Буферна зона

40.Великата хималайска веригаЧетвъртък, 17:41

Брет Огъст и Уилям Мюзикънт поеха на юг през платото. Срещу тях се извиваше пронизителен, леден вятър — термалните течения спираха издигането си и въздухът се охлаждаше. Едва изминали четиристотин метра, мъжете бяха принудени отново да сложат очилата си, за да предпазят очите си от сълзене. Според НРС това беше северната артерия на същата тераса, по която се движеше и пакистанската група.

Сателитният телефон иззвъня и полковникът спря. Клекна на земята и вдигна слушалката. Обаждаше се Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването инструктира двамата мъже да изчакат там, където са в момента.

— Какво става? — попита Огъст.

— Съществува възможност групата да се е разделила — информира го Хърбърт. — Тази част, която се е запътила към вас, вероятно е примамка, целяща да привлече индийските войници на северозапад.

— Да, би имало смисъл — отвърна Огъст.

— Но не искаме вие да попадате в средата на всичко това — продължи Хърбърт. — Може би е имало и някаква борба помежду им. Но не сме сигурни. Бихме желали да се придвижите към място, където бихте могли да се защитавате, и да чакате там.

— Разбрано — потвърди Огъст. Мястото, където платото се стесняваше, щеше да бъде идеално за целта.

— Пол помоли Стивън Вийнс да огледа североизточната част на платото — каза Хърбърт. — Имаме причини да смятаме, че останалите от групата са се запътили натам.

— Там някъде падна и Майк — отбеляза Огъст.

— Знам — отвърна Хърбърт. — Пол мисли, че ако локализираме местоположението на Майк, той би могъл да ни помогне да открием другата част от групата.

От джоба на жилетката на Огъст се разнесе нискочестотен пресеклив звук.

— Боб, почакай! — прекъсна го Огъст. — Получавам входяща радиотрансмисия.

— Внимавай, Брет — каза Хърбърт.

Полковникът остави телефона на земята. Извади радиото от джоба си и го включи. Не си позволяваше да се надява, че е войник от Ударния отряд. Вероятно някой беше открил един от радиопредавателите или пък индийските военни се намесваха в честотата им.

— Орел — каза Огъст. Това беше кодовото име, което си беше избрал. Произлизаше от първата буква на фамилното му име. Членовете на Ударния отряд използваха кодови имена, когато не бяха сигурни за произхода на обаждането. Ако някой от тях бъдеше задържан и принуден да комуникира насила, той щеше да използва друго кодово име, базирано на инициала на малкото му име.

— Орел, тук е Репей — каза глас от другата страна на линията.

Огъст не усещаше нито студа, нито вятъра. Мъртвият свят около него изведнъж сякаш започна да пулсира.

— Добре ли си? — попита Огъст.

— Да — отвърна Роджърс. — Но съм сам. А ти?

— Мойсей и аз сме добре — отвърна той. Докато говореше, Огъст издърпа от джоба си карта на района, която беше специално разграфена с кодирани координати. Разгъна я на земята и я притисна с коляно. — Разполагаш ли с картата си? — попита той.

— Сега я вадя — каза Роджърс. — Намирам се на 37–49.

— Три-седем-четири-девет — повтори Огъст. — Прието. В безопасност ли си?

— Така изглежда.

— Много добре. Ще предам тази информация вкъщи. Може би ще получим нови инструкции.

— Разбрано — каза Роджърс.

Полковник Огъст постави радиото върху картата и вдигна слушалката на сателитния телефон. Същевременно с това победоносно вдигна палец към Мюзикънт. Лекарят се усмихна едва забележимо. Но все пак се усмихна.

— Боб, с нас се свърза Майк — каза Огъст. — Намира се в долината на около три мили от подножието на глетчера. В безопасност е.

— Благодаря ти, Боже — възкликна Хърбърт. — Други оцелели?

— Не.

— Разбирам. Добре, полковник — продължи Хърбърт. — Установете периметъра си, дръжте се и кажете на Майк да стори същото. Аз ще информирам Пол.

— Боб, имай предвид, че тук теренът е изключително труден, а съвсем скоро ще стане тъмно и студено — каза Огъст. — Ако ще изпращаме Майк на издирваща мисия, той разполага с още само четиридесет минути видимост.

— Осъзнавам ситуацията — отвърна Хърбърт. — Кажи му добре да огледа околността. Ще се свържем отново с теб възможно най-скоро.

Огъст затвори сателитния телефон и предаде информацията на Роджърс. Генералът се държеше стоически, както обикновено.

— Ще се оправя — отвърна Роджърс. — Ако трябва да се придвижа на север, глетчерът ще се пада точно пред мен. Просто ще следвам реката.

— Чудесно. Екипировката ти наред ли е?

— Да — отвърна Роджърс. — Има само едно нещо, от което се нуждая. Вероятно е същото, от което се нуждаеш и ти.

— Какво е то? — попита Огъст.

— Да открия копелето, което ни продаде, и да го накарам да съжалява.