Буферна зона

15.ВашингтонСряда, 10:51

Обикновено Боб Хърбърт беше доста щастлив човек.

Първо на първо, Хърбърт обожаваше работата си. Работеше с отличен екип. Беше способен да предостави на персонала на Оперативния център онези предварителни разузнавателни сведения, които той и съпругата му така и не бяха получили в Ливан. Освен това беше доволен от себе си. Не се беше превърнал в някакъв вашингтонски бюрократ. Поставяше истината над дипломацията и успехите на НЦРКС над кариерата на Боб Хърбърт. Това означаваше, че нощем спи добре. И се ползваше с уважението на значими хора като Пол Худ и Майк Роджърс.

Но в момента Боб Хърбърт никак не беше щастлив.

Ханк Люис му се беше обадил от АНС, за да му съобщи, че в момента персоналът му дешифрира последната информация, получена по имейл от Рон Фрайдей. Щеше да я препрати на Хърбърт в рамките на няколко минути. Докато чакаше, той реши да направи нещо, което се канеше да извърши, откакто разузнавателната мисия на Ударния отряд беше одобрена от Конгресния комитет. Издърпа на компютъра си файла на Рон Фрайдей от АНС. До този момент Хърбърт и екипът му бяха твърде заети да подготвят мисията на Майк Роджърс и Ударния отряд, за да се занимават с нещо друго.

Хърбърт никак не хареса онова, което видя в досието на Рон Фрайдей. Или по-точно, не хареса онова, което не видя в него.

Като център за разрешаване на кризисни ситуации Оперативният център не разполагаше с пълен набор от военни карти и разузнаване. Единствените файлове, които бяха преглеждани и обновявани четири пъти дневно, съдържаха ситуациите и местата, където имаше пряко въвлечени или засегнати американци или американски интереси. Кашмир със сигурност беше една от кризисните зони. Но ако напрежението там експлодираше, Оперативният център нямаше да бъде автоматично въвлечен. Всъщност това беше и причината, поради която Ударният отряд беше помолен да отиде в региона и да търси пакистански ядрени оръжия. Пакистанското разузнаване не очакваше такава стъпка.

Рон Фрайдей стана част от мисията на доста късен етап. Неговото участие беше изискано през изминалия уикенд от Сатия Шанкар, министър на щат, отдел за атомна енергия. Официално, едно от задълженията на Шанкар беше продажбата на ядрени технологии на развиващите се нации. Неофициално, той беше отговорен да помага на военните за проследяването на ядрените технологии, с които разполагаха вражески държави. Шанкар и Фрайдей бяха работили заедно веднъж, когато Шанкар още беше секретар по проучвания към Министерството на петрола и природния газ. Фрайдей беше извикан в страната от европейски нефтен концерн, за да проучи някои легални аспекти по отношение на добива на петрол в оспорваната територия между Великата индийска пустиня в провинция Раджастан и пустинята Тар в Пакистан. Шанкар очевидно бе останал впечатлен от адвоката.

След като Оперативният център така или иначе трябваше да работи с Фрайдей, досието му не беше сред първите приоритети на Хърбърт. Особено след като Конгресният комитет беше одобрил участието му въз основа на неговия клас „Син щит“. Този клас означаваше, че Рон Фрайдей има право да участва в най-деликатните операции в чужди страни. „Червен щит“ означаваше, че съответният агент се ползва с доверието на чуждото правителство. Клас „Бял щит“ сочеше, че се ползва с доверието на собственото си правителство, че няма данни за подривни дейности. „Жълт щит“ означаваше, че е окачествен като двоен агент и правителството му го използва, за да разпространява дезинформация често пъти без неговото знание или в редки случаи, използвайки съдействието му в замяна на снизхождение. „Син щит“ означаваше, че му вярват и двете нации.

Истинското значение на „Червения“, „Белия“ и „Синия“ клас беше, че досега не са събрани доказателства, които да окачествяват агента като корумпиран. Обикновено това беше достатъчно основание за един ръководител-проект да одобри съответния агент за мисия. Особено за нов, затрупан от работа ръководител като Ханк Люис от Агенцията за национална сигурност. Но системата с „щитовете“ не беше безпогрешна. Можеше просто да означава, че агентът е бил твърде внимателен, за да бъде хванат. Или че разполага с някой сигурен човек отвътре, който поддържа досието му чисто.

