Буферна зона

5.ВашингтонСряда, 07:00

Полковник Брет Огъст вече не помнеше колко пъти се беше возил в тресящите се търбуси на самолетите С-130. Но не беше забравил едно. Мразеше от сърце всеки един от тези проклети полети.

Моделът „Херкулес“, който ги транспортираше този път, беше една от най-новите вариации на SAR НС-130Н, проектиран за далечни полети с максимална икономичност на горивото. Полковник Огъст се беше возил във всевъзможни, приспособени към различни функции самолети С-130: в модела C-130D, оборудван със ски вместо колесник при една арктическа тренировъчна мисия, в танкера KC-130R, в бойния изтребител C-130F и много други. Учудващото беше, че нито един от тези модели не предлагаше удобно пътуване. Корпусите им бяха възможно най-тънки, за да олекотят машината и да й позволят максимален обсег. Това означаваше, че те нямаха почти никаква изолация срещу студа и шума. А четирите мощни турбовитлови двигателя ревяха оглушително, докато издигаха масивния самолет към небето. Вибрациите бяха толкова силни, че верижката с идентификационната плочка на полковник Огъст танцуваше бурен танц около врата му.

Удобството не беше залегнало и в първоначалния проект на вътрешността на машината. Тапицираните пластмасови седалки в този самолет бяха подредени една до друга край стените на корпуса. Облегалките им бяха ватирани, което се предполагаше да топли пасажерите. Теоретично това би било възможно, стига въздухът да не беше толкова студен. Седалките не разполагаха с подлакътници, а разстоянието между тях бе съвсем тясно. Всеки от пасажерите бе набутал брезентовия си сак отдолу. Онези, които бяха проектирали вътрешното пространство, приличаха на хората, чертаещи бойни планове. На хартия всичко изглеждаше прекрасно.

Не че полковник Огъст се оплакваше. Добре си спомняше историята, която баща му веднъж му беше разказал за собствените си дни във войската. Сид Огъст беше служил в 101-ва военновъздушна дивизия на САЩ, която се оказала обсадена от 15-а бронетанкова дивизия на Германия малко преди последната решителна битка на Втората световна война. Единствената храна на мъжете били К-дажбите. Изобретени от очевидно садистичния физиолог Ансел Бенджамин Кейс, К-дажбите представлявали безвкусни, пресовани бисквити, резенче сушено месо, захарни бучки, бульон на прах, дъвка и пресован шоколад. Кодовото название на шоколада било Г-дажба. Никой не знаел защо на шоколада му трябва кодово име, но мъжете подозирали, че прегладнелите германци ще се бият още по-настървено, ако разберат, че във вражеските окопи има нещо повече от изсушено месо и твърди като дъсчици бисквити.

Летците пестеливо се хранели с К-дажби, докато се криели от врага. Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта, въздушните сили успели да спуснат контейнери с В-дажби и допълнителни амуниции за войниците. В-дажбите съдържали порции месо и картофи. Внасянето на истинска храна в организмите на войниците обаче ги накарало да повръщат неудържимо и им причинило такива газове, че шумът и миризмата издали позициите им на минаващия наблизо немски патрул. Летците били принудени да влязат в битка. Историята неизменно караше Брет Огъст да изпитва безпокойство при мисълта, че разполага с твърде много удобства.

Отдясно на Огъст седеше Майк Роджърс. Огъст се усмихна. Роджърс имаше голям закривен нос, чупен четири пъти по време на колежанските баскетболни мачове. Майк Роджърс не познаваше друг път освен този напред. Едва бяха излетели и същият този нос вече беше заровен в куфарче, пълно с разни папки и документи. Огъст бе летял достатъчно дълго с Роджърс и знаеше точно какво следва. Веднага щом пилотът дадеше разрешение да се използва електронна техника, Роджърс ще извади част от папките си. Ще ги постави на лявото си коляно, а лаптопа — на дясното. След като свършеше с четенето, Роджърс ще подаде материалите на Огъст. Някъде на половината път над Атлантическия океан двамата ще започнат открит, разпален разговор за прочетеното. По този начин бяха дискутирали всеки един въпрос през повече от четиридесетте години, откакто се познаваха. Често не се налагаше дори да разговарят. Роджърс и Огъст знаеха отлично какво мисли другият.

