Буферна зона

17.Шринагар, КашмирСряда, 22:00

Рон Фрайдей стоеше в малката си стая, когато телефонът на бамбуковата масичка иззвъня. Той отвори очи и погледна часовника си.

Точно навреме.

Телефонният апарат беше от петдесетте години на XX век — тежко черно устройство с дебел кафяв шнур. И звънеше като на пожар. Фрайдей седеше на леглото; беше включил черно-белия телевизор, след като изпрати кодираното съобщение на Ханк Люис. Даваха някакъв стар филм. Имаше английски субтитри, но въпреки това Фрайдей се затрудняваше да следи действието. Непрекъснато задрямваше.

Фрайдей не отговори на първото позвъняване. Нито на второто. Вдигна слушалката едва на десетото позвъняване. По този начин се уверяваше, че го търси свръзката му от „Черните котки“. Десетото позвъняване в десетия час.

Обаждаше се капитан Прем Назир, който каза на Фрайдей, че ще го чака навън след петнадесет минути.

Фрайдей нахлузи обувките си, грабна анорака и се запъти към единственото стълбище. В „Палата на Бино“ имаше само дванадесет стаи, обитавани основно от работещи на пазара, жени със съмнителна благочестивост и мъже, които рядко си подаваха носа навън. Очевидно полицията си затваряше очите за много повече неща от игралния салон.

Странноприемницата нямаше истинско фоайе. Отляво на стълбите беше разположено бюрото на рецепцията. През деня на него работеше самият Бино, а през нощта — сестра му. На дървения под беше проснат персийски килим, а покрай стените имаше оръфани дивани. Прозорците гледаха към тъмната тясна улица. Над помещението беше надвиснал гъстият дим на силните местните цигари „Джуари“. Игралният салон се намираше в стая зад бюрото. Димната завеса буквално висеше като сценична завеса около разсеяната сестра на Бино.

Едрата жена се беше облегнала на рецепцията. Дори не вдигна поглед от списанието, което четеше, когато Фрайдей слезе по стълбите. Ето това обожаваше тук. На никого не му пукаше за нищо.

Фоайето беше празно. Улицата също. Фрайдей се облегна на близката стена и зачака.

Фрайдей никога не беше срещал петдесет и три годишния капитан Назир. Шанкар, министърът на атомната енергия, го познаваше добре и му вярваше. Фрайдей не вярваше на никого, включително и на Шанкар. Но богатата биография на капитан Назир в сферата на шпионажа — първо в тила на врага в Пакистан през шестдесетте години, после в индийската армия, а сега с Националната гвардия по сигурността — предполагаше, че двамата мъже щяха да се радват на отлични професионални взаимоотношения.

Освен ако не възникнеше проблем между НГС и Специалните гранични сили. Това беше първото нещо, което Фрайдей искаше да обсъди с Назир, дори преди да говорят за мисията на Ударния отряд в търсене на пакистанските ядрени глави. Фрайдей нямаше нищо против да предприеме тайна мисия за „Черните котки“, ако те нямаха пълното доверие и подкрепа от страна на правителството. Част от разузнавателната дейност беше извършването на някои неща без одобрението на правителството. Но определено щеше да откаже, ако „Черните котки“ и СГС воюваха помежду си, ако едната групировка полагаше всички усилия да очерни другата. Липсата на представители на НГС на мястото на експлозиите съвсем не означаваше, че случаят е такъв. Но Фрайдей искаше да бъде сигурен.

Капитан Назир пристигна точно в уречения час. Вървеше, без да бърза, без някаква очевидна цел. Пушеше цигара „Джуари“. Умна постъпка. Офицерът идваше от Делхи, но не пушеше от по-меките цигари, популярни в столицата. Местната цигара му помагаше да се слее с околността.

Офицерът беше облечен в обикновена сива риза, панталони в цвят каки и маратонки „Найк“. Беше висок около пет фута и половина и имаше къса черна коса и голям белег на челото. Кожата му беше тъмна и гладка. Изглеждаше точно както на снимките, които Фрайдей беше виждал.

Явно Рон Фрайдей също приличаше на фотографиите си. Капитан Назир не си даде труд да се представи. Нямаше да произнесат имената си нито веднъж. Персоналът на СГС все още работеше на пазара. Може би бяха поставили електронни устройства за наблюдение на района, за да се опитат да заловят терористите. Ако беше така, съществуваше риск някой да ги подслуша.

Офицерът просто подаде ръка на Фрайдей и каза с ниския си, грубоват глас:

— Ела с мен.

