Буферна зона

35.Великата хималайска веригаЧетвъртък, 16:19

Парашутите марка „Меритс“ PF3000 бяха изработени от разнородна материя с нулева шупливост. Специално подбрани за индийската армия в този регион, те предоставяха на парашутиста максимален контрол над спускането. В случаи на внезапни въздушни течения материята запазваше формата и гъвкавостта си. Самите куполи бяха елипсовидни и промазани с восък. Тази форма позволяваше най-меките приземявания. Използвани първоначално за военните операции на френските военновъздушни сили, парашутите „Меритс“ осигуряваха и най-безопасните скокове за начинаещи парашутисти.

Парашутите бяха сгънати във високи контейнери „Атом Милениум“. Имаха класически, синтетични шнурове за отваряне и тесни нагръдни ремъци. Външната им страна беше специално олекотена. Тънките ремъци и лекото тегло щяха да позволят сравнителна свобода на войниците, в случай че бъдеха принудени да влязат в битка с враговете, преди да свалят раниците от гърбовете си. Освен това разполагаха и със система за моментален разпад, която се задействаше чрез издърпването на гумирана халка. Това позволяваше на парашута да се свие мигновено при приземяване в случай на силни наземни ветрове.

Роджърс и екипът му бяха извадили парашутите и ги бяха пакетирали отново. Прегледаха внимателно материята, както и вървите и халките. Беше очевидно, че някои елементи от индийската войска играеха двойна игра, затова Роджърс искаше да се увери, че екипировката не е била саботирана.

Облечени в белите зимни облекла „Новекс“, войниците се бяха струпали около люка, преди да се строят за скок. Членовете на екипа стояха приклекнали, за да пазят равновесие в тресящия се самолет. В допълнение към парашута си всеки командос носеше на хълбока си кобур с далекобоен деветмилиметров „Браунинг“, противокуршумна жилетка от „Кевлар“, кожени ръкавици и ботуши за катерене. Жилетките имаха странични джобове за фенерчета, сигнални ракети, ръчни гранати, допълнителни пълнители и карти. Преди да скочат във външната среда с поднулева температура, командосите щяха да си сложат респираторни маски. Тези маски покриваха цялото лице и включваха големи нечупливи, тъмни окуляри, които позволяваха широка видимост. Лекарят Уилям Мюзикънт носеше допълнителния товар на медицинския колан. Този удивително компактен прибор, изобретен от морските тюлени за употреба по време на „Пустинна буря“, му позволяваше да третира широка гама от наранявания, получени при битка или падане.

Роджърс и войниците разглеждаха снимките на терена, които Вийнс беше изпратил от компютъра на НРС директно до лаптопа на Ударния отряд. Роджърс беше принтирал по две копия от всяка, за да ги раздаде на момчетата. Освен това генералът отпечата и втори комплект снимки, които бяха пристигнали току-що.

Екипът щеше да се изправи срещу така наречения „висококонтрастен“ терен. Това означаваше, че приземяването щеше да бъде проблематично. Целевата зона представляваше широка, плоска скална тераса, с приблизителни размери седемдесет на деветдесет метра. Това беше единствената сравнително голяма хоризонтална площ в района. Затрудненията щяха да бъдат предизвикани от няколко високи остри скали, както и от стръмните пропасти от северната и западната страна. От изток и юг терасата беше заобиколена от отвесни урви. Освен това полковник Огъст се тревожеше от ветровете. Той посочи цветната фотография.

— В зависимост от силата на ветровете в местността тази вдлъбната югоизточна стена може да предизвика мощна обратна тяга — изтъкна той. — Това може да попречи на приземяването ни в целевата зона.

— За съжаление групата се движи по твърде тесни скални пътеки — обясни Роджърс. — Това е единственото място, на което бихме могли да ги пресрещнем.

— Но защо трябва да ги залавяме в планините? — попита Иши Хонда. В допълнение към парашута си младият ефрейтор носеше и сателитния телефон в специална чанта на гърдите си.

Роджърс им показа втората снимка, изпратена от Вийнс. Тя изобразяваше върволица от тъмни сенки, които се движеха през пуста местност, осеяна с белезникави шубраци и преспи сняг.

— Това са индийски войници, които се придвижват към целевата зона — каза Роджърс. — Според НРС и Боб Хърбърт те се намират на по-малко от пет мили от точката на контакт. Отрядът се състои от около двеста души, въпреки че не можем да сме напълно сигурни. Получили са снимката, след като са проникнали в един от китайските сателити, които наблюдават контролираната зона. Но пък не можем да отдръпнем фокуса, за да получим по-широк обхват.

— Което означава, че ако не успеем да прекараме тайно групата покрай тях, ще трябва да се сблъскаме с много по-голяма сила — уточни Огъст.

