Буферна зона

31.Джудар, КашмирЧетвъртък, 15:33

В район като Хималаите проблемът на разузнавателните полети при минимална височина беше, че място за грешки нямаше.

От гледна точка на пилота запазването на машината в стабилно състояние беше практически невъзможно. Хеликоптерът се тресеше по двете оси — хоризонталната и вертикалната, а от време на време и по диагоналната. Задържането на хеликоптера във визуален досег с целевата зона също беше проблемно. Често пъти пилотът трябваше да прави внезапни маневри и да се отдалечава на значителни разстояния, за да заобиколи въздушни ями, облаци, запречващи видимостта, снежни виелици. Дори задържането на металната птица във въздуха беше най-доброто, на което човек можеше да се надява. Всяко разузнавателно сведение, сграбчено от наблюдателя, се считаше по-скоро за подарък, отколкото за даденост.

Рон Фрайдей носеше слънчеви очила, за да се предпази от ослепителния блясък на слънцето, и шлем със слушалки, за да може да комуникира с капитан Назир в шумната кабина. Американецът надничаше навън ту през предното стъкло, ту през страничните прозорци на пилотската кабина. В скута на агента лежеше МП5К. Ако откриеха терористите, можеше да се стигне до размяна на изстрели. Надяваше се, че няколко откоса с автомата във въздуха щяха да ги накарат да преустановят стрелбата и да се вслушат в думите. В противен случай той беше подготвен да отстъпи назад и да стреля по един-двама от тях с големия снайпер 1АСЛ. Ако капитан Назир успееше да задържи хеликоптера стабилен, снайперът разполагаше с по-голям обсег от малките оръжия, които терористите вероятно носеха. Когато неколцина от групата паднеха ранени, останалите щяха да бъдат по-склонни да позволят на Фрайдей да се приближи. Особено ако им обещаеше да ги закара с хеликоптера в Пакистан, където щяха да получат медицинско обслужване.

Апу седеше на сгъваем стол в широкото багажно отделение. Това дори не беше истински стол, а по-скоро представляваше пластмасова дъска с панти, върху която беше поставена възглавница. Фермерът се беше протегнал напред и се взираше през стъклото, което разделяше багажното отделение от пилотската кабина. От време на време поглеждаше и през прозореца с тревожно изражение на лицето си. Фрайдей умееше да разгадава израженията на хората. Фермерът не се притесняваше дали ще открие внучката си. В очите му, както и в тъжната извивка на устните му, се четеше отчаяние. Може би Апу беше обхождал планините на младини. Очевидно познаваше и хълмовете отвъд предпланините. Но със сигурност не беше стигал толкова далече, нито пък се беше изкачвал на такава височина. Погледът му за пръв път се рееше по оголените върхове. Никога не беше чувал безспирния рев на вятъра, който заглушаваше мощните 671-киловатови ротори, нито пък беше усещал непоносимия студ, който проникваше през облицованите с брезент метални стени на машината. Фермерът осъзнаваше, че ако не намереха Нанда скоро, шансовете й за оцеляване не бяха добри.

Хеликоптерът продължи към контролираната зона. Никой от пътниците в него не забелязваше терористите. Фрайдей не беше твърде притеснен. Все още не бяха обходили южната част на планинската верига.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Фрайдей чу глас в каската си. Глас, който определено не принадлежеше на капитан Назир.

— Зона три отрицателна — каза далечният пукащ глас. — Повтарям, зона три отрицателна.

Секунда по-късно гласът изчезна.

Фрайдей се увери, че превключвателят на комуникационния панел, който управляваше слушалките, е настроен на „вътрешен“, а не „външен“. Това означаваше, че можеха да комуникират само в рамките на пилотската кабина, но не и с външен човек.

— Кой беше това? — попита Фрайдей.

Назир бавно поклати глава.

— Тази комуникация не идва от контролната кула. — Кормилото силно се тресеше. Той го стискаше здраво с двете си ръце и не искаше да отпуска хватката. — Виждаш ли жълтия бутон под комуникационния панел? — попита той.

— Да — отвърна Фрайдей.

— Това е антената — каза Назир. — Бутни я веднъж, после превключи на външен сигнал.

Фрайдей изпълни указанията. Веднага щом натисна бутона, гласовете се върнаха и бяха много по-ясни. Проверяваха други зони. На малкия зелен радар се появи мигаща точка. Сигналът идваше от северозапад. Фрайдей отново превключи на вътрешна комуникация.

— По-добре да го проверим — каза той.

— Не може да е пакистански спасителен отряд — каза Назир. — Те нямаше да си комуникират на тази честота.

