Пол Худ влетя в офиса на Боб Хърбърт.
— Още нищо ли не сме чули? — попита той.
Шефът на разузнаването пиеше кафе и съсредоточено наблюдаваше монитора на компютъра си.
— Не. От НРС също не са ги засекли — каза Хърбърт. — Виждат само пакистанците.
Худ погледна часовника си.
— Досега трябваше да са се приземили. Самолетът кацнал ли е?
— Не — отвърна Хърбърт. — Пилотът се е свързал с контролната кула в Чушул. Казал само, че пратката е доставена и нищо повече.
— Не съм и очаквал да останат наблизо, за да се уверят, че нашите хора са се приземили — отбеляза Худ.
— Така е — съгласи се Хърбърт. — Твърде близо са до Пакистан и предполагам, че самолетът мигновено е обърнал на юг и е избягал.
— По дяволите, че защо не — ядоса се Худ. — Какво толкова правим ние? Само се опитваме да предотвратим въвличането на страната им в ядрена война.
— Крадеш ми от цинизма — изтъкна Хърбърт. — Както и да е, те вероятно нямат никаква представа какъв е залогът.
Докато Хърбърт говореше, телефонът иззвъня. Обаждането идваше по секретната линия. Той включи спикера.
— Хърбърт слуша.
— Боб, обажда се Огъст. — Беше почти невъзможно да се чуе гласът му.
— Полковник, очевидно вятърът е много силен — каза Хърбърт. — Говори по-високо.
— Боб, претърпяхме мащабно поражение. — Огъст произнесе думите високо и бавно. — По време на скока бяхме обстрелвани с ракети от индийски войски. По-голямата част от персонала ми е неутрализиран. Мюзикънт и аз сме единствените, които се приземиха на платото. Роджърс пропусна целта, но може би е достигнал долината. Не знаем дали е ранен. Опитвам се да се свържа с него по радиото.
— Повтори отново — помоли Хърбърт. — Двама в безопасност, един изчезнал по време на акция, останалите мъртви.
— Точно така — потвърди Огъст.
Шефът на разузнаването вдигна поглед към Худ, който беше замръзнал на вратата. Лицето на Хърбърт изглеждаше някак изпито. Той промърмори нещо, но Худ не успя да разбере измъчения му сух шепот. Може би и не трябваше да го чува.
Но Худ беше чул казаното от Огъст.
— Полковник, вие добре ли сте? — попита Худ.
— Двамата с Мюзикънт сме добре, сър — отвърна Огъст. — Съжалявам, че ви разочаровахме.
— Не сте — увери го Худ. — Предварително знаехме, че мисията няма да е лека.
Думите на Огъст все още си проправяха път през лишеното от сън съзнание на Худ. Всички тези животи не можеха просто така да свършат. Някои от тях едва бяха започнали. Сондра Девон, Иши Хонда, Пат Прементин, Уолтър Пъпшоу, Терънс Нюмайър и останалите. Образите им просветваха през мозъка на Худ. Лицата им отстъпиха път на спомени от тренировъчни сесии, на които беше присъствал, мемориални служби, барбекюта, футболни мачове. Не беше същото, като да загубиш един човек. Худ беше успял да се съсредоточи върху смъртта и загубата на Чарли Скуайърс или Баз Мур. Беше се концентрирал върху това да помогне на семействата им да преодолеят необятната мъка. Но размерите на тази трагедия и на личната му загуба бяха съкрушителни и вцепеняващи.
— Каква е твоята оценка на ситуацията, полковник? — попита Худ. Гласът му звучеше твърдо и уверено. Трябваше да звучи така. Заради Огъст.
— Бихме искали да опитаме да пресрещнем групата — продължи Огъст. — Още двама бойци могат да им бъдат от голяма полза при прекосяването на контролираната зона.
— Ние подкрепяме това решение — увери го Худ.
— Но към нас са се запътили многобройни пехотинци — каза Огъст. — Можем ли да се свържем с пакистанците и да им разкажем случилото се?
— Ще се опитаме — отвърна Худ. — Радиото на Фрайдей е в ръцете на лидера им. Тя съвсем не е най-отзивчивият човек, с когото сме работили.
— Тя знае ли за нашето пристигане? — попита Огъст.
— Да, знае — потвърди Худ.
— Правени ли са някакви уговорки с нея? — отново попита Огъст.
Полковникът се интересуваше кой ще дава нарежданията, щом се свържеха с групата.
— С командира на пакистанците не сме водили разговор за това — каза му Худ. — Използвай собствената си инициатива.
— Благодаря — отвърна Огъст. — Само още едно нещо, сър. Скоро ще се стъмни и ни очакват пронизителни ветрове и леден студ. Надявам се, че разполагате с план за непредвидени случаи.
— Тъкмо го разработваме — излъга Худ. — Но все още разчитаме на теб и ефрейтор Мюзикънт да спасите мисията.
— Ще дадем най-доброто от себе си — увери го Огъст.