Досието на Фрайдей беше изключително оскъдно. Съдържаше няколко полеви доклада от Азербайджан, където агентът беше работил последно като асистент на заместник-посланик Дороти Уилямсън в американското посолство в Баку. От него не беше постъпила никаква комуникация по време на скорошната криза в бившата съветска република. Това беше необичайно. Хърбърт беше хвърлил един поглед на досиетата на двамата агенти на ЦРУ, които също бяха базирани в посолството. Те бяха пълни с ежедневни доклади. Вероятно по нелепо съвпадение и двама мъже бяха убити.

Тъничкото досие на Фрайдей и очевидното му мълчание по време на кризата бяха обезпокоителни. Един от неговите шефове в АНС, Джак Фенуик, беше наел терориста, известен като Харпунджията, за да ускори конфронтацията между Азербайджан, Иран и Русия в Каспийско море. Хърбърт не беше чел всички последвали анализи на ситуацията. Нямаше време за това. Но мълчанието на Фрайдей преди и по време на конфликта караше Хърбърт да се пита дали наистина е бил пасивен или е отправял докладите си директно към някой, който ги е унищожавал?

Като Джак Фенуик например.

Ако това беше вярно, то можеше да означава, че Рон Фрайдей е работил с Джак Фенуик и Харпунджията за започването на война. Разбира се, винаги съществуваше възможността Фрайдей да е помагал на Фенуик, без да знае какво е намислил шефът на АНС. Но това не беше особено вероятно. Рон Фрайдей беше адвокат, посредник от най-високо равнище при разпределянето на петролни права, дипломатически съветник. Не приличаше на наивен човек. И това плашеше Хърбърт до смърт.

Разшифрованият имейл от АНС пристигна и Хърбърт го отвори. Файлът съдържаше наблюденията на Фрайдей, както и данни за предишни антитерористични акции на Националната гвардия по сигурността и Специалните гранични сили. На Хърбърт не се стори странно, че СГС бяха заместили „Черните котки“ след последния удар. Може би нападенията над религиозни обекти спадаха под юрисдикцията на СГС. Или може би правителството беше станало нетърпеливо към ниската ефективност на „Черните котки“. Очевидно имаше някаква терористична група, която обикаляше Кашмир. Всяка агенция по сигурността, която не успяваше да запази сигурността, щеше да остане без работа за доста дълъг период.

Както той, така и Пол Худ можеше да се обади на техните партньори в индийското разузнаване и да поиска обяснение за промяната. Притесненията на Хърбърт по отношение на Рон Фрайдей нямаше лесно да се разсеят.

Хърбърт набра цифрите 008 на прикрепения към инвалидната количка телефон. Това беше вътрешният номер на Пол Худ. Малко преди Оперативният център да заработи, Мат Стол беше проникнал в компютърната система и беше запазил за себе си вътрешен номер 007. Хърбърт не беше одобрил постъпката му, но Худ оцени инициативата на компютърния спец. Худ беше готов да му прости, стига Стол да ограничаваше вътрешния си саботаж до телефонната система.

Телефонът даде сигнал свободно само веднъж.

— Худ слуша.

— Шефе, обажда се Боб. Имаш ли минутка?

— Разбира се — каза Худ.

— Идвам веднага — каза Хърбърт. Набра някакъв адрес в компютъра си и натисна „Enter“. — Междувременно искам да хвърлиш един поглед на електронните файлове, които ти изпращам. Единият съдържа доклад от АНС за тазсутрешната атака в Шринагар. Другият — твърде тънкото досие на Рон Фрайдей.

— Добре — каза Худ.

Хърбърт затвори и затика количката си надолу по коридора към кабинета на Худ. В този момент му звънна Мат Стол.

— Давай, но по-бързо — каза Хърбърт.

— Тъкмо преглеждах последните данни на „Белхоп“ — започна Стол. — Телефонният номер, който следим, полевият телефон в Шринагар. От него постъпват много странни обаждания.

— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.

— Полевият телефон непрекъснато се обажда до домашния телефон в Джаму, полицейския участък. Но всяко обаждане трае само една секунда.

— И това ли е всичко?

— Да, това е всичко — каза Стол. — Данните сочат свързване, пауза от една секунда и после разпадане на връзката.

— И това често ли се случва?

— На всяка минута от четири следобед местно време или шест и половина сутринта наше време — обясни му Стол.

— Та това са повече от четири часа — отбеляза Хърбърт. — Къси, редовни импулси през толкова дълъг период от време. Звучи ми като проследяващ сигнал.

— Може би е това — съгласи се Стол. — Или просто означава, че някой е натиснал копчето за автоматично преизбиране, без да иска. В полицейския участък на повикванията, които не са спешни, отговаря телефонен секретар. Полевият телефон може би е програмиран да възприема това като прекъсване на връзката, затова затваря и набира отново.

