за нея бе неимоверна утеха да знае, че ги е имало. Ева се сви и обгърна коленете си с ръце. Зачуди се как ли се чувства Мортен. Почти не бе мислила за него, откакто дойде тук. Всъщност, ако трябваше да бъде честна, не се бе интересувала от Мортен, откакто Винсент умря. Как би могла, след като собствената ѝ мъка ѝ стигаше? Но сякаш благодарение на новооткритата връзка с рода си Ева за пръв път от много време почувства, че Мортен е част от нея. Винсент ги бе свързал завинаги. С кого другиго би могла да сподели спомените си? Той стоеше до нея, той галеше корема ѝ, докато бебето растеше вътре, той гледаше как сърцето на Винсент пулсира на монитора, докато ѝ правеха ултразвук. Той бършеше потта от челото ѝ, масажираше гърба ѝ и ѝ даваше вода по време на раждането – дългото и ужасно, но в същото време прекрасно денонощие, през което тя се бореше да роди Винсент. Той се съпротивляваше, но накрая отвори очи и погледна родителите си леко кривогледо. Тогава Мортен стисна здраво ръката ѝ. Не се опита да скрие сълзите си, просто избърса бузи с ръкава на пуловера си. После двамата споделиха нощното будуване, първата усмивка, млечните зъби. Заедно окуражаваха Винсент, докато той се клатушкаше наляво-надясно, учейки се да пълзи. Последваха първите стъпки, първите думи, първият ден в детската градина; смях и плач, хубави и лоши дни. Единствено Мортен можеше да я разбере напълно, когато разказваше за това. Нямаше друг.

Както си седеше на пода, Ева почувства, че сърцето ѝ се стопля. Студената и твърда топка започна да се разтапя. Щеше да пренощува тук и тази нощ. После се прибираше. При Мортен. Беше време да оставят вината зад себе си и отново да започнат да живеят.

Ана изкара лодката от пристанището и обърна лице към слънцето. Беше без мъжа и децата си и това я изпълваше с неочаквано чувство за свобода. Наложи се да ползва лодката на Ерика и Патрик, защото в бъстъра³² нямаше бензин. Хубаво беше отново да се повози на старата дървена моторница. Вечерната светлина озаряваше в златисто планината, която обгръщаше Фелбака. Ана чу смях откъм кафе „Брюган“. Съдейки по музиката, днес там имаше парти. Още никой не се бе престрашил да излезе да танцува, но след няколко бири дансингът щеше да се напълни.

Ана погледна към чантата с платовете и провери дали ципът е дръпнат докрай. Вече беше показала мострите на Ева. Тя веднага си хареса няколко и ѝ се прииска Мортен също да ги види. Така на Ана ѝ хрумна да отиде до Вальо още тази вечер. Първоначално се колебаеше, тъй като от личен опит знаеше, че там не е безопасно. Импулсивна разходка до острова звучеше като нещо, което би направила преди години, когато рядко мислеше за последствията. Но в крайна сметка реши за разнообразие да направи това, което ѝ се иска. Какво толкова можеше да стане? Щеше да отиде дотам, да покаже мострите на Мортен и да се прибере. Опита се да си втълпи, че това е просто добър начин да убие времето. Пък може би и Мортен щеше да се зарадва на малко компания. Ева беше решила да остане у Ерика още една нощ, за да прегледа материалите за рода си малко по-подробно. Ана подозираше, че това е просто оправдание. Съвсем разбираемо, Ева като че ли не бързаше да се върне на острова.

Щом наближи кея, Ана видя, че Мортен стои там и я чака. Беше се обадила да го предупреди за посещението си, така че той сигурно се бе оглеждал за лодката.

– Значи, не те е страх да се върнеш в дивия запад? – засмя се той и се протегна към носа на лодката.

– Винаги съм обичала да предизвиквам съдбата.

Ана хвърли въжето на Мортен, който умело го завърза.

– Охо, вече си истински морски вълк – каза тя и посочи обикновения морски възел, който Мортен бе направил около един от кнехтовете на кея.

– Ако живееш в архипелага, нямаш избор – каза той и ѝ подаде едната си ръка, за да ѝ помогне да слезе.

