Буферна зона

16.Участък 2Е, Сиячин, КашмирСряда, 21:02

Шараб и групата й изоставиха камиона скрит в храстите. В следващите два часа си проправяха път по скалите към местонахождението на пещерата. Ишак избърза пред тях с мотоциклета си. Стигна, докъдето можеше, с машината и после продължи пеша. Когато се добра до пещерата, той запали малките фенери, които пазеха там. Жълтеникавата светлина Помогна на Шараб, Самуел, Али и Хасан да преведат Нанда през острите скали. Кашмирската заложница не се опитваше да избяга, но очевидно изпитваше трудности с катеренето. Пътеката, която водеше към пещерата, беше тясна и стръмна. Последната отсечка беше дълга по-малко от петдесет стъпки, но пък беше почти вертикална.

Около скалите се виеше нежна мъгла и премрежваше видимостта им. Нанда вървеше между мъжете. Шараб беше последна. Дясната й ръка беше насинена от ударите по таблото на камиона и силно я болеше. Шараб рядко изпускаше нервите си, но понякога просто се налагаше. Подобно на Бойните жребци в Корана, които хвърляха искри изпод копитата си, тя също трябваше да освобождава гнева си от време на време. В противен случай той щеше да избухне вътре в нея.

Нанда се опитваше да напипа хватките, които Шараб и останалите бяха издълбали в скалите преди повече от година. Мъжете й помагаха, колкото можеха.

Шараб бе настояла да вземат кашмирката с тях, въпреки че нямаше да им свърши работа като заложник. Хората, които бяха взривили собствените си сънародници, едва ли щяха да се поколебаят да застрелят още един. Шараб беше повела Нанда с едно-единствено намерение. Да й зададе няколко въпроса.

Другите две експлозии на пазара в Шринагар не бяха съвпадение. Някой трябва да е знаел какво са планирали Шараб и групата й. Може би беше дело на проиндийска екстремистка групировка. Но по-вероятно беше да е някой от правителството, защото съгласуването на експлозиите изискваше твърде внимателно планиране. Всичко беше нагласено така, че Милиция за свободен Кашмир неволно да поеме вината за удара над индусите.

Шараб не беше изненадана, че индийците биха убили собствените си хора, за да настроят населението срещу МСК. Някои правителства строяха фабрики за бактериологично оръжие под училища и разполагаха военни щабове под болници. Други арестуваха хиляди дисиденти и тестваха токсични вещества във въздуха и водата на нищо неподозиращото общество. Сигурността на мнозинството обикновено беше поставяна над добруването на неколцина души. Онова, което безпокоеше Шараб, беше лекотата и ефективността, с която индийците бяха организирали контразаговора срещу нейната група. Индийците знаеха точно къде и кога МСК ще нанесе удара. Знаеха, че групата поема отговорност за извършеното секунди след взрива. Индийците бяха направили бъдещата им работа невъзможна. Дори властите да не знаеха кои са членовете на МСК или къде живееха, репутацията на групата беше уронена. Вече нямаше да гледат на тях като на борци срещу политиката на Делхи. От сега нататък щяха да гледат на тях като на антииндийци, антииндуси.

И Шараб не можеше да стори нищо, за да го предотврати. За момента се чувстваше в безопасност. Ако властите знаеха за пещерата, вече щяха да чакат тук. След като екипът се снабдеше с оръжия и топли дрехи, Шараб щеше да реши дали да продължат или да останат за през нощта. Придвижването из заледените, тъмни планини можеше да е опасно. Но не по-малко рисковано беше да дадат шанс на индийците да ги проследят. Нямаше да позволи членовете на групата й да бъдат заловени живи или мъртви. Дори и безжизнените тела щяха да послужат на радикалните индийци да натрупат активи пред посредственото население.

Шараб искаше да оцелее и по друга причина. В името на всички бъдещи борци за свобода тя трябваше да открие как индийските власти са разбрали за плановете на екипа й. Може би някой ги беше видял на покрива на полицейското управление. Но това щеше да доведе до арестуването им, а не до този добре изпипан план. Тя подозираше, че са били наблюдавани от известно време. МСК почти не комуникираше по телефон или чрез компютър и никой в Пакистан не знаеше точното им местонахождение, което означаваше, че някой ги е шпионирал от доста близко разстояние.

