Бавачката на ангели

22

Фелбака, 1961

Мама знаеше най-добре. Инез бе израснала с тази истина и я приемаше за даденост. Дори не си спомняше баща си. Беше само на три, когато той получи удар и умря след няколко седмици в болницата. Тогава останаха само тя, мама и Нана.

Понякога се чудеше дали обича мама. Не беше напълно сигурна. Обичаше Нана и плюшеното мече, с което спеше още от малка, но какво изпитваше към мама? Знаеше, че би трябвало да я обича, както другите деца в училище обичаха своите майки. В редките случаи, когато отиваше в дома на някое друго момиче, за да си играят, Инез ставаше свидетел на радостните срещи между майка и дъщеря. Те се поглеждаха щастливо и момичето се хвърляше в прегръдките на майка си. Инез чувстваше твърда буца в корема си, виждайки отношенията между съученичките ѝ и техните майки. Щом се прибереше у дома, тя правеше същото. Хвърляше се в топлите обятия на Нана, която винаги бе готова да я прегърне.

Мама не беше лоша и доколкото Инез си спомняше, никога не бе повишавала глас. Нана беше тази, която ѝ се караше, когато не слушаше. Но мама искаше всичко да се случва по строго определен начин и Инез не можеше да ѝ противоречи.

Най-важното беше да си прилежен. Мама винаги казваше: „Всичко, което си струва да се прави, е важно да се прави както трябва“. Инез в никакъв случай не биваше да проявява немарливост. Буквите в домашните ѝ трябваше изрядно да следват редовете в тетрадката, а цифрите в учебника по математика трябваше да бъдат попълвани правилно. Бледите следи от сгрешени числа бяха забранени, колкото и добре да бяха изтрити. Ако не беше сигурна, трябваше първо да реши задачата на отделен лист, преди да напише вярното число в учебника.

Също така беше важно да не разхвърля. Ако вкъщи беше разхвърляно, можеше да се случи нещо ужасно. Инез не знаеше какво точно, но стаята ѝ винаги трябваше да е идеално подредена. Не се знаеше кога мама може да надникне вътре, а ако завареше нещо не на мястото му, лицето ѝ придобиваше едно такова разочаровано изражение и тя казваше, че иска да поговори с Инез. Инез мразеше тези разговори. Не искаше да натъжава мама, а разговорите най-често се отнасяха за това, че я е разочаровала.

Не биваше да разхвърля и в стаята на Нана, както и в кухнята. В останалите стаи – спалнята на мама, всекидневната, гостната и салона – изобщо не биваше да влиза. Нещо можеше да се счупи, казваше мама. Там не трябваше да влизат деца. Инез се подчиняваше, защото така животът ѝ бе по-лесен. Не обичаше караниците, нито онези разговори с мама. Ако се държеше послушно, си спестяваше и двете.

В училище стоеше настрана от децата и старателно вършеше каквото се искаше от нея. Очевидно беше, че това се харесва на учителката. Възрастните, изглежда, обичаха да им се подчиняваш.

Другите деца не ѝ обръщаха внимание, сякаш дори не си струваше да се карат с нея. Няколко пъти бяха опитали да я дразнят, казвайки нещо за баба ѝ. На Инез това ѝ се стори странно, тъй като тя нямаше баба. Попита мама, но вместо да ѝ отговори, тя реши да проведат един от онези разговори. Инез пита дори Нана, но тя неочаквано сви устни и каза, че това не е нейна работа. Така че Инез спря да задава въпроси. Не беше достатъчно важно, че да рискува още един от онези разговори. Пък и мама знаеше най-добре.

Ева скочи на кея и благодари сърдечно за превоза. За пръв път, откакто се преместиха на острова, тя тръгна по пътеката към къщата с въодушевление. Нямаше търпение да разкаже всичко на Мортен.

Когато наближи, остана поразена от красотата на къщата. Вярно, оставаше доста работа, докато стане готова – въпреки целия труд, едва сега започваха. Но имаше потенциал. Къщата приличаше на бяло бижу насред всичката зеленина. И макар морето да не се виждаше оттук, човек го усещаше навсякъде около себе си.