Двамата мъже продължиха в посоката, в която беше поел капитан Назир, по-далеч от главната улица „Шервани Роуд“. Тясната странична уличка, на която беше разположена странноприемницата, беше малко по-широка от алея. От двете й страни имаше тъмни магазини. В тях се продаваха неща, които липсваха на пазара — велосипеди, мъжки костюми, малки електрически уреди. Улицата свършваше с висока тухлена стена на около триста ярда по-надолу.

Назир дръпна от цигарата си.

— Министърът има отлично мнение за теб.

— Благодаря — каза Фрайдей. Погледна надолу и тихо попита: — Кажи ми нещо. Какво се случи днес на пазара?

— Не съм сигурен — отвърна Назир.

— А щеше ли да ми кажеш, ако знаеше? — попита Фрайдей.

— Не съм сигурен — призна Назир.

— Защо разследването се провежда от СГС, а не от твоите хора?

Назир спря. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали нова от фаса на старата. Погледна Фрайдей в бледата светлинка на запалената цигара.

— Не знам отговора на този въпрос — отвърна офицерът и продължи напред.

— Позволи ми да те насоча в една посока — каза Фрайдей. — СГС имат ли специални правомощия върху Шринагар и религиозните обекти?

— Не — отвърна Назир.

— Но техният персонал беше на местопрестъплението, а твоите хора не — повтори Фрайдей.

— Да — отвърна Назир.

Ситуацията започваше да става обезсърчаваща. Фрайдей спря на място. Сграбчи Назир за ръката. Офицерът не реагира.

— Преди да поема на север, за да рискувам живота си, искам да знам дали се е появил теч в твоята организация — изсъска Фрайдей.

— Че защо би си помислил такова нещо? — невъзмутимо попита Назир.

— Защото на мястото на взрива нямаше нито един командос от „Черните котки“ — каза Фрайдей. — Защо биха ви изолирали от разследването, ако не поради проблеми, свързани със сигурността.

— За да ни унижат например — предложи Назир. — И при вас има конфликти между разузнавателните служби. Взаимно подкопават работата си, въпреки че се стремят към една и съща цел.

Нямаше спор по този въпрос, помисли си Фрайдей. Самият той беше убил агент на ЦРУ, и то не много отдавна.

— Истината е, че от известно време СГС станаха изключително потайни по отношение на дейностите си и ние също станахме изключително потайни по отношение на нашите операции, включително и тази — продължи Назир. — И двете групи имат съюзници в Делхи и в крайна сметка цялата събрана информация влиза в системата, смила се и се използва.

— Като в кланица — отбеляза Фрайдей.

— Кланица! — възкликна Назир, а после одобрително кимна. — Това ми хареса. Това много ми хареса.

— Радвам се — отвърна Фрайдей. — А сега ми кажи неща, което аз ще харесам. Обясни ми например защо ще се бутаме в ръцете на разузнавателна агенция, която може би ще рискува живота ни, за да подсили собствените си позиции в Делхи?

— Дали мислиш, че ще стане? — попита Назир.

— Ами не знам — отвърна Фрайдей. — Опитай се да ме убедиш другояче.

— Знаеш ли изобщо нещичко за индуизма?

— Запознат съм с основните неща — каза Фрайдей. Нямаше и представа какво общо има това.

— А знаеш ли, че индуизъм не е думата, която използваме за нашата вяра. Тя е измислена от Западния свят.

— Не, не знаех това — призна Фрайдей.

— В Индия има безброй секти и касти и всяка от тях има свое собствено наименование и съвсем различни виждания за Ведите, свещения текст — каза Назир. — Най-големият ни проблем като нация е, че вкарахме нашия фракционизъм в правителството. Всеки защитава собствения си отдел, собствените си хора, сякаш това е негова лична вяра. Правим това, без въобще да се замислим по какъв начин действията ни ще се отразят на целия народ. Аз също нося вина. Моят „бог“, ако така го наречем, е онзи, който ще ми помогне да си свърша работата. Но той не е задължително онзи, който би извършил най-доброто за Индия. — Той дръпна от цигарата си. — Трагедията се състои във факта, че сега целият народ е заплашен от унищожение, а ние въпреки това не обединяваме усилията си. Нуждаем се от по-добро разузнаване на пакистанската ядрена заплаха. Не можем да отидем там и да съберем сами необходимата информация, защото рискуваме онова, което се опитваме да избегнем — размяната на ядрени удари. Само ти и екипът ти можете да ни помогнете. — Назир наблюдаваше Фрайдей през виещия се дим на цигарата. — Ако все още искаш да поемеш мисията, аз ще съм твоят контакт. Ще ви придружа дотам, докъдето мога, ще ви осигуря карти на района, пропуски и географско разузнаване. С министъра ще направим така, че никой да не се бърка във вашите действия. Той не познава хората, които идват от Вашингтон, но изпитва огромно уважение към теб. Счита те за член на „неговата каста“. Това е повече от чест. Това означава, че при бъдещи начинания можеш винаги да разчиташ на него. За него членовете на екипа му стоят преди всичко друго. Но ние трябва да подсигурим разузнавателните сведения, от които се нуждаем, за да сме сигурни, че екипът ще продължи с мисията. Американският отряд така или иначе ще го направи. Аз съм тук, за да се уверя, че ти все още искаш да отидеш с тях. Надявам се, че ще докладвам на министъра за положителния ти отговор.