Тя познаваше и вярваше на всеки от екипа си. Имаше само двама души освен тях, които се бяха приближавали до групата — Нанда и дядо й. Апу беше твърде изплашен, за да предприеме нещо срещу тях, а Шараб не можеше да проумее по какъв начин Нанда би говорила с някой друг. И двамата бяха под наблюдение денонощно и всекидневно. Все пак по някакъв начин един от двама беше успял да ги предаде.

Ишак се провеси от пещерата, която се намираше на десет стъпки височина. Протегна ръка надолу, за да помогне на качващите се. Шараб изчака, докато Ишак и Али буквално издърпаха Нанда вътре. Скалата беше хладна и тя облегна буза на нея. Затвори очи. Допирът беше приятен, но нямаше нищо общо с усещането да си у дома.

Любимата приказка на Шараб като малка беше една от историите в Корана, която разказваше за Седмината, заспали в пещерата. Всеки път щом се озовеше на това място, в съзнанието й изплуваше едно изречение: „Приспахме ги в пещерата за много години, а сетне ги събудихме, за да разберем кой ще определи най-добре колко време е прекарал в пещерата.“

Шараб познаваше чувството на дезориентация. Отделена от всички, които обичаше, изолирана от всичко, което й беше познато, за нея времето беше загубило своето значение. Но жената знаеше какво бяха научили Седмината в пещерата: че Господ Бог знаеше от колко време са в покой. И ако вярваха в Него, те никога нямаше да се загубят.

Шараб имаше своя Бог, както и своята страна. Но не искаше да се завърне в Пакистан по този начин. Винаги си беше представяла как се връща у дома победоносно, а не бягаща от врага.

— Хайде! — викна й Самуел.

Шараб отвори очи. Продължи да се катери към пещерата. Мигът на спокойствие беше отминал. Гневът отново я обземаше. Провря се в малката пещера и се изправи. Вятърът със свистене нахлуваше в плитката пещера. На куките, забити в ниския таван, се поклащаха два фенера. Под тях се виждаха сандъците с оръжия, експлозиви, консервирана храна, дрехи и други припаси.

Всички мъже освен Ишак стояха покрай стените на пещерата. Ишак се опитваше да закрепи голямо парче брезент на входа. Външната страна на тази импровизирана врата беше боядисана в цвета на околните скали. Тя не само им позволяваше да скрият пещерата от чужд поглед, но и им помагаше да се постоплят.

Нанда беше в дъното на пещерата. Беше извърната с лице към Шараб. Таванът беше силно извит и кашмирката стоеше леко прегърбена. Около глезена й беше засъхнала струйка кръв. Явно белезниците бяха протъркали плътта й, но тя не се беше оплакала. Ъгълчетата на устните й потрепваха. Дишаше учестено и яростно, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Шараб реши, че това най-вероятно е опит да се постопли, а не израз на предизвикателство. Всички се бяха изпотили от изкачването и сега студеният въздух вледеняваше пропитите им с влага дрехи.

Шараб бавно тръгна към затворничката си.

— Днес загинаха невинни хора — каза Шараб. — Няма да има отмъщение, няма да има повече убийства, но аз трябва да знам. Ти или дядо ти казахте на някого за нашите действия?

Нанда не отвърна.

— Не ние унищожихме храма и автобуса и ти го знаеш — добави Шараб. — Живяхме заедно, сигурно си чула нашите планове. Знаеш, че ние атакуваме само правителствени обекти. Който и да е нападнал индусите, той е твой враг. Трябва да бъде изобличен и да получи възмездие.

Нанда продължи да стои неподвижно със скръстени ръце. Но позата й беше някак променена, както и изразът на лицето й. Беше поизпънала рамене, а устните и очите й бяха станали по-твърди. Сега вече я предизвикваше.

„Защо?“, запита се Шараб. Защото една пакистанка е посмяла да изрази твърдението, че индийци биха могли да бъдат врагове на индийци? Не, не можеше да бъде толкова наивна. А ако не беше съгласна, тогава защо не защитаваше своите сънародници?

— Самуел? — каза Шараб.

Младият брадат мъж се изправи.

— Да?

— Моля те, погрижи се за вечерята ни, както и за тази на гостенката ни. Тя ще има нужда от сили.

