Буферна зона

50.Глетчерът СиячинЧетвъртък, 23:40

Това беше последното нещо, което Рон Фрайдей очакваше да усети.

Докато коленичеше до тялото на Апу Кумар, Фрайдей почувства как телефонът започна да вибрира в джоба му. Това обаждане можеше да идва единствено от Агенцията за национална сигурност. Но сигналът не можеше да стига дотук. Просто не беше възможно. Не и с всички планини, които обграждаха глетчера, не и при ледените бури, които вилнееха в тъмнината. Не и при разстоянието, на което се намираха радиокулите в Кашмир. Фрикциите на ледените частици произвеждаха електростатични заряди, които затрудняваха дори и радиокомуникациите.

И все пак телефонната линия определено беше активна. Беше абсурдно — Фрайдей сякаш се возеше в метрото във Вашингтон, а не се намираше на глетчер в сърцето на Хималаите. Фрайдей спря и прибра пистолета си. Посегна към вътрешния джоб на палтото си, извади телефона и натисна бутона.

— Да? — каза той.

— Рон Фрайдей ли е? — попита ясен и силен глас.

— Кой иска да знае? — недоверчиво попита Фрайдей.

— Полковник Брет Огъст от Ударния отряд — отвърна мъжът.

— Ударният отряд? Къде сте? Къде се приземихте?

— Аз съм заедно с Шараб в планините над вашата позиция — каза Огъст. — Обаждам се от сателитния телефон. Директор Люис ми даде номера на телефона ти и кода за обаждане 1272000.

Това беше верният идентификационен номер за кодираните комуникации на директора на АНС. Но Фрайдей все още беше подозрителен.

— Колко души сте?

— Само трима — съобщи му Огъст.

— Само трима? Какво се е случило?

— Попаднахме под обстрел на индийската армия — каза Огъст. — Генерал Роджърс с вас ли е?

— Не — отвърна Фрайдей.

— Много е важно да се оглеждате за него и да се съберете.

— Той къде е?

— Генералът стигна до долината Мангала и се насочи на изток — каза Огъст. — Сателитните сведения му дадоха представа за настоящата ви позиция.

— Долината — повтори Фрайдей. Очите му се стрелнаха към Самуел, който се отдалечаваше в тъмнината. — Та това е право пред нас.

— Чудесно. Когато се съберете, трябва да се отправите към координатите, които ще ти дам. Те съвпадат с тези на летателната карта, с която разполагаш — продължи Огъст.

— Изчакай да я изкарам — каза Фрайдей.

Американецът клекна и остави телефона на леда. От джоба си извади картата и един химикал. Фрайдей се опита да разчете документа на зеленикавата светлина на клетъчния си телефон, но не успя. Беше принуден да запали една от факлите си. Внезапната яркост на тлеещия пламък го накара да присвие очи. Опита се да закрепи факлата в земята, но повърхността на глетчера беше изключително твърда. Апу посегна и я взе от ръката му. Фрайдей остана клекнал, разгънал картата пред себе си.

— Готов съм — каза той, когато очите му привикнаха със светлината.

— Отиди на седемдесет цяло и три градуса на север, двадесет и едно цяло и три градуса на изток — каза му Огъст.

Фрайдей намери координатите. На това място на картата нямаше нищо друго освен лед.

— Какво има там? — попита той.

— Не знам — отвърна Огъст.

— Моля?

— Не знам — повтори Огъст.

— А кой знае? — пожела да разбере Фрайдей.

— И това не знам — призна Огъст. — Само ти предавам заповедите на твоите началници от Оперативния център и АНС.

— Е, аз пък не поемам мисии на сляпо — оплака се Фрайдей, като продължаваше да изучава картата. — Освен това виждам, че ако последваме тези координати, ще се отдалечим от контролираната зона.

— Виж какво — започна Огъст. — Знаеш какъв е залогът за региона. Вашингтон също го знае. Нямаше да ти нареждат да отидеш там, ако не беше важно. Ние стоим тук с напълно изчерпани сили, а индийците са по петите ни. Трябва да се оправям с това. Или аз, или Уилям Мюзикънт ще ти се обади с повече информация след два часа. Толкова време ще ви отнеме да стигнете координатите от долината.

— Ако изобщо тръгнем — отбеляза Фрайдей.

— Приемам, че ще изпълниш заповедта така, както моите войници от Ударния отряд я изпълниха — каза полковникът. — Това е от мен.

Разговорът прекъсна. Фрайдей изключи телефона и го прибра. Арогантен кучи син.

В тъмнината се разнесе гласът на Нанда.

— Какво става? — попита тя.