Едва сега Ана забеляза, че другата е превързана.

– Благодаря. Ох, какво ти е на ръката?

Мортен погледна превръзката, сякаш я вижда за пръв път.

– А, случват се такива неща като ремонтираш. Раните са част от работата.

– Колко мъжкарско – каза Ана и се усети, че се хили глуповато.

Почувства се малко гузно, че малко или много флиртува с мъжа на Ева, но беше само на шега и съвсем безобидно, макар да не можеше да отрече, че той е невероятно привлекателен.

– Нека аз да я взема.

Мортен взе тежката чанта от рамото ѝ и Ана тръгна признателно след него.

– По принцип бих предложил да седнем в кухнята, но там сега е малко ветровито – каза Мортен, след като влязоха вътре.

Ана се засмя. Чувстваше се безгрижна. Беше истинско облекчение да поговори с някого, който не си мисли непрестанно за претърпяната от нея катастрофа.

– В трапезарията също не е много удобно. Няма под – продължи той и ѝ намигна.

Мрачният Мортен от по-рано се беше изпарил, но това може би не беше толкова странно. Ева също изглеждаше в по-добро настроение, откакто отседна при Ерика.

– Ако нямаш нищо против да седим на пода, най-добре ще е да се качим в спалнята.

Той тръгна нагоре по стълбите, без да чака отговор.

– Малко е странно да се занимаваме с платовете, като се има предвид какво стана вчера – каза тя извинително зад гърба му.

– Няма проблеми. Животът продължава. В това отношение с Ева си приличаме. И двамата сме практични.

– Учудвам се, че имате смелостта да останете тук.

Мортен сви рамене.

– Понякога просто се налага – каза той и остави чантата по средата на стаята.

Ана седна на петите си, извади платовете и ги постави един до друг на пода. След това започна ентусиазирано да обяснява кои си подхождат и кой за какво може да се използва, за какви мебели, пердета и възглавници. След известно време млъкна и вдигна очи към Мортен. Той не гледаше платовете, а се взираше право в нея.

– Виждам, че ти е много интересно – каза тя иронично, но усети как бузите ѝ се изчервяват и приглади косата си зад ушите.

Мортен продължи да я гледа.

– Гладна ли си? – попита той.

Ана кимна бавно.

– Да, доста.

– Добре – каза Мортен и се изправи рязко. – Стой тук и прибери мострите, аз ей сега се връщам.

Той тръгна надолу към кухнята и Ана остана да седи насред платовете, разпръснати по красивия, полиран дървен под. Слънцето светеше през прозореца. Вече беше ниско над хоризонта и Ана осъзна, че е по-късно, отколкото си мислеше. Каза си, че трябва да се прибира при децата, но после се сети, че у дома няма никого. Къщата беше празна. Очакваше я самотна вечер пред телевизора, така че можеше да поостане още. Мортен също беше сам, а бе много по-приятно да ядеш заедно с друг човек. Освен това той вече бе слязъл да приготви нещо, така че би било невъзпитано от нейна страна да си тръгне, след като беше приела предложението му.

Ана започна нервно да събира платовете. Тъкмо когато приключи и ги остави на купчинка върху едно бюро до стената, откъм стълбите се чуха стъпки и дрънчене на чаши. Скоро след това Мортен влезе в стаята с поднос в ръце.

– Вечерята ще е в стил Кайса Варг³³. Малко колбас, няколко сирена и препечен хляб. Като прибавим и хубаво червено вино, може и да се получи.

– Абсолютно. Но ще трябва да се задоволя с една чаша. В градчето ще настане скандал, ако ме хванат да карам лодката пияна на връщане.

– Да, не бих искал да предизвикам скандал – каза Мортен и остави подноса на пода.

Ана усети как пулсът ѝ се ускорява. В действителност не биваше да остава да яде сирене и да пие вино с мъж, който караше дланите ѝ да се потят. В същото време искаше да направи точно това. Протегна се и си взе препечена филийка.

Два часа по-късно знаеше, че ще остане по-дълго. Решението не беше съзнателно и не го бяха обсъдили, но нямаше нужда от думи.