— Не звучи много вероятно — каза Хърбърт. — Има ли някакъв начин да разберем дали полевият телефон е в движение?

— Не и пряко — каза Стол.

— Ами непряко? — попита Хърбърт, който тъкмо стигна до офиса на Худ. Вратата беше отворена и той почука на страничната каса. Худ изучаваше монитора на компютъра си. Махна с ръка на Хърбърт да влиза.

— Ако телефонните обаждания са проследяващ сигнал, полицията в Кашмир със сигурност ги е уловила — каза Стол. — Всичко това минава и през техните компютри. Ще ми отнеме малко време, но мога да се опитам да проникна в тяхната система.

— Направи го — каза Хърбърт.

— Разбира се. Но защо просто не им се обадим и не ги попитаме какво става? Нали са наши съюзници? Не се ли предполага да управляваме тази операция заедно?

— Така е — отвърна Хърбърт. — Но ще бъда по-щастлив, ако има някакъв начин да свършим това без тяхно знание. Полицията ще иска да знае защо питаме. „Черните котки“ и избрани правителствени служители са единствените, които се предполага да знаят, че Ударният отряд пристига в страната им.

— Разбирам — каза Стол. — Добре. Ще се опитам да проникна в системата им.

— Благодаря — каза Хърбърт и затвори. После влезе в кабинета на Худ и затвори вратата след себе си.

— Напрегната сутрин, а? — попита Худ.

— Не и преди някакъв лунатик да реши да прави фойерверки в Шринагар — отвърна Хърбърт.

Худ кимна.

— Не съм свършил с файловете. Но Рон Фрайдей очевидно е загрижен за всичко, свързано с „Черните котки“. А ти очевидно си загрижен за всичко, свързано с Рон Фрайдей.

Пол Худ не работеше отдавна в разузнавателната общност и имаше някои слаби страни. Едно от най-големите му предимства обаче бяха годините, прекарани в политиката и финансите, които го бяха научили да усеща интуитивно тревогите на своите подчинени, независимо по какъв повод.

— Нещо такова — призна Хърбърт.

— Разкажи ми за обажданията към този полицейски телефон — каза Худ, като продължаваше да чете.

— Последната комуникация от домашния към полевия телефон е постъпила секунда преди експлозията. Но Мат току-що ми съобщи, че регулярните импулси от полевия към домашния телефон са започнали веднага след това. В електронното разузнаване са необходими три неща, преди да направим възможна връзка с терористична атака: време, близко местоположение и вероятен източник. Сега разполагаме с тях.

— И вероятният източник е терористична група, която очевидно работи на територията на Шринагар — отбеляза Худ.

— Правилно — каза Хърбърт. — Току-що помолих Мат да се опита да събере повече сведения за продължаващите обаждания.

Худ кимна и продължи да чете.

— Проблемът, който имаш с Фрайдей, е малко рискован.

— Защо? — попита Хърбърт.

— Защото той е там по молба на индийското правителство.

— Както и Ударният отряд — изтъкна Хърбърт.

— Да, но индийците са работили с Фрайдей — каза Худ. — Ще дадат на Ударния отряд повече свобода, защото имат доверие на Фрайдей.

— Някъде тук се крие дълбока ирония — каза Хърбърт.

— Виж, разбирам откъде идват притесненията ти — обясни му Худ. — Фрайдей е работил за Фенуик. Фенуик предаде родината си. Но ние трябва да сме внимателни и да не приписваме вина само по асоциация.

— А какво ще кажеш за вина по криминални действия? — попита Хърбърт. — Каквото и да е правел Фрайдей в Баку, то отдавна е изтрито от досието му.

— Което предполага, че е работил за АНС — каза Худ. — Току-що помолих да наберат заместник-посланик Уилямсън в Баку. В нейното лично досие пише, че Фрайдей е работил при нея като асистент. Бил е изпратен от АНС, за да събере сведения за петролната ситуация. Няма причина да приемаме, че ЦРУ го е въвлякло в преследването на Харпунджията. А Джак Фенуик си играеше с огъня. Може и да не е казал на Фрайдей какво точно е правела АНС в Каспийско море.

— Или може Фенуик да го е изпратил там — не се отказваше Хърбърт. — Акредитивите на Фрайдей в петролния бизнес го правят идеалния вътрешен човек.

— Това ще трябва да го докажеш — каза Худ.