Фрайдей остана клекнал. Запалената факла разтапяше леда до него, усещането за топлина беше много приятно. Жената очевидно не беше разбрала какво възнамерява да направи, преди телефонът му да започне да вибрира.

— Умниците от Вашингтон имат нов план, но не искат да ни кажат какъв е. Искат да отидем до едно място на картата и да чакаме инструкции.

Нанда се приближи.

— Какво място? — попита тя.

Фрайдей й показа.

— В средата на глетчера — отбеляза тя.

— Случайно да знаеш какво има там? — попита Фрайдей.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Това не ми харесва — каза Фрайдей. — Дори не съм сигурен, че човекът на телефона беше полковник Огъст. Индийците може да са го заловили и да са го принудили да им даде кодирания номер.

— Не са го заловили — произнесе непознат глас в тъмнината.

Фрайдей и Нанда се стреснаха. Американецът сграбчи факлата и я поднесе наляво. От тази посока беше долетял гласът.

Към тях вървеше мъж. Беше облечен в бял зимен парашутен костюм и носеше екипировъчна жилетка на армията на Съединените щати. В ръката си държеше фенерче. Самуел вървеше след него. Фрайдей премести факлата в лявата си ръка. Плъзна дясната си ръка в джоба с пистолета и се изправи.

— Аз съм генерал Майк Роджърс от Ударния отряд — каза новодошлият. — Предполагам, че вие сте Фрайдей и госпожа Кумар.

— Да — отвърна жената.

Фрайдей не беше доволен от компанията. Първо, искаше да бъде сигурен, че мъжът наистина е този, за когото се представя. Фрайдей внимателно го огледа. Не приличаше на индиец. Освен това кожата на бузите и около очите му беше силно зачервена и разранена. Очевидно беше изминал дълъг път, преди да се добере дотук.

— Откъде знаеш, че мъжът, който се обади, е полковник Огъст? — настойчиво попита Фрайдей.

— Полковник Огъст прекара няколко години като гост на виетнамците — каза Роджърс. — Не им съобщи нищо от онова, което искаха да знаят. Нещата не са се променили. Той защо се свърза с теб?

— Вашингтон иска да отидем на позиция североизточно от тук, което означава да се отдалечим от контролираната зона — отвърна Фрайдей. — Но не ни казаха защо.

— Разбира се — каза Роджърс. — Ако бъдем заловени от враговете, няма да знаем накъде сме се запътили. — Той извади радиото си и го включи. Чуваше се само пращене. — Полковник Огъст как се свърза с теб?

— От сателитния до моя клетъчен телефон — отвърна Фрайдей.

— Умно — отбеляза Роджърс. — Той добре ли е?

Фрайдей кимна. Изобщо не му пукаше дали Огъст беше добре, стига да държеше индийците по-далече от пътя им.

Роджърс се приближи към Апу и му подаде ръка. Около краката на индиеца започваше да се събира вода.

— Предлагам да потегляме, преди да сме замръзнали — каза Роджърс.

— Така ли? — сопна се Фрайдей. — Значи си решил, че ще навлезем навътре в глетчера?

— Не аз. Вашингтон го реши — отвърна Роджърс. Помогна на Апу да се изправи на крака, като не изпускаше Фрайдей от очи.

— Въпреки че не знаем къде отиваме? — повтори Фрайдей.

— Точно заради това — каза Роджърс. — Щом пазят целта в тайна, значи е от изключителна важност.

Фрайдей не изрази несъгласие. Просто не вярваше, че хората във Вашингтон ще направят най-доброто за него. На всичкото отгоре ненавиждаше Роджърс. Никога не беше харесвал военните. Те бяха товарни животни, които очакваха, че всеки ще се подчинява на водача на кервана и ще се съобразява със собствения им животински дневен ред, дори и това да означаваше смърт в името на останалите. Вечно се дърпаха, вместо да съдействат за доброто на всички. Това не беше неговата игра. Именно по тази причина работеше сам. Сам човек винаги ще намери начин да оцелее, да преуспее.

Нанда и Самуел се приближиха към Апу и Роджърс. Ако индийката беше решила да продължи към контролираната зона, Фрайдей щеше да отиде с нея. Но тя се присъединяваше към Роджърс и Фрайдей нямаше друг избор, освен да тръгне с тях.

Засега.

Фрайдей изгаси факлата, като я опря в разтопения лед. Водата щеше да замръзне за секунди и той щеше лесно да отчупи леда, когато факлата му потрябваше отново.

Групата продължи напред по леда — Самуел водеше, а Роджърс и Нанда помагаха на Апу. Фрайдей държеше дясната си ръка в джоба, стиснал пистолета. Ако в определен момент развитието на нещата не му се понравеше, той бързо щеше да върне групата в първоначалния курс.

Със или без генерал Роджърс.