Двамата с Мортен щяха да имат нужда от известно време, за да открият отново пътя един към друг, а животът никога нямаше да бъде същият. Но това не означаваше непременно, че ще бъде по-лош. Може би връзката им щеше да стане по-силна от преди. Преди не смееше да си помисли нещо такова, но може би в живота им щеше да има място за още едно дете. Не докато всичко още беше ново и чупливо и им предстоеше толкова работа както по къщата, така и между тях самите, но може би след време. Надяваше се след време техният ангел Винсент да се сдобие с братче или сестриче.

Освен това беше успяла да успокои мама и татко. Помоли ги за прошка, задето не им бе казала за случилото се, и успя да ги убеди да не хукват към Фелбака. Освен това снощи отново им се обади, за да им разкаже всичко, което бе научила за семейството си. Знаеше, че те се радват и разбират колко много означава това за нея. Не искаха обаче да се връща на острова, докато всичко не приключи. Затова им сервира благородна лъжа и каза, че ще остане да спи у Ерика и Патрик още една нощ, и те трябваше да се задоволят с това.

Тя също се страхуваше от мисълта, че някой им желае злото, но Мортен реши да остане, а тя искаше да бъде с него. За втори път в живота си избираше Мортен. Страхът да не го изгуби бе по-силен от страха от неизвестната заплаха. Смъртта на Винсент я научи, че човек не може да контролира всичко в живота. Нейната съдба беше да остане тук с Мортен, каквото и да се случи.

– Ехо? – викна Ева и свали чантата си. – Мортен, къде си?

В къщата беше съвсем тихо и тя се ослуша за някакво движение, докато вървеше бавно нагоре по стълбите. Дали не беше отишъл до Фелбака по някаква работа? Не, лодката беше на кея. Всъщност до нея имаше още една. Може би имаха гости?

– Хей? – пробва тя отново, но ѝ отвърна единствено собственият ѝ глас, който отекна между голите стени.

Слънцето светеше силно през прозорците и осветяваше прахта, която се вихреше във въздуха около нея. Ева влезе в спалнята.

– Мортен?

Тя погледна объркано мъжа си, който седеше на пода с гръб към стената, вперил поглед в някаква точка пред себе си. Той не реагира.

Притеснението надделя и Ева клекна до него и го погали по косата. Мортен изглеждаше уморен и изнемощял.

– Как си? – попита тя.

Той се обърна към нея.

– Прибра ли се? – попита той монотонно и Ева кимна отривисто.

– Имам толкова много да ти разказвам, че представа си нямаш. Докато бях при Ерика, успях да помисля над някои неща. Осъзнах това, което мисля, че и ти вече си разбрал: имам само теб и ти имаш само мен. Трябва да опитаме. Обичам те, Мортен. Винсент винаги ще бъде с нас ето тук – каза тя и сложи ръка на сърцето си. – Но не можем да живеем, сякаш и ние сме мъртви.

Тя замълча, чакайки реакция, но Мортен не продума.

– Толкова неща си дойдоха на мястото, когато Ерика ми разказа за семейството ми.

Ева седна до него и ентусиазирано предаде историите за Лаура, Дагмар и Бавачката на ангели. Щом приключи, Мортен кимна.

– Вината се е предала през поколенията.

– Какво имаш предвид?

– Вината се е предала през поколенията – повтори той и гласът му премина във фалцет.

Прокара рязко ръка през косата си и кичурите застанаха накриво. Ева се протегна, за да ги приглади, но той блъсна ръката ѝ.

– Никога не си искала да признаеш вината си.

– Каква вина?

Полази я неприятно усещане, но се опита да се отърси от него. Това все пак беше Мортен, нейният мъж.

– За смъртта на Винсент. Как да продължим напред, ако не искаш да си признаеш? Сега разбирам защо е така. В кръвта ти е. Прапрабаба ти е била убийца на деца, а ти уби нашето дете.

Ева се отдръпна рязко, сякаш я бе ударил. А и да го бе сторил, нямаше да я заболи повече, отколкото от думите му. Тя била убила Винсент? Отчаянието набъбна в гърдите ѝ. Ева искаше да се разкрещи, но разбираше, че с Мортен нещо не е наред. Не знаеше какво говори, това беше единственото обяснение. Иначе не би ѝ казал нещо толкова ужасяващо.

– Мортен – каза тя възможно най-спокойно, но той я посочи с пръст и продължи:

– Ти го уби. Ти носиш вината. Винаги си я носила.

– Скъпи, за какво говориш? Знаеш какво се случи. Не съм убила Винсент. Никой нямаше вина и ти го знаеш!

