Буферна зона

52.Глетчерът СиячинПетък, 00:00

Когато Майк Роджърс беше на новобрански тренировъчен лагер, инструкторът му каза нещо, което той изобщо не повярва.

Името на инструктора беше Глен „Чука“ Шийни. И Чука каза, че когато противникът бъде ранен по време на атака, съществува твърде голяма вероятност той да не усети физическа болка.

„Тялото игнорира несмъртоносното нараняване“, учеше ги той. „Всички телесни течности се стичат там като резерва, сковават болката от юмручен удар, наръгване с нож или дори куршум и подхранват нуждата да се отвърне подобаващо“.

Роджърс не вярваше на тези думи, докато не попадна за пръв път в ръкопашна схватка във Виетконг. Американски и виетконгски разузнавателни отряди буквално налетяха един на друг по време на патрул северно от Бо Дюк, близо до границата с Камбоджа. Роджърс беше наръган с нож високо в лявата ръка, но не усети болка, докато битката не приключи. Един от приятелите му беше улучен от куршум в хълбока и продължи да се бие. Когато отрядът се върна в лагера и лекарите позакърпиха оцелелите, един от другарите на Роджърс му даде черна превръзка, на която с маслен червен молив беше написано следното: „Боли само когато спра да се бия.“

Вярно беше. Още повече — нямаше време да го заболи. Не и когато от него зависеше животът на други хора.

Реалността от загубата на Ударния отряд не напускаше Роджърс нито за секунда. Но болката още не го беше завладяла. Беше твърде концентриран върху целта, която ги беше довела тук.

Краката на Роджърс изтръпваха от умора, докато групата напредваше през най-непосилния терен, на който генералът беше стъпвал. Ледът беше гладък като огледало и затрудняваше неимоверно всяко движение. Нанда и Самуел все по-често се подхлъзваха. Роджърс беше доволен, че разполага със своите алпинистки котки въпреки тежестта им. Той продължаваше да помага на Апу Кумар. Фермерът беше обгърнал врата му с лявата си ръка и постепенно се свличаше все повече. Краката му по-скоро се влачеха, отколкото да стъпват на земята. Роджърс подозираше, че единственото нещо, което караше стареца все още да се движи, беше желанието му да види внучката си в безопасност. Американският офицер щеше да помогне на фермера въпреки всичко, но тази мисъл силно го трогваше.

Това чувство очевидно не се споделяше от Рон Фрайдей.

Той беше изостанал на няколко крачки зад Роджърс, Апу и Нанда. Самуел продължаваше да върви отпред, като включваше фенерчето на определени интервали. След около час на мъчителен преход Фрайдей се изравни с Роджърс. Дишаше тежко, а дъхът излизаше на тънки бели струйки от устата му.

— Осъзнаваш ли, че рискуваш останалата част от мисията, като го влачиш с нас? — попита Фрайдей.

Въпреки че агентът на АНС говореше тихо, гласът му се понесе в околното безмълвие и ледения въздух. Роджърс беше сигурен, че Нанда го е чула.

— Аз не мисля така — отвърна Роджърс.

— Забавянето е показателно — продължи Фрайдей. — Колкото повече време губим, толкова повече отслабват силите ни и това ни бави допълнително.

— Тогава ти тръгвай напред — предложи Роджърс.

— Ще тръгна — каза той. — С Нанда. През границата.

— Не — категорично заяви Нанда.

— Не знам защо и двамата имате такова доверие на онези копелета във Вашингтон — продължи Фрайдей. — Сега се намираме най-близо до границата. Тя е само на някакви си двадесет или тридесет минути северно от тук. Войските вероятно са били изтеглени, за да захранят мястото на нападението.

— Част от тях да — съгласи се Роджърс. — Но не всички.

— Достатъчно — отвърна Фрайдей. — Много по-разумно би било да се насочим натам, вместо да вървим още час на североизток към Бог знае какво място.

— Не и според хората, на които докладваме — припомни му Роджърс.

— Те не са тук — рязко отвърна Фрайдей. — Не разполагат с достатъчно разузнавателни сведения. Не са на наше място.

— Те не са оперативен персонал — изтъкна Роджърс. — Това е едно от нещата, на които са ни обучавали.

— На сляпа, глупава лоялност? — попита Фрайдей. — Това също ли беше част от обучението ви, генерале?

— Не. На доверие — отвърна Роджърс. — Аз уважавам преценката на хората, с които работя.

— Може би затова накрая се озова в долина, обсипана с телата на мъртви войници — каза Фрайдей.

Майк Роджърс пропусна забележката покрай ушите си. Трябваше да го направи. Нямаше нито време, нито излишна енергия, за да счупи челюстта на Фрайдей.

