Буферна зона

19.Каргил, КашмирЧетвъртък, 06:45

Рон Фрайдей се подразни, че обаждането не дойде от Ханк Люис. Вместо това му се обади капитан Назир. За Фрайдей това означаваше, че на този етап от мисията трябва да докладва на Делхи, а не на Вашингтон. Това предполагаше, че „Черните котки“ ще го следят твърде отблизо. Може би индийското правителство не искаше той да говори с АНС или някой друг за онова, което вероятно щяха да открият тук. Поне не и преди да започнат мисията.

Трябваше да отидат до някаква ферма за пилета в подножието на Каргил. Очевидно някой от разузнавачите на Оперативния център беше открил възможна връзка между това местонахождение и експлозиите на пазара. От Оперативния център не бяха казали на Ханк Люис или на свръзката си в „Черните котки“ защо смятат, че фермата е важна. Всичко, което бяха споделили, беше заключението, че ситуацията на пазара е била „нетипична“ и че терористите трябва да бъдат заловени живи. Фрайдей си превеждаше това по следния начин: „Не сме сигурни, че са го извършили терористите и искаме да говорим с тях.“

Двамата с Назир отлетяха до фермата с бързия, високоманеврен хеликоптер „Камов“ КА-25. Управляваше го индиецът. Компактната небесносиня машина беше една от близо двадесетте такива, които Индия беше закупила от Русия, когато Съветският съюз рухна и военните започнаха да съкращават ресурсите. Фрайдей не се учуди, че пътуват с военен транспорт. Черните хеликоптери на Националната гвардия по сигурността се забелязваха твърде лесно. Околните небеса гъмжаха от индийски военни машини. По ирония на съдбата именно превозът с хеликоптер на военновъздушните сили беше най-добрият начин да останеш незабелязан на пакистанските радари.

Летяха на север, на около двеста фута височина, следвайки извивките на изключително назъбения и неравен терен. Минаваха необичайно ниско над земята, като подплашваха овцете и конете и караха собствениците им да ги проклинат. Назир му обясни, че това е необходимо. При тези въздушни течения се управляваше изключително трудно, особено рано сутринта. С издигането на слънцето ниските слоеве на въздуха се нагорещяваха. Те буйно се смесваха с ледения въздух, който се стелеше от планинските върхове, и образуваха изключително опасна навигационна зона между 500 и 2000 фута височина. Фрайдей се тревожеше от факта, че всеки пакистански агент, въоръжен с преносима ракетна установка, можеше да свали хеликоптера без никакъв проблем. Надяваше се, че информацията, получена от Оперативния център, не беше онова, което в шпионската общност наричаха „ТЗ“ или „тактическа заблуда“ — лъжа, целяща забавяне на преследването чрез елиминиране на преследвачите.

Двамата мъже стигнаха до фермата без инциденти. Преди да кацнат, капитан Назир направи няколко шумни обиколки над малкия хамбар и дървената къща. От нея излезе възрастен фермер, за да види какво става. Изглеждаше доста изненадан. Назир сниши машината на нивото на покрива.

— Как мислиш — попита Назир, — фермерът сам ли е?

— Най-вероятно — отвърна Фрайдей.

Обикновено хора, взети за заложници за кратко време, бяха превъзбудени, дори паникьосани. Искаха да са близо до някой, който би могъл да ги защити. Дори да имаше други заложници в риск, включително и членове на семейството, инстинктът за самосъхранение беше на първо място и беше неустоим. Заложници, държани дълго време, показваха точно обратните характеристики. Те изграждаха емоционална връзка с терористите, бяха резервирани и често пъти враждебно настроени.

Човекът под тях не принадлежеше към никоя от групите.

Назир направи още няколко обиколки и после приземи хеликоптера в близката нива. След четиридесет и пет минутния шумен полет беше изключително приятно да чуваш само полъха на вятъра. Усещането за хладния бриз, който ги облъхваше, докато вървяха към фермата, също беше чудесно. Назир носеше револвер 38-и калибър в кобура на колана си. Фрайдей имаше малък пистолет в десния джоб на анорака си и нож в левия. Двадесет и две калибровото оръжие не нанасяше големи поражения, но все пак спокойно можеше да ослепи евентуален нападател.