Тя хвана Мортен за раменете и го разтърси, надявайки се в очите му да се появи проблясък на разум. След това се огледа и внезапно забеляза, че леглото е разхвърляно, а на пода има поднос с чинии и остатъци от храна, както и две чаши, в които изглежда бе имало червено вино.

– Кой е бил тук? – попита тя, но не получи отговор.

Мортен просто я гледаше с ледени очи.

Ева започна бавно да отстъпва назад, без да се изправя. Инстинктивно усещаше, че трябва да се махне оттам. Това не беше Мортен, беше друг човек. За секунда се замисли преди колко ли време бе настъпила тази промяна. Откога в погледа му имаше такъв студ, без тя да е забелязала?

Продължи да отстъпва.

С вдървени движения и без да я изпуска от очи, Мортен се изправи. Ева ужасена се опита да скочи на крака, но той се протегна и я бутна обратно на пода.

– Мортен? – повтори тя.

Досега не ѝ беше посягал, абсолютно никога. Дори протестираше, ако тя иска да убие някой паяк, и вместо това настояваше внимателно да пуснат насекомото на свобода. Ева бавно осъзна, че този Мортен вече не съществува. Може би си беше отишъл заедно с Винсент. Тя просто е била твърде обзета от собствената си мъка, за да забележи, а сега вече беше твърде късно.

Мортен наклони глава настрани и започна да я изучава с поглед, сякаш Ева бе муха, попаднала в мрежата му. Сърцето ѝ биеше силно, но тя нямаше сили да се бори. Къде би могла да избяга? Най-просто бе да се предаде. Щеше да отиде при Винсент. Нищо в смъртта не я плашеше. Сега изпитваше единствено мъка. Мъка, че нещо в Мортен се бе прекършило и че надеждата ѝ за по-добро бъдеще се бе сринала толкова скоро.

Щом Мортен се наведе към нея и стисна врата ѝ, Ева го погледна спокойно в очите. Ръцете му бяха топли и тя разпозна докосването им, което бе усещала толкова много пъти. Мортен стисна още по-силно и пулсът ѝ се ускори. Зад клепачите ѝ започна да проблясва светлина, тялото ѝ се съпротивляваше, бореше се за кислород, но със силата на волята тя успя да се отпусне. Мракът я обгръщаше и Ева се примири със съдбата си. Винсент я очакваше.

Йоста остана в заседателната зала. Вълнението, което го обзе, когато си дадоха сметка, че един от паспортите липсва, вече започваше да се уталожва. Може би беше просто стар песимист, но все си мислеше, че има безброй възможни обяснения за липсващия паспорт. Може би беше унищожен или изгубен, или пък е бил на друго място, когато Оле е изпразнил къщата. В същото време имаше вероятност липсата на паспорта на Анели наистина да е от значение, но с това трябваше да се заеме Патрик. Самият Йоста изпитваше вътрешна нужда педантично да прегледа всичко отначало. Дължеше го на Ева. Можеше да има нещо, което са видели, но не са огледали достатъчно добре и не са осъзнали важността му.

Май-Брит никога не би му простила, ако не направеше всичко възможно, за да помогне на момиченцето. Ева се беше върнала на Вальо. Там я очакваше нещо мрачно и заплашително и Йоста трябваше да стори всичко по силите си да не допусне тя да пострада.

Ева имаше специално място в сърцето му още откакто се вкопчи в него в деня, когато напусна дома им. Това бе един от най-ужасните моменти в живота му. Сутринта, когато социалните дойдоха, за да отведат Ева при новото ѝ семейство, бе завинаги запечатана в съзнанието му. Май-Брит я изкъпа и премени. Внимателно среса косата ѝ, сложи ѝ панделка и я облече с хубавата бяла рокля с коланче, която бе шила няколко вечери подред. Ева беше толкова сърцераздирателно сладка, че Йоста едва смееше да я погледне.

Мислеше дори да не се сбогува, от страх да не му се пръсне сърцето, но Май-Брит каза, че трябва да се разделят с момиченцето както подобава. Така че той клекна и разпери ръце, а Ева се затича към него. Панделката ѝ се заигра с вятъра, а роклята ѝ се развя като бяло корабно платно. Тя обви ръце около врата му и стисна здраво, сякаш усещаше, че се виждат за последен път.

Той преглътна и извади нежно бебешките дрехи на Ева от кашона.

– Йоста – чу се гласът на Патрик откъм вратата.