— Знам. Освен това искаме да се пазите — продължи Худ.
Огъст потвърди, че ще го направят. Също така каза, че веднага ще уведоми Оперативния център, ако успее да открие Майк Роджърс. После прекъсна връзката. Худ изключи спикера. Настъпи дълга тишина.
— Добре ли си? — обърна се Худ към Хърбърт.
Хърбърт бавно поклати глава.
— Там имаше тринадесет души — безизразно каза той.
— Знам.
— Повечето бяха деца.
— Отговорността е моя — припомни му Худ. — Аз заповядах началото на операцията.
— Но аз те подкрепих — отвърна Хърбърт. — По дяволите, нямахме друг избор. Но това е цена, която не трябваше да бъде платена от тях.
Худ беше съгласен, но му се стори някак жалко да го каже на глас. Те бяха професионалисти по разрешаване на кризисни ситуации. Понякога единствената бариера между хаоса и контрола беше човешкият щит. Но макар и подплатен с желязна воля, той си оставаше просто смесица от сухожилия и кости.
Худ мина зад бюрото и погледна компютърния екран. Чувстваше се някак празен. Както Худ, така и останалите знаеха, че мисията крие опасни рискове. Онова, което дълбоко го безпокоеше, беше фактът, че нападението на съюзническите сили не влизаше в числото на тези рискове. Никой не предполагаше, че индийските военни биха стреляли по парашутисти, скачащи от техен собствен самолет и използващи парашутна екипировка, която би могла да бъде ясно идентифицирана като притежание на индийските военновъздушни сили. Предполагаше се, че тази фаза на операцията единствено ще изправи обучените професионалисти срещу природните стихии. Съществуваше голяма вероятност за оцеляването на всеки един от Ударния отряд. Как беше възможно нещата да се объркат до такава степен?
— Полковник Огъст беше прав, че ни трябва резервен план — каза Хърбърт. — Вече не играем по правилата. Трябва да се заловим за работа и да му предоставим…
— Задръж малко — каза Худ. — Нещо не е наред.
— Моля? — възкликна Хърбърт.
— Виж сателитното изображение — отвърна Худ.
Хърбърт погледна монитора.
— Терористичната група продължава да се придвижва под надвиснали скални тераси, както го правят от изгрев слънце — каза Худ. — Но вече разполагат с малко повече простор. Използват за прикритие и тези сенки. — Худ посочи нащърбените черни петна на екрана. — Виждаш ли как се удължават сенките със залязването на слънцето зад Хималаите?
— Виждам — отвърна Хърбърт. — Но не мога да разбера какво имаш предвид.
— Погледни посоката на сенките, отнесена към положението на слънцето — обясни Худ. — Групата се движи в западна посока. А не в северозападна. Има разлика от преди.
Хърбърт остана загледан в изображението за няколко секунди.
— Прав си — каза той. — Но защо, за Бога, биха го направили?
— Може би съществува по-пряк път? — предположи Худ. — Тайна пътека през глетчера?
Хърбърт извика на монитора подробните фотографски прегледи на Картографската агенция по отбраната към НАСА. Тези фотографски карти съдържаха координати и бяха използвани за насочването на сателитите. С помощта на компютърната програма Хърбърт отбеляза площта, която Вийнс проучваше в момента. Худ се приведе над инвалидната количка на Хърбърт и съсредоточено се взря в екрана. Върху региона, който групата пресичаше, започна да мига блед червен курсор.
— Няма никакъв по-пряк път — каза Хърбърт. — Какво, по дяволите, правят? В действителност са тръгнали към контролираната зона по много по-дълъг маршрут.
— Огъст все пак ще успее ли да ги пресрещне? — попита Худ.
— Да — отвърна Хърбърт. Шефът на разузнаването посочи един район, който се падаше северно от местонахождението на групата. — Брет се приземи ето тук. Сега се е запътил на югоизток. Дори ще се срещне с тях много по-рано, отколкото очаквахме. — Хърбърт продължи да изучава картата. — Но все още не разбирам. Избраният от пакистанците маршрут минава през почти непроходим терен. Отдалечава се от контролираната зона, надморската височина става по-голяма и като цяло ще им бъде много по-трудно.
— Може би по пътя имат таен склад за оръжие или някакво друго скривалище — предположи Худ.
— Възможно е — отвърна Хърбърт. Той отново насочи вниманието си към обновяващото се изображение от сателита на НРС. — Но допреди малко те се намираха съвсем близо до границата. Защо ще предоставят на индийците допълнително време, за да ги заловят?
Външната телефонна линия меко иззвъня. Хърбърт включи спикера.
— Да? — каза той.
— Боб, обажда се Вийнс. Над целевата зона се стъмва. Светлината вече е достатъчно слаба, за да превключим на инфрачервени лъчи. Така ще следим групата по-лесно.
— Направи го — каза Хърбърт. После остави обаждането на Вийнс на изчакване.
Хърбърт и Худ продължиха да разглеждат картата. Худ изучаваше местността в долната част на платото.
