54.Глетчерът СиячинПетък, 00:55

Майк Роджърс беше обвил плътно ръка около гърба на Апу, докато оглеждаше околността, обляна единствено от блещукащите светлини на хеликоптера. Американецът безпомощен видя как Нанда падна, плъзна се по земята и с усилие се опита да се изправи отново на крака.

— Продължавай да се движиш! — изкрещя Роджърс. — Ако трябва, дори ще пълзиш, но иди колкото можеш по-близо до върховете!

Това вероятно беше последното нещо, което Роджърс щеше да каже на Нанда. Ревът на приближаващия се хеликоптер ставаше по-силен с всяка изминала секунда. Тежкото бръмчене се носеше някъде отзад и отекваше в планините от лед наоколо.

Рон Фрайдей беше на няколко крачки пред Нанда, а Самуел вървеше най-отпред. Преди светлините на хеликоптера да изгаснат, Роджърс видя как двамата мъже погледнаха назад, после се върнаха, за да помогнат на младата жена. Фрайдей вероятно й помагаше само за да подкрепи собствената си кауза за информационен контрол или за каквото там смяташе да прави. Точно в този момент обаче Роджърс не се интересуваше от причините, които мотивираха Рон Фрайдей. Мъжът поне й помагаше.

Фрайдей носеше ботуши с големи грайфери, което му позволяваше да върви много по-стабилно от Нанда. С угасването на светлините Фрайдей вдигна жената, закрепи я на крака и я поведе към върха.

Въпреки че над леда отново падна пълен мрак, Роджърс не се заблуждаваше, че са станали невидими. Екипажът на хеликоптера със сигурност разполагаше с екипировка с инфрачервени лъчи. Това означаваше, че картечницата на носа щеше да се събуди за живот много скоро. Роджърс имаше една надежда, с помощта на която можеха да оцелеят. Планът му изискваше да продължават да се движат.

Секунда по-късно картечницата заграка. Звукът ги обгърна от всички страни и въздухът сякаш се превърна в плътна маса. Роджърс усети как първите куршуми захапаха леда зад него. Той дръпна Апу на земята и двамата започнаха да се търкалят и пързалят по наклона, успоредно на ледената стена.

Куршумите откъртваха твърди парченца от ледената повърхност. Роджърс усети пареща болка, когато тези малки, остри късчета ужилиха лицето и врата му. Времето забави своя ход, както винаги правеше при битка. Роджърс съзнаваше всичко съвсем ясно. Студения въздух в ноздрите си и на тила си. Топлата пот, стичаща се по гърба на термалната му тениска. Миризмата и материята на вълненото палто на Апу, когото стискаше здраво в обятията си. Нежната мъгла от разтрошен лед, която двамата с Апу вдигаха от повърхността. Това беше средството на тяхното спасение. Може би щеше да помогне и на Нанда и Рон Фрайдей. Роджърс открадна секунда, за да се наслади на всички тези усещания на очите и ушите си, на плътта си. Защото в тези напрегнати моменти генералът имаше чувството, че те ще му бъдат последни.

Двамата мъже се удариха в буца лед и престанаха да се пързалят. Картечницата замлъкна.

— На колене! — изкрещя Роджърс.

Трябваше да пълзят в друга посока. На стрелеца беше необходима само секунда, за да пренасочи оръжието. Роджърс помогна на Апу да се изправи на колене. Двамата мъже трябваше да бъдат на друго място, когато огънят започнеше отново.

Приклекнали, мъжете стояха с лице един към друг в тъмното. Апу беше на колене и се облягаше на гърдите на Роджърс. Внезапно фермерът стисна раменете на генерала. Бутна го силно назад. Без опора зад гърба си, Роджърс падна, а Апу се озова върху него.

— Спаси Нанда — помоли го Апу.

Стрелбата се възобнови. Куршумите сдъвкаха леда и после се забиха в гърба на стареца. Апу прегърна Роджърс, когато оловото се впи в плътта му. От раните бликнаха влажни пръски и обляха лицето на Роджърс. Той усещаше глухото тупване на всеки куршум през тялото на фермера. Роджърс инстинктивно зарови брадичка в гърдите си и мушна глава под лицето на Апу. Чуваше предсмъртното хъркане на стареца. Това не бяха викове от болка — дъхът му излизаше насилствено през пробитите дробове. Апу вече се намираше отвъд болката.

Роджърс леко намести колене и остана заровен под тялото на Апу. Сега вече мислеше, не само реагираше. И осъзна, че именно това искаше старецът. Фермерът се беше пожертвал, за да може Роджърс да остане жив и да спаси Нанда. Отдадеността и доверието, вписани в този жест, бяха най-чистото нещо, изпитвано от Роджърс някога.

Роджърс чу как няколко куршума изсвистяха покрай главата му. Усети пареща болка в дясното си рамо. Един от изстрелите явно го беше жулнал. Ръката и гърбът му се стоплиха, когато кръвта му обля измръзналата плът.