Йоста се стресна и се обърна, все още държейки бяла бебешка блузка в ръце.

– Откъде знаеше къде живеят родителите на Ева? – попита Патрик.

Йоста мълчеше. Мислеше трескаво, търсейки някакво обяснение, например как е видял адреса някъде и го е запомнил. Патрик сигурно щеше да му повярва, но вместо това той въздъхна и каза:

– Аз пращах картичките.

– „Й“ – каза Патрик. – Явно съвсем затъпявам, щом дори не ми хрумна, че може да си ти.

– Трябваше да ти кажа и на няколко пъти опитах... – каза Йоста и наведе засрамено глава. – Но съм пращал само поздрави за рождения ѝ ден. Картичката, която донесе Мортен, не е от мен.

– Да, разбира се. Често казано, още в началото се зачудих, като я видях. Толкова различна беше от останалите.

– Имитацията на почерка също не беше особено добра.

Йоста остави блузката и скръсти ръце.

– Така е, твоите криви ченгели едва ли са лесни за копиране.

Йоста се усмихна, облекчен, че Патрик реши да прояви разбиране. Не знаеше дали самият той би бил такова великодушен, ако беше на негово място.

– Знам, че този случай е специален за теб – каза Патрик, сякаш бе прочел мислите му.

– Не искам нищо да ѝ се случи – каза Йоста, след което се обърна и отново се разрови в кашона.

Патрик остана на вратата и след малко Йоста пак го погледна.

– Ако Анели е жива, това би променило всичко. Или поне ако е била жива. Обади ли се на Леон да му кажеш, че искаме пак да поговорим с него?

– Предпочитам да го изненадам. Ако го хванем неподготвен, ще имаме по-голям шанс да го накараме да се разприказва.

Патрик замълча и като че не знаеше дали да продължи, или не. Накрая каза:

– Всъщност мисля, че мога да се досетя кой е пратил последната картичка.

– Кой?

Патрик поклати глава.

– Това е просто хрумване. Помолих Турбьорн да провери едно нещо и ще знам повече, когато получа отговор от него. Дотогава предпочитам да не казвам нищо, но обещавам да уведомя първо теб.

– Надявам се.

Йоста отново му обърна гръб. Имаше много работа. Човъркаше го нещо, което бе видял, и нямаше да се откаже, докато не разбере какво.

Ребека наистина нямаше да разбере, но Юсеф все пак ѝ остави писмо, за да ѝ благодари за съвместния им живот и да ѝ каже, че я обича. Вече разбираше, че е пренебрегнал нея и децата заради мечтите си. Срамът и болката го бяха заслепили и Юсеф чак сега си даваше сметка колко много означава семейството му за него. Семейството, което въпреки всичко бе останало до него.

Беше оставил писма и на децата. На тях също не бе дал обяснение, само няколко думи за сбогом, както и инструкции какво очаква от тях. Беше важно да не забравят, че имат мисия и носят отговорност, въпреки че той нямаше да бъде до тях, за да им го напомня.

Зае се бавно с обеда си – яйце, варено точно осем минути. В началото на брака им Ребека често проявяваше небрежност. Понякога го вареше седем минути, понякога девет. Но това не се беше случвало от много години. Тя беше добра и предана съпруга и родителите му я харесваха.

Понякога обаче угаждаше твърде много на децата, което го тревожеше. Въпреки че бяха големи, те все още се нуждаеха от твърда ръка, която да ги ръководи. Юсеф не беше убеден, че Ребека ще се справи. Също така имаше съмнения, че тя няма да запази еврейското наследство живо в съзнанието на децата. Но какъв избор имаше? Срамът му щеше да полепне по тях и да разруши шансовете им да изживеят живота си с високо вдигната глава. Беше длъжен да се жертва, за да им осигури бъдеще.

В миг на слабост му хрумна мисълта за отмъщение, но веднага я отхвърли. Знаеше от опит, че отмъщението не води до нищо добро, само до още мрак.

Щом изяде яйцето, избърса старателно уста и стана от масата. След това излезе от дома си за последен път, без да се обърне назад.

Събуди я шумът от отварянето на тежка врата. Ана примигна объркано към появилата се ивица светлина. Къде се намираше? Слепоочията ѝ пулсираха от болката в главата. С усилие успя да седне. Беше студено, а тялото ѝ бе покрито само с тънък чаршаф. Разтреперана, Ана обви ръце около себе си, усещайки как започва да се паникьосва.

