Буферна зона

10.Трета база Сиячин, КашмирСряда, 17:42

Майор Дев Пюри затвори телефона. По гърба му пълзяха ледени тръпки.

Пюри седеше зад малкото си тъмносиво бюро в подземния команден център. На стената пред него висеше подробна карта на региона. Тя беше осеяна с червени флагчета, обозначаващи пакистанските позиции, и зелени флагчета, показващи индийските бази. Зад гърба му имаше карта на Индия и Пакистан. От лявата му страна имаше информационно табло, на което окачваха заповеди, разписания на дежурствата, списъци и доклади. От дясната му страна имаше само гола стена и врата.

Наречен с умиление „Дупката“, командният център представляваше изкоп с размери дванадесет на четиринадесет стъпки, издълбан в твърдия гранит. Облицованите с дървени плоскости стени, допълнително уплътнени с дебели пластмасови листове, успяваха да предпазят помещението от влагата и околния прахоляк, но не и от студа. „И как биха могли?“, запита се майорът. Земята беше винаги хладна като гроб, а благодарение на високите планини „Дупката“ никога не беше пряко огрявана от слънчеви лъчи. Нямаше прозорци или люкове. Единствената вентилация се осъществяваше от отворената врата и окачения на тавана вентилатор.

„Ако изобщо можеше да се нарече вентилация“, помисли си Пюри. Беше напълно лъжлива. Като всичко останало в този ден.

Но не студеният въздух в командния център караше майор Пюри да потръпва, а онова, което беше чул по телефона от свръзката си в Специалните гранични сили. Мъжът, базиран в Каргил, беше произнесъл само една дума. Но значението на тази дума беше огромно.

— Действай — беше казал той.

Операция „Червей“ беше започнала.

От една страна, майорът не можеше да не се възхити от хладнокръвието на СГС. Пюри не знаеше колко нагоре в правителството е стигнал този план, нито откъде води началото си. Може би именно от СГС. Може би от Министерството на външните работи или от Парламентарната комисия за защита. И двете институции разполагаха с правомощия по отношение на контрола над действията на невоенните разузнавателни групировки. СГС със сигурност биха се нуждали от тяхното одобрение за нещо толкова голямо. Но Пюри знаеше, че ако истината за тази акция някога излезеше наяве, именно СГС щяха да бъдат принесени в жертва, а главните действащи лица в заговора — екзекутирани.

От друга страна, част от него чувстваше, че хората, които стояха зад това, заслужаваха да бъдат наказани.

„Ваксинация“. Така офицерът от СГС беше характеризирал операция „Червей“, когато я описа за пръв път само преди три дни. Щяха да инжектират тялото на Индия с лека доза вирусно заболяване, за да го предпазят от много по-застрашителна болест. Когато майорът беше дете, дребната шарка и параличът бяха смъртоносни болести. Сестра му преживя дребната шарка, но остана обезобразена за цял живот. По онези времена ваксинация беше прекрасна дума.

Това беше отвратително. Независимо колко необходимо и добре обосновано беше взривяването на храма и автобуса, то си оставаше един зловещ и светотатствен акт.

Майор Пюри посегна към пакета „Марлборо“, който лежеше на бюрото му. Извади цигара и я запали. Бавно вдиша дима и се облегна на стола. Беше много по-хубаво от дъвченето на тютюн. Помагаше му да мисли по-трезво, не толкова емоционално.

Не толкова осъдително.

Всичко е относително, каза си офицерът.

През четиридесетте години на XX век родителите му бяха пацифисти. Не одобряваха желанието му да стане войник. Щяха да са доволни, ако синът им се присъединеше към тях и други жители на Харяна в развитата правителствена програма за младежи от тяхната каста. Програмата гарантираше ниско платени държавни служби за онеправданите жители на седемнадесет щата. Дев Пюри не желаеше това. Той искаше да се справи сам.

И го направи.

Пюри дръпна още по-силно от цигарата си. Изведнъж се отврати от собствената си ценностна преценка. СГС очевидно гледаха на тази акция като на необходимо продължение на работата, както обикновено. Обучени едновременно от ЦРУ и индийската военна група КИА — Клон за изследвания и анализи, Специалните гранични сили се бяха специализирали в разследването и шпионажа над чуждестранни агенти и терористи. В по-голямата си част вражеските оперативни работници и заподозрени предатели бяха елиминирани без излишни фанфари и показност. Понякога чрез специално вербуваната част — Мрежа на цивилните агенти, СГС използваха чужди агенти, за да изпращат дезинформация в Пакистан. В случая с Шараб и нейния екип СГС бяха прекарали месеци, планирайки необичайно сложната схема. Чувстваха, че е необходимо да натопят пакистански терористи за убийството на десетки цивилни индуси. После, след като членовете на пакистанската група бъдеха заловени благодарение на агента от Мрежата, който пътуваше с тях, у терористите щяха да бъдат „намерени“ уличаващи документи и материали. Те щяха да докажат, че Шараб и екипът й са пътували из страната и са обозначавали ориентиращи мишени за ядрени атаки над индийски градове. При наличието на тези факти индийската армия щеше да е морално задължена да нанесе удари срещу пакистанските ракетни силози.

