Буферна зона

39.Долината МангалаЧетвъртък, 17:30

По време на скоковете на американските войници самолетът АН-12 беше направил рязък завой на юг. Мощното въздушно течение, причинено от отдалечаващата се машина, беше запратило Майк Роджърс в центъра на парашутистите. В резултат на това той се оказа защитен от основния удар на ракетната атака. Но Роджърс чу експлозиите. Той видя как хората от екипа му започнаха да падат покосени от шрапнелите. В момента, в който генералът започна да се насочва към целевата зона, във въздуха бяха останали само той и още един войник. Въпреки героичните усилия на един от другарите му на скалната тераса Роджърс не успя да достигне платото. Той удари глезените си и остърга дясното бедро и тялото си в острите скали. За щастие натискът беше поет от плътната му жилетка. Но Роджърс се спускаше твърде бързо и нямаше как да се задържи. Освен това не успя да види какво се случи с последния от войниците във въздуха. Но той поне се намираше от правилната страна на платото. Ако успееше да се освободи от парашута навреме, вероятно всичко щеше да бъде наред.

Щом изгуби целевата скална тераса от погледа си, Роджърс веднага започна да изучава терена под себе си. Не се беше отказал от намерението си да се присъедини към останалите и се оглеждаше за друга тераса, на която да се приземи. За съжаление Роджърс не можеше да се придържа така близко до планината, както му се искаше. Навсякъде стърчаха остри оголени скали и той рискуваше да закачи и скъса парашута си. Макар и с неохота, той реши да се приземи в долината.

Докато се спускаше, Роджърс се взираше за следи от останалите парашутисти. Не смяташе, че някой от войниците би оцелял след подобно падане. Но ако успееше да се приземи близо до тях, поне щеше да се увери дали наистина е така. Роджърс отказваше да мисли за загиналите си другари. По-късно щеше да има време да се отдаде на тъгата си. Сега единствено мисията имаше значение и Роджърс трябваше да намери начин да се върне към нея.

Роджърс се спускаше все по-ниско, а въздушните течения отслабваха. Докато навлизаше в долината, куполът на парашута му преустанови въртеливите си движения. Офицерът увисна отвесно на въжетата — планините го предпазваха от свирепите ветрове, които брулеха по-високите части, и плавно се спусна през скупчените облаци.

Роджърс погледна големия си светещ часовник. Беше прекарал във въздуха почти петдесет минути. Сега вече се намираше на достатъчно ниско надморско равнище, за да свали кислородния апарат и очилата си. Закачи ги на колана си. Водните изпарения в облаците започнаха да кондензират влага върху голото му лице. Това охлади горещата пот по челото и бузите му и го ободри. Под него облаците започваха да изтъняват. Вече виждаше и приближаващата се земна повърхност.

Приземяването нямаше да бъде лесно.

Технически, формацията долу се наричаше долина. Представляваше издължена низина, разположена между две планински вериги. Центърът й се пресичаше от плитка бързоводна река. За Майк Роджърс обаче малката пуста формация беше само една камениста вдлъбнатина сред неравните хълмове. Наклоненият, назъбен скалист терен правеше мекото приземяване невъзможно, а безопасното кацане повече от проблематично. Но поне въздухът беше спокоен. Щеше да успее да направлява парашута, така че да избегне най-опасните места.

Той се снижи под последния слой облаци и видя първия парашут. Беше кацнал насред реката като екзотична орхидея. Войникът очевидно беше под него. Секунда по-късно Роджърс видя и останалите парашути. Два от тях се бяха оплели един в друг и бяха паднали в подножието на близкия хълм. Войниците лежаха проснати до тях. Специалните им зимни облекла бяха изплескани с кръв. Над тях видя четвърти член на екипа. Куполът се беше закачил на един скален ръб тридесет фута по-нагоре. Под него висеше Сондра Девон и леко се полюляваше на въжетата.

Не мисли за това сега, наложи си Роджърс. Беше длъжен да гледа напред, към каузата, за която тези войници бяха пожертвали живота си. В противен случай жертвите щяха да бъдат много повече.

Той забеляза, че на юг, отвъд долината, се извиваше дим. Очевидно нещо беше избухнало или се разбило. Не смяташе, че е самолетът АН-12. Ако самолетът беше ударен с ракета, войниците вероятно щяха да чуят експлозията и да видят как машината пада. Той отправи поглед на север. Напред се виждаше подножието на глетчера. Ето защо в тази проклета долина беше толкова студено. Вероятно глетчерът беше отчупил това място от планинския масив преди хилядолетия.