Фермерът чакаше двамата мъже отвън. Фрайдей прецени, че Апу Кумар е около шестдесет и пет годишен. Беше дребен, попрегърбен мъж с тесни очи — в чертите му се четеше следа от монголско потекло. Това беше обичайно сред хималайците. Номади от много азиатски раси бяха обхождали този район в продължение на десетки хиляди години. Една от най-тъжните иронии на конфликта се коренеше във факта, че повечето от воюващите имаха еднаква кръв.

Мъжете спряха на няколко крачки от фермера. Тъмните, подозрителни очи на домакина ги оглеждаха от глава до пети. Хамбарът се намираше зад къщата, откъдето се чуваше възбуденото кудкудякане на пилетата.

— Добро утро — поздрави Назир.

Фермерът само кимна.

— Ти ли си Апу Кумар? — попита Назир.

Фермерът отново кимна. Този път кимването беше малко по-колебливо. Очите на човека се местеха ту към Фрайдей, ту към Назир.

— Тук живее ли някой друг? — продължи да го разпитва Назир.

— Внучката ми — отвърна фермерът.

— Някой друг?

Кумар поклати отрицателно глава.

— Внучката ти тук ли е сега? — попита Назир.

Фермерът отново поклати глава. В него беше настъпила малка промяна. Изражението му предполагаше страх за безопасността му, а жестовете му говореха, че е напрегнат и притеснен. Явно криеше нещо. Вероятно за внучката си.

— Къде е тя? — настоя Назир.

— Излезе — отвърна Апу. — Имаше да свърши някои неща.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да огледаме наоколо? — попита Назир.

— А мога ли да попитам какво търсите? — осмели се да зададе въпроса фермерът.

— Не съм сигурен — призна Назир.

— Добре, давайте — каза Апу. — Но внимавайте с кокошките ми. Вече достатъчно ги изплашихте с шумната си машина — той направи жест към хеликоптера.

Назир кимна и се обърна. Фрайдей се поколеба.

— Какво има? — попита го Назир.

Фрайдей продължи да оглежда фермера.

— Внучката ви е една от тях, нали?

Апу не помръдна. Не каза „да е една от кои?“. Не каза нищо. А това говореше много на Фрайдей.

Фрайдей се приближи към фермера. Апу започна да отстъпва. Фрайдей сви ръце в юмруци и ги вдигна нагоре с кокалчетата напред. В дясната му длан беше скрит миниатюрният пистолет, така че фермерът да не го види. Фрайдей внимателно наблюдаваше мъжа, вратата към къщата и прозореца зад себе си. Не можеше да бъде сигурен, че вътре не се крие някой или че Апу няма да се опита да вземе пушка, брадва или някакво друго оръжие отвътре.

— Господин Кумар, всичко е наред — бавно каза Фрайдей. — Няма да ви причиня зло. Няма да ви нараня.

Апу спря. Фрайдей също.

— Добре — каза той. После свали ръце и ги прибра в джобовете си. Пистолетът все още беше насочен към Апу. — Искам да ви задам един въпрос, който е много важен. Съгласен ли сте?

Апу кимна.

— Трябва да знам дали не искате да говорите с нас, защото с внучката ви подкрепяте терористите или защото те са я взели за заложник — каза Фрайдей.

Апу се поколеба.

— Господин Кумар, вчера в Шринагар избухна бомба и уби много хора — каза капитан Назир. — Полицейски служители, поклонници на път за Пахалам, индуси, които се молеха в храма. Внучката ви замесена ли е в това или не?

— Не! — полуизплака, полуизкрещя Апу. — Ние не ги подкрепяме. Те я взеха насила! Тръгнаха оттук вчера. Казаха ми да мълча или ще я убият. Как е тя? Как е внучката ми?

— Не знаем — каза му Назир. — Но искаме да я намерим и да й помогнем. Терористите върнаха ли се тук след експлозиите?