— Знам — отвърна Фрайдей. — Контролираната зона не е далеч от тук. Тревожа се, че това може да е индийски отряд.

— Обхващат различни зони — отбеляза Назир. — Прилича ми на стандартна претърсваща маневра. Да се свържем ли с тях?

— Защо? — попита Фрайдей.

— Може би разполагат с разузнавателни сведения за местонахождението на групата. Посоката, в която са тръгнали, може да подскаже нещо.

— Не — отвърна Фрайдей. — Не искам да губя нито време, нито гориво.

— А какво ще правим, ако те се свържат с нас? — попита Назир. — Радарите на контролираната зона могат да ни засекат, тъй като се намираме в самия край на планинската верига. Ако ни помолят да се включим в издирването?

— Ще им кажем, че провеждаме рутинно разузнаване и че тъкмо се връщаме в Каргил — каза Фрайдей.

Апу провря дребната си, жилава ръка през отвора на кабината и потупа Фрайдей по рамото.

— Наред ли е всичко? — изкрещя той.

Фрайдей кимна. В същия миг той забеляза, че под една надвиснала скала на около сто стъпки надолу се издигат облачета сняг.

— Задръж! — кресна той на Назир.

Хеликоптерът забави ход. Рон Фрайдей се наведе към едната страна. Снежните облачета бяха концентрирани в малък участък и се придвижваха на север. Вероятно бяха причинени от някое животно, което си проправяше път през камъните, или може би бяха резултат от завихрянето на вятъра. Беше невъзможно да се определи заради надвисналата скала. Слънцето беше зад върха и нямаше как да хвърли сенки в този район.

— Видя ли това? — попита Фрайдей.

Назир кимна.

— Приземи хеликоптера, но бавно — каза Фрайдей.

Хеликоптерът веднага започна да се спуска и да се отдалечава от скалата. През прозореца се ширна необятната планинска верига. Напластените кафеникаво-пурпурни скални слоеве представляваха зашеметяваща гледка. Върховете бяха покрити със сняг и Фрайдей виждаше как светлокремавите му пелени се стелят над околните възвишения като спускащи се театрални завеси. Слънцето изряза красива дъга сред влажната виелица. Масивната й арка беше по-блестяща от всичко, което Фрайдей беше виждал. Въпреки че нямаше време да се наслаждава на гледката, Фрайдей за секунда се почувства като истински бог.

Снижиха се с около сто фута. Изведнъж на около двеста фута разстояние се появиха три фигури. Тримата вървяха близо един до друг. Всеки от тях беше облечен в тъмни дебели дрехи и носеше раница и оръжие. Изобщо не намалиха хода си, дори не погледнаха към хеликоптера, докато едно от витлата не остърга снега от терасата под краката им. Като имаше предвид вълнените шапки, които носеха, и ниското ръмжене на вятъра, Фрайдей никак не се изненада, че не бяха чули приближаването на хеликоптера.

— Нанда с тях ли е? — попита Апу.

Фрайдей не можеше да разпознае тримата души. Той беше разочарован, че само трима от тях са стигнали дотук. Освен ако…

— Вдигай нагоре и давай на север! — изкрещя той.

Капитан Назир дръпна към себе си V-образното кормило на хеликоптера и машината започна да се издига. В този момент опашното витло и страничната стена на багажното отделение бяха обсипани с кратки, но силни удари. Фрайдей не можеше да ги чуе, но усети как целият корпус потръпна. Забеляза и тънките струйки ярка дневна светлина, които изведнъж започнаха да се процеждат през долната част на багажното отделение.

— Какво става? — извика Назир.

— Мислят ни за врага! — изкрещя Апу.

— Това е клопка! — изръмжа Фрайдей. — Разделили са се на две групи!

Хеликоптерът се заклати и Фрайдей чу дрънченето на лявото витло. Изстрелите явно бяха повредили перките. Ако не се бяха издигнали навреме, хеликоптерът вероятно щеше да се забие с опашката надолу в каменистата, мъглива долина долу. Както се очакваше, капитан Назир имаше проблеми с управлението на Ка-25 — машината силно се клатеше и почти не набираше височина. Секунда по-късно хеликоптерът престана да се издига изобщо.

— Губя управление! — кресна Назир. — Имаме и теч на гориво.

Фрайдей погледна към стрелката на горивото и изпсува. Вече бяха разтоварили цялата екипировка, която носеха в задната част. Единственото, което беше останало, беше запоената лебедка. Вече не можеха да се освободят и от грам излишно тегло. Пък и вероятно нямаше време да го направят.