Самуел отвори един покрит със скреж кашон, който беше пълен с военни дажби. Започна да вади плитките червени консерви. Всяка от тях съдържаше ориз, ивици пушено козе месо и две канелени пръчици. В друг кашон бяха подредени кутии с мляко на прах. Докато Самуел ги раздаваше на останалите, Али донесе кана с вода от дъното на пещерата. Прибави я към сухото мляко, като умело наливаше, така че ледът, събрал се около гърлото на каната, да не попадне в напитките им.

Шараб продължи да наблюдава Нанда.

— Ще дойдеш с нас в Пакистан — съобщи й тя. — Щом пристигнем там, ще кажеш на моите колеги онова, което отказваш да кажеш на мен.

Нанда пак не отвърна. Това се стори странно на Шараб. Тъмнооката жена беше доста приказлива, докато живееха във фермата. Непрекъснато недоволстваше от пленничеството им, от ограниченията, които й бяха наложени, от милитаристичните лидери на Пакистан, от терористичните действия на МСК. Изглеждаше странно, че сега упорито мълчи.

Може би жената просто беше уморена от изкачването. Но пък не беше проронила нито дума и в камиона. Възможно беше да се страхува за живота си. Но не се беше опитала да избяга по планинските пътеки или да посегне за някое от оръжията в околните сандъци.

А после изведнъж разбра причината, поради която Нанда не искаше да говори с тях. Шараб спря на няколко стъпки от кашмирката.

— Ти работиш с тях — рязко каза Шараб. — Или искаш да те отведем в Пакистан, или… — Тя прекъсна изречението и повика Хасан. Висок шест фута и половина, тридесет и шест годишният бивш работник от кариерата беше най-едрият в екипа. Трябваше силно да се приведе, за да стои в пещерата.

— Хвани я — нареди Шараб.

Сега вече Нанда се размърда. Опита се да мине покрай Шараб. Очевидно се опитваше да достигне една от пушките. Но Хасан бързо мина зад Нанда. Сграбчи ръцете й точно под раменете и ги прикова към тялото й с масивните си длани. Кашмирката простена и започна да се извива в опити да се освободи. Но едрият мъж я притисна още по-силно. Тя изви гръб и замря неподвижна.

Хасан избута Нанда пред Шараб. Пакистанката пребърка джобовете на джинсите й, а сетне посегна под издутия й вълнен пуловер. Старателно потупа Нанда по цялата дължина на тялото.

Бързо откри онова, което търсеше. Беше закачено от лявата страна на Нанда, точно над бедрото й. Нанда поднови опитите си да се изплъзне, но Шараб рязко вдигна пуловера й и оголи кръста й.

Там имаше малко кожено калъфче, прикрепено към еластична лента. В калъфчето имаше клетъчен телефон. Шараб го взе и се приближи до един от висящите фенери. Внимателно огледа малкото устройство. Дисплеят с течен кристал беше тъмен. Въпреки това телефонът работеше. Лекичко вибрираше — ту се включваше някакъв пулс, ту се изключваше. Повтаряше този ритъм непрекъснато. На върха му имаше тъмно, леко вдлъбнато пластмасово топче. Приличаше на окото на дистанционно за телевизор.

— Али, Самуел, съберете оръжията и провизиите — нареди Шараб. — Бързо!

Мъжете изоставиха вечерята си и се втурнаха да изпълнят заповедта. Хасан продължи да притиска Нанда. Ишак ги наблюдаваше от другия край на пещерата. Чакаше нареждания от Шараб.

Шараб погледна Нанда.

— Това е нещо повече от клетъчен телефон, нали? Това е проследяващо устройство.

Нанда мълчеше. Шараб кимна на Хасан и той стисна ръцете на момичето още по-силно. Тя изохка, но пак не отговори. След няколко секунди Шараб направи знак на Хасан да отпусне хватката си.

— Няма как да си разговаряла със съучастниците си, без да те чуем — продължи Шараб. — Очевидно си използвала клавиатурата, за да набираш информацията. Сега сигурно проследяват сигнала до нашата база. Кои са те?

Нанда не отвърна.

Шараб направи няколко крачки към нея и я зашлеви с опакото на ръката си.

— Кой стои зад това? — изкрещя тя. — СГС? Военните? Светът трябва да знае, че не ние сме извършили това!

Нанда продължаваше упорито да мълчи.

— Имаш ли някаква представа какво си сторила? — попита Шараб, отстъпвайки назад.