Мортен. Това беше последното, което си спомняше. Двамата лежаха в спалнята. Пиха вино и Ана се почувства изпълнена от силен копнеж. Споменът беше ясен и тя се опита да го отпрати, но в главата ѝ изникна образът на голите им тела, които се докосваха. Бяха се притиснали един към друг в леглото, огрени от лунната светлина. Последва мрак и Ана не помнеше нищо повече.

– Ехо? – викна тя към вратата, но не получи отговор.

Всичко ѝ се струваше нереално, сякаш се бе озовала в друг свят, като Алиса в Страната на чудеса след падането в заешката дупка.

– Ехо? – извика повторно, след което опита да се изправи, но краката ѝ се огънаха и тя падна на пода.

Нещо голямо влетя вътре, преди вратата да се затвори с трясък. Ана стоеше неподвижно. В стаята отново бе черно като в рог и отникъде не се чуваше шум. Ана осъзна, че трябва да разбере какво лежи на пода, затова запълзя бавно напред, опипвайки пътя си с ръце. Подът беше толкова студен, че пръстите ѝ се вкочаниха. Грубата повърхност драскаше коленете ѝ. Накрая напипа нещо, което ѝ заприлича на плат. Продължи да опипва и отскочи назад, щом усети кожа под пръстите си. Това беше човек. Очите бяха затворени и първоначално Ана не долови дишане, но тялото беше топло. Внимателно плъзна ръка към врата, където напипа лек пулс. Без да се замисли, стисна носа на жената и повдигна главата ѝ, наведе се напред и допря уста до нейната. Още преди това бе забелязала, че тялото е женско. Усещаше се по миризмата и косата. Докато издишваше в устата ѝ, на Ана ѝ се стори, че разпознава слабо мириса ѝ.

Не знаеше колко дълго продължи да оказва първа помощ на жената. На равни интервали слагаше ръцете си една върху друга и натискаше гърдите ѝ. Не беше сигурна дали така е правилно. Беше виждала как се прави първа помощ единствено в медицинските сериали по телевизията и се надяваше, че там са представили реалистична, а не измислена версия на реанимацията.

След, както ѝ се стори, цяла вечност, жената се разкашля. Чу се звук като от повръщане и Ана я обърна на една страна, галейки я по гърба. Кашлянето се успокои и жената си пое няколко дълбоки, хриптящи глътки въздух.

– Къде съм? – изграчи тя.

Ана я погали успокоително по косата. Гласът беше толкова напрегнат, че ѝ беше трудно да го разпознае, но все пак можеше да предположи чий е.

– Ева, ти ли си? Тук е толкова е тъмно, че нищо не мога да видя.

– Ана? А аз си помислех, че съм ослепяла.

– Не, не си сляпа. Тъмно е и не знам къде сме.

Ева започна да казва нещо, но я прекъсна нов пристъп на кашлица, който разтресе цялото ѝ тяло. Ана продължи да я гали по косата, докато накрая Ева като че понечи да седне. Ана я хвана за ръката и ѝ помогна. След малко кашлицата престана.

– И аз не знам къде сме – каза Ева.

– Как сме се озовали тук?

Ева първоначално не отговори, но после каза тихо:

– Мортен.

– Мортен?

Ана отново си представи голите им тела. Вината засили гаденето ѝ и тя потисна желанието да повърне.

– Той... – започна Ева, но отново се закашля. – Той опита да ме удуши.

– Опитал е да те удуши? – повтори Ана невярващо, но думите пробудиха някакво усещане дълбоко в нея.

Бе доловила, че с Мортен нещо не е наред. По същия начин, по който едно животно може да подуши, че друго животно в стадото е болно. Но това просто бе засилило привличането. Добре познаваше опасните мъже и снощи бе разпознала в Мортен нещо от Лукас.

Гаденето отново се засили. Студът от пода се разпростираше нагоре по тялото ѝ и тя започваше да трепери все по-силно.

– Боже господи, колко е студено. Къде може да ни е заключил? – попита Ева.

– Където и да е, трябва да ни пусне, нали? – каза Ана, но сама чу съмнението в гласа си.

– Не можех да го позная. Беше като друг човек. Видях го в очите му. Той... – Тя замълча, после внезапно избухна в плач. – Каза, че аз съм убила Винсент. Нашия син.

