Буферна зона

70.ВашингтонВторник, 07:10

Пол Худ стоеше сам в офиса си. Взираше се в монитора на компютъра си и преглеждаше речта, която щеше да произнесе по време на мемориалната служба на Ударния отряд в десет часа.

Както беше обещал, Хърбърт успя да убеди индийците да използват хеликоптери от контролираната зона, за да приберат телата на американските войници. Начинът, по който го постигна, беше прост. Пакистанците се съгласиха да не навлизат в района, въпреки че провъзгласиха долината за своя. Хърбърт убеди Делхи, че ще бъде лоша идея Пакистан да прибере телата на американци, убити от индийците. Това щеше да наложи политически изявления, каквито нито Индия, нито Съединените щати искаха да направят.

Полковник Огъст посрещна в долината двата хеликоптера Ми-35, които пристигнаха в късния петъчен следобед. Телата вече бяха събрани и подредени под куполите на парашутите. Огъст остана с телата, докато не бяха транспортирани до Куонтико в неделя. Само и единствено тогава полковникът се съгласи да отиде в болницата. Там се срещна с Майк Роджърс.

Худ и Роджърс бяха изпълнявали много пъти тази служба, откакто Оперативният център беше създаден. Майк Роджърс неизменно говореше за дълг и военна чест. Героизъм и традиция. Худ винаги се опитваше да намери перспектива, в която да вмъкне саможертвата. Избавлението на страната, спасяването на човешки животи, предотвратяването на войната. Мъжете винаги караха опечалените да изпитват надежда вместо безсилие, както и гордост, която успокояваше чувството на загуба.

Но този път беше различно. Днес мемориалната служба беше не само в памет на войниците от Ударния отряд.

Делхи публично благодари на Оперативния център за разкриването на пакистанската група. Телата на трима терористи бяха намерени в подножието на хребета Химачал в Хималаите. Очевидно се бяха подхлъзнали и бяха паднали смъртоносно от скалната тераса. Бяха идентифицирани по досиетата в офисите на Специалните гранични сили.

Исламабад също отправи публична благодарност към Оперативния център за помощта му в предотвратяването на ядрен удар срещу Пакистан. Въпреки че индийският министър на отбраната Джон Кабир беше изобличен от майор Дев Пюри и други военни като човека зад заговора, Кабир отрече всичко. Той тържествено заяви, че ще се бори срещу всички обвинения, отправени му от правителството. Худ подозираше, че министърът и другите замесени ще подадат оставки и това ще бъде краят на цялата афера. Делхи по-скоро щеше да зарови надълбоко реалността, отколкото да даде на Пакистан по-правдоподобен глас в съда на международното мнение.

Худ дори получи благодарствено обаждане от Нанда Кумар. Младата жена се обади от Делхи, за да каже, че генерал Роджърс е герой и джентълмен. Въпреки че не беше успял да спаси дядо й, тя осъзнаваше, че Роджърс беше направил всичко възможно, за да му помогне. Освен това допълни, че се надява да се срещне с Худ и Роджърс във Вашингтон, когато излезе от болницата. Въпреки че на практика тя беше индийски разузнавателен агент, Худ не се и съмняваше, че ще получи виза. Излъченото съобщение я беше превърнало в международна знаменитост. Щеше да прекара остатъка от живота си, разказвайки и пишейки за своите преживявания. Худ се надяваше, че двадесет и две годишната жена е по-мъдра от годините си. Надяваше се, че ще използва достъпа си до медиите, за да допринесе за толерантност и мир в Кашмир, а не за да обслужва личните си интереси или тези на Индия.

Похвалите от чужбина бяха изключителни. Дори и когато Оперативният център успееше да предотврати някой бедствен инцидент, обикновено Худ и екипът му получаваха единствено критики за намесата си във вътрешните работи на друга държава — Испания, Корея, Близкия изток или където другаде се бяха справяли с криза.

Въпреки възхвалите, дошли от чужбина, Оперативният център получи няколко безпрецедентни удара на родния фронт. Повечето от тях дойдоха от Ханк Люис и Конгресния комитет по разузнаването и контрола. Те искаха да узнаят защо генерал Роджърс е напуснал глетчера Сиячин без Рон Фрайдей. Защо Ударният отряд беше скочил насред опасна военна зона през деня, а не през нощта. Защо НРС беше въвлечена в операцията, но не и ЦРУ, нито пък пълните ресурси на АНС, която имаше и оперативен агент на мястото. Худ и Роджърс бяха отишли до сградата на Конгреса, за да обяснят всичко на Люис, Фокс и останалите членове на Конгресния комитет.

Все едно, че говореха на урду. Конгресният комитет вече беше решил, че в допълнение на обсъжданите съкращения, оттук нататък Оперативният център няма да поддържа военно крило. Ударният отряд щеше да бъде официално разформирован. Полковник Огъст и ефрейтор Мюзикънт щяха да бъдат назначени на други длъжности, а ролята на генерал Роджърс щеше да бъде „преосмислена“.

Освен това Худ беше информиран, че вече ще изпраща доклади на Конгресния комитет ежедневно, а не както досега два пъти седмично. Искаха пълна информация за всяко нещо, с което агенцията се занимава — от ситуационните анализи до фотографското разузнаване.

Худ подозираше, че единственото нещо, което предпазваше Оперативния център от пълно закриване, беше лоялността на президента на Съединените щати. Президентът Лорънс и генералният секретар на Обединените нации Мала Чатърджи бяха излезли със съвместно изявление, в което поздравяваха Пол Худ за умерените действия на екипа му в името на хуманността и световния мир. Конгресният комитет нямаше как да пренебрегне този документ, особено след острите нападки на Чатърджи за начина, по който Худ се беше справил с кризата в сградата на ООН. Худ трудно можеше да си представи какъв е бил натискът, който Лорънс беше оказал върху Чатърджи, за да получи подобно изявление. Освен това се питаше какво изпитва Чатърджи в действителност. Тя беше миротворка, чиято страна се беше опитала да започне ядрена война срещу съседа си. Може би се беше потопила в отричане, но с това трудно щеше да се примири. Худ нямаше да се изненада, ако разбереше, че е подала оставката си, за да се кандидатира на политически пост в родината си. Това със сигурност щеше да бъде добра стъпка към мира в региона.

Всичко това правеше този път много по-различен, тази мемориална служба много по-специална. Това беше последният път, в който Пол Худ и истинският Оперативен център щяха да направят нещо като екип. Останалите още не го знаеха.

Но Пол Худ го знаеше. Искаше да каже нещо, с което да се обърне към новата загуба, която всички щяха да изпитат много скоро.

Той препрочете първия ред от речта си.

„Това е второто семейство, което губя в рамките на няколко месеца…“

Изтри го. Изказването говореше твърде много за самия него. Твърде много за неговата загуба.

Но пък го накара да се замисли. Въпреки че вече не живееше с Шарън и децата, все още чувстваше, че са заедно по някакъв начин. Ако не физически, то поне духовно.

И после му хрумна. Худ знаеше, че мисълта е вярна, защото някаква буца заседна в гърлото му, когато се опита да я произнесе.

Худ набра текста с два треперещи пръста, като се опитваше да фокусира компютърния монитор. Виждаше размазано, защото преглъщаше сълзите си над онова, което се предполагаше, че е само работа.

„Ето това научих, уверено написа той. Независимо че съдбата отнема някои от нас, ние винаги ще бъдем семейство.“