Буферна зона

2.Шринагар, ИндияСряда, 15:51

Пет часа след като съобщи фалшиво име на служителите към Регионалното бюро за регистриране на чужденците на летище Шринагар, Рон Фрайдей вече се разхождаше по улиците на града, като се надяваше, че мястото ще се превърне в негов дом за следващите година или две. Беше се настанил в малка, евтина странноприемница близо до „Шервани Роуд“. Научи за „Палата на Биноу“ последния път, когато беше тук. В задната част се помещаваше игрална зала, което означаваше, че на местната полиция се плаща, за да страни от мястото. Там Фрайдей щеше да бъде анонимен и в безопасност.

Офицерът от Службата за национална сигурност беше доволен, че се измъкна невредим от Баку, Азербайджан. Радваше се не само да е извън бившата съветска република, но и защото се намираше на по-малко от двадесет и пет мили от контролираната зона. Бе идвал в столицата на северната държава и преди и бе открил, че атмосферата го кара да се чувства особено ободрен. В далечината непрекъснато се Чуваше артилерийска стрелба. Пехотните мини по хълмовете избухваха в неми вулкани от пръст. Ранните утрини бяха пронизвани от писъка на реактивни самолети и отчетливия тътен на сипещите се бомби, както и от силния трясък на самонасочващите се ракети.

Страхът се носеше във въздуха ден и нощ. Древният град, някогашно курортно селище, сега се управляваше и наблюдаваше от военни индуси, докато търговията се контролираше от кашмирски мюсюлмани. Не минаваше и седмица без поне четири-пет загинали в терористична бомбардировка, случайна престрелка или вземане на заложници.

Фрайдей обожаваше всичко това. Нищо не правеше глътката въздух по-сладка от една разходка сред минирано поле.

Четиридесет и седем годишният мъж, родом от щата Мичиган, се разхождаше на най-големия открит пазар в града. Той се намираше в източната част, близо до хълмовете, които някога бяха покрити с плодородни земи и тучни пасища. Но това беше преди военните да си присвоят хълмовете като най-прекия маршрут за хеликоптери и конвои, запътили се към контролираната зона. Малко по на север се намираше хотел „Центанр Лейк Вю“, където отсядаха повечето чуждестранни туристи. Беше построен близо до добре поддържания бряг на езерото, известен като Мугалските градини. Тези природни градини бяха дали на района името му. На езика на мугалските заселници Кашмир означаваше „рай“.

Ръмеше приятен, разхлаждащ дъжд, но той не успяваше да пропъди обичайните тълпи от местни жители и чужденци. Пазарът имаше отличителна миризма, каквато Фрайдей не беше срещал никъде по света. Беше смесица от мускус, който се носеше от козината на овцете и влажните палмови листа, покрили покривите на сергиите, лавандулова есенция и дизелови изпарения. Те идваха от безбройните таксита, минибуси и рикши, обслужващи околността. Наоколо сновяха жени, увити в сарита, и млади студенти, издокарани в европейски дрехи. Всички те се опитваха да завземат позиции край малките дървени щандове, за да си купят пресни плодове и зеленчуци, както и прясно изпечени сладкиши. Търговците удряха с жилави пръчки овцете, пропъдени от опустошените си пасища, където сега войниците се упражняваха в точна стрелба. Окаяни бездомни се опитваха да откраднат някой морков или зелка. Купувачите, предимно арабски и азиатски бизнесмени, пазаруваха с щедра ръка пъстри шалове, изящни кутийки за бижута и кожени портфейли. Европейци и американци почти не се мяркаха — Шринагар и останалата част от Кашмир фигурираха като „непрепоръчителни за посещение зони“ в списъците на Държавния департамент на САЩ, британското Външно министерство и редица европейски правителства.

Някои търговци предлагаха ръчно тъкани килимчета и черги. Фермери бяха паркирали камионетките и каручките си в единия край на пазара и пренасяха кошници с пресни земеделски продукти или топъл хляб към сергиите. Имаше и войници. Фрайдей не беше виждал друго обществено място, освен в Израел, където войниците да са почти колкото цивилните. И то само очевидните — онези, които носеха униформи. Той беше сигурен, че наоколо е пълно с членове на Специалните гранични сили, създадени от ЦРУ, и на индийския клон за проучвания и анализи, тяхната чуждестранна служба за шпионаж. Ролята на СГС беше да прекъсва потока на военни материални части и сведения към и от вражеските позиции. Фрайдей беше уверен, че сред тълпите се крият и членове на Пакистанските специални части. Те бяха подразделение на дирекция „Разузнаване“ към армията и задачата им беше да контролират действията отвъд вражеската линия. Освен това работеха и с независими наемници за извършване на терористични актове срещу индийците.

В Баку обстановката беше съвсем различна. Там пазарите бяха спокойни и добре уредени, а местното население беше малобройно и се държеше сравнително прилично. На Фрайдей му харесваше повече в Шринагар. Човек трябваше да внимава за враговете, докато се опитва да изхрани семейството си.