— Поради различни причини преговорите отпадат като възможност — каза Роджърс. — По един или друг начин, ще трябва да минем покрай тях.

Генералът огледа лицата на войниците. С изключение на лекаря, всички останали бяха влизали в битка. Повечето от тях бяха убивали. Бяха проливали кръвта на други хора, обикновено от разстояние. Бяха виждали кръвта на своите другари, която обикновено разпалваше яростта им и правеше кръвта на враговете невидима. Бяха се сблъсквали и с по-лоши обстоятелства. Роджърс изпитваше увереност, че щяха да дадат на тази мисия най-доброто от себе си.

Роджърс слушаше, докато полковник Огъст обясняваше стратегията, която щяха да предприемат при кацането си. Според типичната им тактика щяха да навлязат в тила на противника. Двама или трима агенти щяха да сформират подгрупа. Те щяха да избързат напред и да минират маршрута на екипа, за да ги предпазят от враговете. Освен това щяха да разпръснат вещества като чесън на прах и сурово месо, за да объркат и подведат стражевите кучета. На снимката не се виждаха кучета и американците се надяваха, че животните нямаше да бъдат част от индийския военен отряд.

Тъй като пакистанската група очевидно се състоеше от четирима души плюс Фрайдей и двамата индийци, Огъст реши да продължат напред в разположение ABBA. Пред всяка група от двама пакистанци щеше да има по един представител на Ударния отряд. Това щеше да позволи на Ударния отряд да контролира хода напред и да наблюдава състава, който ескортираха. Нито Хърбърт, нито Роджърс очакваха някакво съпротивление от страна на пакистанците. От всичко, което знаеха досега, и двете страни искаха едно и също нещо. Да стигнат живи до Пакистан. Що се отнасяше до индийските сили, американският екип беше подготвен да се придвижва през нощта, да провежда партизански акции или просто да се окопае в земята, докато враговете отминат, и да предприеме бягство, когато беше възможно. Щяха да направят всичко необходимо, за да оцелеят.

Ударният отряд беше тренирал за подобни маневри високо в Скалистите планини. Наричаха го червено-бяло-синьото упражнение. По време на двучасовата тренировка пръстите им бяха минали през червената, бялата и синята цветова гама. Поне бяха наясно срещу какво ще се изправят. Щом стигнеха земята, щяха да знаят какво темпо да предприемат. Единствената несигурност идваше от онова, което можеше да се случи по пътя надолу. Именно това причиняваше най-големите тревоги на Роджърс. Намираха се на приблизително десет хиляди фута височина. Повечето операции с подобни скокове, при които парашутът се отваряше ниско над земята, обикновено започваха на тридесет и две хиляди фута. Парашутните екипи скачаха с кислородни апарати, за да избегнат рязко спадане на артериалното налягане. Освен това използваха барометрични спусъци, за да активират парашутите си на надморска височина от около две хиляди фута над целта. Това се правеше в случай, че скачачът пострадаше от едно от двете възможни заболявания. Първото беше барометрична травма, възникнала в резултат от проникването на въздух в червата, ушите, синусите, който ги караше болезнено да се издуват. Другото беше предизвикано от стреса хиперучестено дишане, типично за сблъсъци на бойното поле. Случваше се най-вече когато парашутистите бяха във въздуха за около седемдесет-осемдесет минути. Това им даваше предостатъчно време за мислене, особено за евентуалното пропускане на целта. При средно отклонение от десет фута на всеки сто фута спускане подобна тревога беше неизбежна за всеки парашутист. Бързото вдишване на бутилиран кислород, причинено от стреса, можеше да доведе до снижаване на въглеродния двуокис в кръвта и загуба на съзнание.

Въпреки че изброените заболявания нямаше да бъдат проблем при такава малка височина, скокът все пак щеше да бъде с две хиляди фута по-висок от тренирания в Скалистите планини. А пък там тогавашният член на Ударния отряд Баз Мур, си беше счупил левия крак.

Жилестият сержант Чик Грей дъвчеше дъвка, невъзмутим както винаги. В очите на язвителните редници Дейвид Джордж, Джейсън Скот и Терънс Нюмайър се четеше малко повече желязна решителност и агресивност от обикновено. Ефрейтор Пат Прементин и редник Мат Бъд свиваха облечените си в ръкавици юмруци и се въртяха на местата си, преизпълнени с обичайната си кипяща енергия. А раздразнителният редник Уолтър Пъпшоу имаше вид на човек, който гори от нетърпение да откъсне нечия глава. Това беше съвсем нормално за отдадения на Ударния отряд мъж. Останалите членове на екипа бяха спокойни, с изключение на Сондра Девон и младия лекар Уилям Мюзикънт. И двамата изглеждаха малко напрегнати. Мюзикънт имаше ограничен боен опит, а Сондра все още се обвиняваше за събитията, която бяха довели до смъртта на подполковник Чарли Скуайърс. Тя беше прекарала доста месеци в консултации с Лиз Гордън. Но оттогава беше участвала и в други мисии на екипа. Младата афроамериканка може би не беше така спокойна или агресивна като останалите, но Роджърс беше сигурен, че може да разчита на нея. В противен случай тя нямаше да бъде в самолета.