Роджърс лежеше неподвижно. Техният бяг и саможертвата на Апу бяха отвлекли вниманието на хеликоптера за известно време. Надяваше се, че е било достатъчно, за да могат Нанда, Фрайдей и Самуел да достигнат върха.

Стрелбата спря. След няколко секунди ревящият хеликоптер мина над главата на Роджърс. Насочваше се към ледените склонове. Беше време Роджърс да се размърда.

Апу все още беше вкопчен в него. Роджърс сграбчи лактите му и внимателно го дръпна настрани. После се плъзна надясно изпод мъртвеца. Кръвта на Апу се стече по лявата буза на Роджърс. Остави там няколко линии, наподобяващи грима, който индианците поставяха на лицата си преди започването на битка. Възрастният мъж не беше отдал живота си напразно.

Роджърс се изправи на крака. Спря, за да свали палтото на мъртвеца, после побягна към склона. Хеликоптерът се движеше бавно и американецът мина под него. Застана в участъка зад пилотската кабина, където се намираше извън полезрението на стрелеца. Чакаше хеликоптерът да се приближи още малко. Точно тогава трябваше да започне и изпълнението на плана му.

Картечницата отново започна да плюе огън. Червено-жълтите искри осветиха склоновете. Роджърс видя Нанда и двамата мъже да тичат покрай извитата основа на ледената стена, отдалечавайки се от машината. Леката извивка на склона пречеше на видимостта на хеликоптера.

Хеликоптерът намали скоростта си, приближавайки се до склона. Картечницата замлъкна, докато машината проследяваше плячката си. Като летеше толкова близо до повърхността, пилотът трябваше да прецени пространството за витлото, ветровете. Роджърс се надяваше, че това бяха единствените неща, за които пилотите щяха да се тревожат. Това щеше да бъде тяхната гибел.

Роджърс стигна до основата на склона. Опипа пътя си. Въздушната струя от задното витло беше свирепа, подобна на вълни от заледена вода. Роджърс закри очите си колкото можеше. Щеше да погледне отново, когато картечницата започнеше да стреля. А тогава трябваше бързо да се движи.

Хеликоптерът продължи да пълзи над глетчера. Гърленият рев на витлата ронеше ситен лед от околните зъбери. Роджърс го усещаше по голите си бузи.

Това беше добре. Планът може би щеше да проработи.

Няколко секунди по-късно картечницата отново се събуди. Роджърс видя как скалата се освети от искрите и побягна към останалите. Както и очакваше, при тази близост със склона оръжието и витлото къртеха ситни частици лед от стената. Пространството около хеликоптера бързо се покри с бяла пелена. И снежинките не падаха. Ветровете ги подмятаха из въздуха, добавяйки слой след слой от ледения сняг. След няколко секунди видимостта беше сведена до нула.

Картечницата замлъкна точно когато Роджърс излезе пред хеликоптера. Дори и с очилата си за нощно виждане екипажът нямаше да може да го види.

Роджърс беше преценил разстоянието между него и останалите. Насочи се към тях, опрял ръка на скалите. Краката му се бяха схванали, но той не можеше да спре.

— Трябва да се движим! — изкрещя Роджърс, приближавайки се към мястото, на което беше забелязал групата.

— Какво става? — извика Нанда.

— Не спирайте! — кресна Роджърс.

— Дядо ми добре ли е? — настойчиво попита тя.

По звука на гласа й Роджърс прецени, че жената се намира на около тридесет ярда от него. Продължи да тича. Няколко секунди по-късно се блъсна в един от бегълците. По височината си личеше, че е Фрайдей. Бяха спрели. Роджърс мина покрай него. Генералът посегна към Нанда, която беше следващата в колоната. Жената се обърна с лице към него.

— Дядо? — изпищя тя.

— Тръгвайте всички! — отново кресна Роджърс.

В кризисни ситуации инстинктът за самосъхранение на всеки индивид изпадаше в конфликт с порива му да се бори. Когато това се случеше, повишеният тон на някоя авторитетна фигура обикновено неутрализираше войнствената страна. Рязката команда позволяваше на инстинкта за самосъхранение да вземе надмощие. В този случай обаче викът на Роджърс прекърши желанието за бягство у Нанда. Тя стана не по-малко войнствена от него, което накара Фрайдей да спре на място.

— Къде е той? — изпищя жената.

— Дядо ти загина — каза Роджърс.

Тя започна да крещи за стареца и понечи да се върне назад. Роджърс мушна анорака на Апу под мишница и сграбчи Нанда за раменете. Стисна я здраво и насила я обърна в противоположната посока.

— Няма да го изоставя! — изплака тя.

— Нанда, той ме предпази с тялото си! — извика Роджърс. — Молеше ме да те спася!

Младата жена все още се бореше с него в опитите си да се върне. Роджърс не разполагаше с време да я увещава. Той буквално вдигна Нанда във въздуха, обърна я и започна да я дърпа напред. Тя се мъчеше да се задържи на крака, но поне спря да се боричка с него.