— Боб, ако преместим сателита, дали няма да успеем да погледнем в тази долина? — попита той, сочейки разграфеното квадратче с номер „77“.
— Не знам — отвърна Хърбърт. После погледна шефа си. — Пол, и аз бих искал да открия Майк. Но разполагаме само с един сателит над този регион. Дали искаме да го използваме само за неговото издирване?
— Майк може да е повредил или загубил радиото си при падането — каза Худ. — Ако е жив, може би ще успее да помогне на Брет. Нуждаем се от всеки възможен ресурс в района.
— Дори и ако се намира на две хиляди вертикални мили разстояние? — попита Хърбърт.
— Не знаем със сигурност къде е Майк — изтъкна Худ. — Трябва да го открием.
Преди шефът на разузнаването да е успял да обмисли думите на Пол Худ, на телефонната линия отново се включи Вийнс.
— Боб, разглеждаш ли новите сателитни снимки? — попита той.
— Не — отвърна Хърбърт и веднага се върна към материалите на „Омником“. — Да няма някакъв проблем?
— Може би — каза Вийнс. — Дори и когато групата вървеше под скалната тераса, ние все пак улавяхме ту някоя ръка или глава и знаехме, че те са там. Какво виждаш сега?
Хърбърт и Худ се наведоха напред, за да погледнат оформящия се образ по-отблизо. Картината изглеждаше сюрреалистично, приличаше на фотография от шестдесетте години. Жежки, червени сенки се размиваха сред поле от зеленикави скали и сняг.
Сенките на трима души.
— Какво, по дяволите, става там? — възкликна Хърбърт.
— Не знам — призна Вийнс. — Може би някои от терористите са били изгубени по пътя.
— Освен това е възможно да са нападнали Фрайдей и индийския офицер — изказа на глас мислите си Хърбърт. — Може да е имало жертви. Трябва да се опитаме да се свържем с тях по радиото.
— Не — каза Худ. — Установи контакт с Огъст и го информирай, че към неговата позиция се приближават трима души. Съобщи му, че най-вероятно са враждебно настроени, и му кажи да използва собствената си преценка дали да ги проследи тайно, или да влезе в конфликт с тях. Стивън, можеш ли да ми покажеш квадрант 77 от координационна карта ОП-1017.63?
— Ще проверя дали тази карта влиза в окулярния обсег на „Омником“ — отвърна Вийнс. — Ще ми отнеме минутка.
— Благодаря ти.
Хърбърт поклати глава.
— Каква причина би могла да има групата, за да нападне Фрайдей? — попита той.
— Може би самият Фрайдей се е обърнал срещу пакистанците — каза Худ. После рязко се изправи. — Я, почакайте — каза той. — А може би не се е случило нито едното, нито другото.
— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.
— Рон Фрайдей трябва да е казал на групата, че към тях се е насочил отряд индийски войници — каза Худ.
— Да — кимна Хърбърт.
— Пакистанците е нямало откъде да знаят за надвисналата опасност, преди Фрайдей да се присъедини към тях — продължи Худ. — Не са знаели, че отвеждането на Нанда в Пакистан е може би единственият начин да се предотврати ядрена война. Ти какво би направил, ако знаеше това и особено ако ти беше съобщено, че на помощ е изпратен и американски отряд? Ако беше достатъчно умен и смел, и може би поне малко отчаян, щеше да предприемеш нещо неочаквано.
— Като например да разделиш силите и да използваш едната група, за да привлечеш вниманието на индийците — заяви Хърбърт.
— Точно така. Което означава, че останалите четирима са там някъде и вероятно поддържат първоначалния курс.
— Ако това е вярно, значи не бихме искали Огъст и Мюзикънт да се свържат с групата, чиято цел ще бъде да отклони огъня на индийците — отбеляза Хърбърт.
— Правилно. Боб, моля те уведоми Огъст за нашите разсъждения — каза Худ. Той се надвеси над компютъра и отново се върна към файла с картата на НАСА. — Стивън, искам да погледна в тази долина.
— Открих картата — обади се Вийнс. — Сега проверявам дали координатите са въведени в компютъра на „Омником“.
Същевременно Хърбърт набра номера на сателитния телефон на Ударния отряд.
— Пол, не можеш да си мислиш онова, което смятам, че си мислиш — каза Хърбърт.
— Сигурен съм, че го правя — информира го Худ.
— Дори и да приемем, че той е добре, не сме сигурни дали изобщо бихме могли да говорим с него — изтъкна Хърбърт.
— Всяко нещо с времето си — каза Худ.
— Ще успея да го направя! — изкрещя Вийнс. — Сега изпращам заявката. Не мога да ти дам гаранции за облачната покривка и видимостта, Пол, но ще имаш долината след деветдесет секунди.
— Благодаря — каза Худ.
— Но какво търсиш? — попита Вийнс.
— Един парашут — отвърна Худ. — Един парашут, за който може би е прикачен Майк Роджърс.