Фрайдей продължи да крачи до Роджърс. Агентът на АНС поклати глава.

— Точно колко беди и нещастия трябва да сритат един военен по задника, за да го накарат да предприеме независими действия? — попита той. — Дявол да го вземе, Хърбърт дори не е висш офицер. Приемаш заповеди от един цивилен.

— А ти започваш да прекаляваш — каза Роджърс.

— Нека те попитам нещо — продължи Фрайдей. — Ако знаеше, че можеш да прекосиш контролираната зона и да заведеш Нанда на място, откъдето тя би могла да разпространи историята си, щеше ли да нарушиш инструкциите?

— Не — отвърна Роджърс.

— Защо?

— Защото може да съществува компонент, за който нямаме информация.

— Какъв?

— Пример ли искаш? — каза Роджърс. — Ти долетя дотук с индийски офицер, вместо да изчакаш нашето присъединяване към групата, а това беше против инструкциите. Е, мразиш да изпълняваш заповеди. Може би си просто вироглав. Или може би работиш за СГС. Може би, ако следваме твоя кратък маршрут до границата, накрая изобщо няма да стигнем до Пакистан.

— Възможно е — призна Фрайдей. — Тогава защо не те очистих още в долината? При това положение със сигурност щях да правя каквото си искам.

— Защото тогава Нанда щеше да осъзнае, че е мъртва — каза Роджърс.

— А можеш ли да гарантираш, че това няма да се случи, докато пълзите заедно по глетчера?

Роджърс не отвърна. Умът на Фрайдей беше по хирургически остър. Каквото и да кажеше генералът, то щеше да бъде изваяно така, че да подкрепи тезата на Фрайдей. И после щеше да бъде изстреляно обратно към него. Роджърс не искаше да прави нищо, което би подхранило съмнения в съзнанието на Нанда.

— Помисли за това — продължи Фрайдей. — Следваме указанията на бюрократите във Вашингтон, без да знаем къде отиваме, нито пък защо. Вървим през планините от часове, без храна и без почивка. Може би дори няма да достигнем целта, особено ако продължаваме да се носим едни други. Обмислял ли си възможността именно това да е планът?

— Господин Фрайдей, ако искаш да прекосиш контролираната зона, давай — каза Роджърс.

— Да, искам — отвърна Фрайдей. Наведе се към Роджърс. Погледна Нанда. — Ако тя дойде с мен, ще я заведа в Пакистан, където ще е в безопасност.

— Оставам с дядо ми — каза жената.

— Преди беше готова да го изоставиш — напомни й Фрайдей.

— Да, но това беше преди.

— Какво те накара да размислиш?

— Ти — отвърна Нанда. — Когато дядо ми беше коленичил и ти се приближи към него.

— Щях да му помогна.

— Не мисля така. Ти беше ядосан.

— Откъде знаеш? — попита той. — Не можеше да ме видиш…

— Можех да чуя стъпките ти върху леда — каза тя.

— Стъпките ми? — презрително възкликна Фрайдей.

— С дядо стояхме в спалнята и слушахме пакистанците от другата страна на вратата — каза Нанда. — Не можехме да чуем какво си говорят, но аз винаги знаех какво е настроението им от начина, по който стъпваха по дървения под. Бавно, бързо, леко, тежко, на пресекулки. Всяка крачка издаваше по нещо за чувствата на съответния човек.

— Щях да му помогна — повтори Фрайдей.

— Искаше да нараниш дядо ми — каза Нанда. — Знам го.

— Не мога да повярвам — каза Фрайдей. — Дядо ти няма значение. Милиони хора ще отидат по дяволите заради онова, което си направила, а ние си говорим за стъпки.

Майк Роджърс не искаше да се намесва в този дебат. Но не искаше и нещата да ескалират. Освен това на този етап изобщо не беше сигурен дали предпочита Рон Фрайдей да остане. През цялата си кариера Роджърс беше работил с десетки оперативни агенти. Те бяха вълци единаци по природа, но рядко, дори никога, не пренебрегваха нарежданията на своите началници. Особено пък по такъв очебийно нагъл начин. Една от причините, поради които ставаха оперативни агенти, беше предизвикателството да изпълняват заповеди при изключително неблагоприятни условия.

Рон Фрайдей беше нещо повече от единак. Той беше объркан. Роджърс подозираше, че следва някакъв различен план. Независимо дали му харесваше, това беше нещо, върху което щеше да се наложи да помисли.

— Ще спасим дядото на Нанда, както и онези милиони хора, за които си загрижен — твърдо каза Роджърс. — Ще го направим, като продължим на североизток.