Щом се смрачи, Мортен запали свещи. Огряна от блясъка на потрепващите пламъци, Ана реши да живее в настоящето. Искаше поне за кратко да забрави за миналото. Мортен я караше отново да се чувства жива.

³² „Бъстър“ е марка фински алуминиеви моторници. – Б. пр.

³³ Шведска готвачка от осемнайсети век. На нея се приписва изразът „готвиш с каквото имаш“. – Б. пр.

Обичаше вечерната светлина. Беше толкова по-ласкава и милостива от неумолимата светлина на слънцето. Ия разгледа лицето си в огледалото и прокара бавно ръка по гладките си черти. Кога бе започнала да се интересува толкова много от външността си? Спомняше си времето, когато беше млада и я вълнуваха други неща. После любовта към Леон се превърна в единственото важно нещо в живота ѝ, а той беше свикнал всичко около него да е красиво. Още откакто съдбите им се преплетоха, той търсеше все по-големи и опасни предизвикателства. Тя пък го обичаше все по-силно и отдадено. Беше оставила желанията му да ръководят живота ѝ. Оттам нататък нямаше връщане назад.

Ия се наведе по-близо до огледалото, но не видя съжаление в погледа си. Докато Леон беше също толкова привързан към нея, колкото и тя към него, Ия бе жертвала всичко. Но впоследствие той започна да се отдръпва и да забравя, че двамата са обединени от съдбата. Катастрофата го накара да разбере, че единствено смъртта може да ги раздели. Болката, която изпита, когато го издърпа от колата, беше нищо в сравнение с болката, която би изпитала, ако Леон я напуснеше. Не би го преживяла, не и след всичко, от което се бе отказала заради него.

Но повече не можеше да стои тук. Не разбираше защо Леон бе решил да се върне. Ия изобщо не трябваше да се съгласява. Защо да се връща към миналото, когато то носеше толкова много тъга? Въпреки това тя за пореден път бе изпълнила желанието му. Но стига толкова. Не можеше да стои отстрани и да гледа как той се самоунищожава. Оставаше ѝ единствено да се прибере у дома и да чака Леон да я последва, за да могат да продължат да живеят живота, който бяха съградили заедно. Той не можеше да се оправя сам и сега щеше да го осъзнае по трудния начин.

Ия се протегна и хвърли продължителен поглед към Леон, който седеше на верандата с гръб към нея. После отиде да си събере багажа.

Ерика миеше чиниите, когато чу входната врата да се отваря. В следващия миг Патрик нахлу в кухнята.

– Какво си мислеше, по дяволите? – изкрещя той. – Как може да не ми кажеш, че вкъщи са влизали хора?

– Ами то не е съвсем сигурно... – пробва тя, макар да знаеше, че няма смисъл. Патрик беше точно толкова ядосан, колкото бе предрекъл Йоста.

– Според Йоста подозираш, че Йон Холм стои зад взлома, но въпреки това не си ми казала нищо. Та тези хора са опасни!

– Говори по-тихо. Децата тъкмо заспаха.

Всъщност го молеше не само заради децата, но и заради себе си. Мразеше конфликти и цялото ѝ тяло се сковаваше, когато някой ѝ крещеше. Особено ако ставаше дума за Патрик, може би защото той рядко ѝ повишаваше тон. А сега беше по-лошо, защото трябваше да признае, че той донякъде има право.

– Седни и ще поговорим. Ева е горе в кабинета ми и преглежда материалите.

Патрик се бореше да овладее гнева си. Пое си дълбоко въздух и издиша през носа. Изглежда, това подейства що-годе, но все още беше леко блед, когато кимна и седна на масата.

– Надявам се да имаш много добро обяснение както за това, така и за факта, че с Йоста сте действали зад гърба ми.

Ерика седна срещу него и сведе поглед. Обмисляше как да се изрази, за да бъде напълно искрена, но в същото време да представи нещата във възможно най-добра светлина. Накрая събра сили и му разказа как се е свързала с Йоста, защото Патрик ѝ бе казал, че колегата му е лично ангажиран със случая. Призна, че е скрила всичко, защото е знаела, че Патрик няма да одобри. Вместо това бе убедила Йоста известно време да си сътрудничат. Патрик не изглеждаше доволен, но поне я изслуша. Когато му разказа за посещението си при Йон и за това как откри, че някой е опитвал да влезе в компютъра ѝ, той отново пребледня.

