Буферна зона

67.Глетчерът СиячинПетък, 04:00

Роджърс беше приклекнал зад ледения къс и с изваден пистолет оглеждаше мястото. Беше оставил стъкнатия надве-натри огън да изгасне, докато Нанда продължаваше да предава съобщението си. Въпреки че индийците не правеха опити да ги нападнат, той не искаше да им осигурява осветена мишена, в случай че променяха намеренията си. Можеше да се сети за няколко причини, които да ги накарат да преосмислят стратегията си.

Ако съобщението на Нанда беше успешно изпратено, войниците със сигурност щяха да го уведомят досега. Индийците едва ли желаеха да рискуват да бъдат простреляни повече от него. Мълчанието им очевидно означаваше, че или индийците дебнеха Роджърс да направи грешка, или чакаха пристигането на подкрепления. Вероятно щяха да нападнат при зазоряване. Оръжията им бяха с по-голям обхват. Трябваше им само светлина, за да изкачат склона и да забележат мишените. Или може би индийците вече се приближаваха, бавно и предпазливо. Рон Фрайдей може би беше отишъл при тях и беше изпял позицията им в замяна на убежище. Това нямаше да изненада Роджърс ни най-малко. Фрайдей се беше издал, когато не показа никаква изненада, научавайки истинската причина за оставката на Фенуик. Единствено Худ, президентът, вицепрезидентът, първата дама и асистентът на Фенуик знаеха, че той е предател.

Но Фрайдей също знаеше. Фрайдей знаеше, защото е бил свръзката на кучия син в Баку, Азербайджан. Освен това Роджърс подозираше, че Фрайдей най-вероятно имаше пръст и в атаката над агентите на ЦРУ, които бяха разположени там. По един или друг начин Фрайдей щеше да отговаря за това. Или щеше да го залови още тук, или щеше да завърши излъчването със съобщение за Худ.

С угасването на огъня обаче Роджърс се изправи срещу нов проблем. Беше пожертвал ръкавиците и якето си в името на каузата. Дланите му бяха вкочанени, а гърдите и ръцете му замръзваха. Ако не предприемеше нещо, скоро щеше да умре от хипотермия.

Погледна към Нанда, за да се увери, че остатъкът от ледения къс ще я предпази от евентуални куршуми. После пропълзя обратно до ледената барикада, зад която беше оставил Самуел.

Пакистанецът беше мъртъв.

Този факт не изненада Роджърс. Онова, което все пак го учуди, беше тъгата, която изпита при вида на безжизненото тяло.

В Самуел имаше нещо, което не се вписваше в общоприетия образ на фанатизирания терорист. В последните мигове от живота си, вместо да се моли на Аллах да прибере душата му, пакистанецът беше обяснил на Роджърс как да свърже радиото със сателитната чиния. Постъпката му беше трогнала Роджърс, както и неговата всеотдайност по време на трудното пътешествие рамо до рамо с двама исторически врагове.

А сега, в смъртта си, Самуел дори щеше да спаси живота на Роджърс. Генералът изпита благодарност, докато сваляше палтото и ръкавиците на мъртвеца. Събличането на телата на враговете от край време беше част от войната. Но обикновено войниците не вземаха нищо от падналите си другари — дори и неща, които им бяха необходими. Но в този случай Роджърс не изпита угризението, че плячкосва, а по-скоро се почувства, сякаш получава подарък.

Роджърс коленичи до тялото и започна да се облича. Тъкмо приключваше, когато усети някакъв гъдел в коленете си. Първоначално си помисли, че е резултат от студа. Сетне осъзна, че земята леко вибрира. Секунда по-късно долови съвсем ниско бучене.

Звучеше като започването на лавина. Той се запита дали експлозията не беше разбудила вековните ледове. Ако случаят беше такъв, най-опасното място беше в подножието на склоновете.

Роджърс се надигна и изтича при Нанда. Докато тичаше, почувства ръмжене в стомаха си. Беше го изпитвал и преди. Разпозна го.

Не беше лавина. Беше по-лошо. Беше причината, поради която индийците изчакваха с атаката.

Секунда по-късно силуетите на околните ледени върхове се очертаха на фона на бледата светлина, изгряваща от север. С приближаването на индийския хеликоптер ръмженето и бученето се чуваха съвсем отчетливо. Трябваше да го очаква. Войниците бяха съобщили позициите си на хеликоптера Ми-35, който се беше опитал да ги убие по-рано.

Роджърс се плъзна до Нанда и коленичи с лице към нея. Потърси лицето й в тъмното и обгърна бузите й с длани. Доближи уста до ухото й — само така тя можеше да чуе думите му над рева на машината.

— Искам да се опиташ да стигнеш до входа към тази поляна, докато аз отвличам вниманието на хеликоптера — каза Роджърс. — Няма да е лесно да се промъкнеш покрай войниците, но това е единствената ти надежда.

— Откъде знаем, че ще ни убият? — попита тя.

— Не знаем — призна Роджърс. — Но нека да разберем дали е така, докато се опитваме да избягаме, вместо да се предаваме.