— Не — отвърна Апу. — Един от мъжете остана тук, след като другите тръгнаха. Обади се по телефона и пое отговорност за атентата. Но около пет часа внезапно си отиде.

— В какъв смисъл внезапно? — попита Назир.

— Изглеждаше много разстроен, след като говори с някого по телефона — отвърна Апу.

— Все едно нещо се е объркало? — попита Фрайдей. Това щеше да потвърди предположенията на Оперативния център.

— Не знам — каза Апу. — Обикновено беше много спокоен. Дори го чух да се шегува. Но след разговора стана съвсем различен. Може би наистина нещо се е объркало.

— Ако дойдеш с нас в Шринагар, ще можеш ли да ни посочиш как са изглеждали тези хора? — попита Назир.

Апу кимна.

Фрайдей докосна ръката на Назир.

— Може би нямаме достатъчно време за това — каза агентът на АНС. Събитията се развиваха твърде бързо. — Господин Кумар, посетителите ви пакистанци ли бяха?

— Да.

— Колко души бяха и колко време останаха при вас? — попита Фрайдей.

— Бяха петима и останаха пет месеца — отвърна Апу.

— Успя ли да чуеш някое име? — попита Назир.

— Да. Чух „Шараб“, но не и фамилни имена.

— Оставяха ли ви сами понякога? — попита Фрайдей.

— Само в спалнята ни — каза му Апу. — А един от тях винаги пазеше пред вратата.

— Отнасяха ли се зле с вас? — продължи да задава въпроси Фрайдей.

Апу поклати глава. Приличаше на участник в телевизионно състезание, когото засипват с въпроси. Но това беше правилният начин за провеждане на разпити. Веднъж щом целта се открехнеше, разпитващият трябваше да я държи отворена. Фрайдей хвърли поглед към изградения от камък хамбар.

— Кой се грижеше за пилетата? — попита той.

— Аз се грижех за тях сутрин, а Нанда, внучката ми — следобед.

— Пакистанците придружаваха ли ви? — попита Назир.

— Да.

— Как продавахте яйцата на пазара? — попита Фрайдей.

— Пакистанците ги караха с каруцата.

Това обясняваше как терористите бяха прекарали експлозивите в Шринагар, без да бъдат забелязани. Но не обясняваше сигнала на полевия телефон, който беше дошъл оттук.

— Вие или внучката ви притежавате ли клетъчни телефони, господин Кумар? — попита Фрайдей.

Апу отново поклати глава.

— Тя какво правеше в свободното си време? — продължи с разпита Фрайдей.

— Четеше и пишеше поезия.

— Винаги ли е писала поезия? — попита Фрайдей.

Апу отвърна, че не е. Фрайдей усети, че напипва нещо.

— Разполагате ли с някои от стиховете? — попита той.

— Да, в стаята са — каза Апу. — Тя обикновено ги рецитираше, докато работеше из къщата.

Фрайдей определено беше напипал нещо. С капитан Назир си размениха погледи. Поискаха да видят стихотворенията.

Апу ги въведе в двуетажната постройка. Фрайдей беше нащрек. Вътре нямаше никого, нито пък имаше къде да се скрие човек. Цялата мебелировка се състоеше от няколко стола и една маса. Мястото миришеше на пепел и мускус. Първата миризма се носеше от печката на дърва, на която готвеха храната си. Мускусът, както Фрайдей подозираше, явно беше следа от гостите им.

Апу ги заведе в спалнята. Извади купчина листа от чекмеджето на нощното шкафче и ги подаде на капитан Назир. Стихотворенията бяха кратки и написани с молив. В тях се говореше за всичко — от цветя до дъжд и облаци. Назир прочете най-старото.

— Не звучи особено задълбочено — каза Назир.

Фрайдей не направи коментар. Той не беше сигурен в това.

Капитанът прегледа останалите. Всичките имаха структурата на типична детска песничка.

— Върни се на първото — каза Фрайдей.

Назир отново прехвърли купчината листи.

— Господин Кумар, вие казахте, че Нанда е рецитирала стиховете, докато е чистела, така ли? — попита Фрайдей.

— Да.

— Тя политически активист ли е?