Роджърс наполовина носеше, наполовина влачеше жената, тичайки напред. Тя успя да възвърне равновесието си и Роджърс я улови за ръка. Продължи да я дърпа напред. Тя го следваше, въпреки че Роджърс чуваше хлипането й изпод бръмченето на приближаващия се хеликоптер. С това нямаше проблеми, стига Нанда да продължаваше да се движи.

Склонът рязко се спускаше на североизток. Самуел все още беше начело, докато всички тичаха, за да не попаднат в зрителния обсег на хеликоптера. Но без снежната пелена, която откъртените от картечницата ледени частици създаваха, пилотът скоро щеше да ги забележи. Роджърс трябваше да предприеме нещо.

— Самуел, хвани Нанда за ръка и продължавайте напред! — каза той.

— Да, сър — отвърна Самуел.

Американецът изпъна ръката на младата жена, а пакистанецът посегна назад. Напипа дланта на Нанда и Роджърс я освободи от хватката си. Двамата продължиха напред. Роджърс спря и Фрайдей се блъсна в него.

— Какво правиш? — попита Фрайдей.

— Дай ми факлите и кибрита. После тръгвай с тях — каза Роджърс, докато вадеше анорака на Апу изпод мишница.

Агентът на АНС изпълни инструкциите. Когато Фрайдей се отдалечи, Роджърс извади една от факлите, запали я и след това я закрепи в малка пукнатина в скалата. После увеси връхната дреха на Апу на един издаден камък точно зад нея. Извади пистолета си и се отдръпна от ледената стена. Клекна на едно коляно, постави другата факла на ботуша си, за да не се намокри, и насочи автоматичното си оръжие нагоре, под шестдесетградусов ъгъл. Това щеше да отпрати изстрелите му на около шестдесет фута височина. Не можеше да види нищо над двадесет фута, но и не му се налагаше.

Поне засега.

Няколко секунди по-късно хеликоптерът се показа над извивката на глетчера. Пилотите изключиха очилата си за нощно виждане. В противен случай стрелбата щеше да ги ослепи. Включиха външните светлини, като осветиха цялата скала. В момента, в който войниците от хеликоптера откриха стрелба по онова, което взеха за един от терористите, Роджърс също започна да стреля. Неговата цел бяха огромните буци лед близо до върха на хеликоптера. Картечницата на носа разкъса факлата и угаси пламъка. С тътен къртеше парчета лед от повърхността на глетчера. В същото време огънят на Роджърс изпращаше големи ледени късове право във витлото. Перките насякоха леда и го превърнаха в полутечна киша, която се изсипваше върху кабината. Снежният дъжд полепна по предното стъкло и моментално замръзна.

Хеликоптерът преустанови стрелбата.

Роджърс също.

Докато светлините на хеликоптера все още бяха включени, Роджърс за момент се запита дали да не стреля в пилотската кабина. След Афганистан и Чечения обаче руснаците бяха оборудвали много от по-новите щурмови хеликоптери „Микоян“ с бронирани стъкла, за да ги предпазят от снайперисти. Роджърс не искаше отблясъците от дулото да издадат позицията му.

Генералът остана приклекнал, като изчакваше реакцията на хеликоптера. Изчисли, че машината е във въздуха поне от деветдесет минути. Пилотът трябваше да отдели поне още деветдесет минути летателно време, за да се върне в базата. Това щеше да изчерпи запасите гориво на Ми-35. В допълнение, термалната устойчивост на хеликоптера щеше да бъде подложена на краен натиск, особено ако екипажът трябваше да се бори с ледена буря при всяка стрелба с картечницата. Въпреки че предното стъкло щеше да се размрази за минута-две, скрежът щеше да охлади външната обвивка на витлото.

Роджърс продължи да наблюдава кръжащата машина. Сърцето му биеше с двойно учестен ритъм заради напрегнатото очакване и студа. Генералът се запита дали младият овчар Давид, комуто освен че е било много по-топло, се е чувствал по същия начин, запращайки малкото си камъче срещу филистимския гигант Голиат. При успех рискованата постъпка на Давид щяла да донесе победа за народа му. При провал момчето щяло да се изправи срещу грозна, мрачна смърт в прашната, пустинна долина.

Външните светлини на хеликоптера угаснаха. Глетчерът отново потъна в тъмнина. Сега на Роджърс не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се ослушва. Сърцето му удари точно петнадесет пъти, преди да чуе онова, което чакаше. С внезапно изръмжаване хеликоптерът Ми-35 обърна и се отдалечи покрай глетчера. Ревът на витлото бързо заглъхна зад дебелата ледена стена.

Роджърс изчака, за да се увери, че хеликоптерът наистина си е отишъл. След няколко минути над глетчера се възцари тишина. Той плъзна оръжието в екипировъчната си жилетка, извади кибритените клечки от джоба на якето си и запали факлата. Държеше я пред себе си. Пламъкът приличаше на блещукаща оранжева сълза, капнала върху леда. Слабо осветяваше ледената стена. А заедно с нея — падналата факла и разпокъсания анорак.

— Благодаря ти, Апу, че ме спасяваш втори път — каза Роджърс.

После отдаде чест, обърна се и последва останалите на североизток.

Загрузка...