Буферна зона

63.Глетчерът СиячинПетък, 03:25

Нанда не си спомняше много от онова, което се беше случило, след като хеликоптерът ги атакува. Знаеше, че дядо й е мъртъв. Но след това съзнанието й сякаш беше отплавало нанякъде. Беше будна, но духът й се намираше другаде. Шокът, причинен от смъртта на дядо й, беше притъпил нейната кундалини, жизнената й сила. Това принуждаваше Шактите да поемат контрола. Шактите бяха женски божества, които закриляха истинските поклонници в моменти на изпитание. Използвайки собствените си тайни мантри и мандали, мистични думи и диаграми, Шактите бяха съхранявали жизнената й сила, докато изтощените природни енергии на Нанда можеха отново да я съживят.

Шокът от последната експлозия и трещящите изстрели бяха ускорили процеса. Интензивните действия на генерал Роджърс през последните няколко минути го бяха завършили. Живината, която Нанда изпитваше, когато работеше със СГС, се върна при нея. И тя беше доволна от това. Завръщането на младата жена, изглежда, разпръсна насъбралото се напрежение между Роджърс и неговия съгражданин.

Нанда продължи да дялка, да кълца и да кърти леда. Работеше от ляво на дясно, изрязваше нови участъци с дясната си ръка и чистеше ледените стърготини с лявата. В същото време опипваше земята за всичко, което можеше да бъде кабел или тръба. С техния късмет сигурно щяха да открият изолационна тръба, направена от стомана или някакъв друг материал, който нямаше как да пробият.

Независимо от резултата, за момента дълбаенето в твърдия лед я караше да се чувства добре. Раздвижваше кръвта във вените й и стопляше тялото и крайниците й.

Роджърс се върна минута или две след като беше тръгнал. Беше сам.

— Къде е момчето? — попита Фрайдей.

— Състоянието му се влошава — призна Роджърс. — Но ми каза какво трябва да направим. — Генералът се приближи до Нанда. — Изчакай за секунда — каза й той. — Искам да проверя изкопа.

Нанда спря. Чуваше как генерал Роджърс опипва периметъра около ледения къс на входа към силоза.

— Чудесно — каза той. — Благодаря ти. Сега искам и двамата да се отдръпнете назад, до самия склон. Легнете на земята с колене, опрени в брадичката и прибрани ръце и запушете ушите си с длани. Свийте телата си възможно най-много.

— Какво смяташ да правиш? — попита Нанда.

— Имам още една от онези шумни гранати, които използвах по-рано — каза Роджърс. — Ще я поставя тук. По-голямата част от удара ще отиде надолу. Топлината на експлозията трябва да размрази леда на няколко фута във всички посоки.

— А нашият приятел, терористът, каза ли ти какво да правиш, ако кабелът се намира в дебела два инча метална тръба? — попита Фрайдей.

— В такъв случай ще заровим ръчната граната, която имам — отвърна Роджърс. — Тя трябва да направи достатъчно голям пробив във всяка обшивка. А сега минете назад — продължи той. — Готов съм да сложа гранатата.

С протегнати напред ръце Нанда запълзя към склона. Повърхността беше осеяна с остри ръбове и неравности, които й причиняваха болка. Но тя се зарадва на страданието. Преди години един грънчар, занаятчия от Судра — работническата каста в Шринагар, й беше казал, че е по-добре да изпитва нещо, дори и то да е глад, отколкото да не чувства съвсем нищо. Замислена за собствената си мъка и мъртвия си дядо, Нанда най-после разбра какво беше имал предвид човекът.

Когато стигна до стената от лед, Нанда се сви на земята, както Роджърс я беше инструктирал.

На Нанда не й беше убягнало, че американецът бе намерил време да й благодари за работата, която беше свършила. Насред всички вълнения и съмнения, насред ужаса от онова, което се беше случило, и онова, което може би лежеше пред тях, думата му ухаеше като самотна, красива роза.

Този прекрасен образ се бе запечатал в съзнанието на младата жена, когато земята се надигна и гърбът й усети непоносима жега под дрехите, а чудовищният тътен накара черепа й да зазвъни.