Земята бързо се приближаваше. Роджърс искаше да избегне скатовете, но също така нямаше желание да се приземява във водата. Слънцето залязваше и зимният му костюм щеше да замръзне за броени минути. Освен това не искаше да се удари в каменистите хълмове около реката. Със сигурност щеше да скъса облеклото си или да си счупи някоя кост. За лош късмет заострените скали стърчаха от всички страни на реката и нямаше почти никакъв бряг, на който да се приземи.

Все пак му оставаше една възможност. Нямаше никакво желание да я използва, но по време на война изборът никога не беше лесен. Роджърс взе решението.

Той се насочи към падналия парашут, който беше разцъфнал сред реката. Материята се беше простряла до самия бряг от източната страна. Потопените във водата краища блестяха, сковани от лед. Парашутът изглеждаше достатъчно вкоравен, за да поеме теглото му, без да го потопи в реката. С малко късмет, Роджърс щеше да се задържи на крака и да скочи на тесния бряг, преди куполът да се сгъне.

Оставаха няколко секунди до контакта. Роджърс зае позиция над парашута. От едната страна се виждаше ръка, която се поклащаше във водата. Плътта беше синкавобяла. Роджърс не искаше да се приземи върху тялото на другаря си. Концентрира вниманието си към другата част на купола.

Целта за кацане ставаше все по-голяма и по-голяма. Бързото приближаване създаде у Роджърс съвсем ясното усещане, че гравитацията го е сграбчила. Сега вече не се носеше във въздуха, а падаше право надолу.

Роджърс меко се приземи върху купола на парашута. Замръзналата материя поддаде в средата, но по краищата остана твърда. Роджърс успя да се задържи на крака. Той мигновено се освободи от парашута си и го остави на произвола на вятъра. Обърна се към страната, която беше най-близка до брега. Само след няколко секунди куполът започна да потъва. През това време Роджърс вече бе направил няколко крачки и беше скочил на брега. Подножието на кафеникаво-бялата гранитна скала се намираше на по-малко от четири фута. Роджърс се запъти към нея, за да огледа и другата част на долината.

Малко по-надолу по реката имаше друг паднал парашут. Роджърс видя тяло, което лежеше по лице във водата. Дрехите на мъртвия войник бяха пропити с вода. Въжетата на парашута бяха единственото нещо, което се движеше.

Роджърс не го обърна. Нямаше време за това. Той бръкна в джоба на жилетката си и извади радиото си.

Или поне онова, което беше останало от него.

Майк Роджърс погледна устройството в ръката си. Кутията му беше разбита. От начупената пластмаса стърчаха жълти и зелени жици. В дъното на радиото тракаха парчета счупени чипове. Явно апаратът се беше повредил при удара на Роджърс в ръба на скалната тераса.

Роджърс отправи поглед към жилетката на мъртвия войник. Джобът с радиото се намираше под водата. Дори и да свалеше униформата му, за да запази радиото сухо, то едва ли щеше да проработи. Той погледна в другата посока, към оплетените парашути на другите двама от екипа. Хапещият вятър издуваше куполите и ги караше да се поклащат. Телата лежаха на тясната камениста ивица земя от неговата страна на реката. Роджърс се затича към тях. Цялата му дясна страна и левият му крак го боляха, но той не намали хода си.

Редник Тери Нюмайър и ефрейтор Пат Прементин лежаха неподвижни под парашутите. Нюмайър беше проснат на дясната си страна. Роджърс внимателно го прекатури по гръб. Униформата и бузата му бяха подгизнали от гъста, почти замръзнала кръв. Радиото на Нюмайър беше счупено, както и повечето кости по тялото му. Апаратът му сякаш беше улучен от парче шрапнел. Генералът нежно потупа мъртвеца по рамото и после се премести до Прементин. Ефрейторът лежеше по гръб. Едното му око беше затворено, другото — полуотворено. Лявата му ръка беше преметната през гърдите му, а дясната беше извита под тялото му. Радиото обаче изглеждаше непокътнато. Роджърс го извади от джоба му и се запъти към скалите в края на долината. Докато вървеше, генералът включи радиото. Червената лампичка в горния десен ъгъл веднага светна. Поне нещо друго в тази проклета долина все още е живо, горчиво си помисли Роджърс.

Генералът вдигна апарата към устните си и натисна бутона за спикера.

Надяваше се, че индийската армия не наблюдава тази честота.