Фрайдей погледна през прозореца. Хеликоптерът силно се тресеше. Ъгълът на слънцето се промени и дъгата изчезна. Той вече не се чувстваше като бог, а като последния нещастник. Това беше най-тъпият трик, на който можеше да се хване. Най-обикновена ловка измама, достойна за най-неопитния младок. Част от групата изучава очевидно незаплашителния отряд, докато останалите се спотайват наблизо, за да ти отворят още една дупка в главата.

— Трябва да ни приземиш където можеш! — кресна Фрайдей.

— Търся подходящо място — каза Назир. — Но не виждам такова.

Изненадващ порив на вятъра ги завъртя на четиридесет и пет градуса и те се озоваха с лице към скалите. Разнесе се втори залп, този път от предната група, който надупчи колесника. Хеликоптерът рязко се наклони и се снижи. Намираха се над малка долина. Гъстата мъгла пречеше на Фрайдей да види какво има отдолу. Но той не искаше да се спуска в долината. Не искаше да изгуби пакистанската група и не искаше да бъде там, когато започнеше ядрената война.

— Трябва да се приземим, докато все още можем да управляваме машината — каза Назир.

— Не още — отвърна Фрайдей. Той разкопча предпазния си колан. — Апу, отстъпи назад.

— Какво ще правиш? — попита Назир.

— Ще пропълзя отзад — каза Фрайдей. — Можеш ли да движиш хеликоптера напред и назад?

— Да, но ограничено. Един от опашните мотори все още работи.

— Добре. Ако успееш да обърнеш задната част към върха, аз и Апу ще опитаме да използваме лебедката и да се спуснем с въже на някоя от скалните издатини.

— В този вятър? — възкликна Назир. — Ще ви отнесе!

— Посоката на вятъра е югоизточна, той духа към скалите — каза Фрайдей. — Ще ни помогне.

— Или ще ви размаже в скалите.

— Ще трябва да поемем този риск! — натърти Фрайдей. — Трябва да стигна до пакистанците и да ги предупредя за войниците отпред.

— Дори и да слезеш на скалите, те ще те застрелят — изтъкна Назир.

— Първо ще спусна стареца — обясни му Фрайдей. — Нанда може би ще разпознае палтото на дядо си. Или могат да решат, че ставаме за потенциални заложници. При всички положения трябва да ги накарам да задържат стрелбата. — Фрайдей извади ножа си и отряза предпазния колан. После подаде радиото на Апу. — С малко късмет ще успея да се свържа с Ударния отряд. Ще им кажа къде се намираме и приблизително къде си приземил машината. Ударният отряд ще ни помогне да се доберем до Пакистан, а теб ще те вземе хималайският патрул. Можеш да им кажеш, че си провеждал независимо разузнаване, но не си успял да намериш групата.

Назир не изглеждаше много убеден. Но нямаше време да оспорва плана, затова изпълни инструкциите на Рон Фрайдей. Прилепил крака плътно към пода, стиснал с всички сили контролния лост, Назир внимателно обърна хеликоптера и започна да го приближава към скалата. През това време Фрайдей изключи комуникационния бутон, но не свали каската от главата си. После се провеси над люка между седалките.

— Какво става? — попита Апу. Лицето му беше по-бледо от преди. За разлика от затоплената кабина, в багажното отделение беше леденостудено.

— Ще скачаме — каза Фрайдей, който използваше предпазния колан, за да създаде нещо като предпазен колан за Апу.

— Не разбирам — обади се Апу.

— Просто се дръж — успокои го Фрайдей. После му сложи колана, върза го отпред и поведе фермера към лебедката. Беше им трудно да стоят прави в тресящото се багажно отделение, затова запълзяха на колене към задната част. Въжето беше от найлон, дебел четвърт инч, и беше увито около алуминиева макара. Фрайдей откачи края с куката от металната капсула на пода.

— Ти ще се спуснеш първи — каза той на фермера, докато прокарваше найлоновото въже през импровизирания колан, който беше направил.

— Да се спусна? — изуми се Апу.

— Да, при внучката ти — каза му Фрайдей. Американецът дръпна въжето. Изглеждаше стабилно. После избута Апу назад, докато фермерът не се оказа клекнал над люка. — Няма да е лесно — предупреди го Фрайдей. — Само сграбчи въжето, свий се на кълбо и се дръж, докато пакистанците не те хванат.

— Чакай! — изпищя Апу. — Откъде знаеш, че ще го направят?

— Не знам, но ще се моля за теб — каза Фрайдей и посегна към дългия лост, който управляваше люка в пода. Дръпна го. Последва силно раздрусване и люкът започна да се отваря. Той бързо сграбчи дистанционното управление, което задвижваше лебедката. Въжето започна да се развива, а в помещението нахлу леден въздух. — Кажи им, че аз идвам след теб! — викна Фрайдей, докато Апу се плъзгаше назад.