Фрайдей не вярваше на никой, който твърдеше, че поставя ползата за мнозинството пред собственото си добруване. Министър, който провеждаше тайна операция с „Черните котки“, искаше да заздрави връзките си в разузнавателната общност и да си изгради собствена силова база. Днес шпионираше Пакистан, утре може би щеше да шпионира СГС или министър-председателя.

Фрайдей не се безпокоеше от факта, че един политик има лични амбиции. Той беше проникнал в същината на казаното от капитан Назир. Министър Шанкар искаше Фрайдей да се присъедини към Ударния отряд, за да се увери, че американците наистина работят за Индия, а не за Вашингтон. А в замяна на тази мисия Фрайдей щеше да разполага със съюзник по високите върхове на индийското правителство.

Мъжете стигнаха до тухлената стена в края на улицата и Назир запали нова цигара. После се обърнаха и поеха обратно към странноприемницата. Назир беше впил поглед в земята. Очевидно беше казал всичко, за което беше дошъл. Сега беше ред на Фрайдей.

— Все още не си ме убедил, че в организацията ви няма изтичане на информация — каза Фрайдей. — Как мога да бъда сигурен, че няма да отидем там само за да се озовем заобиколени от пакистанците?

— Може и така да стане — допусна Назир. — Ето защо самите ние не можем да отидем. А що се отнася до течове, познавам всеки от „Черните котки“. Досега никога не сме били предавани. Но по-голяма сигурност от това не мога да ти дам. — Назир се усмихна за пръв път. — Дори е възможно някой от Вашингтон да е пропял пред пакистанците. В нашата професия винаги съществува опасност. Единственият въпрос е дали последващите изгоди си заслужават рисковете. Ние считаме, че си заслужава, както за нас, така и за теб.

Това все повече заприличваше на встъпителната проповед на някой гуру. Но пък Фрайдей трябваше да го очаква.

— Добре — каза той. — Съгласен съм да участвам при едно условие.

— И какво е то?

— Искам да знам повече за днешната атака — каза Фрайдей. — Нещо около нея не е както трябва.

— Можеш ли да споделиш точно какво те притеснява? — попита Назир.

— Фактът, че атентаторът взриви два отделни заряда, за да срути храма и полицейския участък. Няма никаква причина за това. Една по-голяма експлозия щеше да свърши същата работа. И щеше да е по-лесно да постави експлозивите.

Назир кимна.

— И аз самият се почудих над това. Е, добре. Ще видя какво мога да открия и ще те уведомя, когато се срещнем следващия път, тоест утре на обяд. Можем да се чакаме тук и да обядваме заедно. Ще донеса и материалите, които екипът ти трябва да проучи.

— Добре — каза Фрайдей.

Мъжете стигнаха до странноприемницата. Фрайдей погледна капитана.

— Имам още един въпрос — каза той.

— Разбира се, питай.

— Защо не ми предложи цигара? — попита Фрайдей.

— Защото ти не пушиш — отвърна Назир.

— Министърът ли ти го каза?

— Не.

— Значи си ме проверявал — каза Фрайдей. — Разпитвал си хората, с които съм работил, за моите навици и потенциални слабости.

— Точно така — каза Назир.

— Значи не се доверяваш напълно на преценката на министъра относно моето присъединяване към мисията — изтъкна Фрайдей.

Назир отново се усмихна.

— Казах, че познавам добре всеки от „Черните котки“. Министърът не е един от моите командоси.

— Разбирам — отвърна Фрайдей. — Доста небрежна постъпка от твоя страна. Ти ми разказа за себе си, за твоите методи, за това, в кого вярваш. Един професионалист не бива да постъпва така.

— Прав си — каза Назир с равен тон. — Но откъде знаеш, че не те изпитвам, за да видя дали ще забележиш? — Капитанът протегна ръка. — Лека нощ.

— Лека нощ — каза Фрайдей. Докато разтърсваше ръката на Назир, почувства моментен прилив на смущение. Обзе го съмнение.

После командосът от „Черните котки“ се обърна и потъна в нощта, оставяйки след себе си само облак гъст тютюнев дим.