— Да, имам — най-после проговори кашмирката. — Попречих на хората ви да извършат геноцид.

— Геноцид?

— Срещу индуското население в Кашмир и останалата част на Индия — каза Нанда. — По телевизията от години дават заплахите за унищожение, които хората ви крещят пред джамиите.

— Слушала си радикалите, фундаменталистите, които имат екстремистки виждания — настоя Шараб. — Всичко, което ние желаем, е свобода за мюсюлманите в Кашмир.

— Като убивате…

— Ние сме във война! — заяви Шараб. — Но удряме само военни и полицейски цели. — Тя вдигна клетъчния телефон и потупа върха му с пръстите си. — Искаш да си говорим за изтребление, така ли? Това е дистанционен сензор, нали? Ние те докарахме близо до мястото и ти възпламени експлозивите, заложени от твоите партньори.

— Онова, което извърших, беше акт на любов, акт в защита на останалите хора — отвърна Нанда.

— Това беше акт на предателство — каза Шараб. — Хората не се страхуваха от нас, защото знаеха, че няма да ги нараним. Ти оскверни това доверие.

Сънародниците на Шараб също бяха участвали в подобни актове, най-вече в Близкия изток, използвайки телата си като живи бомби. Разликата беше, че жертвите на Нанда не бяха избрали такава саможертва. Нанда и партньорите й го бяха решили вместо тях.

Но моралът и вината нямаха значение за Шараб в момента. Нанда нямаше достатъчно опит, за да измисли такъв план. Независимо кои бяха извършителите, те вече идваха насам, несъмнено добре въоръжени. И Шараб нямаше намерение да ги чака.

Тя се обърна към Ишак. Най-младият член на екипа й стоеше близо до кашоните и ядеше порцията си козе месо и ориз. Устните му бяха побледнели от студа, а кожата на лицето му приличаше на изсушен пергамент заради брулещия вятър по време на мотоциклетното му пътешествие. Но дълбоките му очи бяха напрегнати, очакващи. Шараб се опита да не мисли за онова, което щеше да му каже. Но трябваше да го направи.

Тя подаде клетъчния телефон на Ишак.

— Трябва да останеш тук заедно с това — каза тя.

Младият мъж спря да дъвче.

— Чу какво става — добави Шараб. — Ние ще продължим, но нейните съучастници трябва да мислят, че още сме тук.

Ишак остави консервата и взе телефона. Другите мъже стояха мълчаливо.

— Много е тежък — меко каза Ишак. — Права си. Мисля, че са му добавили разни неща. — Той погледна Шараб. — Значи не искаш индийците да напуснат това място, така ли?

— Така — тихо отвърна Шараб. Гласът й беше приглушен. Гледаше Ишак в очите.

— Тогава няма да го напуснат — обеща й той. — Но вие по-добре тръгвайте.

— Благодаря — отвърна Шараб.

Жената се обърна, за да помогне на другите мъже. Не защото имаха нужда от помощ, а защото не искаше Ишак да я види как плаче. Искаше да я запомни силна. Той имаше нужда от това, за да издържи. Но сълзите рукнаха. Двамата бяха прекарали заедно всеки ден от последните две години в Пакистан или в Кашмир. Той беше напълно отдаден на нея и на каузата. Но не притежаваше уменията за катерене и оцеляване, които имаха другите мъже. Без тях те нямаше да успеят да прекосят планините и контролираната линия, за да се върнат в Пакистан.

Останалите членове на екипа облякоха дебелите палта, които съхраняваха в пещерата. Преметнаха автоматични пушки на десните си рамене и въжета на левите. В джобовете си имаха фенерчета и кибрит. Али нарами раницата, която беше напълнил с храна. Хасан сграбчи Нанда, след като Самуел му подаде раницата с оборудването — алпинистки съоръжения, чук, допълнителни фенерчета, карта на района.

После, един по един, всеки прегърна Ишак. Той им се усмихваше със сълзи в очите. Шараб беше последна.

— Моля се на Аллах да ти изпрати на помощ пет хиляди ангела — прошепна му тя.

— Предпочитам Той да ви помага, за да стигнете до дома — отвърна Ишак. — Тогава ще бъда сигурен, че всичко това не е било напразно.

Тя силно го прегърна, а после потупа гърба му, обърна се и излезе от пещерата.