Хърбърт не хареса този отговор. Когато инстинктът му казваше нещо, той се вслушваше в него. Смяташе, че навикът на Худ да се прави на адвокат на дявола е една от най-големите му слабости. Все пак от гледна точка на отговорността Худ постъпваше правилно. Ето защо именно Худ ръководеше Оперативния център, а не Боб Хърбърт. Не можеха просто да отидат в Конгресния комитет и да им кажат, че отменят мисията или че имат притеснения относно ролята на Фрайдей, защото интуицията на Хърбърт сочи това.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Дороти Уилямсън. Худ пусна спикера. Докато представяше себе си и Хърбърт, той бързо набираше нещо на клавиатурата. После обясни, че са предприели съвместна операция с Рон Фрайдей и я помоли да сподели своите впечатления за агента.

— Беше много ефективен, добър адвокат и посредник. Със съжаление се разделих с него — изтъкна Уилямсън.

— А дали си взаимодействаше с двамата мъже от компанията, които бяха убити от терориста Харпунджията? — попита Худ.

— Да, господин Фрайдей прекарваше много време с господин Мур и господин Томас — отвърна Уилямсън.

— Разбирам — каза Худ.

Хърбърт се почувства реабилитиран. Взаимодействието на Фрайдей с двамата агенти трябва да е било описано в докладите му към АНС. Сега вече със сигурност знаеше, че досието му е обработвано.

— Господин Худ, за целите на протокола искам да изясня едно нещо — каза Уилямсън. — Агентиге на компанията не бяха убити от един нападател, а от двама.

Тази новина определено изненада Хърбърт.

— В болницата имаше двама убийци — продължи заместник-посланикът. — Единият беше убит. Другият успя да избяга. Полицейското управление в Баку още го издирва.

— Не знаех това — каза Худ. — Благодаря ви.

Инстинктът на Хърбърт заговори. Двамата агенти на ЦРУ бяха убити при посещение в болницата, където лежеше трети агент, отровен от Харпунджията. Плановете на Фенуик да инициира война в Каспийския залив зависеха от убийството на тримата мъже в болницата. Фенуик със сигурност е изискал информация от Фрайдей за действията на агентите на ЦРУ. И със същата сигурност получената информация е била изтрита от досието на Фрайдей. Но след като двамата агенти са били убити, Фрайдей най-вероятно е заподозрял нещо нередно. Оставало му е или да се довери на Уилямсън, или да си осигури по-добро алиби.

Освен ако не е бил пълноценна част от екипа на Фенуик.

— Казвам се Боб Хърбърт, госпожо заместник-посланик — намеси се Хърбърт. — Можете ли да ми кажете къде е бил господин Фрайдей в нощта на убийствата?

— В апартамента си, доколкото си спомням — информира го Уилямсън.

— Господин Фрайдей направи ли някакъв коментар, след като научи за убийствата? — упорито продължи Хърбърт.

— Не бих казала.

— Притесняваше ли се за собствената си сигурност?

— Не, не е изразявал подобни тревоги. Но нямахме много време за разговори. Работихме с всички сили, за да предотвратим войната.

Худ стрелна с поглед Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването слушаше с раздразнение как Худ поздравява Уилямсън за нейните усилия по време на кризата.

Ето такъв беше Пол Худ. Независимо от ситуацията той винаги беше дипломат. Не и Боб Хърбърт. Ако Харпунджията беше убил двама американски агенти, той искаше да разбере как така на Уилямсън не й е хрумнало да открие защо и Фрайдей не е бил нападнат.

Заместник-посланикът имаше да сподели и други неща за Фрайдей, най-вече да го похвали колко бързо е навлязъл в тематиката на специфичните проблеми между Азербайджан и съседните държави. Уилямсън помоли Худ да предаде сърдечните й поздрави на Фрайдей, ако двамата скоро се чуят.

Худ й обеща, че ще го направи, и прекъсна разговора.

— Доникъде нямаше да стигнеш, ако я беше притиснал — обърна се той към Хърбърт.

— Как можеш да знаеш? — попита Хърбърт.

— Докато говорихме, хвърлих един поглед на автобиографията й — каза Худ. — Уилямсън е назначена по политическа линия. Тя е ръководила черната работа по последната сенатска кампания на сенатор Томпсън.

— Значи си пада по мръсните номера, а? — с отвращение попита Хърбърт. — Това ли й е разузнавателният опит?