Брет Огъст и Майк Роджърс бяха приятели от детинство. Запознаха се в Хартфорд, Кънектикът, когато бяха на шест години. В допълнение на споделената любов към бейзбола, двете невръстни момчета горяха от страст към самолетите. През почивните дни яхваха велосипедите си и изминаваха пет мили по шосе 22 до пистата „Брадли“. Сядаха насред полето и наблюдаваха излитащите и кацащите самолети. Бяха достатъчно големи, за да си спомнят времето, когато самолетите с перки отстъпиха пред реактивните двигатели. И двамата направо пощуряваха, когато над главите им ревеше някой от новите модели 707. Самолетите с перки издаваха познато, успокоително бръмчене. Но онези нови куклички… Те предизвикваха вулкан от емоции в душата на едно момче. Огъст и Роджърс обожаваха това усещане.

Всеки ден след училище момчетата пишеха домашните си заедно, като всеки от тях решаваше различна математическа задача или уравнение, за да свършат по-бързо. След това се залавяха да строят пластмасови модели на самолети, кораби, танкове, джипове. Полагаха усилия да оцветяват частите с точните цветове и се стараеха да поставят лепенките на правилното място.

Когато дойде време да се запишат войници — хлапета като тях не чакаха да получат повиквателни, — Роджърс се записа в армията, а Огъст във военновъздушните сили. В крайна сметка и двамата се озоваха във Виетнам. Роджърс изпълняваше дълга си на земята, а Огъст провеждаше разузнавателни мисии над Северен Виетнам. По време на един полет северозападно от град Хю самолетът на Огъст беше свален. Той преживя тежко загубата на екипажа си — момчетата се бяха превърнали в част от самия него. Летецът беше заловен и прекара повече от година в пленнически лагер, докато не успя да избяга с още един затворник през 1970. В следващите три месеца Огъст се луташе през джунглите, напредвайки на юг, а накрая го откри патрул на щатската военна флота.

Преживяванията на Огъст не бяха успели да сломят духа му. Напротив. Той се чувстваше окрилен от куража на американските военнопленници. Завърна се в САЩ, посъбра сили и отново замина за Виетнам, за да организира шпионска мрежа за издирване на други американски пленници. След оттеглянето на американската войска Огъст остана под прикритие още година. Когато възможностите за откриване на изчезнали американци се изчерпаха, Огъст бе прехвърлен на Филипините. Там прекара три години, като обучаваше пилоти, подкрепяйки президента Фердинанд Маркос в борбата с мороанските отцепници. След това Огъст започна работа в НАСА като организатор по сигурността на шпионските сателитни мисии. Но задълженията му не включваха летене, а всекидневният контакт с мъже и жени, на които предстоеше истинско пътуване в открития космос, го огорчаваше. Не след дълго Огъст се премести в частта за специални операции към въздушните сили и прекара там десет години, преди да се присъедини към Ударния отряд.

В годините след Виетнам пътеките на Роджърс и Огъст рядко се пресичаха. Но всеки път, когато говореха по телефона или се срещаха, двамата се чувстваха не по-малко близки от преди. Когато Роджърс пое работата в Оперативния център, той помоли Огъст да се присъедини към екипа като ръководител на Ударния отряд. Огъст му отказа, и то на два пъти. Не искаше да прекарва по-голямата част от времето си в Базата, обучавайки млади специалисти. Поста получи подполковник Чарли Скуайърс. След като Скуайърс беше убит при акция в Русия, Роджърс отново се обърна към стария си приятел. Бяха изминали две години от първото му предложение. Но сега нещата стояха различно. Екипът беше разтърсен от загубата и момчетата се нуждаеха от командир, който да ги върне във форма възможно най-бързо. Този път Огъст не можа да откаже. Касаеше се не само за приятелство. Този път залогът включваше проблеми на националната сигурност.

НЦРКС се беше превърнал в жизненоважна сила при разрешаването на кризисни ситуации и Оперативният център отчаяно се нуждаеше от Ударния отряд.

Полковникът хвърли поглед към задната част на самолета. Огледа групата войници, които мълчаливо изчакваха бавното, оглушително издигане на транспортната машина. Отрядът за бързо реагиране беше надминал очакванията на Огъст. Индивидуално всеки от екипа притежаваше необикновени способности. Преди да се присъедини към Ударния отряд, сержант Чик Грей се беше специализирал в две неща. Едното включваше парашутни скокове от изключителни височини и отваряне на парашута възможно най-близо до земята. Предишният му командир го беше препоръчал за настоящия му пост с думите: „Този мъж може да лети.“ Грей притежаваше способността да отваря парашута си по-ниско от всеки друг и да се приземява с най-голяма точност. Самият той отдаваше това свое качество на рядката си чувствителност към въздушните течения. Грей вярваше, че това му помага и за второто му изключително умение — точната стрелба. Сержантът не само улучваше онзи, когото е набелязал, но и се беше научил да не мигва зад мерника толкова дълго, колкото е необходимо. Беше развил тази способност, осъзнавайки, че понякога е нужно само едно мигване, за да изпуснеш секундата, в която целта е в най-добра позиция.