— Тя е открита патриотка, която беше отдадена на родителите си — каза Апу. — Дъщеря ми и зет ми бяха убити от пакистанците.

— Ясно — каза Фрайдей.

— Не разбирам — намеси се капитан Назир.

Фрайдей помоли Апу да остане в спалнята и после поведе Назир навън.

— Капитане, имало е петима пакистанци — обясни му Фрайдей. — Жената споменава цифрата пет в първия ред на стихотворението си. Пакистанците са останали тук — и тази дума се споменава. После казва нещо за каруцата си и за това, че ходят на пазара. Пакистанците са продавали яйцата им. Да предположим, че някой й е дал клетъчен телефон. Да предположим, че линията е била отворена и наблюдавана двадесет и четири часа на ден. Ти заяви, че стиховете не са особено задълбочени. Но аз не съм съгласен.

— Може да е наблягала на някои думи, които са носили информацията — каза Назир.

— Правилно. СГС нали поддържа група доброволци сред цивилното население? Мрежа на цивилните агенти?

— Да.

— Как работи тази система? — попита Фрайдей.

— Набират се агенти от по-чувствителни региони или бизнес зони. Те биват редовно посещавани на работното си място или у дома — каза капитан Назир. — Докладват за необичайни действия или предоставят друга информация, която са събрали.

— А ако някой от агентите пропусне уговорена среща? — попита Фрайдей. — Ако Нанда е трябвало да се появи на пазара, а не го е направила?

Назир кимна.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — СГС сигурно са тръгнали да я търсят.

— Именно — каза Фрайдей. — Да предположим, че В определен момент Нанда е била вербувана от СГС. Може би по времето, когато пакистанците бяха окупирали Каргил, а може и след това. После някой се е появил на пазара с нейната каруца и свръзката й от СГС е разбрала, че нещо не е наред. Може би са успели да оставят клетъчен телефон в хамбара, където тя със сигурност е щяла да го намери.

— Да, мозайката започва да се нарежда — каза Назир. — СГС финансират жената. Тя ги захранва с информация за терористичната група и те решават да им позволят да извършат атаката си над полицейския участък. В същото време СГС увеличава значително мащабите на удара, така че пакистанците да поемат отговорността за нападение над религиозни обекти. След това СГС отцепва района и прочиства всички доказателства, които биха могли да ги свържат с другите две експлозии.

— Но работата не е напълно свършена — вметна Фрайдей. — Терористите осъзнават, че са били натопени, и вероятно се опитват да се доберат до Пакистан. Вземат Нанда със себе си в случай, че им потрябва заложник.

— Или по-скоро свидетел — изтъкна Назир. — Терористите поеха отговорност за експлозията вероятно преди да разберат какъв е мащабът на пораженията. Нанда знае, че не са виновни за взривяването на храма. Те се нуждаят от нея, за да го каже.

— Добър довод — каза Фрайдей. — Междувременно, ако телефонът е още в нея, тя може би сигнализира на СГС къде да ги открият.

За момент Назир замълча.

— Ако е вярно, вероятно още не са заловили терористите — каза той. — Щях да чуя за това. Което означава, че ние трябва да се доберем до тях първи. Ако СГС екзекутират терористите, преди те бъдат чути, един милиард индуси ще се настроят срещу Пакистан. Ще има война и то война с всички средства, свещена война с пламъци от ноздрите на Шива.

— Шива Разрушителя — каза Фрайдей. — Ядрена война.

— Провокирана от СГС и техните радикални привърженици в кабинета и военните, преди Пакистан да има готовност да отвърне на удара — каза Назир.

Фрайдей се втурна към хеликоптера.

— Ще се свържа с Оперативния център, за да видя дали не знаят повече, отколкото казват — провикна се той. — По-добре вземи господин Кумар и го доведи в хеликоптера. Може да имаме нужда от някого, който да убеди Нанда, че се намира от погрешната страна на нещата.

Докато тичаше през нивата, Фрайдей осъзна още нещо. И то го накара да изпита задоволство, дори малко гордост.

Капитан Назир не беше чак толкова умен, както претендираше в странноприемницата.