Когато всички бяха готови, Роджърс вдигна телефона, поставен на стената до люка. Вторият пилот му съобщи, че самолетът ще достигне целта след по-малко от пет минути. Огъст строи екипа си и застана начело. Роджърс щеше да скочи последен.

По принцип самолетът не се използваше за парашутни скокове, затова не разполагаше със светлинни сигнали, които да индикират, че зоната на скока е достигната. Огъст и Пъпшоу отвориха люка, докато Роджърс остана на телефона с пилотската кабина. Въздухът, който нахлу вътре, не приличаше на нищо, изпитвано от генерала до този момент. Внезапен и силен удар с леден юмрук. Роджърс беше доволен, че разполагат с кислородните маски и апаратите за дишане. В противен случай нямаше да успеят да си поемат дъх от плътната стена на вятъра. Огъст и Пъпшоу бяха отхвърлени назад. Полковникът и едрият редник трябваше да бъдат върнати обратно в позиция от стоящите зад тях войници.

Роджърс се придвижи назад по корпуса на самолета, за да се отдалечи от отворения люк. Воят на вятъра беше оглушителен и сякаш причиняваше физическа болка. Щеше да е невъзможно да чуе командата за скачане. Генералът се отдалечи на три метра — толкова позволяваше жицата на телефона. Здраво притисна лявото си ухо със свободната си ръка. Това беше единственият начин да чуе втория пилот. Междувременно Огъст даде знак на всеки от войниците да определят времето на индивидуалните скокове чрез системата „затъмнение“. Този метод се употребяваше при тайни нощни скокове. При него всеки от войниците поставяше дясната си ръка на рамото на стоящия отпред. Когато рамото изчезнеше изпод дланта му, тогава беше време за скачане.

Вятърът сякаш пресоваше белите униформи на войниците. Роджърс ги оприличи на статуи. Всяка гънка приличаше на пластмасова отливка. Войниците стояха леко приведени напред, за да позволят на вятъра да се приплъзва покрай тях, но не и да брули стоящите зад тях.

Секундите се придвижваха със скоростта на ледници. После беше съобщено, че до целта остава по-малко от половин миля. После четвърт миля. После една осма миля.

Роджърс отново огледа бойците от Ударния отряд. Ако знаеха колко труден щеше да бъде този скок, те с нищо не го показваха. Външно това беше все същият смел и дисциплиниран екип. Той беше изключително горд с отряда. Роджърс не вярваше в молитвите, но горещо се надяваше, че дори и някои от тях да пропуснеха целта, всички щяха да оцелеят.

Огъст хвърли поглед към Роджърс и вдигна палец във въздуха. Очевидно полковникът беше забелязал малкото плато. Това беше добре. Означаваше, че над зоната за скачане не валеше сняг. Нямаше да скачат директно над него, а откъм северозапад. Вторият пилот беше изчислил, че вятърът духа от югоизток със средна скорост шестдесет и три мили в час. Трябваше така да използват вятъра, че да ги отнесе към целта, а не да ги отдалечи от нея.

Минаха над платото. Огъст отново вдигна палци. Беше забелязал групата. Роджърс кимна.

Секунда по-късно Роджърс получи командата от пилотската кабина.

— Тръгвай!

Роджърс направи знак на Огъст. Екипът започна да се спуска през люка, а Роджърс се нареди на края на редицата. Вторият пилот се появи откъм пилотската кабина. Буквално трябваше да прегърне лявата стена, за да мине покрай люка, преди да се спусне към дясната страна и да го затвори.

Роджърс се надяваше, че ще успее. Последното нещо, което генералът видя, преди да скочи, беше как дребният индиец връзва един от багажните ремъци около кръста си, преди дори да опита да пропълзи към плъзгащата се врата на люка.

При удара си с ледения планински въздух Роджърс събра крака и притисна силно ръце към тялото. Това остро спускане му позволи да се отдалечи от самолета, за да не бъде всмукан от двигателите. Той незабавно промени позицията си, като се обърна хоризонтално и изви тялото си, така че въздухът да минава покрай долната му страна. В същото време тласна ръцете си назад и приведе глава, за да увеличи скоростта на спускането.

Сега генералът гледаше почти право надолу. И веднага разбра, че е загазил.

Всички бяха загазили.