– Радвай се, че не са отмъкнали целия компютър. Предполагам вече е късно да извикам някого да провери за отпечатъци?

– Да, не би имало особен смисъл. Ползвала съм клавиатурата, а и децата търчат навсякъде с лепкавите си пръсти.

Патрик поклати глава примирено.

– Не знам дали наистина Йон е отговорен – каза Ерика. – Просто така предположих, защото се случи точно след като се натъкнах на онази бележка.

– Натъкнала си се – изсумтя Патрик.

– Но я оставих на Шел, така че няма страшно.

– Да, ама те не знаят това – каза Патрик и я погледна така, сякаш Ерика беше пълен идиот.

– Така е. Но оттогава не се е случило нищо повече.

– Шел открил ли е нещо интересно? Трябваше да ми кажеш и за бележката, може да е свързана със случая.

– Не знам. Трябва да питаш него – отговори тя уклончиво.

– Все пак щеше да е хубаво, ако бях научил малко по-рано. Йоста поне ми разказа какво сте открили.

– Да, утре ще се срещнем с Оле Скрападжията, за да вземем вещите на семейството.

– Оле Скрападжията?

– Йоста не ти ли каза? Разбрахме какво е станало с предметите в къщата. Оле, изглежда, е бил нещо като момче за всичко в интерната. Когато Йоста му се обади, той каза: „Брей, доста време ви отне да ми се обадите за нещата!“.

Ерика се засмя високо.

– Значи, Оле Скрападжията е запазил всичко чак до днес?

– Да. Утре в десет сутринта ще отида с Йоста да прегледаме вещите.

– Напротив, няма – каза Патрик. – Аз ще отида с Йоста.

– Но аз... – започна тя, но осъзна, че е време да се предаде. – Добре тогава.

– Искам да стоиш настрана от случая – каза той предупредително, но за свое облекчение Ерика видя, че гневът му се е уталожил.

Откъм горния етаж се чуха стъпки и Ева тръгна да слиза по стълбите. Ерика се изправи и отново се захвана с чиниите.

– Мир? – попита тя.

– Мир – отвърна Патрик.

Лежеше в мрака и я гледаше. Вината беше нейна. Ана се възползва от слабостта му и го подлъга да наруши клетвата си към Ева. Бе обещал да обича жена си в добро и зло, докато смъртта ги раздели. Вече разбираше, че тя е виновна за случилото се, но това не променяше нищо. Обичаше я и искаше да ѝ прости. В деня на сватбата беше застанал пред нея в най-хубавия си костюм и бе казал, че ще ѝ бъде верен. Ева беше толкова красива в семплата си бяла рокля. Погледна го право в очите, чу думите му и ги заключи в сърцето си. А сега Ана развали всичко.

Тя изсумтя до него и зарови глава във възглавницата. Възглавницата на Ева. Щеше да я омърси с миризмата си и на Мортен му се прииска да я издърпа изпод нея. Ева винаги използваше един и същи шампоан и калъфката ухаеше като косата ѝ. Той стисна юмруци и седна в леглото. Трябваше Ева да лежи там и луната да огрява красивото ѝ лице, образувайки сенки около носа и очите ѝ. Трябваше нейните гърди да се показват изпод одеялото и да се издигат леко при всяко вдишване. Мортен се загледа в голото ѝ тяло. Бюстът ѝ беше толкова различен от едва напъпилите гърди на Ева. Надолу по корема на Ана се извиваха белези. По-рано през нощта бе усетил грапавината им под ръцете си. Сега гледката го отврати. Протегна внимателно ръка, хвана одеялото и го издърпа нагоре, за да закрие тялото ѝ. Ужасното ѝ тяло, което се бе докосвало до неговото, изтривайки спомена за кожата на Ева.

Мисълта го накара да настръхне. Трябваше да поправи стореното, за да може Ева да се върне. За миг остана напълно неподвижен. После взе възглавницата си и бавно я приближи към лицето на Ана.