— Това ми харесва — отвърна Нанда.

Роджърс можеше да усети усмивката в гласа й.

— Започни да се придвижваш покрай стената зад гърба ми — каза той. — Ако имаме късмет, хеликоптерът ще предизвика лавина от тяхната страна.

— Надявам се да не стане така — отвърна тя. — Това са моите хора.

Туш!, помисли си Роджърс.

— Но все пак ти благодаря — добави тя. — Благодаря ти, че превърна тази борба в своя борба. Пожелавам ти късмет.

Генералът я потупа по бузата и тя тръгна. Той продължи да наблюдава хеликоптера, който се спускаше. Изведнъж руската метална птица спря на място. Остана да кръжи над центъра на поляната, на еднакво разстояние от Роджърс и индийците. Изминаха около двадесет секунди, а после хеликоптерът изведнъж се издигна нагоре и пое на юг. Изчезна зад един от върховете близо до входа. Отблясъкът на светлините му струеше през тесния процеп.

Роджърс надникна над ледения къс. Хеликоптерът се беше приземил. Може би се бяха разтревожили, че ще предизвикат лавина, и бяха решили да разгърнат наземни войски. По този начин промъкването през входа щеше да стане практически невъзможно. Той незабавно скочи на крака и се втурна след Нанда. Трябваше да я издърпа обратно назад, да измисли нова стратегия. Може би да преговаря с военните да измъкнат поне нея. Както тя беше казала, това бяха нейните хора.

Докато тичаше, Роджърс видя нещо, което го изненада. Точно отпред. Трима от индийските войници напускаха поляната. Нямаше да атакуват. Вместо това ги изтегляха.

Случилото се след това го изненада още повече.

— Генерал Роджърс! — извика някакъв глас.

Роджърс погледна на запад от входа. Там стоеше някой, полускрит от един леден блок.

Добре, помисли си Роджърс. Ще захапя въдицата.

— Да? — изкрещя в отговор генералът.

— Съобщението ви е излъчено успешно! — каза индиецът. — Трябва да напуснем това място веднага!

Всичко в Роджърс — от краката до духа му, до мозъка му, се почувства като след голяма инжекция адреналин. Той продължи да тича, прескачайки пукнатините и избягвайки буците лед. Това или беше някакъв номер на Рон Фрайдей, или човекът казваше истината. Каквото и да беше, Роджърс щеше да го приеме. Нямаше друг избор.

Роджърс видя как Нанда стигна до входа. Тя продължи напред към светлината. Роджърс пристигна няколко секунди по-късно. Индийският сержант ги настигна. Пушката висеше на гърба му. В ръцете му нямаше оръжие.

— Трябва да побързаме — каза индиецът, докато тичаха през входа. — Това място е пакистанска бомба със закъснител. Някакъв склад за арсенал. Вие сте задействали защитните механизми по някакъв начин.

Вероятно докато човъркахме външната връзка, помисли си Роджърс. Или по-вероятно пакистанските военни искаха да ги унищожат, за да запазят в тайна местонахождението на ядрения си силоз.

— Не мога да повярвам, че сте само двама — продължи сержантът, докато напредваха през тесния тунел. — Мислехме, че сте повече.

— Бяхме повече — каза Роджърс. Погледна хеликоптера отпред. Видя как войниците помогнаха на Нанда да се качи вътре и осъзна, че Фрайдей ги е изоставил. — Но сега те са мъртви.

Мъжете пробягаха последните двадесет и пет ярда до хеликоптера. Роджърс и сержантът скочиха в отворената врата. Машината бързо се издигна и едновременно с това се отдалечи под ъгъл от опасната пакистанска база.

Вратата на хеликоптера се затвори зад тях и Роджърс се заклатушка към претъпканото багажно отделение. Нямаше седалки, виждаха се само очертанията на премръзнали, уморени тела. Генералът усети как приливът на адреналин го напуска — краката му омекнаха и той се просна на пода. Не се изненада, че Нанда вече лежеше там, отпусната до сандъка с амунициите. Роджърс се плъзна към нея, когато хеликоптерът се изправи и забърза на север. Хвана ръката й и се сгуши до нея, като двамата си служеха за опора един на друг. Индийците насядаха около тях, запалиха цигари и издишваха топлия въздух върху премръзналите си ръце.

Температурата на кабината в хеликоптера беше малко по-висока от точката на замръзване, но и тази сравнителна топлина носеше истинско блаженство. Кожата на Роджърс се отпусна. Клепачите му се затвориха. Не можеше да ги контролира. Съзнанието също започна да отплува.

Преди това обаче американецът изпита прилив на задоволство, че Самуел беше загинал на земя, която можеше да нарече родна. Силоз, арсенал или както там Исламабад го наричаше, съоръжението поне беше построено от пакистанци.

Колкото до Фрайдей, Роджърс също беше доволен. Беше доволен, че той щеше да умре на другия край на света, далеч от страната, която беше предал.

Радост за терориста. Омраза за американеца.

Роджърс с удоволствие остави тези мисли за някой друг път.