Работата зад бюро в американското посолство в Баку му беше интересна, но не и заради онова, което вършеше за заместник-посланик Дороти Уилямсън. Фрайдей беше работил като адвокат на „Мара Ойл“ в продължение на години и Уилямсън го беше приветствала сред служителите си именно по тази причина. Официално той трябваше да й помага в изготвянето на проектодокументи, целящи да отслабят апетитите на Азербайджан към каспийския нефт. Но онова, което правеше задълженията на Фрайдей истински вълнуващи, беше работата под прикритие, която вършеше за Джак Фенуик, бившия съветник на президента по въпросите на националната сигурност.

Широкоплещестият мъж беше вербуван от Агенцията за национална сигурност още докато учеше право. Един от преподавателите му, Винсънт Ван Нюсен, беше служил като агент на Службата за стратегическо реагиране по време на Втората световна война. Професор Ван Нюсен видя във Фрайдей някои от качествата, притежавани от самия него на младини. Сред тях беше изявената самостоятелност. Фрайдей се беше научил на това, докато растеше в горските райони на Мичиган, където с баща му ловуваха, за да се изхранват. Използваха не само пушки, но и големи лъкове. След като завърши Нюйоркския университет, Фрайдей прекара известно време в АНС като стажант. Когато година по-късно започна работа в нефтената индустрия, той вече беше действащ шпионин. Освен контактите, които създаваше в Европа, Близкия изток и Каспийския регион, Фрайдей разполагаше и с имената на агентите на ЦРУ, работещи в тези страни. От време на време трябваше да ги наблюдава. Да шпионира шпионите, да се уверява, че работят единствено за САЩ.

Фрайдей напусна окончателно частния бизнес преди пет години. Омръзна му да работи за нефтената индустрия по цял ден, а за АНС само от време на време. Освен това се разстройваше, виждайки как се провалят разузнавателни операции отвъд океана. Много от агентите, които срещаше, бяха неопитни, страхливи и мекушави. Това важеше с особена сила в страните от Третия свят и из цяла Азия. Жадуваха единствено за материални блага. Не и Фрайдей. Той искаше да му е неудобно, горещо, студено, болезнено. Несигурно.

Искаше предизвикателства. Искаше живот.

Другият проблем беше нарастващият електронен шпионаж, който изместваше прякото човешко наблюдение. Резултатът беше влошено и слабо ефективно, масово събиране на сведения. За Фрайдей това беше като да си купиш месо от кланицата, вместо да го отстреляш при лов. Вкусът на храната не беше така добър, когато тя беше продукт на масово производство. Усещането беше незадоволително. А с течение на времето ловецът ставаше все по-мекушав.

Фрайдей нямаше намерение да става мекушав. Когато Джак Фенуик му каза, че иска да говори с него, Фрайдей примря от нетърпение. Срещнаха се в бара на хотел „Хей-Адамс“. Беше седмицата на встъпване на президента в длъжност и барът беше претъпкан. Щяха да останат незабелязани. Там Фенуик вербува Фрайдей за „Начинанието“, както сам го нарече. Операцията трябваше да свали действащия президент и да постави в Овалния кабинет някоя нова, проактивна личност. Един от най-тежките проблеми, които стояха пред Америка, беше заплахата от терористи. Вицепрезидентът Котън щеше да се справи с този проблем много по-решително. Той щеше да заяви на терористичните държави, че ако финансират атаки срещу американските интереси, столиците им ще бъдат сринати със земята. Заличаването на страха у американците в чужбина щеше да насърчи конкурентната търговия и туризъм, което от своя страна щеше да помогне на тайните служби да проникнат сред националистичните групировки, религиозните организации и други екстремистки сдружения.

Но заговорът се провали. Светът си остана безопасно място за всички диктатори, анархисти и международни престъпници.

За щастие оставките на вицепрезидента, Фенуик и останалите високопоставени заговорници послужиха като дезинфекция на гнойна рана. Администрацията получи главните виновници. Спряха кървенето и за момент изглеждаше, че са отклонили вниманието си от другите съмишленици в плана. Ролята на Фрайдей да натопи терориста Харпунджията за убийството на двоен агент от ЦРУ, извършено от самия него, не беше разкрита. Всъщност Ханк Люис се опитваше да събере възможно най-много разузнавателни сведения, и то възможно най-бързо, затова нямаше много време да се обръща назад. Агентите на АНС, намиращи се извън Вашингтон, бяха изпратени по проблемните места, като от тях се очакваше едновременно да подпомогнат разузнавателните операции и да докладват на началниците си от първа ръка. Именно за това Фрайдей напусна Бейкър. Първо опита да се прехвърли в Пакистан, но го преместиха в Индия по специална молба от страна на индийското правителство. Там започна работа за „Мара Ойл“, като им сътрудничеше да оценят бъдещата продуктивност на района, както и по границата между Великата индийска пустиня в провинция Раджастан и пустинята Тор в Пакистан. Познаваше отлично района и хората и говореше свободно кашмирски език.

Разбира се, беше твърде иронично, че първата му задача щеше да бъде да помогне на отряд на Оперативния център да изпълни мисия от жизненоважно значение за мира в региона. На Оперативния център, на онези, които бяха провалили „Начинанието“.

Ако в политиката се завързваха странни приятелства, то в акциите под прикритие те бяха още по-озадачаващи. Но между двете групи съществуваше и една разлика. Дипломацията изискваше от политиците да изглаждат несъгласията помежду си, когато се налага. Действащите агенти не го правеха. Те подклаждаха своите вражди.

Завинаги.