— По дяволите, сляп ли си! — изкрещя Фрайдей. — Аз съм в това от началото. Бях на площада, когато избухнаха бомбите. Имах предчувствие за двойния атентат, за участието на СГС, за двойната игра на тази жена. — Той ядосано посочи Нанда. — Трябва да се съмняваш в онези, които дърпат конците, а не в човека, който е в центъра на събитията от самото начало.

Фрайдей губеше самообладание. Роджърс нямаше намерение да пилее енергията си в опити да го спре. Освен това искаше да види докъде ще стигне. Ядосаните хора често казваха твърде много.

Фрайдей отново запали факлата си. Роджърс примигна на светлината. Забави крачка, когато Фрайдей мина напред и се обърна с лице към тях.

— Значи това е, така ли? — каза той.

— Махни се от пътя ни — нареди Роджърс.

— Боб Хърбърт лае, Майк Роджърс се подчинява, а Оперативният център взема мисията в свои ръце — продължи Фрайдей.

— Затова ли е всичко? — попита Роджърс. — Заради автобиографията ти?

— Не говоря за заслуги — каза Фрайдей. — Говоря за онова, с което си изкарваме хляба. Събираме и използваме информация.

— Ти го правиш.

— Добре, да. Аз го правя — съгласи се Фрайдей. — Посещавам места, където мога да науча разни неща, където мога да се срещна с разни хора. Но ние, нашата нация се нуждае от съюзници в Пакистан, в мюсюлманския свят. Ако останем на този глетчер, ще бъдем все още на индийска земя. И нищо няма да спечелим.

— Не можем да сме сигурни — изтъкна Роджърс.

— Правилно. Но пък съм сигурен, че ако отидем в Исламабад като американци, спасили Пакистан от ядрено унищожение, ще създадем нови възможности за разузнаване и сътрудничество в тази част на света.

— Господин Фрайдей, това е политически въпрос, а не проблем на военната тактика — отвърна Роджърс. — Ако мисията ни приключи успешно, тогава Вашингтон ще проправи някои от тези пътища, за които говориш.

Роджърс понечи да мине край Фрайдей, като Апу все още беше вкопчен в ръката му. Агентът на АНС сложи ръка на рамото на генерала и го спря.

— Вашингтон е безпомощен — каза той. — Политиците живеят на повърхността. Те са актьори. Участват в публични разпри и все се преструват, когато населението може да ги гледа, да освирква едни и да се радва на други. Ние сме хората, които имат значение. Ние дълбаем отвътре. Ние правим тунелите. Ние контролираме пътищата.

— Фрайдей, отдръпни се — каза Роджърс.

Вече ставаше въпрос за сила на волята. Роджърс нямаше време за тези неща.

— Ще се отдръпна — каза Фрайдей. — Тръгвам заедно с Нанда към контролираната зона. Двама души ще успеят да я прекосят.

Роджърс се канеше да го избута настрани, когато почувства нещо. Със стъпалата си усети слаба, бърза вибрация. Секунда по-късно тя стана по-отчетлива. Изкатери се нагоре по глезените му.

— Дай ми факлата! — изненадващо нареди Роджърс.

— Какво? — не разбра Фрайдей.

Роджърс се наведе напред.

— Самуел, не включвай фенерчето.

— Няма — отвърна той. — Усещам го!

— Какво усещаш? — попита Нанда.

— Мамка му — изведнъж каза Фрайдей. Очевидно и той го беше почувствал и знаеше какво означава. — Мамка му.

Роджърс издърпа факлата от ръката на Фрайдей. Агентът от АНС беше изненадан и не направи опити да я задържи. Роджърс вдигна факлата над главата си и огледа околността. Отдясно, на около четиристотин ярда разстояние, се издигаше масив от лед. Простираше се в продължение на мили в двете посоки. Върхът на формированието се губеше в тъмнината.

Роджърс подаде факлата на Нанда.

— Тръгвайте към върха — нареди той. — Самуел! Следвай Нанда!

Самуел вече тичаше към тях.

— Добре — изкрещя той.

— Дядо ми! — възкликна Нанда.

— Ще се погрижа за него — увери я Роджърс. Погледна към Фрайдей. — Нали искаше сила? Е, имаш я. Защити момичето, копеле такова.

Фрайдей се обърна и се втурна след Нанда, като ту бягаше, ту се плъзгаше по леда. Роджърс се наведе към Апу.

— Ще трябва да се придвижим възможно най-бързо — каза в ухото му той. — Дръж се здраво.

— Добре — отвърна Апу.

Мъжете се понесоха към върха с максимална скорост. Сега вече вибрациите бяха достатъчно силни, за да разтърсят цялото тяло на Роджърс. Секунда по-късно се чу и ревът на мотори и ниско над хоризонта се появи индийски хеликоптер.