— До голяма степен — каза Худ. — А с двамата агенти на ЦРУ, назначени в посолството в Баку, предполагам президентът е смятал, че може безопасно да трупа червени точки в очите на мнозинството. Но да се върнем на въпроса. Предполагам, че цялата тази работа ти се струва твърде излъскана?

— Като месингови копчета на униформа в параден ден.

— Не знам, Боб — поклати глава Худ. — Не е само Уилямсън. Ханк Люис имаше достатъчно доверие на Фрайдей, за да го изпрати в Индия.

— Това нищо не означава — упорстваше Хърбърт. — Говорих с Ханк Люис по-рано тази сутрин. Напоследък взема решения като маймуна в космическа совалка.

Лицето на Худ се изкриви в гримаса.

— Люис е добър човек…

— Може би, шефе, но в момента нещата стоят така — настоя Хърбърт. — Люис получава удар с електрическа палка и натиска светещия бутон. Не е имал време да мисли за Рон Фрайдей или за когото и да било. Виж, Ханк Люис и Дороти Уилямсън не са хората, за които искаме да говорим точно сега…

— Съгласен съм — каза Худ. — Добре. Нека приемем, че не бихме желали Рон Фрайдей да е част от нашия екип. Как да го проверим? Джак Фенуик едва ли ще се разприказва.

— Че защо не? — попита Хърбърт. — Може би кучият син ще си развърже езика в замяна на имунитет…

— Президентът получи онова, което искаше — оставката на Фенуик и останалите заговорници — каза Худ. — Едва ли би допуснал случаят да се раздуха от националния съд, който може да му зададе въпроса дали наистина е бил на ръба на психически срив по време на кризата. По-скоро ще се примири с някои ненаказани индивиди в системата. Фенуик извади късмет. Сигурен съм, че няма да сподели нищо, което би променило решението на президента.

— Направо чудесно — възкликна Хърбърт. — Виновниците остават на свобода, а психиката на президента отървава прегледа, от който така силно се нуждае.

— Стоковата борса не рухва, военните запазват вярата си в главнокомандващия и деспотите от Третия свят не придвижват бързо напред собствените си планове, докато вниманието на нацията е отклонено — каза Худ. — Проклетите системи са твърде тясно свързани, Боб. Правилното и погрешното вече нямат значение. Всичко опира до баланса и равновесието.

— Нима? Е, моето равновесие е поразклатено в момента. Не обичам да рискувам живота на моя екип, на моите приятели, за да задоволя желанията на някакъв индийски набаб.

— Но ние няма и да го направим — каза Худ. — Ние само ще защитим онази част от системата, която ни е поверена. — Той погледна часовника си. — Не знам дали Рон Фрайдей е предал родината си в Баку. Дори и да го е направил, това не означава, че играе двойна игра в Индия. Но все още разполагаме с осемнадесет часа преди Ударният отряд да пристигне в Индия. Какво можем да направим, за да съберем повече сведения за Фрайдей?

— Ще помоля екипът ми да прегледа разпечатките на клетъчния му телефон и електронната му поща — предложи Хърбърт. — Мога да изискам и записите на охранителните камери в посолството и да видя дали няма да изскочи нещо подозрително.

— Направи го — каза Худ.

— Но това може да не ни каже всичко.

— На нас не ни трябва всичко — каза Худ. — Нуждаем се от доказателство, че Фрайдей е помогнал на Фенуик. Ако намерим такова, ще се свържем със сенатор Фокс и Конгресния комитет и ще им съобщим, че не желаем Ударният отряд да работи с човек, който се е опитвал да запали война заради лични облаги.

— Колко сме учтиви — изръмжа Хърбърт. — Пипаме с копринени ръкавици човек, който може би е проклет предател.

— Не — каза Худ. — Ние приемаме, че е невинен, докато не се уверим в противното. Ти събери информацията. Аз ще се погрижа как да действаме след това.

Хърбърт неохотно се съгласи.

Докато придвижваше инвалидната си количка към кабинета си, шефът на разузнаването размишляваше върху факта, че единственото нещо, което дипломацията постигаше, беше да отложи неизбежното. Но Худ беше началникът и Хърбърт щеше да му се подчини.

Засега.

Защото Хърбърт поставяше отговорността си за сигурността на Ударния отряд и живота на своите приятели над лоялността си към Пол Худ и Оперативния център и над собственото си бъдеще. Денят, в който нещата станеха твърде оплетени, за да позволяват на Хърбърт да спазва отговорностите си, щеше да бъде денят, в който той щеше да се превърне в истински нещастен човек. И тогава щеше да му остане да направи само едно.

Да окачи шпорите си на пирона в килера.