Майор Пюри отново дръпна от цигарата. Погледна часовника си. Беше време да тръгва.

През последните десет години повече от четвърт милион индуси бяха напуснали долината на Кашмир, за да отидат в други части на Индия. Мюсюлманското мнозинство нарастваше и индийските власти изпитваха все по-големи затруднения да предпазват района от прояви на тероризъм. Още повече, че Пакистан наскоро се беше снабдил с ядрени оръжия и увеличаваше ядрения си арсенал с неподозирана бързина. Пюри знаеше, че това трябва да бъде спряно. Не само за да си запазят Кашмир, но и за да попречат на още хиляди бегълци да наводнят съседните индийски провинции.

Може би СГС имаха право. Може би това беше времето и мястото да спрат пакистанската агресия. Но на майор Пюри му се искаше да се беше намерил друг начин за започване на действията.

Той вдиша дълбоко тютюневия дим, а после смаза фаса на цигарата си в пепелника до телефона. Ламаринената съдинка беше пълна с недопушени цигари. Те бяха остатък от три следобеда, пропити с безпокойство, съмнения и нарастващо напрежение от ролята му в операцията. Адютантът му щеше да го почисти, ако един пакистански снаряд не беше откъснал дясната му ръка в неделната нощ.

Майорът се надигна. Беше време за късния следобеден разузнавателен доклад на външните постове в базата. Това винаги ставаше в офицерския бункер малко по-надолу покрай окопа. Днешното съвещание щеше да е по-различно само в едно отношение. Пюри щеше да заповяда на останалите офицери да се подготвят за нощно евакуационно учение при код „жълт“. Ако индийските военновъздушни сили планираха да озарят планините с ядрени ракети, предните линии трябваше да бъдат напуснати от персонала достатъчно време преди атаката. Трябваше да се изтеглят през нощта, когато вероятността пакистанците да забележат какво става беше минимална. Врагът също щеше да бъде предупреден, но много по-късно. Нямаше смисъл да нанасят удара, ако пакистанците разполагаха с време да преместят ракетите си.

Около седем часа, след края на съвещанието, майорът щеше да вечеря, да си легне и да стане рано, за да започне следващата фаза от строго секретната операция. Той беше един от малцината офицери, които знаеха, че в Кашмир ще пристигне американски екип, за да помогне на индийската армия да открие ракетните силози. Дирекция „Въздушно разузнаване“, която отговаряше за нанасяне на ударите, имаше някаква представа за местонахождението на силозите, но се нуждаеше от по-конкретна информация. Да бомбардират напосоки хималайските планини не беше най-ефективната употреба на военните им ресурси. А и силозите най-вероятно бяха заровени на определена дълбочина, което щеше да наложи използването на нещо повече от традиционните оръжия. Индия трябваше да знае със сигурност и това.

Разбира се, домакините не бяха споделили този план с нищо неподозиращите си партньори в операцията.

Съединените щати искаха да разузнаят ядрения капацитет на Пакистан не по-малко от Индия. Американците трябваше да знаят кой подкрепя въоръжаването на Исламабад и дали обхватът на разположените ракети може да стигне до други мюсюлмански държави. И Вашингтон, и Делхи знаеха, че ако в Кашмир бъдеше открит американски отряд, това щеше да причини дипломатически скандал, но нямаше да даде началото на война. Затова американското правителство предложи да изпрати неофициално екип военни. Анонимността беше важна, защото Русия, Китай и други нации имаха „къртици“ в американската военна система. Тези шпиони държаха под око всяко движение на щатските морски тюлени, на Първи оперативен отряд „Делта Форс“ към специалните сили на американската армия и други елитни части. Получената информация ползваха за вътрешна употреба и в допълнение продаваха сведения на други държави.

Екипът, който пътуваше от Вашингтон, Ударният отряд на Националния център за разрешаване на кризисни ситуации, беше известен с богатия си опит в наблюдението на планински силози още от първата си успешна операция, проведена в Диамантените планини в Северна Корея преди години. За свръзка използваха агент на АНС, който беше работил за индийското правителство и познаваше добре претърсвания район.

Задачата на майор Пюри беше да се увери, че след пристигането на американския отряд мисията по откриването на ядрените заряди ще протече бързо и гладко. Американците нямаше да бъдат информирани за залавянето на пакистанските терористи. Нямаше да знаят, че предстои нанасяне на удар. Тази информация щеше да бъде разкрита в момента, в който станеше необходимо да потушат международното недоволство по отношение действията на Индия. Ако се наложеше, участието на Ударния отряд също щеше са бъде извадено на показ. Тогава Съединените американски щати нямаше да имат друг избор, освен да подкрепят индийската атака.

Пюри пооправи якето си. Взе тюрбана си, нагласи го на главата си и се запъти към вратата. Беше доволен поне от едно. Името му не беше свързано с акцията на СГС по никакъв начин. В официалните комюникета той фигурираше единствено като човека, който трябваше да помогне на американците да открият силозите.

Просто вършеше работата си.

Просто изпълняваше заповеди.