Без да продума, Ана прегърна Ева и облегна глава на рамото ѝ.

– Какво се случи с него? – каза тя след малко.

Ева плачеше толкова силно, че първоначално не можа да отговори. После започна да диша по-спокойно и подсмръкна няколко пъти.

– Беше в началото на декември. Имахме ужасно много работа. Мортен се занимаваше с три строителни проекта едновременно, а аз също работех по цял ден. Това се отразяваше и на Винсент, защото се държеше страшно опърничаво и през цялото време подлагаше търпението ни на изпитание. Бяхме напълно изтощени. – Ева отново подсмръкна и Ана я чу как бърше нос в ръкава си. – Сутринта, когато се случи, и двамата тръгвахме за работа. Мортен щеше да остави Винсент на детска градина, но му се обадиха от един от обектите и казаха, че трябва да отиде там незабавно. Ситуацията била критична, както обикновено. Мортен ме помоли аз да заведа Мортен на градина, за да може да тръгне направо за обекта, но аз имах важна среща и се ядосах, че счита своята работа за по-важна от моята. Скарахме се и накрая Мортен излезе от стаята и ме остави сама с Винсент. Осъзнах, че ще закъснея за поредната среща. Точно тогава Винсент отново изпадна в пристъп на гняв и аз просто не издържах. Заключих се в тоалетната, седнах и се разплаках. Винсент също плачеше и удряше по вратата, но след малко настана тишина и предположих, че се е отказал и е отишъл в стаята си. Минаха няколко минути, докато изплакна лицето си и се успокоя.

Ева говореше толкова бързо, че думите ѝ почти се сливаха. Ана не искаше да знае какво е станало после и ѝ идеше да запуши уши. Но знаеше, че дължи на Ева да я изслуша.

– Тъкмо бях излязла от тоалетната, когато откъм алеята се чу удар. Малко след това Мортен изкрещя. Никога не съм чувала такъв вик. Не звучеше човешки. По-скоро като вой на простреляно животно.

Гласът на Ева се разтрепери, но тя продължи:

– Веднага разбрах какво се е случило. Знаех, че Винсент е мъртъв, усещах го с цялото си тяло. Втурнах се навън и го видях да лежи зад колата ни. Не носеше връхни дрехи и въпреки че съзнавах, че е мъртъв, не можех да спра да мисля, че лежи в снега без грейка. Че ще настине. Това си помислих, като го видях – че ще настине.

– Било е злополука – каза Ана тихо. – Вината не е твоя.

– Не, Мортен е прав. Аз убих Винсент. Само ако не бях отишла в тоалетната, ако не бях толкова загрижена, че ще закъснея за срещата, ако...

Плачът премина във виене и Ана придърпа Ева още по-близо до себе си. Остави я да плаче, като не спираше да я милва и да шепне утешителни думи. Усещаше мъката на Ева с цялото си тяло и за миг скръбта измести страха от непосредственото бъдеще. За миг бяха просто две майки, изгубили децата си.

Щом риданията заглъхнаха, Ана направи нов опит да стане. Този път краката ѝ бяха по-стабилни. Изправи се бавно, внимавайки да не удари главата си някъде. Оказа се, че може да стои изправена и пристъпи пробно напред. Нещо докосна лицето ѝ и тя изпищя.

– Какво има? – попита Ева, вкопчвайки се плътно в краката на Ана.

– Допрях лице до нещо, но вероятно е било просто паяжина.

Вдигна трепереща ръка пред себе си. Нещо висеше във въздуха и след няколко опита Ана успя да го улови. Беше някаква връв. Дръпна я леко. Заслепи я светлина и тя стисна очи.

След малко опита да ги отвори и се огледа смаяно наоколо. Чу как Ева, която още лежеше на пода, ахна.

Толкова години се бе наслаждавал на властта си, дори в случаите, когато решаваше да не я използва. Беше твърде опасно да иска нещо от Йон. Той вече не бе човекът, когото Севастиан познаваше. Сега, макар да го прикриваше, Йон изглеждаше толкова изпълнен с омраза, че би било глупаво Севастиан да се възползва от възможността, предоставена му от съдбата.