Апу сграбчи въжето, така както Фрайдей му беше казал, и се притисна към него. Фрайдей също държеше въжето със свободната си ръка и го отпускаше към отворения люк. Вятърът приличаше на леден блок — твърд и хапещ. Той леко извърна глава настрани от виелицата и силно присви очи. Както и очакваше, вятърът подхвана Апу като парцалена кукла. Гледката приличаше на сюрреалистично видение — природната стихия подмяташе човека като хвърчило. Хеликоптерът се намираше на около двадесет и пет стъпки от скалата. Беше наклонен надясно, където задният мотор не работеше, и неудържимо се люлееше под напора на въздушния вихър. Но Назир някак успя да го задържи на място, докато Апу се спускаше към скалата. Стана точно така, както Фрайдей се беше надявал — предната група тръгна към него, за да му помогне да слезе на земята, а неколцината от задната продължиха да държат оръжията си насочени към хеликоптера. Колкото по-близо до скалата слизаше Апу, толкова по-силно го блъскаше вятърът, тъй като около скалата фучаха и се пресичаха различни въздушни течения. Но един от членовете на групата успя да го сграбчи, докато друг от пакистанците здраво придържаше другаря си. Апу се оказа в безопасност на земята и откачи от колана си найлоновото въже. Фрайдей го нави обратно на макарата. Той видя как фермерът започна да говори нещо с пакистанците. Един от членовете на групата вдигна ръце и ги кръстоса във въздуха. Останалите по-назад свалиха оръжията си от машината.

Фрайдей бързо прекара въжето през дръжката на радиото, после го пристегна под мишниците си и около кръста си. Закрепи радиото на корема си и легна по гръб. Искаше да излезе с краката напред, за да предпази радиото. Спусна се наполовина през отворения люк, после натисна бутона за задвижване на лебедката. Сграбчи въжето, изпъна крака и започна да се плъзга навън. Жестокият леден вятър се промъкна под дрехите му и сякаш разкъса плътта му. А после, секунда по-късно, той вече стремително се спускаше надолу. Тъй като никой на борда на хеликоптера не контролираше въжето, то се развиваше прекалено бързо, а вятърът ускоряваше хода му. Скалата се приближаваше толкова бързо, че той едва успя да се приземи на краката си. Стъпалата на Фрайдей се удариха в камънаците с всичка сила. Той почувства как ударът премина през цялото му тяло и стигна до мозъка му. Отскочи обратно, после усети отвратително рязко дръпване, а веднага след това хеликоптерът зад него се килна към земята.

— По дяволите! — изкрещя той. Имаше чувството, че е бил ударен с тояга в гърдите. Хеликоптерът започна да пада, а въжето се изпъна и стана твърдо като стомана.

От скалата към него посягаха ръце. Силният вятър го крепеше прав. Някой свали радиото, докато друг се опитваше да откачи въжето.

Изведнъж някой пред него вдигна автомата си АК-47 и изстреля един откос над главата си. Найлоновото въже изплющя и вятърът блъсна Фрайдей напред. Нечии ръце сграбчиха якето му и го издърпаха на скалата. Вятърът все още го подмяташе и той нямаше чувството, че е стъпил на твърда земя. Легна по корем и се опита да си поеме въздух с наранените си дробове. Беше с лице към долината и видя как хеликоптерът пада надолу в бавна, мързелива спирала.

После, само миг по-късно, спря да се върти. Хеликоптерът падна с опашката надолу, целеустремено и решително като огромно перце за бадминтон. Набра скорост и изчезна сред гъстите, ниски облаци.

Секунда по-късно Фрайдей чу силен трясък, който отекна над цялата долина. Едновременно с него избухна оранжевочервено зарево, което се разля сред облаците като боя.

Фрайдей обаче нямаше време да оплаква смъртта на капитан Назир. Ръцете, които го бяха спасили, го вдигнаха на крака и го опряха в близката скала.

Една жена мушна дулото на пистолета си под брадичката му и го накара да я погледне. Лицето й беше премръзнало, а очите й маниакално блестяха. От кичурите коса, подали се изпод качулката, висяха ледени висулки.

— Кой си ти? — изкрещя тя, за да надвика свистящия вятър.

— Аз съм Рон Фрайдей от американското разузнаване — провикна се и той. — Ти ли си лидерът на МСК?

— Да, аз съм! — отвърна тя.

— Чудесно — каза той. — Точно теб търсех. Теб и Нанда. Тя с вас ли е?

— Защо? — изкрещя жената.

— Защото тя може би е единственият човек, който би могъл да спре ядреното унищожение на страната ти.