Огъст чувстваше Грей като сродна душа, защото във въздуха сержантът сякаш беше у дома си също като него. Но Огъст беше близък и с останалите от екипа си. Редници Дейвид Джордж, Джейсън Скот, Терънс Нюмайър, Уолтър Пъпшоу, Мат Бъд и Сондра Девон. Военният лекар Уилям Мюзикънт, ефрейтор Пат Прементин и лейтенант Орджуела. Те бяха повече от специалисти. Те бяха екип. И притежаваха повече кураж и повече сърцатост от всеки друг отряд, с който Огъст беше работил някога.

Наскоро повишеният ефрейтор Иши Хонда беше друго съкровище. Син на хавайка и японец, Хонда вършеше чудеса с електрониката и беше експертът по комуникации в отряда. Никога не се отдалечаваше от сателитния телефон, който полковник Огъст и Роджърс използваха за връзка с Оперативния център. Раницата, в която пренасяха устройството, беше изработена от специалния противокуршумен плат „Кевлар“, за да не пострада в битка. Заради силния шум в кабината на самолета Хонда държеше сателитния телефон в скута си. Не искаше да изпусне някое обаждане. В полева обстановка Хонда носеше яка от велкро и собственоръчно изработени слушалки. Включваше ги директно в раницата. Мекото пиукане на телефона автоматично се изключваше, а яката вибрираше при всяко входящо обаждане. Докато ударният отряд беше на наблюдателна мисия, нито звук не издаваше неговото местонахождение. В допълнение на това яката беше свързана с миниатюрен усилващ микрофон, който позволяваше на Хонда да комуникира почти невербално. Той шепнеше, а гласът му се трансферираше съвсем ясно до човека от другата страна на линията.

Но Ударният отряд беше нещо много повече от група елитни военни, специализирани в различни области. Подполковник Скуайърс ги беше превърнал в изключително интелигентна и високо дисциплинирана бойна единица. Това беше най-впечатляващият екип, в който Огъст беше служил някога.

Самолетът зави на юг и старата кожена чанта на Огъст се плъзна изпод седалката. Той я изрита обратно. В нея държеше географски карти На Кашмир, както и информационни бюлетини от района. Полковникът вече ги беше прегледал с екипа си. След минутка отново щеше да ги извади. Но точно сега Огъст искаше да направи нещо друго, нещо, което винаги правеше преди мисия. Искаше да обмисли защо се намира тук, защо е тръгнал. Това се беше превърнало в част от ежедневието му — да преценява мотивацията си, да се замисля защо върши онова, което вършеше. Правеше го независимо дали се намираше във виетконгски лагер, дали поемаше сутрин към базата на Ударния отряд или тръгваше на мисия. Не му беше достатъчно да си каже, че служи на страната си или че преследва избраната кариера. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да постигне повече от вчерашния ден. В противен случай качеството на работата му, на живота му щеше неминуемо да се влоши.

Но беше осъзнал, че трудно успява да открие друга причина. Когато настроението му беше оптимистично, гордостта и патриотизмът се превръщаха в основния му двигател. В по-мрачните дни той решаваше, че всички хора са териториални хищници, затворници на собствената си природа. В такива моменти битките и инстинктът за оцеляване съставяха генетичния му императив. Но все пак тези неща не можеха да бъдат единствената движеща сила на всеки човек. Всеки индивид изпитваше нещо уникално, нещо, което се намираше отвъд политическите и професионалните граници.

Затова той непрекъснато търсеше онази, липсващата мотивация. Ключа, който щеше да го направи по-добър войник, по-добър лидер, по-силен и по-мъдър човек.

Разбира се, с течение на годините той откриваше много други неща, през главата му минаваха много интересни мисли. И беше започнал да се пита дали самото пътешествие не съдържа отговора. А сега се беше запътил към една от люлките на източната религия. Това изглеждаше като подходящо разкриване. Може би това беше всичко, което щеше да открие. За разлика от мисията, тук не разполагаше с карти, които да му покажат терена, нито с транспортни машини, които да го отведат там.

Но засега щеше да продължи да търси.