Не бе искал нищо и от Леон просто защото той беше единственият човек освен Луварт, към когото някога бе изпитвал уважение. Леон изчезна скоро след случилото се, но Севастиан продължи да го следи чрез вестниците и чрез слуховете, които стигаха до Фелбака. Ето че сега Леон също се бе включил в играта. Севастиан обаче вече беше успял да спечели каквото може. От идиотския проект на Юсеф бе останал само споменът. Земята и гранитът бяха единственото ценно нещо, а Севастиан вече ги бе превърнал в прилична печалба, в съответствие с договора, който Юсеф бе подписал, без дори да го прегледа.

И, разбира се, Пърси. Севастиан се подсмихна, както си караше жълтото порше по тесните улици на Фелбака и махаше на всеки срещнат човек. Пърси бе живял в мита за самия себе си толкова дълго, че вече не вярваше, че е възможно да изгуби всичко. Да, притесняваше се, преди Севастиан да се появи като ангел хранител, но не си мислеше сериозно, че наистина би могъл да загуби това, което му се полагаше по рождение. Сега замъкът беше собственост на брат му и сестра му, за което Пърси сам си беше виновен. Не беше управлявал наследството си правилно. Севастиан просто се погрижи неизбежната катастрофа да се случи малко по-рано.

Спечели добри пари от сделката, но това беше по-скоро бонус. Получаваше удовлетворение най-вече от властта, с която разполагаше. Забавното беше, че изглежда нито Юсеф, нито Пърси се усетиха, преди да стане твърде късно. Сякаш напук на всичко се осланяха на добрата му воля и вярваха, че той всъщност ще реши да им помогне. Ама че идиоти. Е, сега Леон щеше да доведе играта до край. Вероятно затова искаше да се съберат. Въпросът беше колко далеч възнамерява да отиде. Но Севастиан не се тревожеше. Репутацията му беше такава, че хората едва ли щяха да се учудят. Любопитно му бе обаче как ще реагират останалите. Най-вече Йон, който имаше най-много за губене.

Севастиан паркира колата и остана вътре известно време. После слезе, провери дали ключът е в джоба му, отиде до вратата и позвъни. Showtime³⁶.

³⁶ Време е за шоу (от англ.). – Б. пр.

Ерика отпи от кафето, зачетена в документите. Беше престояло твърде дълго и имаше лош вкус, но не ѝ се занимаваше да вари ново.

– Още ли си тук?

Йоста влезе в кухнята и също си наля чаша кафе. Ерика затвори папката, която разглеждаше.

– Да, Патрик ми позволи да остана още малко и да разгледам докладите от старото разследване. Чудя се какво означава липсата на паспорта на Анели.

– На колко е била? Шестнайсет? – попита Йоста и седна на масата.

Ерика кимна.

– Да, на шестнайсет и очевидно влюбена до смърт в Леон. Може би се е спречкала с родителите си, нещата са излезли извън контрол и после тя е избягала. Не би било първият случай, в който тийнейджърска любов предизвиква трагедия. Но в същото време ми е трудно да повярвам, че едно шестнайсетгодишно момиче би могло собственоръчно да убие цялото си семейство.

– Не звучи особено вероятно. Ако е била тя, трябва някой да ѝ е помогнал. Може би Леон, ако са имали връзка. Таткото е казал не, те са се разгневили...

– Да, възможно е, но тук пише, че Леон е бил за риба с останалите. Ако е така, защо биха му осигурили алиби? Какво биха спечелили?

– Не ми се вярва всички да са се включили в плана на Анели – каза Йоста замислено.

– Да, едва ли са забъркали толкова сложна конспирация.

– Дори и да приемем, че Анели е виновна, а евентуално и Леон, пак няма разумен мотив за убийството на цялото семейство. Би било достатъчно да убият Рюне.

– И аз си мислех същото – каза Ерика и въздъхна. – Сега преглеждам материалите от разпитите. В разказите на момчетата трябва да има нещо, което не се връзва, но всички казват едно и също. Излезли са с лодката да ловят скумрия, а когато се върнали, семейството било изчезнало.

Йоста тъкмо поднасяше чашата към устата си, но се спря.

– Скумрия ли каза?

– Да, така пише в разпечатката от разпитите.

– Как, по дяволите, съм могъл да пропусна нещо толкова елементарно?

– Какво имаш предвид?

Йоста остави чашата и прокара ръка по лицето си.

– Явно е възможно да прочетеш нещо безброй пъти, без да забележиш очевидното.

Той замълча за миг, после се обърна триумфално към Ерика.

– Знаеш ли какво? Мисля, че току-що разбихме алибито на момчетата.